Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.04.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на дванадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11312 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело №38962/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 27 с-в, П.НА Р.Б.е осъдена да заплати на А.Е.Д. по искове с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 7
000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 3
000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от
незаконно обвинение в извършването на престъпления, за което наказателното
производство е било прекратено с постановление за частично прекратяване от
31.10.2012 год. по ДП №79/2008 год. по описа на ГД „НП“ – МВР, пр. пр.
№6716/2008 год., влязло в сила на 04.01.2013 год., ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от 04.01.2013 год. до окончателното им изплащане, като
искът за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до пълния
предявен размер от 12 000 лв. и ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото за държавна такса в
размер на 10 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 775 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени
вреди, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба
от ищеца А.Е.Д.. Жалбоподателят поддържа, че присъденото от СРС обезщетение
било занижено, не съответствало на действително причинените му вреди и не били
взети предвид всички конкретни обстоятелства от значение за удовлетворяване на
критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. – вида и тежестта на престъплението,
за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от 3 до 12 години,
степента на засягане на личния, социалния и професионалния живот на ищеца, а
също така и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, като
личността на ищеца, професионалната му кариера и интензитета на негативните
преживявания, медийни публикации, направили обществено достояние обвинението и
др. Първоинстанционният съд бил обсъдил формално гласните доказателства, които
установявали изключителния стрес, преживян от ищеца във връзка с влиянието,
което било оказало образуваното наказателно производство върху неговото
семейство – най-вече върху дъщеря му, която била непълнолетна и била подложена
на тормоз в училище във връзка с медийните публикации, че баща й е престъпник;
върху сина му, на който били връчвани призовки по делото; върху майка му, която
не смеела да излиза от дома си, за да не я питат съседите за производството и
върху съпругата му, която била преживяла аналогичен стрес. Ищецът бил възприел
воденото срещу него наказателно производство като събитие, фундаментално
противоположно на ценностната му система. Травмата, която преживяло семейството
му и по-специално дъщеря му, оказала силно влияние върху ищеца. Това задвижило
защитни механизми у него, като интровертност, изолация, недоверчивост и др. В
този смисъл качеството на живот на ищеца претърпяло много сериозни негативни
изменения, изразяващи се в лични затруднения и такива във взаимоотношенията му
със семейния партньор, при общуване в приятелския кръг, по отношение на
самооценка и себевъзприятие. Воденото наказателно производство било възприето
от ищеца като инструмент за целенасочено унижение от страна на прокуратурата,
тъй като бил част от екипа на Стефан Софиянски и това обусловило по-високо ниво
на стрес. Той бил преживял шок най-вече от това, че ставало въпрос за
наказателно производство, образувано без да е налице законен повод и достатъчно
данни, а за политическа поръчка. Наказателното производство било водено над 3
години и станало пречка за по-нататъшното кариерно израстване на ищеца, което
също било шок за него, предвид професионалната му биография. Ищецът бил
адвокат, с множество професионални квалификации в чужбина, заемал бил публични
длъжности в държавната и общинската администрация, имал престижни професионални
публикации. Наказателното производство довело до оттегляне на клиенти и до
професионална изолация. Ищецът било освободен от участие в управителните органи
на дружества. Незаконното обвинение по отношение на лица, упражняващи подобни
професии, имало по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а
още в по-голяма степен това важало за случаите, когато обвинението било за
извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална
компетентност. Предвид това, че ищецът бил публична фигура с много социални и
професионални контакти, то широкото медийно разгласяване на воденото
наказателно производство в нарушение на презумпцията за невиновност,
представлявало фактор, който довел до много по-тежко преживяване на ситуацията
от негова страна. Медийното разгласяване довело до промяна в начина на живот на
дъщеря му и поради това и до още по-тежка травма за ищеца. Нещо повече,
установено било от представената разпечатка от сайта на прокуратурата, че
съобщението за образуваното наказателно производство все още не било свалено от
този сайт 5 години след постановената оправдателна присъда. Това представлявало
отделно нарушение на правото на лична неприкосновеност на ищеца и било довело
до засилване на негативните му преживявания. Според утвърдената практика на
ЕСПЧ поддържането на интернет архив на едно печатно издание засягало всеки път
правото на лична неприкосновеност на лицето, когато тези увреждащи материали
били достъпни по интернет. Първоинстанционният съд необосновано бил приел, че
за негативни последици, по-големи от обичайните, трябвало да бъдат ангажирани
конкретни и категорични доказателства. По делото били ангажирани несъмнени
доказателства, които сочели конкретно как ищецът бил преживял наказателното
производство, като чувството за несигурност и унижение, което един прокурорски
произвол можел да породи у един юрист, било много по-сериозно от това, което би
преживял друг човек. СРС бил констатирал, че наказателното производство било
продължило почти 4 години, който срок не можел да бъде определен като разумен
съгласно чл. 6 КЗПЧОС, но не бил отчел този факт като такъв, обуславящ по-висок
размер на обезщетението. През този период делото било два пъти връщано от съда
за отстраняване на допуснати нарушения, като било очевидно, че срещу ищеца
нямало данни за образуване на наказателно производство. СРС не бил извършил
проучване на съдебната практика, за да оцени, сравнявайки процесния случай с
подобни дела, вредите и лихвите, които можели да се присъдят – П.НА Р.Б.била
осъдена да заплати обезщетение в размер на 22 000 лв. на друг подсъдим по
същото наказателно дело, по което бил подсъдим и ищецът, а същевременно той бил
претърпял по-сериозни вреди в сравнение с другия подсъдим. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – изцяло
уважен.
Ответникът
по жалбата П.НА Р.Б.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.НА
Р.Б.. Жалбоподателят поддържа, че размерът
на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен, тъй като не съответствал
на доказаните по делото вреди, които са пряка последица от обвинението, както и
на принципа, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК, изцяло в тежест на ищеца било при условията на пълно и главно
доказване да установи, че е претърпял описаните в исковата молба вреди, като
пряка и непосредствена последица от процесното обвинение, изразяващи се в силно
стресово състояние, създадено силно негативно отношение сред близки, колеги и
познати, невъзможност да упражнява правомощията си като адвокат, както и че
именно в резултат на производството е бил освободен от Съвета на директорите на
„Е.“ АД. Събраните по делото доказателства не обосновавали присъждането на обезщетение
в размер на 7 000 лв., като изводът на съда се основавал на показанията на
свидетелката Л.Г., която била съпруга на ищеца. От събраните гласни
доказателства можело да се приеме, че ищецът бил преживял известни притеснения
и неудобства, които били нормално изводими от ситуацията, в която се намирал,
поради което и страданията му не били извън обичайните за такива случаи.
Първоинстанционният съд бил репарирал вреди, изразяващи се във влошаване на
здравословното състояние на ищеца, които не били заявени в исковата молба.
Отделно от това посоченото от свидетелката в тази връзка не следвало да се
взема предвид, тъй като същата не разполагала със специални знания. Липсвали и
доказателства, че ищецът бил злепоставен в обществото. За вредите, изразяващи
се в накърняването на авторитета и доброто име, следвало да са представени
доказателства за репутацията преди твърдяното накърняване, което в частност не
било сторено. Нямало доказателства относно оценката на обществото за ищеца и
авторитета, с който той се ползвал преди повдигане на обвинението, за да се
прецени дали е налице негативна промяна, настъпила в резултат на обвинението.
Свидетелката не можело да даде обективна оценка относно авторитета на съпруга
си. Не било установено и кои колеги, близки и познати на ищеца били променили
отношението си към него в негативен аспект. Недоказани били и твърденията му за
невъзможност за упражнява правомощията си като адвокат, както и за пропускане
на редовни заседания на дружествата, на които бил член на управителните им
органи, поради обвинението. По процесното наказателно производство ищецът бил
ангажиран общо 12 часа и 45 минути и очевидно тази му ангажираност не би могла
да попречи на упражняването на посочените правомощия. Освобождаването на ищеца
от Съвета на директорите на „Е.“ АД станало по негово молба, а не по
предложение на прокуратурата, поради което не била налице причинно-следствена
връзка между твърдяното увреждане и дейността на прокуратурата.
Първоинстанционният съд не бил взел предвид това, че показанията на
свидетелката Г. били твърде общи и сочените от нея неблагоприятни последици не
можело да бъдат свързани точно с процесното наказателно производство. През
процесния период срещу ищеца били водени и други наказателни производства, но
свидетелката не била направила разграничение от кое наказателно производство
произтичат твърдените вреди. По повод друго наказателно производство ищецът бил
завел дело срещу ответника, по което бил предявил иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като претендирал обезщетение за неимуществени вреди, напълно идентични с
процесните. Определеният от СРС размер на обезщетението не съответствал на икономическия стандарт в страната и
средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането. В случая обстоятелствата сочели на ниска степен на увреждане –
спрямо ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която не
била повлияла на обичайния му начин на живот, като нямало твърдения за търпени
ограничения; не му била налагана друга мярка за процесуална принуда; делото
било с фактическа и правна сложност, като по него обвиняеми били няколко лица,
като тяхното поведение и това на защитниците им също било от значение за
продължителността на наказателното производство. На следващо място сочи, че
неправилно СРС бил оставил без уважение възражението за прекомерност на
претендираните имуществени вреди, изразяващи се в разноски за адвокатско
възнаграждение по наказателното производство. Видно било от представения
договор за правна защита и съдействие от 25.06.2010 год., че било договорено
възнаграждение от 3 000 лв. по НОХД
№2652/2010 год. по описа на СГС. Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба №
1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният
хонорар за защита на подсъдимия пред една инстанция за дела, за които се
предвижда наказание до 15 години лишаване от свобода, бил 800 лв. При това
положение ищецът можел да договори защита при тези параметри. Заплащането на
адвокатски хонорар в размер над минимално предвидения, преценявано на
плоскостта на отговорността на държавата, предвидена в ЗОДОВ, не можело да се
третира като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
Уговарянето на възнаграждение над този размер било риск за страната и ако се приемело,
че ответникът дължи обезщетение за имуществени вреди, то следвало да е в
размери, които са разумни, а не представляват санкция – Тълкувателно решение №
1/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2017 год., ОСГК. Неправилно СРС бил приел
за неоснователно възражението за давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД на вземането за
лихва. В случай същата била дължима от датата, на която постановлението за
частично прекратяване, било придобило стабилност – 04.01.2013 год. Исковата
молба била подадена на 13.07.2016 год., т.е. за периода от 04.01.2013 год. до
13.07.2013 год. вземането за лихва било погасено по давност. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част.
Ответникът
по жалбата А.Е.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове за обезщетения за неимуществени
и имуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.
Основателността на предявените искове
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да
е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ образуваното
наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3/
да е претърпял твърдените неимуществени вреди и имуществени вреди, изразяващи
се в заплащането на адвокатско възнаграждение в наказателното производство и 4/
между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.
Елементите от горепосочения
фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно
доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
В
разглеждания случай във въззивното производство е безспорно, а и от събраните
доказателства се установява, че с постановление от 26.05.2009 год. по досъдебно
производство №3М 79/2008 год. по описа на Главна дирекция „Досъдебно
производство“ на МВР, пр. пр. № 6716/2008 год. по описа на СГС, на ищеца било
повдигнато обвинение за две престъпления по чл. чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 3 вр. с ал.
2 вр. с чл. 20, ал. 2 НК /безстопанственост/, извършени в периода от 20.03.2000
год. до 26.06.2000 год. и в периода от 22.11.2001 год. до 20.02.2002 год.,
в качеството му на длъжностно лице –
член на Съвета на директорите на „С.И.“ ЕАД, с които е нанесена щета в особено
големи размери и представляващи особено тежък случай, като му била взета мярка
за неотклонение „подписка“. Ищецът бил призован да се яви на 07.09.2009 год. в
качеството на обвиняем, като призовката била връчена чрез сина му на 13.08.2009
год. Горепосоченото постановление било предявено на ищеца на 07.09.2009 год. в
присъствието на защитник, след което той бил разпитан в качеството на обвиняем,
като на 08.03.2010 год. разследването му било предявено в присъствието на
защитник, а впоследствие и на 04.12.2012 год.
В СГС бил
внесен обвинителен акт срещу 10 лица, в т.ч. срещу ищеца, като в тази връзка
било образувано НОХД №2625/2010 год. по описа на СГС, 1 с-в, като с
разпореждане от 04.06.2010 год. делото било насрочено за предварително
изслушване на 30.06.2010 год. и била потвърдена взетата по отношение на ищеца
мярка за неотклонение. По делото били
проведени 6 съдебни заседания, в които ищецът участвал, както и неговият
защитник. С разпореждане от 10.11.2011 год. съдебното производство било
прекратено и делото е било върнато на СГП за отстраняване на процесуални
нарушения. Впоследствие бил внесен нов обвинителен акт, въз основа на който е
било образувано НОХД №5797/2011 год. по описа на СГС, НО, 4 с-в, като с
разпореждане от 01.03.2012 год. делото било върнато отново на СГП за
отстраняване на процесуални нарушения. С постановление от 31.10.2012 год. на
прокурор при СГП, което е влязло в сила на 04.01.2013 год., наказателното
производство в частта му срещу ищеца било прекратено поради недоказаност на
обвиненията.
Представен
е договор за правна защита и съдействие от 25.06.2010 год., с предмет защита и процесуално
представителство по НОХД №2625/2010 год. по описа на СГС, от който е видно, че
бил уговорен адвокатски хонорар в размер на 3 000 лв. /2 500 лв. + 500 лв. –
ДДС/, както и преводно нареждане, от което е видно, че възнаграждението било
заплатено по банков път на 12.07.2010 год.
Установено
е въз основа на разпечатки от интернет страницата на ответника, че на
14.05.2010 год. и 01.06.2010 год. била публикувана информация за внесения срещу
ищеца обвинителен акт.
Не се
спори, а и от представения по делото акт е видно, че ищецът встъпил в длъжност
на адвокат на 10.12.2003 год.
На
01.02.2005 год. бил сключен договор за възлагане на управление между „Е.“ АД и
ищеца, по силата на който последният приел да управлява дружеството безсрочно
като член на Съвета на директорите, с месечно възнаграждение от 300 лв. На
01.02.2010 год. било сключено допълнително споразумение, съгласно което поради
изтичане на срока по чл. 233, ал. 1 ТЗ договорът бил подновен за нов срок от 5
години. На 05.12.2011 год. ищецът уведомил дружеството за воденото срещу него
наказателно производство. На 31.05.2012 год. Общото събрание на акционерите на
„Е.“ АД взело решение за освобождаването на ищеца от състава на Съвета на
директорите.
С оглед релевираните във въззивните жалби доводи срещу
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното
положение, което се установява и от доказателствата по делото, че са налице
незаконни актове на правозащитен орган – обвинения в извършване на престъпления,
за които образуваното наказателно производство е било прекратено поради недоказаност
на обвинението, която хипотеза е идентична на „деянието не е извършено от
лицето“ по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НПК. Отговорността на
ответника произтича от законоустановените правомощия на прокурора да ръководи
разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му
провеждане, респ. от прекратяването на наказателното производство поради това,
че извършеното деяние не е извършено – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ.
Спорните
по същество във въззивното производство въпроси са свързани с настъпването на
твърдените неимуществени вреди и размера на дължимите обезщетения.
Въззивният
съд приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по един
недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност
лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди –
неблагоприятно отражение върху психиката на човек /негативни изживявания,
огорчения, стрес и тревога/, независимо от конкретната преценка, която следва
да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
– чл. 52 ЗЗД.
Ищецът А.Е.Д.
претендира присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., изразяващи се в продължително
стресово разстройство /негативни психически преживявания/, злепоставяне,
дискредитиране и накърняване на честта, достойнството и доброто му име, създадено
силно негативно отношение сред близки, познати и колеги, включително и чрез
разгласяване на обвинението в електронната страница на ответника и средствата
за масова информация, невъзможност да упражнява професията си на адвокат и да
участва в редовни заседания на дружествата, в които бил член на управителен
орган, освобождаването му като член на Съвета на директорите на „Е.“ АД,
изживяно притеснение поради връчването на призовки в дома му, в т.ч. и как
случващото се отразява на семейството му, многократно явяване пред
разследващите органи и в съдебните заседания.
По процесното
наказателно производство на ищеца, в качеството му на длъжностно лице, са били
повдигнати сходни обвинения за две общи стопански престъпления в особено големи
размери и представляващи особено тежък случай.
Установено е също така, че срещу него са били водени още четири наказателни производства /две от които са
били прекратени в досъдебната им фаза, а по обвиненията по другите две бил
оправдан/ за престъпления по чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 3 вр. с ал. 2 НК
/безстопанственост/. Тези обвинения обаче не са заявени от ищеца като основание
на настоящите искове за обезщетения /като са събрани данни, че същият е
претендирал с отделни искове обезщетения за неимуществени вреди в размер на 21
000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 000 лв., настъпили в
резултат на незаконното обвинение по досъдебно производство №ЗМ 99/2008 год. по
описа на ГД „ДП“ на МВР, пр.пр.№9387/2008 год. по описа на СГП, като в тази
връзка е образувано гр.дело №38959/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в,
което нито се твърди, нито се установява да е приключило с влязъл в сила
съдебен акт/. Безспорно е, че всички
обвинения /и по петте наказателни производства/ са свързани с дейността на
ищеца като член на Съвета на директорите на „С.И.“ ЕАД, затова и претендираните
понастоящем неимуществени вреди в резултат от някои от незаконните обвинения са
търпяни глобално, предвид тяхното естество.
В
случаите на незаконно обвинение в извършването на повече от едно престъпление,
обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за
което обвиняемият е бил оправдан, респ. наказателното производство е било
прекратено. Щом като по едно и също време е имало наказателни производство, по
които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени
вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, стрес, неудобство,
опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и
честта, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са повдигнати в
едно, а в множество отделни дела.
Разясненията,
дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. по тълк.дело №
3/2004 год., ОСГК, за глобално определяне и присъждане на обезщетението са
принципно приложими и при повдигнати обвинения в извършване на повече от едно
престъпления, ако обвиняемият е бил оправдан с присъда по всички обвинения или
е възникнала отговорност на държавата във връзка с прекратяването им, но
условието за това е незаконните обвинения като цяло да са дали основанието на
конкретния иск за обезщетение, поставен за разглеждане пред съда. Настоящият
случай не е такъв. Когато присъжда обезщетение по иск, предявен въз основа на
едно от незаконните обвинения /или по няколко от тях/ и в случай, че по делото
бъде установено, че срещу ищеца е имало и други обвинения, този факт е от
значение както при изследване на причинната връзка, така и при съобразяване на
критериите на чл. 52 ЗЗД. Условие за тази значимост е въпросът за законността
на обвиненията да е вече разрешен с постановяването на влязла в сила
оправдателна или осъдителна присъда, или при прекратяване на наказателното
преследване с акт, довел до снемане на обвиненията при възникване на
отговорност от страна на правозащитните органи за тях. При това условие, наличието
на други обвинения е относимо като факт и без да е въведено като основание на
иска, като при изследване на причинния процес и определянето на дължимото
обезщетение за решаващия съд е от значение дали ищецът е вече обезщетен –
изцяло или за част от вредите, които претендира. Извън тази хипотеза и при иск
за вреди, основан на едно от обвиненията /няколко от тях/, неотносима към
решаващата дейност на съда е правната възможност ищецът да предяви претенция за
обезщетяване на същата или друга вреда, претърпяна през същия период от други
незаконни обвинения, или че има други висящи искови производства, по които я
претендира, щом липсва правна възможност за съединяване на делата за
произнасяне на общо решение по тях. В този случай съдът не може да определя
глобално обезщетение за вреди като включва и основания, за които не е сезиран,
а обстоятелството, че не е сезиран да отчита посредством механичен подход, като
редуцира общо /глобално/ определеното от него обезщетение чрез присъждане на
делна част, съобразно възприятието си за общия брой незаконни обвинения,
независимо че същите не са предмет на този иск – в този смисъл Решение № 449 от 16.05.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1393/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 554 от 6.03.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 266/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 216 от 28.11.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 1604/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 240 от 4.01.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 1117/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 197 от 16.11.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., ГК.
В разглеждания
случай по-голямата част от претендираните вреди са установени въз основа на
събраните писмени доказателства и гласни доказателства чрез разпита на свидетелката
Л.В. Г. – съпруга на ищеца /които доказателствени средства са стандартно
използвани в исковия процес за доказване на подобни обстоятелства/, от чиито
показания, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да
бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни, взаимно подкрепящи се
и неопровергани от останалия доказателствен материал, е видно, че след
образуване на процесното наказателно производство ищецът станал напрегнат,
нервен и по-затворен, което се отразило и на отношенията в семейството му,
притеснявал се за спокойствието на близките си – децата и съпругата си, как те
възприемат случващото се, изолирал се от роднини, колеги и приятели.
Обвинението рефлектирало върху работата му на адвокат с клиенти и чуждестранни
партньори, като именно поради същото той бил и освободен от състава на Съвета на
директорите на „Е.“ АД. Обвинението било медийно разгласено, от което ищецът
изпитвал дискомфорт.
Същевременно
настоящият съдебен състав намира, че по делото не са ангажирани доказателства
за твърдяната пълна невъзможност на ищеца да упражнява професията си на адвокат,
за това, че поради участието си в процесуални действия по образуваното
наказателно производство е пропускал заседания на дружества, в които бил член
на управителен орган /няма и данни за такова участие на ищеца освен като член
на Съвета на директорите на „Е.“ АД/, както и за проявено силно негативно
отношение към него от близки, познати и колеги.
По отношение на
размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав
приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год.
на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено,
вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст
на увредения, неговото обществено и социално положение.
При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера и
степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено,
вредоносни последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение, продължителността на наказателното
производство, вида на наложената мярка за неотклонение, характера на
обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т.ч. дали с
обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно
качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в
държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа,
свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на
обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация, личността
на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната
среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите
и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т.ч.
върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и
всички обстоятелства, които имат отношение към претерпените морални страдания,
преценявани с оглед конкретиката на случая. Наред с тези обстоятелства, при
определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за
справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт
на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност
между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им
възмездяване – в този смисъл Решение № 344 от 24.11.2014 г. на
ВКС по гр.дело № 2378/2014
г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр.дело № 1019/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр.дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение №158 от
17.01.2019 год. на ВКС по гр.дело №299/2018 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86
от 29.05.2019 год. на ВКС по гр.дело №2586/2018 год., ІV г. о., ГК.
При
обвинения в умишлена безстопанственост по чл. 219, ал. 4 НК се преценява
включително тежестта и характера на повдигнатото обвинение, заеманата от
обвиняемия длъжност и съответните морални и професионални изисквания при
нейното заемане, личността на обвиняемия и общественото му положение. От
значение е не само размера и вида на наказанието в съответния състав на
нормата, но и последиците от вменяването на престъпление в длъжностно качество,
когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган или дружество с държавно
или общинско имущество /едноличен собственик на капитала на “С.И.“ ЕАД е
Столична община – виж Наредба за управлението на едноличните търговски
дружества с общинско участие /отм./ и Наредба за реда за учредяване на
търговски дружества и упражняване на правата на собственост на общината в
търговските дружества/ при завишени изисквания за почтеност, изпълнявал е
работа, свързана с поверени държавни и общински средства. Накърненото добро име
и авторитет може да не се изчерпва с участието в управлението на дружества с
държавно или общинско имущество. Следва да се отчитат степента на вредоносния
ефект от обвинението върху социалната, професионалната, академичната,
обществената или друг вид реализация на ищеца, като се съобрази каква е била
същата преди, по време и след приключване на наказателното преследване, както и
засиленият обществен интерес към разследването и обвинението и отразяването му
в медиите – в този смисъл Решение №22 от 26.03.2018 год. на ВКС по гр.дело
№1552/2017 год., ІІІ г., о., ГК.
За да
определи в частност размера на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди, настоящият съдебен състав съобразява следните обстоятелства:
Продължителността на преследването по процесното наказателно производство е било 3
години, 7 месеца и 9 дни – от привличането на ищеца в качеството на обвиняем –
26.05.2009 год. до прекратяването на наказателното производство по досъдебно
производство №3М 79/2008 год. по описа на Главна дирекция „Досъдебно
производство“ на МВР, пр. пр. № 6716/2008 год. по описа на СГС – 04.01.2013
год. Производството се е развило в разумен срок, тъй като е било водено срещу
множество обвиняеми за по няколко тежки умишлени престъпления при
съизвършителство, което го характеризира със значителна фактическа и правна
сложност.
На ищеца
са били повдигнати обвинения за две отделни деяния при една и съща квалификация
за умишлена безстопанственост в длъжностно качество, като член на Съвета на
директорите на „С.И.“ ЕАД – престъпления по чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 3 НК,
които са тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като законът предвижда и наказание
лишаване от свобода от една до десет години, както и лишаване от права по чл.
37, ал. 1, т. 6 и 7 НК /да се заема определена държавна или обществена
длъжност, да се упражнява определена професия или дейност/, като същите са от
сферата на професионалната реализация на ищеца, което има по-силно негативно
отражение върху неимуществената му сфера.
Към
момента на повдигане на първите обвинения ищецът е бил на 47 години, като
наказателното производство се е провело по време, когато той е бил в активен
етап от професионалното и личностното си развитие – от 47 до 50 год.
Ищецът е
преживял продължителен и интензивен психическия дискомфорт, както и естествения страх и притеснение от
неоснователно осъждане. Като гражданин с чисто съдебно минало и утвърдено добро
име, ищецът е посрещал по-тежко негативните последици от повдигнатите обвинения
за свои действия по служба, които са били поддържани упорито от прокуратурата.
Повдигнатите
срещу ищеца незаконни обвинения са затруднили личния, социалния и професионалния му живот в степен, по-висока от обичайната – той е станал затворен
и тревожен, притеснявал се много за това как обвинението се отразява на децата
му и особено на непълнолетната му дъщеря; имал е множество лични участия в
извършването на различни
процесуални действия по образуваното срещу него наказателно производство, преобладаваща част
от които в съдебната му фаза, като му е била взета мярка за неотклонение
„подписка“; обвинителният акт по досъдебно производство №3М 79/2008 год. по
описа на Главна дирекция „Досъдебно производство“ на МВР, пр. пр. № 6716/2008
год. по описа на СГС, е бил внасян два пъти в съда, като съдебното производство
е било прекратявано и делото – върнато на СГП за отстраняване на съществени
процесуални нарушения.
Дискредитирани
са били честта и доброто име на ищеца, същият е бил злепоставен като лице с
обществено доверие. При него, като практикуващ адвокат, доверието е значима
предпоставка за социалната и професионалната му реализация. Обвиненията в
разхищение на публични средства чрез неизгодни сделки са били широко разгласени
в медиите и общественият интерес към тях е бил голям, което е повлияло
негативно на репутацията на ищеца. Тези заявени за обезщетяване вреди са
най-съществените, което е основание за определяне на по-висок размер на
обезщетението.
По-сериозни
негативни въздействия върху трудовата и професионалната ангажираност на ищеца, който
е практикуващ адвокат от 2003 год., социалното обкръжение и среда на ищеца не
са настъпили. Не е налице срив в общественото му положение и промяна в
социалния му статус. Няма и данни за настъпването на други, извънредни промени
в начина му на живот. Следва изрично да се посочи също така, че настъпването на
вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние на ищеца и
нарушаване на личната му неприкосновеност поради непремахването от интернет
страницата на ответника на съобщението за образуваното наказателно производство
въпреки прекратяването на последното, не е въведено надлежно в предмета на
спора /такива не се твърдят в исковата молба/, поради което и не следва да
бъдат обсъждани от СГС.
В този
смисъл и с оглед така приетото и предвид броя и тежестта на деянията, за които
е бил обвинен по процесното наказателно производство, тяхната вредоносна
продължителност, негативният ефект върху личността и най-вече върху репутацията
на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че размерът на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени
вреди, който би удовлетворил обществения критерий за
справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на
живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и създаденият
от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи /виж Решение №22
от 26.03.2018 год. на ВКС по гр.дело №1552/2017 год., ІІІ г., о., ГК, Решение №
15 от 04.02.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1510/2019 год., ІІІ г., о., ГК,
следва да бъде определен на 7 000 лв., както е приел и СРС. Присъждането на сума, по-голяма от посочената, би довело до несъответстващо
на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
На
следващо място СГС приема, че когато подсъдимият бъде оправдан, респ. воденото
срещу него наказателно производство бъде прекратено, в тежест на държавата не
се възлагат разноски – арг. чл. 190, ал. 1 НПК. При това положение отговорността
на държавата за направените разноски в наказателното производство следва да се
реализира по реда на специалния закон за отговорността на държавата – чл. 2,
ал. 1 ЗОДОВ. Сторените разноски срещу незаконното обвинение представляват
имуществена вреда – претърпяна загуба, претърпени по повод на това обвинение –
чл. 4 ЗОДОВ. Тази отговорност е гражданска и се урежда от правилата на ЗЗД за
отговорността от неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму
доколкото за отговорността на държавата за причинените вреди не са уредени
особени правила в ЗОДОВ – В този смисъл Решение № 126 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. №
55/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 433 от 23.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 563/2009 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 781
от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 511/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 355 от 3.08.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1651/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 255 от 2.11.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 1011/2015 г., III г. о., ГК.
Следователно
на репариране подлежат и претърпените от А.Д. имуществени вреди – разноски за
възнаграждение за адвокат за защита в наказателното производство, образувано
срещу него и прекратено поради недоказаност на обвинението за престъпления по
чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 3 НК, но само тези от тях, които са действително
понесени, тъй като претърпените загуби по правило са последиците от засягането
на наличните блага.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
11.12.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2017 год., ОСГК, при иск по чл. 2, ал.
1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи
адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния
процес. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че по отношение
на отговорността за вреди от неизпълнението на задължения с определено
съдържание е приложимо правилото на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, че длъжникът не дължи
обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи
на добър стопанин. При деликтната отговорност няма нужда от подобно правило,
тъй като деликвентът дължи обезщетение само за тези вреди, които са в причинна
връзка с неговото противоправно деяние. Вредите, които са в причинна връзка с
неполагането на дължимата грижа от пострадалия, са следствие от неговото
поведение, което прекъсва причинната връзка с противоправното деяние на
деликвента и той не може да носи отговорност за тяхното обезщетяване.
Когато ответникът в производството по иск по
чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ възрази, че изплатеното в наказателното производство
адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната фактическа и
правна сложност на наказателното дело /както и възражение е релевирано в
частност от П.НА Р.Б.в писмения отговор на исковата молба/, в правомощията на
съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е
положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед
вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда
и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение
надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение,
изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима
последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал,
тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече
държавата не дължи обезщетение. Критерии за обичайния размер на адвокатското
възнаграждение се съдържат в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, т.е. съдът следва да се съобрази с
фактическата и правна сложност на наказателното дело.
В
разглеждания случай по делото е доказано по несъмнен начин, че ищецът реално е
заплатил адвокатски хонорар в размер на 3 000 лв. /2 500 лв. + 500 лв. – ДДС/
за защита в съдебната фаза на процесното наказателно производство – представеният
от него договор за правна защита и съдействие има характера на разписки, с
които е удостоверено, че не само е договорил, но и е заплатил адвокатското
възнаграждение – виж т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК. Установено е също така, че упълномощеният от
него защитник е участвал при извършването на всички процесуални действия в
съдебната фаза.
Ищецът е
бил обвинен в извършването на престъпления по чл. 219, ал. 4 вр. с ал. 3 НК /в
редакция към момента, в който се твърди, че същите са били извършени/, за които
се предвижда наказание лишаване от свобода от една до десет години и лишаване
от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7. В този случай съгласно чл. 13, ал. 1, т. 3
от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /редакция към момента на извършване на разноските/, минималният
размер на адвокатският хонорар за защита на подсъдимия възлиза на 500 лв. Същевременно
е несъмнено в частност с оглед спецификите на повдигнатото обвинение, че същото
разкрива значителна фактическа и правна
сложност, в т.ч. изисква и повече време за участие в извършването на
процесуалните действия. Подсъдимият по обвинения за извършването на тежки
стопански престъпления има право на висококвалифицирана защита от
високообразовани и опитни адвокати, поради което е разумно да се очаква, че той
ще възложи своята защита на адвокати, чиито възнаграждения надхвърлят няколкократно
размерите на минималното адвокатско възнаграждение. Следва да се има предвид и
обстоятелството, че ищецът е бил обвинен в извършването на две отделни деяния –
за причиняване на имуществени вреди в особено големи размери, като ходът на
наказателното производство е бил разгласен обширно в медиите. В този смисъл при
съобразяване на всички правнозначими обстоятелства СГС счита, че разумното
възнаграждение за адвокатска защита в съдебната фаза на процесното наказателно
производство е в размер на 2 500 лв. Установено е, че Адвокатско дружество
„М.М.и С.“ е регистрирано по ЗДДС, поради което съгласно разпоредбата на § 2а
от ДР на Наредбата, дължимият ДДС – в частност в размер на 500 лв., се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Следователно предявеният иск
за обезщетение за имуществени вреди в размер на 3 000 лв. следва да бъде изцяло уважен, както е приел и
първоинстанционният съд.
При
незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и
съответно дължимостта на обезщетението за забава и началния момент на погасителната
давност е от влизането в сила на оправдателната присъда, респ. на акта за
прекратяване на наказателното производство /т. 4 от Тълкувателно решение №
3/2004 год. на ОСГК на ВКС/. Следователно ищецът се легитимира като кредитор на
вземане за законната лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди в размер
на 7 000 лв. и за имуществени вреди в размер на 3 000 лв., считано от
04.01.2013 год. /датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на
наказателното производство/.
Същевременно
основателно се явява възражението на жалбоподателя-ответник за погасителна
давност /чл. 120 ЗЗД/ на вземането за законната лихва върху обезщетенията,
което е било направено своевременно в писмения отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК. Нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД предвижда, че вземанията за лихва се
погасяват с изтичането на 3-годишна давност. Доколкото в случая исковата молба
е била подадена на 13.07.2016 год., т.е. след повече от три години от датата на
влизане в сила на постановлението за частично прекратяване на наказателното
производство, то въззивният съд приема, че акцесорното вземане върху главниците
е погасено по давност за периода от 04.01.2013 год. до 12.07.2013 год.
включително, поради което и искането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежи на отхвърляне
в тази му част.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която върху главните
вземания за неимуществени вреди от 7 000 лв. и за имуществени вреди от 3 000
лв. е присъдена законна лихва за периода от 04.01.2013 год. до 12.07.2013 год.
включително, което искане подлежи на отхвърляне като погасено по давност.
В
останалата обжалвана част първоинстанционното решение трябва да бъде
потвърдено, като правилно.
При този
изход на спора жалбоподателят-ищец няма право на разноски.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решението
от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело №38962/2016 год. по описа на СРС,
ГО, 27 с-в, в частта му, в която върху вземанията на А.Е.Д. срещу П.НА
Р.Б.по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди в размер на 7 000
лв. и за имуществени вреди в размер на 3 000 лв. е присъдена законна лихва за
периода от 04.01.2013 год. до 12.07.2013 год.
включително, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като
погасено по давност предявеното от А.Е.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
П.НА Р.Б., с адрес: гр.София, бул.“*********, искане за присъждане на законната
лихва върху вземанията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 7 000 лв. –
обезщетение за неимуществени вреди и в размер на 3 000 лв. – обезщетение за
имуществени вреди, за периода от 04.01.2013 год. до 12.07.2013 год.
включително.
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 18.06.2019 год., постановено по гр.дело
№38962/2016 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, в останалите му обжалвани части.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/