Р Е Ш Е Н И
Е
гр.
София, 11.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публичното заседание, проведено на двадесет
и осми май през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
младши
съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр. дело № 6898 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
55183/01.03.2019 г., постановено по гр.д. № 22175/2017г. по описа на СРС, III
ГО, 82-ри състав е отхвърлен предявеният от Г.Д.К., ЕГН ********** против Г.Ц.И.,
ЕГН ********** осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди в
резултат на изказване на ответника, излъчено в централна новинарска емисия на
Нова Телевизия на 24.02.2017 г. от 19:00 часа, а именно: „Еми… тя никога не е
напускала. Вие много добре знаете. Виждате сега на какво прилича
Министерството, за съжаление. Той започна да ми намеква, че на местно ниво
всеки един от нас като Директор, трупа известни негативи…. нали… от работата си
и… по-целесъобразно, нали, за да… да отстъпя позицията като Директор, нали… той
ми предложи друга позиция, която е в Главната дирекция“, ведно със законната
лихва върху горепосочената сума, считано от 07.04.2017 г. до окончателното
ѝ изплащане.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК Г.Д.К. е осъден да заплати в полза на Г.Ц.И. сумата
от 700, представляваща сторени разноски в производството пред СРС.
В срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК от името на Г.Д.К., чрез адвокат П.Д. е депозирана въззивна
жалба с вх. № 5055842/29.03.2019 г. срещу първоинстанционното решение, с която
последното се обжалва в цялост. В жалбата се поддържа, че от страна на
първоинстанционния съд са допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила във връзка със задълженията на съда във връзка с изготвянето на доклада
по делото. В тази връзка се сочи, че първоинстанционният съд не е указал на
ищеца за кои обстоятелства не сочи доказателства, с което е нарушил
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК. Поддържа се, че допуснатите от
първоинстанционния съд нарушения при оценката на събраните по делото писмени и
гласни доказателства, обуславят погрешно формиране на решаващите мотиви на
първоинстанционния съд и са довели до неправилно приложение на материалния
закон. Сочи се, че първоинстанционният съд не е изследвал събрания по делото
доказателствен материал в неговата съвкупност, а е коментирал самостоятелно и
без необходимата логическа връзка писмените и гласни доказателства по делото.
Поддържа се, че е налице несъответствие между показанията на свидетеля С.и
събраните по делото писмени доказателства, което не е съобразено от
първоинстанционния съдебен състав. Отделно се излагат съображения за
заинтересованост на свидетеля С.от краен изхода на делото в полза на ответната
страна, като в тази връзка се твърди, че същият от повече от 25 години е в
приятелски отношения с ответника, а и по времето на управлението на ОДМВР –
Ловеч от страна на ответника И., свидетелят С.е бил заместник-директор, на
която длъжност е бил назначен именно от И.. Поддържа се, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че показанията на свидетеля К.не опровергават
тези на свидетеля С., като се излагат подробни съображения в тази насока.
Навеждат се съображения, че показанията на свидетеля К.следва да бъдат ценени
от съда като достоверни, обективни и съответстващи на останалите доказателства
по делото. В тази връзка се поддържа, че от показанията на този свидетел се
установява по делото, че той никога не е присъствал на телефонен разговор между
Г.И. и Г.К., камо ли такъв разговор да се е провел от кабинета на директора на
ОДМВР – Ловеч.
Моли се за
отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за уважаване в цялост на
предявения иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК от името на въззиваемата страна Г.Ц.И., чрез адв. В.С., е депозиран отговор на въззивната жалба,
в който жалбата на ищеца се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че в
исковата молба не са посочени конкретни обстоятелства, на които се основава искът.
Посочва се, че в процесното интервю ответникът не е посочвал конкретното лице,
от което да може да се направи извод, че това лице е било ищеца. В тази връзка
се навеждат съображения, че използването на личното местоимение „той“ по
никакъв начин не може да се свърже с личността на ищеца. Сочи се, че използваните
изрази в интервюто не са с клеветнически характер. Поддържа се, че
обстоятелството, че на ответника И. е предлагана друга длъжност е доказано в
производството от разпита на свидетеля С., които дава показания в тази връзка.
Сочи се, че по делото не са събрани доказателства, които да установяват по
безспорен и категоричен начин, че ответникът Г.И. е разгласил неистински
позорни обстоятелства за ищеца или му е приписал престъпление.
Моли се
обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено, а депозираната срещу
него въззивна жалба – оставена без уважение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Според уредените
в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и
за нарушения на императивните материално правни норми.
Решението е
валидно и допустимо постановено, при съобразяване с установената по делото
фактическа обстановка. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
По съществото на
спора и във връзка с поддържаните във въззивната жалба съображения, настоящият
състав намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД: "Всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Във всички случаи на непозволено увреждане вината
се предполага до доказване на противното". За да бъде уважен искът с
правно основание чл. 45 ЗЗД следва по безспорен начин да бъдат установени
всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане: 1/ деяние /действие/,
а именно, че ответникът е извършил процесното деяние като е направил сочените
изявления с посоченото съдържание; 2/ вредата, а именно, че ищецът е претърпял
твърдените неимуществени вреди през исковия период в претендирания размер; 3/
противоправността на деянието, а именно, че с него се засяга честта,
достойнството и доброто име на ищеца и 4/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. В тежест на
ищеца е да установи тези предпоставки, като вината се предполага. Вината се
предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е да обори
при условията на обратно доказване /пълно и главно/ презумпцията по чл. 45, ал.
2 ЗЗД. В тежест на ответника при доказване на сочените от ищеца обстоятелства е
да докаже, че публикуваната информация отговаря на истината.
Ищецът
претендира неимуществени вреди от изказване на ответника, излъчено в централна
новинарска емисия на Нова Телевизия на 24.02.2017 г. от 19:00 часа, което счита
за противоправно - засягащи доброто име на ищеца.
В правната
норма, уредена в чл. 39, ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право на
гражданите на свободно мнение и неговото разпространение чрез слово - писмено
или устно, като конституционният законодател е ограничил упражняването на това
конституционно право, като то не може да се използва за накърняване на правата
и доброто име на другиго. Същевременно достойнството и честта на личността са
основни неотменими и неограничими лични субективни права на всеки един човек -
арг. чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ, във вр. с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което,
когато те се накърняват при упражняването на правото на изразяване на мнение,
това поведение осъществява признаците на гражданския деликт.
Разпоредбата на
чл. 10, т. 1 ЕКЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения,
включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните
власти. Нормата обаче не дава право да се разпространяват неверни факти, нито
да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите
и възможността тя да се отстоява. Следователно, материалноправните предели, до
които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати
неоправдано честта и достойнството на гражданите. Те не могат да използват
правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да
клеветят. Престъпленията "обида" и "клевета" защитават
честта и достойнството на лицата (също основно право, предвидено в чл. 32, ал.
1 от Конституцията) и предвиждат забрана за използване на унизителни думи и
изрази (чл. 146, ал. 1 НК), или за изнасяне на невярна информация (чл. 147, ал.
1, предл. първо НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК), които биха могли да
накърнят чуждото достойнство, както и забрана за изнасяне на твърдения, че едно
лице е извършило престъпление, освен ако това не е вярно (чл. 147, ал. 1,
предл. второ НК във връзка с чл. 147, ал. 2 НК). Ако не са налице такива
обстоятелства, то липсва и противоправно поведение при употребата на слово в
устна или писмена форма. Когато при упражняването на това право се накърнява
достойнството или честта на другиго, лицето, което е нанесло обида или е
изрекло клеветническо твърдение, отговаря за причинените вреди.
Следователно
изводът на съда дали е налице противоправно поведение при употреба или разпространение
на слово следва да се основава на преценка за баланса между посочените по-горе
две основни права (на защита на доброто име и на свободното изразяване на
мнение). В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по правата на човека
(ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 - 89 от решението си по
делото Couderc et Hachette Filipacchi Associés с/у Франция (жалба
40454/07).
Свободата на
словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното
демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в
"основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия
прогрес и реализацията на всеки отделен човек" - делото Lingens v.
Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са
променливи, но и идеи, които "обиждат, шокират и притесняват". Това
са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма
демократично общество - така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72
§ 49.
Съгласно Европейската
конвенция за правата на човека и практиката на Съда в Страсбург, ограничението
в свободата на словото е допустимо, ако едновременно съществуват следните три
условия: ако такова ограничение е предвидено в закона - от гледна точка на
обидата и клеветата българският наказателен кодекс съдържа подобно ограничение
в текстовете на чл. 146 и чл. 147 от НК ; ако това ограничение преследва
легитимни цели и ако това ограничение е , необходимо в едно демократично
общество". Съгласно чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на
човека о граничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне
една от следните легитимни цели - интереса на националната и обществената
сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления,
защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите,
предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането на
авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е
изчерпателно. Ако свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да
бъде ограничена в определени рамки. Това ограничение се налага, за да се
защитят третите лица, когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства
или се засягат тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се
балансира между това ограничение и свободата на словото като ценност за
демократичното общество.
С оглед така
очертаната правна рамка, представените по делото доказателства и установените
на база на тях обстоятелства, настоящият съдебен състав намира следното:
Установява се по
делото от представените и приети от първоинстанционния съд доказателства, че на
24.02.2017 г. в централната новинарска емисия на Нова телевизия в 19:00 часа, е
излъчена част от интервю с ответника Г.Ц.И., в която същият е употребил
следните, посочени в исковата молба, изрази:
„Еми…
тя никога не е напускала. Вие много добре знаете. Виждате сега на какво прилича
Министерството, за съжаление. Той започна да ми намеква, че на местно ниво
всеки един от нас като Директор, трупа известни негативи…. нали… от работата си
и… по-целесъобразно, нали, за да… да отстъпя позицията като Директор, нали… той
ми предложи друга позиция, която е в Главната дирекция“.
За
основателността на иска следва да се установи противоправността на деянието /а
именно че с направените изявление е засегната честта и доброто име на ищеца/,
тъй като само при наличието на такова, стои въпроса за обезщетяване на вредите
от отговорното лице. Противоправно е това поведение, което засяга чуждо благо,
защитено от правния ред като предмет на чуждо абсолютно субективно право.
Изводът за противоправността представлява правна преценка на деянието, вредата
и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби.
В исковата молба
процесните изрази са квалифицирани от ищеца като такива с клеветнически
характер. Легална дефиниция на понятието клевета се съдържа в разпоредбата на
чл. 147, ал. 1 от НК, съгласно която клевета представлява разгласяването на
несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено
престъпление. Непосредствен обект на престъплението клевета са обществените
отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на човека в
обществото, на положителната обществена оценка за личността. Изпълнителното деяние
може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско позорно
обстоятелство за пострадалия, така и чрез приписването му на неизвършено от
него престъпление.
Разгласяването е
довеждане до знанието на трето лице на определено несъществуващо позорно обстоятелство,
което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е
твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на
пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото.
Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена
от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти,
т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които
изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае,
че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва
обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации,
интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.
В конкретния
случай и от събраните по делото доказателства не може да се установи по
безспорен и категоричен начин, че изказването на ответника И., съдържащо се в
частта от интервюто, излъчено на 24.02.2017 г. в централната новинарска емисия
на Нова телевизия в 19:00 часа, в която същият е употребил, посочените в
исковата молба, изрази, касае и визира именно ищецът и по този начин е довело
до разгласяването на позорно обстоятелство, свързано именно с личността на
ищеца Г.К.. В тази връзка настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите на
първоинстанционния такъв, че в конкретния случай, доколкото е излъчена само
част от интервюто с ответника И., то е обективно невъзможно да се изведе за кое
лице се отнасят думите на интервюирания, още повече, че откъсът от интервюто с
ответника е излъчено в репортаж, съдържащ още коментар на журналисти и
изказвания на други лица и по този начин не може да се приеме, че изказването
на ответника е било по отношение именно на ищеца в производството.
Действително в
показанията си дадени пред първоинстанционния съд свидетеля С.заявява, че в
началото на месец май 2015 г., след оперативка на Министерство на вътрешните
работи в София, ответникът събрал свидетелите С.и К.в кабинета си, при което ги
уведомил, че главния секретар на МВР – ищецът К., му предложил друг ръководен
пост в Главна дирекция „Национална полиция“, който по ранг съответства на
Областен директор, но от друга страна това може да се приеме само като индиция,
че действително И. е визирал К. в изказването си, излъчено на 24.02.2017 г. в
централната новинарска емисия на Нова телевизия в 19:00 часа, но не доказва
това обстоятелство по безспорен начин. Още повече, че показанията на свидетеля С.в
тази им част не се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен
материал, а дори напротив, същите са в противоречие с показанията на свидетелят
Колев, който не само не потвърждава, че подобна среща се е случила, но и
изрично заявява, че не е присъствал на разговор между Г.И. и Г.К., при който
ответникът И. да е уведомил ищецът К., че не желае да освободи поста си, както
се твърди в показанията на С..
Въззивният
съдебен състав намира за необходимо да допълни, че напълно споделя мотивите,
изложени от първоинстанционния такъв по отношение направеното пред първата
инстанция и поддържано във въззивното производство доказателствено искане за
допускане събирането на гласни доказателства, чрез разпит на лицето М.Й.Г., извършило
интервюто с ответника И., част от което е излъчено в на 24.02.2017 г. в
централната новинарска емисия на Нова телевизия в 19:00 часа. Доколкото от
обективно употребените от ответника изрази не може да се изведе по безспорен и
категоричен начин, че същите се отнасят именно до ищеца, недопустимо е по този
въпрос да бъде разпитван свидетел, чийто показания биха пресъздали единствено
вътрешното субективно възприятие на свидетеля, относно обстоятелството кое е
именно лицето, визирано от интервюирания в неговото изказване.
Предвид
гореизложените съображения и доколкото от събраните по делото доказателства не
се установява по безспорен и категоричен начин по делото, че чрез използваните
от ответника думи и изрази в излъченото на 24.02.2017 г. в централната
новинарска емисия на Нова телевизия в 19:00 часа изказване на ответника, а
именно: „Еми… тя никога не е напускала. Вие много добре знаете. Виждате сега на
какво прилича Министерството, за съжаление. Той започна да ми намеква, че на
местно ниво всеки един от нас като Директор, трупа известни негативи…. нали… от
работата си и… по-целесъобразно, нали, за да… да отстъпя позицията като
Директор, нали… той ми предложи друга позиция, която е в Главната дирекция“, са
засегнати честта и доброто име именно на ищеца, то предвид липсата на
установено по надлежния ред, осъществено от ответника по отношение на ищеца
противоправно поведение, не е изпълнен изискуемия от закона фактически състав, за да бъде уважен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД. Следователно предявения иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
52 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди в
резултат на изказване на ответника, излъчено в централна новинарска емисия на
Нова Телевизия на 24.02.2017 г. от 19:00 часа, а именно: „Еми… тя никога не е
напускала. Вие много добре знаете. Виждате сега на какво прилича
Министерството, за съжаление. Той започна да ми намеква, че на местно ниво
всеки един от нас като Директор, трупа известни негативи…. нали… от работата си
и… по-целесъобразно, нали, за да… да отстъпя позицията като Директор, нали… той
ми предложи друга позиция, която е в Главната дирекция“ се явява неоснователен
и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение на
разпределение отговорността за разноски в производството пред СГС:
Предвид изхода
на спора право на разноски във въззивната инстанция има въззиваемият Г.Ц.И.. От
името на същия своевременно е направено искане за присъждане на разноски в
производството пред СГС, като същевременно са представени и доказателства за
извършени такива, а именно за заплатено от страната адвокатско възнаграждение
за предоставена правно помощ и съдействие във въззивното производство в размер
на 800 лева.
В проведеното
пред въззивният съд открито съдебно заседание на 28.05.2020 г. от името на
въззивника - ищец е направено възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна в производството адвокатско възнаграждение. Съдът като взе
предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, че
производството пред въззивния съд е приключило с разглеждането на делото само в
едно открито съдебно заседание, както и активното процесуално поведение на
процесуалния представител на ищеца намира, че възражението на въззивника с
правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, като претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС следва да бъде намалено до
сумата от 400 лева.
Предвид горното,
с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК Г.Д.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** следва да бъде осъден да заплати в полза на Г.Ц.И.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400,00 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 55183/01.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 22175/2017г. по описа на СРС, III
ГО, 82-ри състав.
ОСЪЖДА Г.Д.К., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза на Г.Ц.И.,
ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400,00
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред СГС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.