Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.03.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II-д въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети март две
хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
КАЛОЯН ТОПАЛОВ
при секретаря В.М.
като разгледа докладваното от съдия Топалов
в.гр.д. № 12362 по описа за 2014 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на М.З.С. и В.П.Й., подадена чрез пълномощника им адв. С.А., срещу
решение от 20.05.2014 г., постановено по гр.д. № 1560/2013 г., по описа на СРС,
29 с-в, в частта, с която те са осъдени да върнат в условията на пасивна
солидарност, по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, на Г.С.М., сумата
9 750 лева, получени на отпаднало основание – развален предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 03.10.2007 г., ведно със законната лихва
върху сумата от 11.01.2013 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в
която те са осъдени да заплатят на ищеца направените по делото разноски в
размер на 725.60 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В останалата му част, в
която е отхвърлен предявеният от Г.С.М. срещу М.З.С. и В.П.Й. иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 250 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода 02.02.2008 г. – 11.01.2013 г., решението е влязло
в сила като необжалвано от страните.
Във въззивната жалба се
излагат доводи за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът е осъдил
ответниците да върнат на ищеца сумата 5 000 евро, какъвто иск не е бил
предявяван. Освен това, се твърди, че обжалваното решение е и неправилно, тъй
като районният съд не е кредитирал показанията на свидетелката З.В., тъй като
не съдържали никакви конкретни факти във връзка със сключването на процесния
предварителен договор, което не отговаря на истината. От същите се установява
наличието на заемно правоотношение между страните, както и, че имотът в Суходол
е бил предоставен като „гаранция” по същото. Видно е от представените
доказателства по делото, че Й. изобщо не е собственик на процесния имот, а С.
притежава едва 2/18 ид.ч. от същия, поради което няма как те да прехвърлят
собствеността върху него, от което следва, че подписването е направено с друга
цел – да се гарантира връщане на заетата сума. Косвени данни, за това, че не е
бил сключен предварителен договор за покупко-продажба, могат да се черпят от
фактите, че ищецът не е канил ответниците да сключат окончателен договор и не е
предприел действия по реализиране на потестативното си право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, нито е претендирал връщането на двойния размер на даденото от него капаро.
Предвид това се твърди, че с предварителния договор страните реално не са се
задължили да прехвърлят собствеността на имота, а са прикрили действителната си
воля – да обезпечат дадения заем. С този порок сделката е нищожна поради
забраната на чл. 152 ЗЗД, а правото на ищеца да търси връщане на сума по
нищожен договор е погасено по давност. Твърди се също така във въззивната
жалба, че съдът неправилно е приел, че ищецът законосъобразно е упражнил
правото си да развали предварителния договор и следователно, на основание чл.
87, ал. 5 ЗЗД, правото му е погасено по давност, тъй като по делото не са
събрани доказателства, че той е развалил процесния договор. Неправилно е прието
от съда, че с получаване на препис от исковата молба са настъпили последиците
на разваляне на договора, тъй като в нея нито се съдържа подходящ срок за
изпълнение на задължението, нито е налице изрично волеизявление на ищеца за
разваляне, от което би възникнало и правото му да търси връщане на запратеното
по договора. Правото за разваляне е възникнало не след изтичане на срока за
сключване на окончателен договор, а от датата, на която е следвало да се
прехвърли собствеността, и доколкото това не е направено, то това право е
погасено по давност. Освен това се оспорва и присъждането на разноски на ищеца
за адвокатско възнаграждение, доколкото не са били представени доказателства,
че такова е платено. Предвид изложеното молят първоинстанционното решение да
бъде отменено в обжалваната му част и вместо него постановено друго, с което
предявеният от ищеца иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендират направените по
делото разноски.
Ответникът по въззивната жалба Г.С.М., в подадения
чрез пълномощника му адв. В.Я. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор, оспорва
същата като неоснователна по подробно изложените в него съображения и моли
решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира
направените по делото разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните
по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното
производство, и при така очертания от жалбата предмет, приема следното:
За да постанови първоинстанционното решение в обжалваната му част СРС
е приел, че от доказателствата по
делото се установява, че страните са били във валидно облигационно
правоотношение по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот,
по който купувачът-ищец е заплатил на продавачите-ответници капаро в размер на
левовата равностойност на 5 000 евро. Освен това съдът е приел, че
ответниците не са доказали направеното от тях възражение за нищожност на
предварителния договор на основание чл. 152 ГПК – поради заобикаляне на закона,
като от показанията на свидетелката З.В., ценени по реда на чл. 172 ГПК, не се
установява при условията на пълно и главно доказване наведеното правоизключващо
възражение. Районният съд е приел, че дори и да се приеме наличието на валидно
заемно правоотношение между страните по делото, показанията на свидетелката В.
не съдържат конкретни факти във връзка със сключване на процесния предварителен
договор и връзката му с договора за заем, т.е. че последният е обезпечен с
него. Ето защо е прието, че предварителният договор е развален от ищеца поради
виновното неизпълнение на задължението на насрещната страна по чл. 5.1. от
същия, като последиците от развалянето са настъпили с получаване на препис от
исковата молба, доколкото в нея се претендира връщане на даденото в изпълнение
на договора, което представлява претендиране на последиците от разваляне на
правоотношението. Ответниците нито твърдят, нито са доказали изпълнение на
задължението за връщане на получената престация на отпаднало основание. На
последно място, първоинстанционният е приел, че възражението на ответниците за
погасяване на вземането по давност е неоснователно, тъй като давността е
започнала да тече от момента на отпадане на основанието, което в случая е
станало с връчване на препис от исковата молба. Предвид това исковата претенция
за главница е била уважена.
При извършената служебна проверка по реда на чл.
269, изр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно.
По наведеният с въззивната жалба довод за
недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне по непредявен
иск, настоящият съдебен състав намира същия за неоснователен по следните
съображения:
С исковата си молба ищецът е предявил осъдителен
иск срещу ответниците за солидарното заплащане на сумата 9 750 лева,
представляваща левовата равностойност на 5 000 евро. С диспозитива на
съдебното решение районният съд е осъдил ответниците, при условията на пасивна
солидарност по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, да върнат на
ищеца сумата 9 750 лева, получена на отпаднало основание. Безспорно е, че
съдът се е произнесъл по предявения осъдителен иск на ищеца, като единствената
разлика е в използваната терминология – на де „заплатят”, както е поискано с
исковата молба, а да „върнат” претендираната сума, съобразно терминологията,
употребена в чл. 55 ЗЗД. Следователно не се касае до произнасяне от съда по
непредявен иск, а до употребата на два израза, които по съществото си са
изпълнени с едно и също съдържание - възстановяване на получената от
ответниците на отпаднало основание от ищеца сума.
Предвид това въззивният съд намира, че обжалваното
решение се явява допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото
на правния спор, в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно
нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
Настоящият съдебен
състав споделя изцяло
мотивите на обжалваното решение относно доказаността на
основанието и размера на дължимата претенция, поради което, и на основание чл. 272 ГПК, препраща към същите. Независимо от това, по оплакванията във въззивната жалба на ответниците следва да се добави следното:
На първо място, не
отговаря на обективната истина твърдението на въззивниците, че районният съд не
е кредитирал показанията на свидетелката В.. Напротив , същият ги е кредитирал, като е извършил преценка на същите
съобразно нормата на чл. 172 ГПК, и е приел, че с тях не се установява при условията на пълно и главно
доказване наведеното правоизключващо възражение за нищожност на предварителния
договор, на основание чл. 152 ГПК.
В тази връзка въззивният съд намира следното:
Безспорно се установява от доказателствата по
делото, че страните по същото са били обвързани от един предварителен договор
за покупко-продажба на недвижим имот, който, видно и от заключенията на
съдебно-почерковата експертиза, е бил подписан от въззивниците. В същия изрично
е посочено, че те са получили от ищеца като капаро сума в размер на левовата
равностойност на 5 000 евро, както и, че договорът изпълнява функцията на
разписка между страните за получената от продавачите сума. Именно поради това,
както правилно е приел и районния съд, договорът се ползва в тази му част с
обвързваща съда материална доказателствена сила по отношение на факта на
получаване на сумата от ответниците, на основание чл. 180 ГПК.
Същите са направили възражение за нищожност на
предварителния договор, на основание чл. 152 ГПК, като твърдят, че не са
получавали посочената в него сума, а че той представлява обезпечение на получен
от В.Й. от ищеца М. заем в размер на 1 000 лева, който те частично (в
размер на 700 лева) са върнали. В тяхна тежест е, съгласно нормата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, да установят при условията на пълно и главно доказване, направеното
от тях възражение. В тази връзка следва да се посочи, че за установявана не
навадения от ответниците порок
на сделката, водещ до нейната нищожност, не важи ограничението по чл. 164, ал.
1, т. 6 ГПК и свидетелските показания са допустими. Ето защо съдът дължи обсъждане на всички доказателства по делото, относими към това възражение, включително и свидетелските показания. В тази хипотеза от значение за преценката за наличие на съглашение по
смисъла на чл. 152 ЗЗД между
страните по договора за заем, с което е уговорено начин на удовлетворяване на
кредитора, различен от предвидения в закона, на първо място е това да бъде
направено предварително, а не след възникване на вземането. В разглеждания
случай, дори и да се приеме, от
показанията на свидетелката В. (която е дъщеря на едната ответница и сестра на
другата), че между Й. и М. е бил сключен договор за заем на сумата 1 000
лева, не е доказано, че същият е бил обезпечен с предварителния договор за
покупко-продажба от 03.10.2007 г., чийто предмет е описаното в
констативен нот.акт № 144/28.01.98 г. неурегулирано място. Свидетелката не
твърди, че предварителен договор за покупко-продажба на имота е бил сключен
като обезпечение на договора за заем. Същата сочи единствено, че нейната майка –
ответницата С. е предала на М. нот.акт за имота, който да го държи като
гаранция за връщане на заема, както и, че са били подписвани някакви документи,
но не знае какви. Следователно липсват по делото доказателства, от които да се установи по безспорен и несъмнен начин наличието на уговорка между страните,
която да се тълкува като съглашение по смисъла на чл. 152 ЗЗД, т.е. че с предварителния договор
за покупко-продажбата на процесното място се цели
предварително обезпечение на задължението на едната от прехвърлителките по него по договор за заем с купувача.
За наличието на такава уговорка не може да се съди
от обстоятелството, че прехвърлителките по предварителния договор не са били
титуляри на правото на собственост на процесния имот, тъй като Й. изобщо не е
собственик на същия, а С. притежава едва 2/18 ид.ч. от него. Видно е от
съдържанието на самия договор (р-л IV, т. 10), че страните по него са били наясно с
този факт, доколкото изрично е посочено, че срокът за изповядване на сделката е
удължен, тъй като същият е необходим на продавачите за окончателното изготвяне
на документите и междуродствена делба, което сочи, че към момента, към който е
следвало да бъде сключен окончателен договор, прехвърлителите са имали
очакването да са собственици на целия имот.
За наличието на такава уговорка не може да се съди
и от факта, че ищецът не е упражнил потестативното си право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, не е канил въззивниците да сключат окончателен такъв и не е предприел
действия в тази насока, нито е поискал двойния размер на заплатеното от него
капаро, тъй като тези права се упражняват по преценка на техния носител.
Неупражняването от страна на ищеца на правото му да иска двойния размер на
капарото не представлява индиция, че с този договор е обезпечен договор за заем
от 1 000 лева и целта на купувача е получаването на недължима му се сума, т.е.,
че целта на страните не е да сключат окончателен договор, а купувачът да
придобие имотът, тъй като само по себе си неизпълнението на договора от страна
на продавачите дава възможност на купувача да претендира не връщането на левовата
равностойност на 5 000 евро, а заплащането на левовата равностойност на
10 000 евро. Освен това, не се спори по делото, че продавачите-въззивници
не са придобили собствеността върху процесния имот в пълен обем, каквото е било
очакването, с оглед изложеното по-горе съдържание на договора, което обезсмисля
упражняването на каквото и да е право на купувача, свързано с придобиване на
имота и сключване на окончателен договор.
Ето защо, предвид изложеното, настоящият въззивен
състав намира, че въззивниците не са установили по безспорен и несъмнен начин,
предвид тежестта им на доказване, наличието на направеното от тях възражение за
нищожност на предварителния договор от 03.10.2007 г., поради
което наведеният от тях довод в тази насока следва да бъде оставен без
уважение.
По отношение на наведеният във въззивната жалба
втори довод за неправилност на първоинстанционното решение, свързан с
незаконосъобразното упражняване на правото на ищеца да развали предварителния
договор, както и за погасяване на това му право по давност, настоящият съдебен
състав намира същия за неоснователен по следните съображения:
Съгласно трайната и задължителна практика на ВКС, установена по реда на чл.
290 ГПК (Решение № 178/12.11.2010 г., по т.д. № 60/2010 г., на II т.о.; Решение № 37/22.03.2011 г., по гр.д. № 920/2009 г., на IV г.о. и др.), в исковата
молба, с която се претендират последиците от развалянето на договора,
имплицитно се съдържа предупреждение и волеизявление за разваляне на договора
поради неизпълнение на задължения на другата страна. Затова с исковата молба може да бъде развален
всеки двустранен договор, независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок
за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен.
Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода
на производството по делото до изтичането на обективно подходящия с оглед на
обстоятелствата срок.
Предвид това, и с оглед обстоятелствата по делото,
настоящият съдебен състав намира, че с исковата молба ищецът е развалил
процесния предварителен договор, независимо от това, че със същата не е
посочено изрично изявление за разваляне, не е даден срок за изпълнение и т.н.,
доколкото със същата се претендират последиците от развалянето на договора.
От друга страна, действително съгласно чл. 87, ал.
5 ЗЗД, правото да се разваля
договора се погасява с петгодишна давност, като същата започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Срокът започва да тече
от момента, в който правото на разваляне на договора може да бъде осъществено,
т.е. от момента на неизпълнение на задължението. Когато договорът не предвижда
срок за изпълнение на задължението, то става изискуемо след покана. В случая, съгласно раздел III, чл. 5/1/ от предварителния договор, продавачите са се задължили да прехвърлят на купувача правото на собственост върху недвижимия
имот до 02.02.2008 г. Следователно от
този момент започва да тече петгодишния давностен срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД,
който изтича на 02.02.2013 г. Исковата молба е предявена на 11.01.2013 г.,
поради което правото да се развали договора от 03.10.2007 г. не е погасено по
давност.
Предвид това, че правните изводи на настоящата съдебна инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, поради което
решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната му част.
Районният съд правилно е присъдил на ищеца
направените от него разноски по делото, съобразно уважената част от исковете,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, включително и възнаграждение за един адвокат.
Същото, видно от приложения пред първата инстанция договор за правна защита и
съдействие от 04.04.2014 г., с молба от 07.05.2014 г. (находящ се между л.126 и
л. 127 от кориците на първонистанционното дело), е било изцяло заплатено,
поради което решението на районния съд следва да бъде потвърдено и в тази му
част.
С оглед изхода на
делото, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, по принцип въззивниците дължат на
въззиваемия направените пред настоящата съдебна инстанция разноски. Доколкото
обаче по делото не са ангажирани доказателства за извършването на такива, то и
разноски на въззиваемия не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.05.2014 г., постановено по гр.д. № 1560/2013
г., по описа на СРС, 29 с-в, в обжалваната му част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.