№ 411
гр. София, 31.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря РаД. Д. Андреева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000503074 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С Решение № 260770/04.03.2022 г., постановено по гр.дело №
16667/2017 г., Софийски градски съд, І-9 състав е отхвърлил предявените от
Д. И. П. срещу Р. Ж. Б. обективно съединени искове с правно основание
чл.240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от
43 200 щатски долара, с левова равностойност 63 414,68 лева по курса на БНБ
за 31.12.2012 г., както и сумата от 19 359,52 лева лихва за забава за периода
от 21.12.2014 г. до 21.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на исковата молба до окончателното й плащане и е осъдил ищцата
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.3 от ГПК направените по
делото разноски в размер на 3 300 лева.
Срещу така постановеното решение в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
(решението е съобщено редовно на страната на 25.03.2022 г., а жалбата е
депозирана в регистратурата на СГС на 08.04.2022 г.) е постъпила въззивна
жалба от ищцата Д. И. П. чрез процесуалните й представители адвокати Р. и
П. с надлежно учредени процесуални правомощия с пълномощни приложени
по настоящото делото – л.77-л.79.
1
Решението се обжалва в неговата цялост с твърдение за неговата
неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е определил активното вземане, с
което ищцата е извършила прихващане, на следващо място не се е произнесъл
по това възражение, направено с молба в проведеното на 28.03.2019 г.
открито съдебно заседание. Поддържа се, че първоинстанционният съд не е
обсъдил всички събрани по делото доказателства в съвкупност, в частност
изготвените по делото три съдебно-графологични експертизи и направените
от ищцата оспорвания по тях. Счита, че решението на първоинстанционния
съд е немотивирано и необосновано, както и постановено при неправилно
приложение на материалния закон, в частта в която съдът е приел, че по
силата на допълнителното споразумение договорът не е породил правни
последици, в резултат на което е отхвърлил исковете.
Моли съда да отмени решението и вместо него да постанови друго, с
което да уважи предявените искове.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ответника Р. Ж. Б., чрез назначения му по реда на
чл.26, ал.2 от ЗПП представител адвокат С. П..
Моли съда да остави без уважение подадената въззивна жалба по
подробно изложени доводи по съществото на спора. Поддържа се, че
възражението на ищцата е недопустимо, доколкото са прави възражение за
прихващане срещу възражение за прихващане. Отделно от това се твърди, че
ответникът не е правил възражение за прихващане. Твърди се, че с
представеното от ответника допълнително споразумение от 02.05.2011 г. е
направено (под отлагателно условие) прихващане между насрещни вземания
на наследодателя на ищцата и ответника, но това прихващане не се прави в
процеса, а е направено още на 02.05.2011 г. и представлява факт, който съдът
да обсъди, а не претенция по която да се произнесе.
Претендират се разноските направени пред настоящата инстанция.
Въззивницата в съдебно заседание и чрез процесуалния си представител
поддържа въззивна си жалба по подробни съображения, изложени в нея.
Претендира разноски, съобразно представения списък.
Въззиваемият в съдебно заседание чрез процесуалния си представител
2
оспорва въззивната жалба и моли съда да постанови решение, с което да
потвърди първоинстанционното решение. Заявява възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатения от въззивника адвокатски
хонорар.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във връзка с чл.240,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от
ЗЗД.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
От приетото по делото удостоверение за наследници № 1000/04.08.2011
г. на Столична община, район Надежда се установява, че ищцата Д. И. П. е
единствен наследник по закон на своя баща И. И. Г., починал на 20.07.2011 г.
По делото е приет договор, сключен на 02.05.2011 г. между
наследодателя на ищцата И. И. Г. в качеството му на заемодател и ответника
Р. Ж. Б. в качеството му на заемополучател, по силата на който заемодателят
предоставя на заемополучателя заем в размер на 43 200 щатски долара, който
последният се е задължил да върне в срок до 31.12.2012 г. Между страните е
уговорено, че сумата ще бъде предадена в брой, като подписването на
договора, ще се счита за доказателство за получаването й. Уговорено е също
така, че за обезпечаване на вземането на заемодателя, заемополучателят
издава запис на заповед. Договорът не е подписан от заемодателя, подписан е
само от заемополучателя-ответникът Б..
По делото е представена запис на заповед от 02.05.2011 г., с която Р. Ж.
Б. безусловно и неотменно се е задължил при предявяване на записа на
заповед в срок до 31.12.2012 г. да заплати без протест на И. И. Г. сумата от 43
200, без посочване на валутата, в която се дължи изписаната цифром и словом
сума, плюс законната лихва върху размера на посочената сума, считано от
31.12.2012 г. до окончателното плащане на всички задължения по него.
3
На 08.02.2013 г. на ответника Б. е връчена лично нотариална покана с
рег.№ 1537, том Іп, №62/31.01.2013 г. на М. Г. Нотариус в район РС-София, с
рег.№ *** на НК, с която ищцата и в качеството си на наследник на
починалия И. И. Г. е предявила на ответника за плащане записа на заповед.
По делото е представено и допълнително споразумение, подписано на
02.05.2011 г., двустранно от страните по него: И. И. Г. и Р. Ж. Б., като по
силата на чл.1 от същото, страните са се договорили, че договорът за заем от
02.05.2011 г., сключен между страните влиза в сила и сумата по него се счита
за предадена от заемодателя на заемополучателя само и единствено в случай
на подписване на същия от страна на заемодателя. Прието е, че неразделна
част от споразумението и съответно от договора за заем, в случай, че същият
влезе в сила, е оригиналът на собственоръчно изготвена от заемодателя
разписка от септември 2009 г. Страните са се съгласили, че посочената в
разписката сума в размер на 25 000 щатски долара ще бъде прихваната от
дължимата по договора за заем от 02.05.2011 г. сума, ведно с дължимата и
считано за неотменимо договорена годишна лихва в размер на 20%,
изчислявана ежегодно с капитализация върху 25 000 щатски долара.
Представените от ответника с отговора му писмени доказателства-
допълнително споразумение и разписка от септември 2009 г. са оспорени от
ищцата, досежно тяхната автентичност и с твърдението, че същите не са
подписани, съответно не са ръкописно изписани от нейния наследодател И.
Г., в която връзка пред първоинстанционния съд е прието заключение на СГЕ,
изготвено от Д. Г. Г., съобразно което подписът в графа „заемополучател“ в
допълнително споразумение от 02.05.2011 г. към договор за заем от
02.05.2011 г., е положен от И. И. Г., а ръкописният текст изписан върху
представения за изследване фирмен лист за записки на „Виал Паркет“, е
изпълнен от И. И. Г..
Във връзка с оспореното заключение на вещото лице Г.,
първоинстанционният съд е допуснал изслушването на тройна СГЕ, която
изцяло потвърждава изводите и заключенията на приетата единична СГЕ и
установява, че при изследване на подписа на И. И. Г. в допълнителното
споразумение, не се установяват признаци за кражба на подпис.
Във връзка с оспореното заключение на тройната СГЕ,
първоинстанционният съд е допуснал изслушването на повторна СГЕ, която
4
отново потвърждава заключенията на двете приети по делото експертизи,
относно положения от И. И. Г. подпис и изготвения от Г. ръкописният текст,
изписан от лицевата и обратна страни на квадратен лист, брандиран с логото
на „Виал Паркет“, без датировка на него.
При така установената по-горе фактическа обстановка с обжалваното
решение първоинстанционният съд е приел, че се установява, сключването на
договор за заем между наследодателя на ищцата и ответника, по силата на
който е предоставена сумата от 43200 щатски долара на ответника срещу
задължението му да я върне в определен срок без заплащане на
възнаградителна лихва, както и че от съдържанието на договора следва да се
направи извод, че сумата е предадена на заемополучателя при подписване на
договора, както и че за обезпечаване на вземането по него следва да бъде
издаден запис на заповед.
СГС е направил извод, че ответникът е получил сумата по договора в
деня на неговото подписване, а обстоятелството, че договорът не е подписан
от заемодателя не дава основание да се приеме, че същият не поражда правни
последици, тъй като установяването на заемно правоотношение може да се
осъществи не само с договор, но и с писмен документ - разписка, декларация,
изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и
задължението му да я върне. СГС е приел, че издаденият запис на заповед, че
макар да не съдържа валутата относно посочената сума, същият представлява
доказателство за получаване на сумата по договора за заем.
Приел, че от представеното с писмения отговор на ответника
допълнително споразумение към договора за заем, което е подписано от
двете страни, на същата дата, следва да се направи извод, че в деня на
сключване на договора между тях е постигнато споразумение същият да
породи правни последици и задължение за връщане на получената сума от
заемополучателя, само ако бъде подписан от заемодателя. При зачитане
волята на страните в допълнителното споразумение следва да се приеме, че
договорът за заем не е породил правни последици, тъй като заемодателят се е
съгласил правните последици да се породят само ако подпише договора за
заем. От приложения към исковата молба договор за заем е видно, че не е
подписан от заемодателя, поради което въз основа на него не е възникнало
задължение за ответника да върне сумата от 43 200 щатски долара, но дори и
5
да се приеме, че договорът за заем е породил правни последици, въпреки
уговорката на страните, то следва да намери приложение направеното от
страните изявление за прихващане на дължими от заемодателя суми по друго
правоотношение, които включват 25 000 щатски долара главница и 20 %
годишна лихва. От съдържанието на допълнителното споразумение следва да
се направи извод, че наследодателят на ищцата се е съгласил, че ако към
30.09.2012 г. по договора за заем не са извършвани никакви плащания, то
задълженията между тях са погасени чрез прихващане, след което нямат
никакви финансови претенция една към друга. Изводът за погасяване на
задължението по договора за заем чрез прихващане на насрещни вземания
произтича от съдържанието на допълнителното споразумение, което е
подписано от наследодателя на ищцата и е породило правни последици, като
е уредило отношенията между него и ответника по сключения договор за
заем.
По така изложените съображения първоинстанционният съд е
отхвърлил изцяло исковите претенции.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна - ищцата в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд правилно е приел за установени
правнорелевантните факти по спора.
Действително не е обсъдил възраженията на ищеца, който е оспорил и
трите приети по делото заключения на СГЕ.
Същите обаче са напълно неоснователни.
Съобразно константната съдебна практика, когато по делото са приети
6
две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно
основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за
установяването на което са необходими специални знания, с оглед принципа
за установяване на обективната истина (чл. 121, ал. 2 от КРБ и чл. 10 от ГПК)
съдът следва да положи максимални усилия, за да отстрани противоречието и
изясни кое е вярното заключение-Решение № 107/02.07.2020 г., гр.д. №
2461/2019 г. на ВКС, ІV г.о.
В случая обаче тази хипотеза не е налице, доколкото по делото са
приети три категорични и напълно съвпадащи заключения, относно
положения от И. И. Г. подпис и изготвения от Г. ръкописният текст, изписан
от лицевата и обратна страни на квадратен лист, брандиран с логото на „Виал
Паркет“, без датировка на него и трите експертизи са категорични в
заключенията си, че подписът в графа „заемополучател“ в допълнително
споразумение от 02.05.2011 г. към договор за заем от 02.05.2011 г., е положен
от И. И. Г., а ръкописният текст изписан върху представения за изследване
фирмен лист за записки на „Виал Паркет“, е изпълнен от И. И. Г..
Не е вярно възражението, че повторната тройна СГЕ не е работила и не
е използвала безспорни сравнителни образци, каквито са заявленията за
издаване на БДС на И. Г.. В проведеното на 10.02.2022 г. открито съдебно
заседание, вещите лица са отговорили, че в „БДС“ на бул. „Мария Луиза“ е
намерена и предоставена анкетна карта-образец на И. Г., която надлежно е
изследвана от тях, както е изследвано и копие на заявление, намиращо се в
материалите по делото, представено като сравнителен образец.
Седем вещи лица специалисти са дали категорични заключения,
относно авторството на подписа и почерка на Г., като по делото не са налице
други доказателства, които да опровергават техните категорични изводи.
При правилно установените по делото факти, обаче
първоинстанционният съд е стигнал до неправилни правни заключения, които
обаче не са се отразили на крайния резултат.
Договорът за заем, в случая - на пари, е реален. Същият се счита за
сключен с реалното предаване на парите. Доказването на това обстоятелство е
изцяло в тежест на ищеца.
Такова главно и пълно доказване ищцата не е провела в хода на
съдебното дирене, както пред първата, така и пред настоящата въззивна
7
инстанция.
Между страните не е спорно, че договорът от 02.05.2011 г. не е
подписан от наследодателя на ищцата, което обстоятелство поражда първия
спорен момент между страните, а именно: има ли изобщо сключен договор,
респ. от кой момент договорът е сключен.
Както бе посочено по-горе, договорът за заем е реален, следователно
необходимо е парите да бъдат предадени на заемополучателя, за да се
породят правните последици от договора.
Въззивният съд намира, че при анализа на доказателствата и тълкуване
волята на страните, първоинстанционният съд е стигнал до неправилния
правен извод за безспорно доказване на сключен между страните договор за
заем и предаване на ответника на сумата от 42 300 щатски долара.
Безспорно договорът за продажба е неформален договор и писмената
форма не е условие за неговата действителност.
В случая обаче и с оглед липсата на подпис от страна на заемодателя, не
се установява съвпадане на насрещните воли на страните за заем, за да се
приеме, че между тях се учредява валидно облигационно правоотношение.
Такова съвпадане не се установява и с други доказателства по делото.
На следващо място въззивният съд не споделя виждането на
въззивницата, че поради липса на подпис върху договора на нейния
наследодател и при наличието на такъв (неоспорен) на ответника, то
документът от 02.05.2011 г. има характер на разписка и удостоверява
получаването на сумата.
С Решение № 277 от 02.12.2019 г. по гр.д. № 237/2019 г., Г.К., ІV г. о. на
ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК е прието, че: „договорът за заем е
частен диспозитивен документ. Той има характера на частен свидетелстващ
документ само в частта, с която удостоверява предаването на заемната сума,
дори и да не е изрично уговорено с договора, че в тази част той служи за
разписка за предаването на сумата. В частта, с която се удостоверява
предаването на сумата волята на страните трябва да бъде ясна и
недвусмислена, за да се приеме за доказан факта на предаване на
сумата.“
В конкретния случай обаче не е така, защото в договора липсва
формирана такава ясна и недвусмислена воля. В чл.2 на договора е посочено:
8
„Сумата ще бъде предадена в брой като подписването на настоящия договор
ще се счита за доказателство за получаването й.“
От една страна, употребата на бъдещо време (сумата ще бъде предадена
в брой), относно момента на предаването на заемната сума, изключва
категоричен извод за нейното предаване, а още по-малко предаването й в
деня на подписване на договора, от друга страна употребения израз
„подписването на настоящия договор ще се счита…“, предполага подписа и
на двете страни по договора, а не само на получилия сумата.
В подкрепа на извода за липса на категорични доказателства за
предаване на заетата сума от наследодателя на ищцата на ответника, е и
уговорката между тези страни, обективирана в чл.1 от допълнителното
споразумение към договора за заем от 02.05.2011 г., сключено на същата дата
– 02.05.2011 г. и подписано, както от И. И. Г., така и от ответника Р. Ж. Б..
Подписите, респ. авторството на направените в допълнителното споразумение
волеизявления, са установени с трите категорични заключения на приетите по
делото СГЕ.
Съобразно тази уговорка, договорът за заем от 02.05.2011 г., сключен
между страните влиза в сила и сумата по него се счита за предадена от
заемодателя на заемополучателя само и единствено в случай на подписване на
същия от страна на заемодателя. От употребеният израз „сумата по него се
счита за предадена от заемодателя на заемополучателя“, също не може да
бъде изведен категоричен извод за предаване на заетата сума.
С оглед на горното въззивният съд намира, че ищцата не е доказала
главно и пълно сключването на договор за заем на 02.05.2011 г. от нейния
наследодател и ответника по делото, съответно не е доказала главно и
предаването на заемополучателя на уговорената сума.
Такова доказателство безспорно не съставлява и представения с
исковата молба запис на заповед, който не може да бъде кредитиран като
разписка за получаване на сумата, с оглед на липсата на посочване на
валутата (което води до порок на ценната книга), в която се дължи изписаната
цифром и словом сума, както и с оглед липсата на текст в същата, който да
разкрива основанието на която сумата е дадена и да удостоверява
предаването на същата. Предвид реалния характер на договора за заем,
сключването му е обусловено от предаването на заетата сума, което, при
9
размер на същата над 5000 лв., каквато е и настоящата хипотеза, се
установява единствено с писмен акт поради ограничението на чл. 164, ал. 1, т.
3 ГПК. Такъв по делото не е представен. Сам по себе си, записът на заповед
не установява предаването на процесната сума в заем, тъй като същият няма
характер на разписка, в какъвто смисъл е последователната практика по чл.
290 ГПК - решение № 21 от 15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на І т. о.,
решение № 85 от 05.07.2012 г. по т. д. № 438/2011 г., решение № 50127 от
03.11.2022 г. по т.д. № 815/2021 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС и др.
Представеният с искова молба документ озаглавен „договор“ и датиран
с дата 02.05.2011 г. представлява по-скоро предварително подписан от
ответника проектодоговор, подготвящ уреждане на възникналите между
страните предходни облигационни отношения с подписаното и от двете
страни споразумение в същия ден-02.05.2011 г.
От представените и приети по делото разписки за дължими взаимно
един на друг суми (л.29 и л.41), е видно, че между наследодателя на ищцата и
ответника са възникнали предходни облигационни отношения, неустановено
по делото на какви основания, а и изобщо липсват твърдения на страните за
такива, които наследодателят на ищцата и ответника са искали да уредят,
погасят, включително и чрез взаимно прихващане.
Допълнителното споразумение от 02.05.2011 г. би могло да се разгледа
евентуално като новационно съглашение под отлагателно условие, а именно:
подписване на договора за заем от 02.05.2011 г. и от наследодателя на
ищцата, което условие обаче не се е сбъднало, доколкото няма спор между
страните, че договорът не е подписан от заемодателя, поради което за ищцата
в качеството й на наследник на И. И. Г. не е възникнало вземане срещу
ответника въз основа на валидно облигационно отношение, възникнало по
договор за заем, съответно не са възникнали и материално-правните
предпоставки за прихващане и погасяване чрез него на стари задължения,
така както са уговорени в чл.чл.3, 4, 5 и 6 от допълнителното споразумение.
По отношение на възражението на въззивницата, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от ищцата
възражение за прихващане на вземането на ищцата, придобито по наследство
срещу ответника Р. Б. в размер на 25 000 щатски долара, съгласно ръкописен
документ от м.септември 2009 г., подписан от ответника Р. Б. и вземането на
10
ответника Р. Б. срещу ищцата в размер на 25000 щатски долара, съгласно
разписка от м.септември 2009 г., изписана саморъчно от И. Г..
Доколкото настоящият съдебен състав приема, че вземане в полза на
ищцата не е възникнало от процесния договор за заем, то не следва да
разглежда въведените и от двете страни при условията на евентуалност
твърдения за осъществени извънсъдебно материално-правни възражения за
прихващане на съществуващи предходни вземания и задължения.
Само за пълнота следва да се посочи с оглед всички изложени от
страните по делото твърдения, че всяка една от двете страни не е направила,
съответно не е въвеждала в процеса възражения за прихващания като
процесуален способ на защита, а само твърдения за осъществени
извънсъдебни прихващания, за да се вземат предвид от съда вече настъпили
прихващания, а не да се предизвикват материално-правните последици на
прихващането с влизане в сила на съдебното решение.
Въведеното от ищцата възражение следва да се разбира в смисъл, че
съществувалите стари предходни взаимни вземания и задължения между
нейния наследодател и ответника, са погасени, чрез извършени извънсъдебни
прихващания, в резултат на което е останало само вземането на нейния
наследодател. Това възражение обаче не следва да се разглежда с оглед
посоченото по-горе в настоящите мотиви.
В обратната хипотеза, при липсата на насрещен иск, ищцата не
разполага с процесуално възражение за прихващане и то за вземане, което не
е въведено с първоначалната искова молба, доколкото с такова разполага
само ответника като процесуален способ за защита срещу иска, както и като
защита на своето вземане, което притежава срещу ищеца.
Така мотивиран въззивният съд намира, че следва да потвърди
първоинстанционното решение, но по други правни съображения, доколкото
същото и като краен резултат е правилно.
По отговорността за разноските в процеса:
При този изход на делото и неоснователност на въззивната жалба, на
въззивницата разноски не се дължат. Въззиваемата страна е не направила
разноски, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260770/04.03.2022 г., постановено по
гр.дело № 16667/2017 г., Софийски градски съд, І-9 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12