Решение по дело №861/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 493
Дата: 7 март 2018 г. (в сила от 31 юли 2019 г.)
Съдия: Диляна Господинова Господинова
Дело: 20171100900861
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 28 февруари 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 07.03.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:                                                       

 

СЪДИЯ:   ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

 

при секретаря Маргарита Димитрова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 861 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 266 ЗЗД вр. чл. 19 от Закон за автомобилните превози и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

            Ищецът - „Ю.И.” ООД, твърди, че на 24.10.2007 г., на основание Наредба № 2 от 15.03.2002 г. на МТС за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили сключил с ответника - С.О., договор за изработка, по силата на който се задължил да извършва действия по обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О.. Посочва, че възнаграждението, което ответникът се е задължил да му заплаща е в размер на 2, 80 лв. на километър извършен превоз съгласно чл. 5, ал. 1 от договора. С чл. 5, ал. 3, т. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че възнаграждението, определено на километър маршрутен пробег при сключване на договора, се променя с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година. С оглед на това и предвид размера на годишната инфлация,обявен от НСИ, която е от 0, 6 % за 2009 г., от 4, 5 % за 2010 г., от 2, 8 % за 2011г., от 4, 2 % за 2012 г. и от -1, 6 % за 2013 г., дължимото от възложителя възнаграждение е в размер на 3, 02 лв. на км. пробег за 2009 г., в размер на 3, 04 лв. на км. пробег за 2010 г., в размер на 3, 17 лв. на км. пробег за 2011 г., в размер на 3, 26 лв. на км. пробег за 2012 г., в размер на 3, 40 лв. на км. пробег за 2013 г. и в размер на 3, 34 лв. на км. пробег за 2014 г. Ищецът посочва, че в изпълнение на така сключения договор през месец февруари 2014 г. е извършил обществен превоз с общ маршрутен пробег от 45 902, 178 км., както и маршрутен пробег от 60, 519 км. при наличие на случаи по чл. 31, ал. 2 от договора, поради което ответникът дължи да му заплати възнаграждение за това, което възлиза на сумата от 184 097, 21 лв. с ДДС. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора това възнаграждение е трябвало да бъде заплатено в срок до 20.03.2014 г.  Ищецът твърди, че ответникът е изпълнил само част от това свое задължение в размер на 153 137, 39 лв., като не е изпълнил остатъка от него, който възлиза на сумата от 29 764, 22 лв., нито на падежа, нито към момента. С оглед на това счита, че ответникът е изпаднал в забава и дължи да му заплати и обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, което за периода от 21.03.2014 г. до 26.02.2017 г. възлиза на сумата от 8 892, 25 лв. Поради изложеното ищецът моли С.О. да бъде осъдена да му заплати сумата от 29 764, 22 лв., представляваща неплатена част от възнаграждението за извършен през месец февруари 2014 г. обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О., както и сумата от 8 892, 25 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 21.03.2014 г. до 26.02.2017 г. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

            Ответникът – С.О., оспорва предявените искове. Твърди, че претендираният от ищеца размер на дължимото възнаграждение не отговоря на този, уговорен между страните с чл. 5, ал. 3 от договора. Счита, че дължимата цена за 2009 г. не трябва да бъде увеличавана с натрупаната инфлация през 2008 г., тъй като експлоатацията на автобусната линия по договора е започнала на 01.04.2008 г., а не от първо число на тази календарна година. Ответникът заявява, че договорът е сключен през 2007 г., когато инфлацията е била най-висока, като през следващите години тя е намаляла, поради което няма основание първоначално уговореното между страните възнаграждение по процесната сделка да бъде увеличено на основание чл. 5, ал. 3 от договора, чиято цел е да защити изпълнителя при драстична промяна на цените, каквато не е настъпила. Посочва, че ищецът не твърди и не представя доказателства да са се осъществили другите две предпоставки, които са предвидени кумулативно в чл. 5, ал. 3 от договора като основания, при които размерът на дължимото на изпълнителя възнаграждение ще се увеличава, а именно: 1) увеличаване на цената на горивата с 30 % за една календарна година и 2) общо поскъпване на гориво-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50 % стойностите за предходната година. Ответникът прави възражение за погасяване по давност на предявените вземания. С оглед на изложеното, моли съдът да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

 

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа страна следното:

На 24.10.2007 г. между С.О., като възложител, и  „Ю.-И.” ООД, като изпълнител, е сключен договор, с който на изпълнителя е възложено да извърши обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О., с маршрутни схеми и разписания, съгласно Приложение А, с автобуси, описани в Приложение Б. В чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че той се сключва за срок от осем години, считано от датата на въвеждане в експлоатация на основна градска автобусна линия № 27, като с чл. 3, ал. 2 от договора изпълнителят е поел задължение да въведе в експлоатация основните градски автобусни линии в срок до 180 дни от сключването на договора. С чл. 5, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че възложителят поема задължение за извършения по предмета на договора обществен превоз цена да заплаща на изпълнителя в размер на 2, 80 лв. на километър, без ДДС, на база действително изминатите километри маршрутен пробег по разписание и въз основа на отчетите за изпълнение. В чл. 5, ал. 2 от договора е предвидено, че възложителят следва да заплаща за текущия месец авансово суми в размер на 30 % от дължимите такива за определения пробег за текущия месец, за които суми се издава фактура, като до 20–то число на месеца, следващ отчетния, се извършва изравняване при спазване на показателите и условията, заложени в договора. В чл. 5, ал. 3 е уговорено, че цената на километър маршрутен пробег, която е определена при сключване на този договор се променя: 1) с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година; 2) в случай на увеличение на цената на горивата за една календарна година с повече от 30 %; 3) в случай на общо поскъпване на гориво-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50 % стойностите за предходната календарна година. Съгласно чл. 31, ал.2 от договора на изпълнителя се заплаща 50 % от цената по чл. 5, ал. 1 от договора за километър маршрутен пробег в случаите на: 1. пътно-транспортно произшествие без участие на автобус на изпълнителя, не по вина на водача на автобуса, вследствие на което е блокирано движението; 2. пътно-транспортно произшествие без участие на автобус на изпълнителя, вследствие на което е блокирано движението; 3. пътно превозно средство, аварирало, неправилно спряло или паркирало по маршрута на движение на автобусите на изпълнителя, възпрепятстващо движението; 4. аварийни ремонти без заповед на С.О. и/или телекс; 5. вандалски прояви в автобусите на изпълнителя; 6. припаднали или починали пътници в автобусите на изпълнителя; 7. при пожар, действия на органите на МВР за обезвреждане на съмнителни предмети, разследвания и др.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът ще обсъди при формиране на правните изводи по основателността на предявения главен иск.

 

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

 

По иска с правна квалификация чл. 266 ЗЗД вр. чл. 19 от Закон за автомобилните превози:

Съгласно твърденията, въведени с исковата молба, предмет на разглеждане в  производството е претенцията на ищеца за заплащане на възнаграждение, дължимо от ответника по договор, сключен между тях по реда чл. 19 от Закона за автомобилните превози и след проведена процедура по Закона за обществените поръчки. Ищецът заявява, че с този договор едната страна възлага на другата да извършва услуга по осъществяване на обществен автобусен превоз на пътници, т.е. възлага се постигането на определен трудов резултат, което придава на този договор характер на такъв за изработка по чл. 266 ЗЗД /договор за превоз на пътници по смисъла на чл. 369 ТЗ при осъществяването на обществен автомобилен превоз се сключва между превозвача, на който е възложено да извършва тази обществена дейност, и самия пътник, като в случая не се претендира в полза на ищеца да са възникнали права по такава сделка/. Ето защо и съдът намира, че от обстоятелствата, на които ищецът основава предявеното в процеса вземане за получаване на възнаграждение може да се заключи, че посоченият от него правопораждащ факт е договор, имащ характер на такъв за изработка, а не на такъв за превоз, като редът за неговото сключване е специален и той е уреден в чл. 19 от Закона за автомобилните превози, което, обаче, не променя характера му, който се определя от вида на основните задължения, които възникват от него в тежест на двете страни. С оглед на това правната квалификация на предявения иск е чл. 266 ЗЗД вр. чл. 19 от Закон за автомобилните превози /в този смисъл е произнасянето на ВКС с Решение № 102 от 01.08.2017 г., постановено по гр. д. № 50254/2016 г. по описа на ВКС, IV гр.о./.

По делото не е спорно, че между С.О., като възложител, и „Ю.-И.” ООД, като изпълнител, са възникнали облигационни отношения, произтичащи от сключен 24.10.2007 г. договор за възлагане извършването на обществен превоз на пътници по автобусни линии. Това е видно и от приетия като доказателство в производството писмен договор от 24.10.2007 г., който е подписан от двете страни по сделката и обективира тяхното съгласие за сключването му със съдържание на правата и задълженията, които възникват в полза и в тежест на всеки един от съдоговорителите, такова каквото е отразено в неговите клаузи.

По силата на този договор в тежест на ищеца е възникнало задължение да извършва обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О., с маршрутни схеми и разписания, съгласно Приложение А към договора, и с автобуси, описани в Приложение Б към договора, за период от осем години, считано от датата на въвеждане в експлоатация на основната градска автобусна линия № 27 /чл. 1, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 от договора/. В тежест на С.О. е възникнало насрещно задължение за заплащане на възнаграждение на ищеца за извършената работа по изпълнение на обществения автобусен превоз, чийто размер е определен с клаузата на чл. 5 от договора.

От Заповед № РД-09-3026/ 27.03.2008 г. на кмета на С.О. се установява, че основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О. е въведена в експлоатация от „Ю.-И.” ООД  считано от 01.04.2008 г., поради което трябва да се приеме, че това е датата, от която процесният договор за извършване на обществен автобусен превоз е породил действие и от тази дата е започнал да тече уговореният в чл. 3, ал. 1 от него срок, през който страните са се съгласили, че той ще ги обвързва, който изтича на 01.04.2016 г.

По делото е безспорно, че през месец февруари 2014 г., което като време е в периода на действие на договора от 24.10.2007 г., ищцовото дружество „Ю.-И.” ООД  е извършило обществен превоз по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О. с маршрутен пробег от 45 902, 178 км. и превоз по същата линия, за който е налице някоя от хипотезите предвидени в чл. 31, ал. 2 от договора, с маршрутен пробег от 60, 519 км. Ето защо и съдът намира посочените факти за установени в процеса.

След като по делото се доказа, че в изпълнение на поетото от него задължение по процесния договор ищецът е извършил през месец февруари 2014 г. превоз с посочения в предходния абзац маршрутен пробег, то следва да се приеме, че в тежест на ответника С.О. е възникнало насрещното задължение да заплати на изпълнителя уговореното възнаграждение. Между страните в производството е спорен въпросът какъв е уговорения размер на дължимото възнаграждение за така извършената работа, на който съдът трябва да отговори като установи каква е действителната воля на страните за това, изразена в клаузите от съдържанието на сключения договор.

Размерът на основната престация на възложителя е определена в клаузата на чл. 5 от договора, сключен на 24.10.2007 г., като в чл. 5, ал. 1 от него е постигнато съгласие за начина, по който ще се определя възнаграждението, което се дължи на изпълнителя за извършения обществен превоз, като е уговорен конкретен размер на единичните цени за километър изминат маршрутен пробег, а именно от 2, 80 лв. на километър без ДДС и същевременно е предвидено, че окончателният размер се изчислява при отчитане на изпълнението за всеки месец от действието на договора на база действително изминати километри за този период. В чл. 5, ал. 3 от договора страните са предвидили, че определената в чл. 5, ал. 1 единична цена на километър маршрутен пробег ще се променя, като в три точки са записани и условията и начина, по който ще стане това.

По делото е налице спор каква е била волята на съдоговорителите, изразена в клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор за това дали размерът на единичните цени, въз основа на които се формира общо дължимото възнаграждение на изпълнителя за извършения превоз, ще се изменя при настъпване на която и да е от трите, предвидени в тази уговорка предпоставки или само при кумулативно осъществяване на всички тях, както и за това какъв е договореният механизъм за изменение на тези единични цени. Ето защо съдът е длъжен да направи тълкуване на тази клауза, като спази критериите за това, установени с правната норма на чл. 20 ЗЗД. Освен това при извършване на тази дейност съдът трябва да съобрази и това, че въпросът за тълкуване на уговорка със съдържание, напълно идентично с това на чл. 5, ал. 3 от процесния договор, е разгледан от Върховния касационен съд с две решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно - Решение № 102 от 01.08.2017 г., постановено по гр. д. № 50254/2016 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и Решение № 149 от 30.11.2017 г., постановено по т.д. № 268/ 2017 г. по описа на ВКС, I т.о., и да вземе предвид дадените с тях разрешения.

В чл. 5, ал. 3 от договора е предвидено, че определената по общо съгласие на страните при сключване на договора цена на километър маршрутен пробег се променя: 1) с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година; 2) в случай на увеличение на цената на горивата за една календарна година с повече от 30 %; 3) в случай на общо поскъпване на гориво-смазочните материали, гуми и резервни части, надвишаващо с 50 % стойностите за предходната календарна година.

Първият извод  който се налага при тълкуване на тази договорна клауза е, че с нея страните са уговорили, че размерът на основната престация на възложителя на работата по извършване на обществен превоз, която е да заплати възнаграждение на изпълнителя, ще се променя при настъпване на определени предпоставки, като това ще става автоматично с осъществяване на предвидения в клаузата факт, без да е необходимо да бъде постигано съгласие за това между страните било устно, било в писмена форма, което е в отклонение от общото правило на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.

На следващо място, съдът намира, че волята на страните, изразена в клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, е че първоначално определеното по единични цени възнаграждение ще се променя по размер при настъпване на всяко едно от предвидените в нея три основания за това, които са напълно самостоятелни и се прилагат независимо едно от друго. Този извод се налага при съобразяване на това, че в текста на чл. 5, ал. 3 от договора не е посочено изрично, че промяната на уговорената единична цена ще се извършва при едновременното осъществяване на трите предвидени за това предпоставки. Освен това при изброяването на тези предпоставки в съдържанието на договорната клауза те не са граматически свързани по начин, даващ възможност да бъде прието, че страните по договора са имали предвид кумулативното им осъществяване. Те са описани на отделни редове в текста, които не са свързани със съюза „и”, а напротив – при изброяването им трите основания са разделени едно от друго с поставяне в края на всеки ред на пунктуационен знак „ ; ”, който сочи на завършеност на основанието, при което се изменя единичната цена, което е посочено във всеки един от трите отделни реда в съдържанието на чл. 5, ал. 3 от договора. Следователно при извършване на граматическо тълкуване на текста на тази уговорка, съдът намира, че волята на страните е била да придадат на всяко едно от трите условия самостоятелност, без да го поставят в зависимост и във връзка на кумулативност с останалите две. В този смисъл се е произнесъл ВКС с Решение № 102 от 01.08.2017 г., постановено по гр. д. № 50254/2016 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и Решение № 149 от 30.11.2017 г., постановено по т.д. № 268/ 2017 г. по описа на ВКС, I т.о.

С оглед на изложеното, следва да се заключи, че в чл. 5, ал. 3 от процесния договор за възлагане извършването на обществен автобусен превоз на пътници, страните са уговорили три основания, които са самостоятелни и при настъпване на всяко едно от тях се изменя първоначално определения в съдържанието на договора размер на дължимото на изпълнителя възнаграждение, без да е необходимо да се постига съгласие за това между възложителя и изпълнителя.

В случая ищецът твърди да са настъпили предпоставките, уговорени в т. 1 от клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, поради което и съдът трябва да разгледа въпроса дали това се доказва по делото и ако е така какъв е предвидения в договорната клауза механизъм за промяна на единичните цени в тази хипотеза.

В чл. 5, ал. 3, т. 1 от процесния договор е предвидено, че определената по общо съгласие на страните при сключване на договора цена на километър маршрутен пробег се променя с размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната година. От текста на тази клауза се налага изводът, че волята на страните е всяка една година от действието на договора единичната цена, въз основа на която се определя дължимото възнаграждение, да бъде различна и да бъде функция от размера на годишната инфлация, обявена от НСИ за предходната календара година. Видно е и това, че изменението на единичната цена е поставено в зависимост само от наличието на обявен статистически индекс на годишна инфлация, като за да настъпи тази промяна страните не са придали значение на това каква е посоката на движение на инфлационния индекс спрямо предходната календарна година – дали той се повишава или се понижава. След като страните изрично не са предвидили, че размерът на възнаграждението за извършения превоз ще се променя само при увеличаване на индекса на годишна инфлация спрямо предходната година, то трябва да се приеме, че тяхната воля е била цената да се актуализира ежегодно при съобразяване на всякакви промени в икономическите условия, без значение дали тенденцията е в увеличение на инфлацията или в нейното намаляване.

Освен това съдът намира, че при тълкуване на волята на страните, изразена в клаузата на чл. 5, ал. 3, т. 1 от договора, се налага изводът, че изменението на уговорената единична цена за съответната календарна година се извършва чрез индексиране на цената, която е била дължима за предходната спрямо нея календарна година, а не винаги чрез индексиране с различен индекс на първоначално уговорената единична цена от 2, 80 лв., при което се получава т.нар. капитализиране на инфлационната надбавка. Първоначалната уговорена единична цена от 2, 80 лв. с ДДС е базата за изчисляване на новата цена само за първата година, през която се извършва индексация, като за всяка следваща година, за която се индексира размера на възнаграждението, базата е дължимата единична цена за предходната на нея календарна година. Посоченото тълкуване е съобразено и с целта на страните, която е била размерът на възнаграждението да не се уговаря отнапред за дългия период на действие на договора, а да бъде съобразен с инфлационните процеси и по този начин да отразява икономическите промени, настъпващи всяка календарна година спрямо предходната. Това тълкуване отговаря и на смисъла на икономическия показател за инфлация, обявяван ежегодно от НСИ, който всяка година отразява промените в инфлационните процеси спрямо предходната календарна година, а не винаги спрямо една и съща обща база. В този смисъл се е произнесъл и ВКС с Решение № 149 от 30.11.2017 г., постановено по т.д. № 268/ 2017 г. по описа на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.

С оглед на изложените съображение, съдът счита, че от сключването на договора до края на 2008 г. ответникът е бил задължен да заплаща на ищеца възнаграждение при съобразяване на първоначално договорената единична цена от 2, 80 лв., без ДДС, като през 2009 г. той дължи цена, която се получава като единичната цена за 2008 г., т.е. първоначално определената, се индексира с индекса на годишна инфлация за 2008 г., през 2010 г. дължи възнаграждение, изчислено на база единична цена, получена чрез индексиране на вече индексираната цена за 2009 г. с индекса на инфлация за 2009 г., през 2011 г. дължи възнаграждение, изчислено на база единична цена, получена чрез индексиране на вече индексираната цена за 2010 г. с индекса на инфлация за 2010 г. и т.н. /индексацията се прави чрез натрупване на инфлационните индекси през годините/.

От заключението на изготвената в производството съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ се установява, че стойността на годишната инфлация по данни на НСИ е както следва: за 2008 г. – 7, 80 %, за 2009 г. – 0, 60 %, за 2010 г. – 4, 50 %, за 2011 г. – 2, 80 %, за 2012 г. – 4, 20 % и за 2013 г. – „-1, 60 %”. При съобразяване на тези инфлационни индекси и на описания механизъм за индексация на първоначално уговорената единична цена, а именно чрез капитализиране на инфлационния индекс, се налага изводът, че размерът на възнаграждението за извършения от ищеца обществен превоз през календарната 2014 г. следва да се определи на база единична цена в размер на 3, 34 лв. без ДДС за 1 км. пробег и 4, 01 лв. с ДДС за 1 км. пробег в каквато насока са изводите на вещото лице, изготвило ССЕ, които са направени при съобразяване на икономическите правила и на установения от страните механизъм за актуализиране на единичната цена, уговорена с договора.

Следователно за доказания като извършен през месец февруари 2014 г. обществен превоз по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О. с маршрутен пробег от 45 902, 178 км. С.О. дължи да заплати на „Ю.И.” ООД  възнаграждение в размер на 153 313, 27 лв. без ДДС или 183 975, 93 лв. с ДДС. За извършения превоз по същата автобусна линия с маршрутен пробег от 60, 519 км., при който е налице някоя от хипотезите предвидени в чл. 31, ал. 2 от сключения договор, ответникът дължи възнаграждение в размер на 101, 07 лв. без ДДС и 121, 28 лв. с ДДС, което се определя на база ½ от посочената единична цена за 2014 г. Общият размер на дължимото за месец февруари 2014 г. възнаграждение възлиза на сумата от 184 097, 21 лв. с ДДС. В заключението на извършената ССЕ се установява, че ответникът е изпълнил част от така възникналото в негова тежест задължение към ищеца като е платил на последния сума в размер на 153 137, 39 лв., като неплатената част от него е в размер на 30 959, 82 лв.

В производството не се представиха доказателства ответникът да е погасил това свое парично задължение. Той, обаче, е направил в преклузивния законоустановен срок за това /по чл. 367 ГПК/, възражение за погасяване по давност на предявеното от ищеца вземане, което възражение следва да бъде разгледано.

Задължението на ответника за заплащане месечно на възнаграждение за извършен от ищеца обществен превоз на пътници следва да се определи като такова за периодично плащане по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време – месец, еднородни задължения, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени в сключения договор интервали от време, и чийто размер е определяем съгласно постигната от страните по договора уговорка за това. В този смисъл са задължителните за съда указания, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г., постановено по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС. Ето защо и вземането на ищеца за получаване на това възнаграждение се погасява с кратката давност, предвидена в чл. 111, б „в” ЗЗД от три години.

Тригодишният срок, посочен в чл. 111, б „в” ЗЗД, с изтичане на който се погасява по давност вземането за възнаграждение на „Ю.И.” ООД, започва да тече от деня, в който всяко едно отделно месечно вземане е станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Това вземане е срочно, тъй като в чл. 5, ал. 2 от сключения договор страните са уговорили деня, в който то трябва да бъде изпълнено, който е до 20-то число на месеца, следващ този, за който се дължи възнаграждението. Следователно вземането на ищеца за получаване на възнаграждение за обществения превоз, осъществен през месец февруари 2014 г. става изискуемо от деня, следващ падежа - 21-во число на следващия месец, т.е. от 21.03.2014 г. От този момент започва да тече тригодишният давностен срок, който изтича на 21.03.2017 г. Главният иск за осъждане на ответника да заплати неплатената част от дължимото възнаграждение за месец февруари 2014 г., е предявен преди тази дата – на 27.02.2017 г., което е преди изтичане на погасителната давност, поради което и направеното възражение от страна на ответника за погасяването му по давност, е напълно неоснователно.

Следователно предявеният осъдителен иск с правно основание чл. чл. 266 ЗЗД вр. чл. 19 от Закон за автомобилните превози е основателен и следва да се уважи в пълния заявен с исковата молба размер, който е по-нисък от този, до който се установи, че в полза на ищеца е възникнало вземане за получаване на възнаграждение за извършения обществен превоз, което не е заплатено от ответника.

 

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Задължението за заплащане на възнаграждение за извършения обществен автобусен превоз през месец февруари 2014 г., възникнало в тежест на ответника е парично, поради което и последният дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Както беше посочено, това задължение е и срочно, като неговият падеж настъпва на 20.03.2014 г.

Съгласно чл. 84, ал.1, изр. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Самият срок, като прави вземането изискуемо, функционира още като покана за изпълнение и поставя длъжника в забава със самото си настъпване. Ето защо и в случая трябва да се приеме, че ответникът е изпаднал в забава изпълнението на задължението за заплащане на възнаграждение за извършения през месец февруари 2014 г. превоз, считано от 21.03.2014 г., която продължава и до 26.02.2017 г., поради което той дължи да заплати на ищеца обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва. Задължението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 21.03.2014 г. до 26.02.2017 г., изчислено върху претендираната главница от 29 764, 22 лв., е в размер на 8 892, 25 лв., определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, което означава, че предявеният акцесорен иск е изцяло основателен.

 

По присъждане на направените по делото разноски:

С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на настоящото дело, в общ размер от 3 024, 02 лв., от които сумата от 1 546, 26 лв. – платена държавна такса, сумата от 550 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещи лица и сумата от 927, 76 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено и което не надвишава минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет.

Така мотивиран Софийски градски съд

 

Р     Е     Ш     И     :

 

ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр. София, ул. „********, ДА ЗАПЛАТИ на „Ю.И.” ООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 266 ЗЗД вр. чл. 19 от Закон за автомобилните превози сума в размер на 29 764, 22 лв. /двадесет и девет хиляди седемстотин шестдесет и четири лева и двадесет и две стотинки/, представляваща неплатено възнаграждение за извършен през месец февруари 2014 г. обществен превоз по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О. с маршрутен пробег от 45 902, 178 км. и с маршрутен пробег от 60, 519 км., при който е налице някоя от хипотезите предвидени в чл. 31, ал. 2 от сключения договор, което възнаграждение е дължимо съгласно чл. 5 от договор № РД-56-1067/ 24.10.2007 г., сключен между С.О., като възложител, и  „Ю.И.” ООД, като изпълнител, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 27.02.2017 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 8 892, 25 лв. /осем хиляди осемстотин деветдесет и два лева и двадесет и пет стотинки/, представляваща обезщетение за забавено плащане на задължението за заплащане на възнаграждение за осъществен през месец февруари 2014 г. обществен превоз по основна градска автобусна линия № 27 от общинската транспортна схема на С.О. в размер на 29 764, 22 лв., което обезщетение е начислено за периода от 21.03.2014 г. до 26.02.2017 г.

ОСЪЖДА С.О. да заплати на „Ю.И.” ООД сума в размер на 3 024, 02 лв. /три хиляди двадесет и четири лева и две стотинки/, представляваща направени разноски по делото.

 

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

СЪДИЯ: