Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1052 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 500223 от 03.10.2018г. по гр.д. № 10004/2017г., поправено
по реда на чл. 247 ГПК с решение № 537939 от 19.11.2018г. Софийски районен съд,
57 състав признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че „Т.“ ЕООД, ЕИК *******,
дължи на „Е.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, заплащането съобразно заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 24.08.2016г. по гр.д. № 40991/2016г. на
СРС, както следва:
- на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата от 2 619.30 лв., представляваща
неплатена цена по договори за продажба на стоки, обективирани във фактури №
**********/12.12.2014г., № **********/18.11.2014г., № **********/06.10.2014г., №
**********/08.12.2014г., № **********/28.10.2014г., № **********/15.10.2014г., №
**********/23.03.2015г., № **********/05.01.2015г., и №
**********/29.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 619.30
лв., считано от 21.07.2016г. до окончателното й изплащане;
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 273.55 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 2 619.30 лв. за периода
03.07.2015г. - 20.07.2016г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 221.42 лв. – разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 525.86 лв. – разноски за заповедното
по ч.гр.д. № 40991/2016г. на СРС.
С определение № 537949 от 19.11.2018г. е оставена без уважение молбата от
05.11.2018г. на „Е.т.“ ЕООД за изменение на постановеното по делото решение в
частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.“ ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно
районният съд приел, че съобразно представените по делото фактури, които не
били оспорени от ответника, е доказано валидно облигационно правоотношение по
всяка от тях. Исковата молба била оспорена от ответника в първото по делото
заседание. Липсвало подписано споразумение, а представените доказателства не
доказвали реализирани доставки. Неправилно първостепенният съд приел и че
ответникът не е оказал необходимото съдействие за изготвяне на заключението по
ССЕ. В крайна сметка с допълнителното заключение била направена справка в счетоводството на ответника. Районният съд незаконосъобразно
приел да е доказано наличие на облигационна връзка по всички фактури,
независимо, че вещото лице не констатирало надлежно осчетоводяване в
счетоводството на ответника. Липсата на подаден отговор на исковата молба не
освобождавала ищеца от необходимостта да докаже иска си, което не било сторено.
Това говорело, че приложените фактури няма как да обвързват ответника, а свидетелските
показания били неправилно кредитирани. Изводът за неоснователност на иска
следвал и от заключението на ССЕ. Неосчетоводяването на процесните фактури
говорело ясно и безпротиворечиво, че ответникът не е признал правоотношение с
ищеца по твърдените от него доставки. Оспорвал и изводите на съда, че са
установени размерите на претендираните суми, вкл. такива за лихва, и тяхната
изискуемост. Доколкото между страните нямало споразумение, в което да са
уговорени размер и срок на доставките, ответникът не бил в забава. Никъде в
представените от ищеца писмени доказателства не били уговорени начини и срокове
за плащане. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски за двете инстанции.
С молба от 06.11.2019г. прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззиваемия адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Е.Т.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
От ищеца „Е.Т.“ ЕООД е подадена частна жалба срещу постановеното от СРС
определение по реда на чл. 248 ГПК. В частната жалба се поддържат доводи за
незаконосъобразност на решението в частта за разноските на незаявени с молбата
по чл. 248 ГПК основания. Поддържа се и че районният съд не съобразил
фактическата и правна сложност на делото, обема на събраните доказателства и
броя на проведените открити съдебни заседания, както и факта, че адвокатското
възнаграждение е с включен ДДС, с оглед на което неправилно го намалил от 900
лв. на 600 лв. Иска се отмяна на атакуваното определение и вместо това
въззивният съд да измени първоинстанционното решение в частта за разноските,
като присъди на ищеца изцяло сторените разноски в заповедното и в исковото
производство.
Въззивникът и ответник по частната жалба с отговор по реда на чл. 276 ГПК
оспорва частната жалба и моли съда да потвърди атакуваното определение като
правилно.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
327, ал. 1 ТЗ за сумата от общо 2 619.30 лв., представляваща неплатена
цена по договори за продажба на стоки, обективирани във фактури №
**********/12.12.2014г., № **********/18.11.2014г., № **********/06.10.2014г., №
**********/08.12.2014г., № **********/28.10.2014г., № **********/15.10.2014г., №
**********/23.03.2015г., № **********/05.01.2015г., и №
**********/29.09.2014г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата 273.55 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане
на главницата от 2 619.30 лв. за периода 03.07.2015г. - 20.07.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК на 21.07.2016г. до окончателното плащане. За сумите е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 40991/2016г. на СРС, 57 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.
В проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция процесуалният
му представител не е заявил оспорване на исковете, заявил е само, че не
възразява по проекто-доклада и срещу доказателствените искания на ищеца. В хода
на устните състезания е пледирал за отхвърляне на исковете, тъй като не всички
фактури били осчетоводени от ответното дружество и не било налице признание.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и за
ищеца е налице правен интерес от исковете.
Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на атакуваното
решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, същото
е правилно по следните съображения:
Договорът за търговска продажба е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на
съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата
- стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма.
Издадената фактура може да бъде доказателство за сключен договор за
търговска продажба на движими вещи между посочените в нея страни по доставката,
ако в нея са посочени съществените елементи от съдържанието на сделката и
същата е подписана от страните или е осчетоводена от тях, включително и чрез
отразяването й в дневниците за покупко-продажби и справките-декларации по ЗДДС. Макар от подписите, положени
върху фактурите, респ. върху други документи относно приемо-предаване на
стоките, да не може да се направи извод, че лицата, които са ги подписали, са
били упълномощени от търговеца-купувач да получат стоката, съгласно чл. 301 ТЗ
счита се, че търговецът потвърждава действията на лице, действало от негово име
без представителна власт, ако не се противопостави веднага след узнаването на
тези действия. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение №
211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 42/19.04.2010г.
по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 92/07.09.2011г. по т.д. №
478/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г. на
ВКС, І ТО, решение № 23/07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009г.
по т.д. № 380/2008г. на ВКС, решение № 32/22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на
ВКС, решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 47/08.04.2013г. по т.д. № 137/2012г. на ВКС, ІІ
ТО и др.
В случая от събраните по делото писмени и
гласни доказателства и заключения на ССЕ
се установяват по безпротиворечив начин твърденията на ищеца за сключени между
страните договори за търговска продажба. Ищецът е представил 9 бр. фактури,
двустранно подписани, както и е ангажирал свидетелски показания, съгласно които
страните са били в трайни търговски отношения, като установената практика е
била цената на доставените стоки да се заплаща при получаването им, когато се
предава и фактурата. Ответникът не е депозирал отговор на исковата молба в
срока по чл. 131 ГПК, нито е оспорил исковете в първото по делото заседание,
както несъстоятелно се поддържа в жалбата, нито е релевирал възражение за липса
на упълномощаване на лицата, подписали процесните фактури за „получател“.
Поради това правилно районният съд е приел, че сключването на процесните 9
договора за търговска продажба е доказано с представените фактури, които не са
оспорени от ответника относно тяхната автентичност, нито същият е възразил
срещу действията на лицата, подписали фактурите - не е направил това след
получаване на извънсъдебната покана за плащане /л. 16 от делото на СРС/. Поради
това и съгласно установената в чл. 301 ТЗ презумпция следва да се приеме, че
ответникът е потвърдил действията на лицата, подписали фактурите. Потвърждение
на тези действия и извънсъдебно признание на дълга представлява и
осчетоводяавянето от ответника на 6 бр. от процесните фактури. Нещо повече – с
писмо от 02.07.2015г. /л. 15 от делото на СРС/ ответникът, чрез законния си
представител е заявил във връзка с проведен разговор за просрочени задължения
към ищеца в размер на 4 619.30 лв., че ще издължи плащането в срок до един
месец, а съгласно неоспореното основно заключение на ССЕ, в дължимите от
ответника на ищеца към 23.03.2015г. общо 4 619.29 лв. са включени и
вземанията по процесните 9 бр. фактури. След постъпило частично плащане от
2 000 лв., с които не е посочено по кои фактури се плаща, ищецът е погасил
най-старите задължения по фактури, и така ответникът остава да дължи сумата
2 619.29 лв. по процесните 9 бр. фактури. Налице е извънсъдебно признание
на ответното дружество, изходящо от законния му представител, с което са
признати вземанията на ищеца по процесните фактури, а следователно признат е и
фактът на получаване на стоките по фактурите.
От приетите в първоинстанционното
производство основно и допълнително заключение на ССЕ се установява още, че
всички фактури са редовно и своевременно осчетоводявани от ищеца по счетоводна
сметка 411 – Вземания от клиенти, по партидата на „Т.“ ЕООД, включени са в
Дневниците за продажби по ДДС, отразени са в съответните справки-декларации по
ДДС и данните са подадени в ТД на НАП, като ищецът е внесъл начисления ДДС по
фактурите в републиканския бюджет. Съгласно основното заключение,
счетоводството на ищеца е редовно водено, поради което правилно районният съд е
приел, че счетоводните записвания на ищеца също служат за доказателство
съгласно чл. 55 ТЗ. Ответникът е препятствал извършване на проверка от вещото
лице в неговото счетоводство, с оглед на което допълнителното заключение е
изготвено от вещото лице след проверка в ТД на НАП /а не в счетоводството на
ответника, както несъстоятелно се поддържа във въззивната жалба/, при което е
установило, че ответното дружество е осчетоводило само 6 от процесните 9 бр.
фактури. При наличието на извънсъдебно признание на вземанията обаче,
обстоятелството, че ответникът не е изпълнявал задълженията си да води редовно
счетоводството си е ирелевантно за дължимостта на сумите по фактурите. При
доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не
твърди, нито ангажира доказателства за плащане на дължимата цена за доставените
му стоки. Ето защо искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 327 ТЗ е
основателен и правилно е уважен от районния съд.
Неоснователни са и поддържаните от въззивника доводи във
връзка с акцесорния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно
чл. 327, ал. 1 ГПК, купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката
или на документите, които му дават право да я получи, освен ако не е уговорено
друго. В случая „друго“ между страните не е уговорено, поради което
ответникът-купувач е дължал плащане на цената за доставените му от ищеца стоки
при получаването им, а от деня, следващ доставката, е изпадал в забава и дължи
лихва за забава върху вземането по съответната фактура. В този смисъл са и
показания на св. Г.И.– практиката между страните е била цената да се заплаща
при получаване на стоките, когато е предавана и фактурата на представителя на
ответника. Показанията правилно са кредитиран от районния съд като достоверни,
преки и кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства. Ищецът е
претендирал лихвата не от момента на изпадане на ответника в забава по всяка
фактура, а от 03.07.2015г. Съгласно неоспореното основно заключение на ССЕ,
лихвата за забава за процесния период възлиза на 280.01 лв., като в съответствие
с диспозитивното начало в процеса районният съд е уважил акцесорния иск до
претендирания размер от 273.55 лв.
Релевираните доводи в жалбата доводи са неоснователни, а крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивният съд я намира за неоснователна.
На първо място следва да се посочи, че проверката на въззивния съд в
производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК се ограничава до
преценка за правилността на първоинстанционния акт съобразно наведените в
молбата за изменение на решението доводи. В случая с молбата от 05.11.2018г., с
която ищецът е поискал изменение на решението в частта за разноските, са
наведени доводи само за неправилно намаляване на адвокатското възнаграждение за
исковото производство от 900 на 600 лв. предвид твърдяна фактическа и правна
сложност на делото, брой проведени съдебни заседания, както и включен ДДС в
заплатеното възнаграждение. Останалите доводи, наведени едва с частната жалба –
за неправилно присъден размер на разноските за заповедното производство, за
включване на възнаграждение по чл. 7, ал. 8 от Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и пр., които не са заявени с молбата за
изменение, са преклудирани като заявени след срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, по
тях районният съд не се е произнасял и съответно възззивният съд също не дължи
произнасяне по тях.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователни доводите на частния
жалбоподател за наличие на фактическа и/или правна сложност на делото в първата
инстанция. Предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 327 ТЗ и
чл. 86 ЗЗД не разкриват такава сложност, налице е трайна и безпротиворечива
практика на съдилищата, вкл. на ВКС по приложението на цитираните разпоредби.
От фактическа страна делото също не е било усложнено – ответникът не е подал
отговор на исковата молба, нито е оспорил исковете в проведеното първо открито
съдебно заседание в първата инстанция. В първата инстанция са проведени три
открити съдебни заседания за събиране на доказателства, поискани от ищеца,
което е съобразено от районния съд при определяне размера на адвокатското
възнаграждение, като го е намалил по възражение на ответника до размер от 600
лв., който е над минималния по Наредба № 1/2004г. от 518.99 лв. с вкл. ДДС.
По тези съображения въззивният съд намира, че атакуваното определение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящото производство се следват на
въззиваемия във връзка със защитата му срещу въззивната жалба. Доказано
направените такива са в размер на 519.60 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл.
ДДС, което е заплатено, видно от представените фактура и извлечение по сметка. Възнаграждението
незначително надвишава минималното по Наредбата от 518.99 лв. с ДДС, поради
което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Няма доказателства за направени от въззивника и ответник по частната жалба
разноски във връзка с последната, поради което разноски не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 500223 от 03.10.2018г., постановено по гр.д. № 10004/2017г.
на Софийски районен съд, 57 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
537939 от 19.11.2018г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 537949 от 19.11.2018г. постановено по гр.д. № 10004/2017г.
на Софийски районен съд, 57 състав, с което е оставена без уважение молбата от
05.11.2018г. на „Е.Т.“ ЕООД за изменение на решението по същото дело в частта
за разноските.
ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на „Е.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, на
основание чл. 78 ГПК сумата 519.60 лв.
(петстотин и деветнадесет лева и 60 ст.), представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.