№ 1173
гр. София, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20211110165354 по описа за 2021 година
Производството е образувано след отделяне на материали от гр. д. № 53136/2020 г.
по описа на СРС, 85 състав, и се води по искова молба /уточнена с молби с вх. №
34643/22.02.2022 г. и 66749/04.04.2022 г./ на М. С. Т. срещу Н. К. Н., с която е предявен
частичен осъдителен иск за сумата от 15 000 лв. – частично вземане от вземане в общ размер
на 24 500 лв., представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода
от 11.11.2015 г. до 01.10.2020 г. в резултат на: отправяне на закани и обиди; допускане в
жилището на ответницата на лица, които консумират алкохол, вдигат постоянен шум,
причакват ищцата и имат агресивно поведение; неоснователно завеждане на дела и
неоснователно подаване на жалби; неоснователно лишаване на ищцата от ползването на
неин собствен имот – втори етаж в двуетажна жилищна сграда – източен близнак, находяща
се в адрес. Претендират се разноските по делото.
Ищцата твърди, че е собственик на втория етаж от къщата, но ответницата
неоснователно отказвала да го освободи. Излага, че тя отправяла закани към нея в
присъствието на децата й, включително по време на бременността й с четвъртото й дете, и
оказвала постоянен тормоз върху нея. Посочва, че на 07.12.2015 г. /евентуално – на
08.12.2015 г./ ответницата отправила закани с думите „Мъртви сте“, както и чрез следните
обръщения към свой роднина в присъствието на Т. и децата й: „Запомни физиономиите им,
за да ги размажеш в квартала“, „Запомнете автомобила на сина“, които се отнасяли за децата
на Т. и предизвиквали у нея постоянен стрес, тревожност и страх за живота и здравето на
нея и на децата й. Твърди, че на същата дата Н. се заканила да развали покупко-продажбата
на двуетажната къща, което довело до страх и притеснения, че може да остане без жилище,
където да отглежда децата си. Излага, че на същата дата пред децата си била обиждана от
ответницата с думите „селянка“ и „глупачка“. Сочи, че от 04.06.2018 г. нататък Н. регулярно
– по един път всяка седмица, кани и допуска свои роднини и приятели в и около къщата,
които нарочно консумират алкохол, вдигат постоянен шум и причакват ищцата, което
довело до проверки от полицията. Твърди, че през исковия период тя системно подава
неоснователни жалби, включително: Жалба от 20.09.2016 г. по преписка с рег. № ****-
11752/2016 г. по описа на **** – СДВР и Жалба до адрес, а също така е завела
1
неоснователно и следните дела: гр. д. № 74022/2018 г. по описа на СРС, 30 състав; гр. д. №
58672/2018 г. по описа на СРС, 171 състав; гр. д. № 53136/2020 г. по описа на СРС, 85
състав. Счита, че по този начин тя създава състояние на постоянен тормоз върху нея. Сочи,
че поведението на ответницата й е повлияло психически, като се отразило на здравето й –
отключила постоянно тревожно разстройство, съпътствано с виене на свят, повръщане,
изтръпване на крайници, главоболие и постоянна тревога, претърпяла притеснения,
тревожност, страх от загуба на жилището, от посегателства и физическа саморазправа, които
се отразили на новороденото й дете с оглед възникналите усложнения по време на
бременността.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, допълнен със
становище с вх. № 108107/30.05.2022 г., с които предявеният частичен иск е оспорен като
неоснователен. Ответницата твърди, че на 07.12.2015 г. се е изнесла от имота, върху който
притежава вещно право на ползване, защото била изгонена неправомерно от ищцата, поради
което и предвид, че изпитвала страх от нея заради заплахите й със саморазправа, през
процесния период почти не са контактували. Оспорва да се е държала грубо или агресивно,
да е отправила твърдените от ищцата закани и да я е наричала „селянка“ и „глупачка“.
Оспорва да се е заканвала да развали покупко-продажбата, като изтъква, че дори и да го е
направила, това е начин да защити свои законни права и интереси пред съд, а не
представлява непозволено увреждане, още повече че притеснението и уплахата на ищцата
от развалянето на сделката се дължали на основателните й съмненията за нейната
законосъобразност. Счита, че като ползвател на етаж в процесния имот има право да кани
свои близки и приятели на гости, което е правомерно действие, като не носи отговорност за
техните действия и за отражението им върху психическото здраве на Т.. Оспорва гостите й
да са упражнявали насилие спрямо ищцата и семейството й, като излага, че се касае за
дъщерята и внуците на Н., които в действителност избягвали контакт с Т. от страх от
целенасочени провокации и непредизвикана агресия. Изтъква, че с водените дела и
подаваните жалби е целяла да защити правата и законните си интереси, а не да навреди на
ищцата, поради което не може да се ангажира деликтната й отговорност, още повече че
заведените до момента искове са били уважени. Оспорва настъпването на сочените в
исковата молба неимуществени вреди при твърдения, че в действителност Т. упражнява
психически натиск върху нея, като ответницата се страхува да не бъде нападната от нея и
нейни роднини. Релевира възражение за погасяване по давност на част от претендираното
обезщетение. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
страна следното:
С Нотариален акт № ****, том І, рег. № 4274, дело № 121/2015 г. на Нотариус П.П., с
рег. № **** на НК, на 11.11.2015 г. Е.П. Н. е продала на М. С. Т. първи и втори етаж,
сутерен и таванско помещение от двуетажна жилищна сграда – източен близнак, находяща
се в адрес. Посочено е, че върху първия етаж има учредено вещно право в полза на Н. К. Н.,
както и вписана искова молба, като купувачът се е съгласил да закупи имота при тези
условия и тежести.
С Решение от 12.04.2017 г. по гр. д. № 39203/2015 г. на СРС, 33 състав, влязло в
законна сила на 20.07.2017 г., е признато за установено по иск с правно основание чл. 108
ЗС, че Е. Н. е собственик на втория етаж от жилищната сграда и е осъдена Н. Н. да й
придаде владението на имота, като решението е постановено при участието на М. Т. като
трето лице – помагач. Съдебното решение е изпълнено на 14.09.2017 г., когато е извършен
по изп. д. № **** на ЧСИ Р.М., с рег. № ****, въвод на Е. Н. /чрез пълномощника М. Т./
срещу Н. Н. във владение на втория етаж. При извършването на въвода длъжникът Н. Н. не
е присъствала, което е наложило осигуряване на достъп до имота чрез ключар. В имота са
2
заварени вещи на длъжника.
На 04.06.2018 г. е извършен по изп. д. № 2018******** на ЧСИ Р.М., с рег. № ****,
въвод на Н. Н. срещу М. Т. във владение на първия етаж. Длъжникът е осигурил
представител, който доброволно е предал ключовете за имота. Към момента на въвода в
имота нямало движими вещи, лампи, брави и контакти, а парапетът на късата част на
балкона бил отстранен.
От писменото доказателство на л. 122 – 123 се изяснява, че през исковия период са
подадени следните заявления от Н. Н. срещу М. Т.: заявление с вх. № ****-12866/09.12.2015
г. по описа на **** – СДВР – за тормоз; заявление с вх. № ****-240/11.01.2016 г. по описа
на **** – СДВР, пр. пр. № 50014/2015 г. по описа на СРП; заявление с вх. № ****-
11752/20.09.2016 г. по описа на **** – СДВР за отправяне на закани, по което с
Постановление от 02.02.2017 г. на СРП /л. 77 – 81/ е отказано образуването на досъдебно
производство и е прекратена пр. пр. № 49451/2016 г. по описа на СРП, като е прието, че
деянието не съставлява престъпление. Подадени са още две заявления, които обаче са извън
процесния период.
На съда е служебно известно, че Н. Н. е завела срещу М. Т. през исковия период
следните дела: гр. д. № 58672/2018 г. по описа на СРС, 171 състав, по което е постановено
Решение № 20020965/22.01.2021 г. /за което няма данни към момента да е влязло в законна
сила/, с което искът й е частично уважен; гр. д. № 74022/2018 г. по описа на СРС, 30 състав,
по което е постановено Решение № 47808/21.02.2020 г. /за което няма данни към момента да
е влязло в законна сила/, с което искът й е частично уважен, а на 30.10.2020 г. е завела и гр.
д. № 53136/2020 г. по описа на СРС, 85 състав, по което е постановено Решение №
20069692/01.12.2022 г., което не е влязло в законна сила поради наличие на подадена
въззивна жалба и с което са частично уважени предявените от Н. искове.
От болничните листове на л. 10 – 17 се изяснява, че през 2016 г. ищцата е била
бременна, като многократно е ползвала отпуск за временна неработоспособност заради
бременността, включително поради поставена диагноза „Заплашващ аборт“, както и поради
последвалото раждане.
За установяване на отношенията между страните през исковия период са събрани
гласни доказателства чрез разпитите на трима свидетели.
Свид. Д. – син на ищцата, разказва следното: Той е живял заедно с майка си в къщата
през периода от 2015 г. до 2022 г. и е свидетел на повечето реплики на Н. към нея. Когато се
нанесли в къщата през 2015 г., по уговорка с предишния собственик ответницата живеела на
втория етаж, въпреки че имала право на ползване върху първия. На 7 или 8 декември 2015 г.
имало събиране по случай имения й ден, което било съпроводено с доста силна музика.
Свидетелят и майка му няколко пъти направили забележка да бъде намалена музиката, но
получили леко агресивни отговори, а по-късно ситуацията ескалирала и била повикана
полиция. Д. и Т. се опитвали да избегнат саморазправа на стълбите, но Н. им повтаряла
многократно, че ще умрат, и казала по техен адрес на цялата група празнуващи да запомнят
колите им с цел проява на вандалщина. Месеци след това автомобилът на Д. бил двукратно
разбит, но извършителят не бил установен. След скандала през месец декември 2015 г.
ответницата се изнесла. От 2015 г. насам започнали да се водят дела и да се редят заплахи.
Започнали многократни жалби и водене на дела и от двете страни. Водели дела за правото на
ползване на първия етаж. Започнали преговори за размяна на етажите и Н. първоначално се
съгласила, но след като там бил извършен ремонт, тя искала да се нанесе на първия етаж
наготово и променила мнението си. След като тя отказала размяната на етажите, владението
върху първия етаж й било върнато със съдействието на съдебен изпълнител, но реално се
нанесла там през пролетта на 2021 г. Започнали допълнителни дела. След изнасянето си от
къщата през 2015 г. тя идвала там, като посещенията били с различна периодичност –
веднъж месечно, през няколко месеца или през няколко дни. Обикновено идвала в светлата
3
част на денонощието, придружавана от дъщеря си Татяна и свид. Ц., като рядко идвала сама.
В периода от 2015 г. до 2021 г. свидетелят не е викал полиция заради действия на Н..
Случвало се е след връщането на владението върху първия етаж на Н. тя да остава със
семейството си там, при което бил вдиган шум от нейния зет. Това започнало от края на
2020 г. и оттогава свид. Д. започнал да вика полиция в такива случаи. В резултат на всичко
това майка му се намирала под стрес и напрежение и понякога се прибирала с нежелание,
като е налице риск от влияние на психическото напрежение и тормоз върху организма й в
дългосрочен план. Тя не продала и не се изнесла от къщата, защото се опитвала да се
разбере по нормален начин с ответницата и близките й. В обобщение съдът намира, че
показанията на свид. Д. сочат за крайно влошени отношения между ищцата и нейното
семейство – от една страна, и ответницата и нейните близки – от друга страна, като първият
сериозен конфликт между тях датира от 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г.
По въпроса за достоверност на показанията на свид. Д. в обсъдените по-горе части,
съдът съобрази обстоятелството, че той е син на ищцата, което обуславя негова възможна
заинтересованост от изхода на дело, поради което показанията му следва да се ценят
съобразно чл. 172 ГПК. Заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от
страните следва се преценява с оглед всички други данни по делото при отчитане на
възможната му необективност. Това означава, че към показанията му съдът трябва да
подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на показанията на
такъв свидетел да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която
свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна.
Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото
доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността
заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
Извършвайки такава преценка, съдът намира, че в случая показанията на Д. в
горепосочените части са добросъвестен, логичен и последователен разказ на лично
възприети от него факти, не са опровергани от други доказателства и следва да бъдат
кредитирани.
В необсъдените по-горе части обаче показанията на свид. Д. не са надежден източник
на информация за правно релевантните факти. В частта за отправените заплахи по време на
„10-годишния театрален фарс от страна на ответницата“ и в частта относно лицето, срещу
което зетят на Н. е правел през годините опити за физическа разправа, осуетени от него,
показанията му са лишени от достатъчно конкретика. Досежно шума от силна музика след
22 ч. в жилището на ответницата, заради който се наложило да бъде викана полиция през
седмица, показанията му са непоследователни и вътрешно противоречиви, защото
свидетелят първоначално разказва, че се е случвало да вика полиция във връзка с шума
както преди изнасянето на Н., така и след това, включително по времето, когато не е живяла
в къщата, а е идвала с близките си епизодично, но след редица уточнителни въпроси става
ясно, че такива ситуации са възникнали след исковия период – от края на 2020 г. нататък.
Затова в тази част показанията му са неотносими към предмета на делото, очертан с
исковата молба и двете уточнителни молби. В частта, в която свид. Д. сочи, че заплахите
към личния му автомобил били изпълнени, при положение че не е установен извършителят,
показанията му съдържат намеци и предположения, а не представляват разказ за възприети
факти, поради което също не следва да бъдат кредитирани.
Свид. М. – колега на ищцата, разказва следното: Познава Т. от края на 2007 г. –
началото на 2008 г. като ведър, приветлив, усмихнат, грижовен, неконфликтен, сговорчив,
организиран, инициативен, трудолюбив, находчив, тактичен и деликатен човек. По време на
последното й майчинство двете поддържали не особено интензивен контакт. След
връщането на Т. на работа след майчинството – през 2016 г. или 2017 г., тя била променена
като човек. Свидетелката я попитала какъв е проблемът и защо тя вече е друга, а ищцата
през сълзи й споделила за преживяванията си с ответницата. Разказала й, че е закупила имот,
4
върху част от който ответницата има учредено право на ползване, и се преместила там със
семейството си, но ответницата ползвала етаж, за който нямала право. Т. се доверила, че
могат да уредят отношенията си по нормален начин, но ответницата започнала да я тормози,
като завеждала различни жалби пред полицията, общината и съда и водела дела срещу нея.
Ответницата организирала сбирки и купони с шум, с което пречела на съжителството им,
тъй като ищцата имала малки деца. Всичко това променило Т. – тя станала по-запусната и
небрежна в облеклото си, изключително разсеяна и замислена, започнала до допуска много
грешки в работата, с което си създала допълнителни проблеми с ръководството и се
наложило 2 – 3 години след връщането на работа да бъде преместена на длъжност,
несъответна на специалността й, станала изнервена, ходела на работа подпухнала от
недоспиване и рев, загубила интерес към работата и към отношенията с хората, изключила
социалните дейности, с които била ангажирана по-рано, веднъж отишла на психолог, била
притеснена от изхода на делата срещу нея, започнала да обмисля като краен вариант да се
изнесе от къщата, като причината за всичко това било отношението и непрекъснатият
институционален тормоз от ответницата. Всичко това свидетелката знае от разказите на Т. и
от документите, които тя й е показвала, включително исковете, които ответницата е завела
срещу нея.
Съдът кредитира показанията на свид. М. като логични, последователни, детайлни и
добросъвестно дадени, но само доколкото от тях се изясняват лично възприети от нея
обстоятелства – личностните характеристики на Т. преди последното майчинство,
промяната в поведението й след него, нейния разказ за причините за тази промяна /но не и
достоверността на този разказ/ и възприетите от М. документи относно заведени от
ответницата дела.
Свид. Ц. – приятел на ответницата, разказва следното: Откакто познава Н. – над 20
години, тя живее в къщата на ул. „Рилска обител“ № 56. Познава ищцата от настаняването й
в къщата преди между 2 и 5 години. Преди 2015 г. ответницата живеела на втория етаж,
въпреки че за нея бил първият етаж, а там се намирала дъщеря й. При пристигането си Т. се
настанила на първия етаж. Н. се изнесла доброволно от къщата и отишла да живее при
дъщеря си около 1 година след нанасянето на ищцата, за да може да си разменят етажите и
последната да отиде на втория етаж. След като Т. се нанесла на втория етаж, ответницата
направила ремонт на първия етаж и преди около 2 години се нанесла там. През 2015 г.
свидетелят, както всяка година, празнувал Никулден с ответницата, но не помни нищо
конкретно от празненството и не помни тогава да е имало проблеми с ищцата и да е викана
полиция. Той не е присъствал в моменти на напрежение между двете, но преди 3 – 4 години
Н. започнала да му се оплаква от ищцата, която зазидала вратата на първия етаж с тухли,
сложила желязна стълба на терасата, а етажът бил в лошо състояние. Не е чувал Н. да
обижда, да заплашва и да се заканва на Т., но е чувал е последната да заплашва ответницата
с полиция. Ищцата се изнесла от къщата през 2022 г., но преди това Ц. е присъствал на
случка, когато тя крещяла много. Н. се страхувала от Т., но свидетелят не знае последната да
я е заплашвала с нещо, което да предизвика този страх. Знае за водени дела от Н. срещу Т.,
защото първата го е информирала, а и е бил свидетел по тях.
Съдът констатира наличието на много и съществени вътрешни противоречия в
показанията на свид. Ц., сочещи на значително объркване у него за събитията, за които бе
разпитан, участниците в тях, времето и последователността на настъпването им, поради
което счита, че той не е надежден и достоверен източник на информация за голяма част от
правно релевантните факти, още повече че в някои части показанията му са опровергани от
писмени доказателства по делото – заявеното от него, че Н. се изнесла доброволно от
къщата, за да може Т. да се настани на втория етаж, е в разрез с писменото доказателство на
л. 27, от което е видно, че е извършен въвод във втория етаж, по време на който е
установено наличието на лични вещи на Н. в него. Същевременно част от показанията му са
неотносими към исковия период – например в частта относно случката с крещенето на Т..
5
По тези причини показанията му следва да се кредитират единствено дотолкова, доколкото
намират опора в другите доказателства по делото, а това е частта, от която се изяснява, че
при настаняването си в къщата ищцата е заела първия етаж, защото Н. е живеела на втория,
като впоследствие всяка е заела етажа, върху който има право на ползване, както и че
отношенията между двете през годините са били съпроводени с притеснения,
неразбирателства и водени дела.
От заключението на съдебно-психологичната експертиза, ведно с разясненията на
вещото лице в открито заседание, се установява следното: Преди закупуването на имота
ищцата по нейни данни е била весел, общителен и жизнерадостен човек, като с голямо
желание и ентусиазъм е организирала тегленето на кредит с цел да осигури просторен,
спокоен и уютен дом за трите си /към онзи момент/ деца, с двор, в който да играят и да
отглеждат домашните си любимци. Макар че е знаела за лошите отношения между майка и
дъщеря Недкови, не се поколебала, защото смятала, че техните отношенията са между тях и
няма как да я засегнат. Знаела също и за учреденото вещно право на Н. Н. върху първия
етаж, но това не я притеснявало, защото и тя има родители и нямало да й пречи. По нейни
данни впоследствие се сблъскала фронтално с открита враждебност и вербална агресия, за
която не била подготвена и смятала, че ще отмине. Понасяла нападките, обидите, заканите и
заплахите, но виждайки, че не може да се постигне разбирателство, се обърнала към ДАЗД и
полицията. ДАЗД предложила емоционална подкрепа за децата чрез социална услуга, а
Прокуратурата отказала да образува досъдебно производство поради липса на престъпно
деяние. Цялото психологично изследване и обсъждане показва преживяванията и отразява
състоянието на ищцата през периода 2015 – 2016 г. и към момента на изследването – тя е
стресната, уплашена, притеснена, безпокойството й нараства до състояние на страх за
живота на децата й и нейния и търсене на помощ и закрила от продължителността и
нестихващите заплахи и тормоз както директно, така и по телефона от ответната страна.
Като резултат от тези негативни преживявания, обективирани и показани чрез
психологическите методики – изключително завишена тревожност, опасения и страхове за
бъдещето, лека степен на депресивност, вегетативни смущения на нервната система, при
ищцата е налице промяна в начина на живот – избягващо поведение с цел преустановяване
на възможностите за заплахи и конфронтация, което от своя страна говори за разстройство в
адаптацията й. Бременните жени са по-лабилни емоционално, по-податливи на стрес,
заплахи и закани, по-лесно изграждат страхове и много бързо емоционалните
неблагополучия се отразяват на физиологичния им статус. От психологическа гледна точка
всяка стресова реакция се отразява на физиологичното състояние на майката. Данни за
емоционалното и психическо напрежение, на което е била подложена ищцата, има в
представените болнични листа с диагноза „Заплашващ аборт“. При положение че тя до този
момент вече е имала нормално износени три предходни бременности, наличието на
опасност от аборт при четвъртата означава стресова ситуация и неблагополучия, които
предизвикват този стрес. И двете страни в конфликта страдат от така сложилите се лоши
взаимоотношения, като при ищцата е налице абнормно повишена тревожност, невротичност,
изразяваща се с вегетативни прояви, лека степен на депресивност, алармиращи за предел на
силите и криещи риск от сериозно заболяване. При нея не е налице тревожно разстройство в
смисъл на дългогодишно по време преживяване на страх, паника, без основателна и
конкретна причина, каквито са генерализираното тревожно разстройство, паническото
разстройство, обсесивно-компулсивното тревожно разстройство, фобийните разстройства,
посттравматичното стресово разстройство, които представляват заболявания със съответен
код в международната класификация на болестите. Тя е психично здрава и активно вградена
в социалната реалност. При ищцата категорично не може да се говори за психоза –
ендогенно психично заболяване, което е фамилно унаследено. Направените при нея тестове
измерват личностовото преживяване. При нея е налице удължена реакция на стрес, значимо
негативен за нея и достигащ пределите на силите й, която реакция е обусловена и от
6
внезапно заведените 3 години преди психологическото изследване дела срещу нея,
изискващи материални ресурси. Стресът е необходимо условие за поддържане тонуса на
живите системи и е мерило за нивото им на адаптивност и успешност, стига да не е
надпрагов, т.е. животозастрашаващ. Право на всеки човек е сам да реши как да се справи със
стресогенните събития в живота си – чрез близки и приятели, психотерапевт, традиционна
или нетрадиционна медицина. Ищцата е със силен характер, оптимистична вътрешна
нагласа, зряла и реализирана пълноценно в социума, с наличен адекватен психичен ресурс за
справяне в комплицирани житейски ситуации и това помага да се справя успешно с
възникващите предизвикателства, но продължителността и толерантността към
преживяваните негативни взаимоотношения, изразяващи се в напрегнатост, нарастваща
тревожност, опасения и страхове за бъдещето, водят до изчерпване на психичния й ресурс и
към момента на изследването е налице сериозен риск от соматизиране, т.е. проявяване,
отключване на някакво телесно заболяване. Заболявания, предшествани от продължителен и
непосилен стрес, са диабет, заболяване на щитовидната жлеза, язва на стомаха, инфаркт,
депресия и др. Всичко това сочат направените тестове за тревожност, невротичност,
депресивната скала и Л.. Тестът за тревожност измерва три вида тревожност – класическа,
социално-ситуационна и тревожност и вълнение, свързани със здравословния статус.
Класическата тревожност е свързана с това, което човек носи като светоусещане, а другите
видове тревожност са свързани с външни фактори и със средата, като конкретно социално-
ситуационната тревожност се създава от общуването с хората и от междуличностни
неблагополучия. При ищцата най-завишена е класическата тревожност, което означава, че
тя е високотревожен тип по вътрешна нагласа, но неимоверно завишени са и другите видове
тревожност, нямащи пряка връзка с класическата тревожност, като социално-ситуационната
тревожност при нея е 30 точки при норма 25 точки. На фона на извършените тестове и при
положение, че при ищцата няма психично заболяване, не може да се допусне, че състоянието
й е резултат от самовнушение. Възможно е бременността и хормоналният дисбаланс да
допринасят в някаква степен, но не до степен, че тя да хиперболизира обстоятелствата.
Психичното и здравословното състояние на ищцата зависят от изборите, които тя ще
направи при така сложилите се отношения.
При извършването на съдебно-психологичната експертиза вещото лице е съобразило
снетата от ищцата анамнеза за целия й жизнен цикъл, включително предоставените от нея
данни за нейните преживявания, както и предоставената медицинска документация и
болничните листове, и е извършило необходимите психологични тестове, поради което
съдът намира, че заключението е резултат от всестранно и обективно изследване на
психологичния статус на ищцата. Ето защо съдът кредитира изцяло заключението, ведно с
разясненията на вещото лице, като пълно, обективно, компетентно и обосновано.
Другите събрани доказателства съдът намира за неотносими към предмета на делото,
поради което не ги обсъжда.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявен е частичен осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 вр. чл. 52 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата през периода от
11.11.2015 г. до 01.10.2020 г. в резултат на осъществен психически тормоз, изразил се в:
отправяне на закани и обиди на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г.; допускане в периода от
04.06.2018 г. до края на исковия период в имота на АДРЕС на лица, които консумират
алкохол, вдигат постоянен шум, причакват ищцата и имат агресивно поведение;
неоснователно завеждане на дела и неоснователно подаване на жалби; неоснователно
ползването на собствен на ищцата имот – втори етаж от къщата на АДРЕС. Касае се за иск
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, кумулирани от няколко
едновременни и последователни противоправни деяния, които са свързани обективно
7
помежду си, поради което се претендира тяхното глобално обезщетяване.
Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на
следните юридически факти: осъществяване на поведение, което обективно не съответства
на правно дължимото – противоправно поведение; настъпила вреда – неблагоприятно
изменение в обективната действителност, засягащо в случая нематериални блага; причинно-
следствена връзка между деянието и настъпилия вредоносен резултат; вина.
Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е
фактически, а представлява правна преценка на деянието от гледна точка на действащите
разпоредби. Останалите елементи от обективната страна на фактическия състав трябва да се
докажат от претендиращият обезщетението съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест. В случая това означава, че Т. следва да докаже пълно и главно
извършване от Н. на всяко едно от процесните деяния през очертаните в исковата молба и
уточнителните молби периоди, които деяния според ищцата в своята цялост представляват
осъществен по отношение на нея психически тормоз: отправяне на закани и обиди на
07.12.2015 г. – 08.12.2015 г. с посоченото в уточнителните молби съдържание; допускане в
имота в периода от 04.06.2018 г. до 01.10.2020 г. на лица, които консумират алкохол, вдигат
постоянен шум, причакват ищцата и имат агресивно поведение; неоснователно завеждане на
дела и неоснователно подаване на жалби; неоснователно лишаване на ищцата от ползването
на неин собствен имот, както и настъпването в резултат от деянията на неимуществени
вреди за ищцата, техния вид и интензитет. Субективният елемент от състава – вината, се
презюмира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, поради което се приема за доказан при липсата на
ангажирани доказателства от ответницата за оборване на законовата презумпция. Липсата на
която и да е от посочените кумулативни предпоставки води до неоснователност на
претенцията.
По твърдените от Т. противоправни деяния на Н. съдът намира следното:
По твърденията за отправени закани на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г.:
Закана е налице при заканване към другиго с престъпление против неговата личност
или имот или против личността или имота на неговите ближни, ако това заканване би могло
да възбуди основателен страх за осъществяването му. За да бъде осъществен съставът на чл.
45, ал. 1 ЗЗД на основание твърдяна закана, не е необходимо деликвентът да е имал
намерение или възможност да реализира заканата, а още по-малко – да е предприел действия
в тази насока. Необходимо е да се установи дали заканата обективно е от естество да
възбуди основателен страх у адресата й, което предполага да бъдат обсъдени всички
обстоятелства, свързани с предходните отношения между страните и да бъдат отчетени
особеностите на обстановката, при която е извършено деянието.
В случая се установи от показанията на свид. Д., че на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г.
поради неколкократни забележки от него и майка му относно силна музика по време на
празненство на ответницата, ситуацията е ескалирала, като с ищцата се опитвали да избегнат
саморазправа, а ответницата им казвала как ще умрат и повтаряла на групата празнуващи да
запомнят колите им. Това не се опровергава от показанията на свид. Ц., който е присъствал
на празненството, доколкото същият демонстрира пред съда лоши паметови възможности,
многократно обърквайки дати и събития и по този начин давайки вътрешно противоречиви
показания.
Съдът счита, че казаното от Н. е от естество да възбуди основателен страх у ищцата
за нейните живот и имущество и тези на близките й. В тази връзка съдът съобрази, че към
датата на събитието страните са се познавали от скоро и все още не са имали трайно
влошени междусъседски отношения, каквито впоследствие са се установили между тях. На
фона на скорошното им все още необременено с негативни преживявания познанство и
предвид цялата пресъздадена от свид. Д. ситуация, при която той и майка му се опитвали да
избегнат саморазправа на стълбището, думите на ответницата, изречени в присъствието на
8
група от нейни близки и приятели, не са просто емоционален отговор на направените по
време на тържеството й забележки от Т. и сина й за музиката, а в действителност целят и са
от естество да предизвикат страх у ищцата от осъществяване на заканите. Този извод не се
влияе от заявеното от свид. Д., че не го е страх от ответницата, а само изпитва неприятни
емоции към нея, доколкото за съставомерността на деянието като закана е от значение дали
то е обективно годно да възбуди основателен страх, а не дали в действителност е
предизвикало такъв.
Не се доказа Н. да е отправяла закани, че ще развали покупко-продажбата на къщата,
но дори и това твърдение да бе установено, то е изначално негодно да обоснове ангажиране
на отговорността й, защото заканата за извършване на правомерно действие, каквото е
упражняването на право на иск, не е противоправна.
По изложените съображения съдът приема за доказано осъществяването на
противоправно поведение от ответницата по време на празника й на 07.12.2015 г. –
08.12.2015 г., изразило се в отправяне на закани към живота и имуществото на Т. и нейни
близки, но не и на закана за разваляне на извършената от ищцата покупко-продажбата на
къщата. По делото не са събрани доказателства, които да опровергават презумпцията за вина
по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
По твърденията за отправени обиди на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г.:
В поредица решения на ВКС /например Решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. №
1486/2011 г., ІV ГО, и Решение № 12/06.02.2013 г. по гр. д. № 449/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО/ е
разяснено, че ищецът по деликтния иск следва да посочи от кои конкретно изрази и
действия на ответника е засегнат, а в мотивите към акта си, с които разрешава спора по
същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти, кои са
оценъчни съждения и мнения, съответно – дали фактите са позорни и неверни и дали
оценките са в рамките на свободата на изразяване по чл. 39, ал. 1 КРБ и чл. 10, т. 1
КЗПЧОС. Анализирайки съдържанието на изразите, очертани в уточненията на исковата
молба като предмет на делото – „глупачка“ и „селянка“, съдът намира, че те имат оценъчен
характер.
Преценката за противоправност на деянието, изразило се в употребата на процесните
епитети, следва да се извърши през призмата на релевантните разпоредби на чл. 39, ал. 1 и
ал. 2 КРБ, респ. чл. 10 КЗПЧОС, според които всеки има право да изразява мнение и да го
разпространява, но това право не може да се използва за накърняване на други защитени от
правото ценности, сред които са и правата и доброто име на другиго. Прокламираната в чл.
10, т. 1 КЗПЧОС свобода на изразяването на мнения и разпространяването на информация и
идеи без намеса на държавните власти осигурява свободната оценка на фактите и
възможността тя да се отстоява, но не дава право да се засяга достойнството на други лица.
Рамките на свободата по чл. 39, ал. 1 КРБ и чл. 10, т. 1 КЗПЧОС се определят от
възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Следователно налице е забрана за накърняване на доброто име и достойнството на
личността при реализиране на правото на изразяване на мнение.
Принципната позиция, застъпвана безпротиворечиво в практиката на ВКС, се свежда
до разбирането, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1
КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди достойнството и доброто име на
другиго, оценки могат да се изказват и разпространяват свободно. Свободата на изразяване
на мнение е изключена в случаите, при които според чл. 39, ал. 2 КРБ правото за изразяване
на мнение и за разпространяване чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение
или по друг начин, се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за
призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване
на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Чл. 10, т. 1
КЗПЧОС също не дава право да се засяга достойнството, репутацията и правата на други
9
лица. Извън тези ограничения всеки може да изразява и разпространява правомерно свои
или чужди оценъчни съждения.
Изяснено е в съдебната практика, че негативните оценки за определена личност не
пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не представляват
обида. Обидата предпоставя казване или извършване от страна на конкретно лице на нещо
унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие или опосредено.
Следователно мнението е противоправно, единствено ако е изразено в обидна форма, т.е.
ако съдържа унизителни епитети, отразяващи отрицателни качества, ругателни думи и
изрази или унизителни разсъждения за качествата на ищеца от гледна точка на
господстващия обществен морал. Публичният морал е област, в която са меродавни най-
вече националните традиции и култура. Преценката за унизителния характер на
казаното/написаното, т.е. преценката дали се касае за обида, следва да се базира на
обективен критерий – общоприетите морални и обществени разбирания за етика в
междуличностните отношения, а не просто да почива на субективните възприятия на
засегнатото лице. Не всяка негативна или експресивна оценка обаче може да се приеме за
обидна, тъй като това би отрекло напълно конституционното право на изразяване на
мнение, но със сигурност обидна е оценка, която съдържа вулгарни, цинични изрази и
квалификации по нечий адрес. Ето защо може да се носи отговорност и за оценъчни
съждения и мнения, стига те да съдържат такива обидни изрази.
Оценъчните съждения не могат да се проверяват за вярност, защото те представляват
коментар на фактите, като по този начин се изразява позицията на лицето по даден въпрос
или във връзка с даден факт, а не се касае за възпроизвеждане на обстоятелства от
обективната действителност, т.е. не се излага информация за коментирания въпрос или факт.
По отношение на оценъчните мнения и коментари следва да се преценява дали е налице
достатъчно фактическо основание в тяхна подкрепа. Необходимостта да се докаже степента
на връзка между оценъчното съждение и подкрепящите го факти е различна в зависимост от
конкретните обстоятелства по делото.
Макар съдът да възприема и зачита свободата на изразяване на мнение /включително
и в случаите, когато то е отрицателно/ като проява на една от най-важните основи на
демократичното общество, в случая намира, че е прекрачена допустимата граница.
Поставеното в чл. 39, ал. 2 КРБ ограничение е накърнено, тъй като са уронени честта и
достойнството на ищцата чрез употребата по отношение на нея на думите „глупачка“ и
„селянка“. Думата „глупак“ /чиято форма в женски род е използвана в случая от
ответницата/ според Речника на българския език означава „глупав човек“, а „глупав“ според
същия източник означава „който е с ограничени умствени способности; несъобразителен;
недосетлив“, като в случая очевидно думата е използвана с първото си значение. „Селянка“
е формата в женски род на съществителното „селянин“, а то според Речника на българския
език означава „жител на село“, но и „нецивилизован, некултурен човек“, като в случая
думата очевидно е употребена във второто си значение. Следователно епитетите „глупачка“
и „селянка“ имат унизителен характер за ищцата като техен адресат. По делото не е
доказано тези обидни квалификации за нея да имат каквато и да е фактическа основа, а
липсата на достатъчно фактическо основание в подкрепа на направените оценъчни
съждения означава, че е налице злоупотреба със свободата на словото и на изразяването на
мнение, злонамереност и отправяне на оскърбителни лични нападки, което е виновно и
противоправно поведение.
По твърденията за тормоз чрез допускане на други лица в имота:
Не се установява по делото създаване от ответницата на състояние на тормоз на
ищцата чрез многократно водене и/или допускане на трети лица в имота на АДРЕС, които
да вдигат недопустим шум. Относими към този въпрос са показанията на свидетелите Д. и
М..
10
При внимателен прочит на показанията на свид. Д. се установява, че на имения ден
на Н. през 2015 г. е имало празненство в обитаваното по това време от нея жилище на
втория етаж, съпроводено с доста силна музика, поради което той и майка му направили
неколкократно забележки, но в крайна сметка се стигнало до викане на полиция. След това
тържество ответницата се изнесла от къщата и се върнала да живее там фактически чак през
2021 г., като в този период от време посещавала къщата с различна периодичност и основно
през деня, а от края на 2020 г., след като вече била въведена във владението на първия етаж
от съдебен изпълнител, понякога оставала там със семейството си, при което нейният зет
създавал шум от прекалено силна музика и свид. Д. викал полиция в такива случаи.
Следователно показанията на този свидетел не доказват през очертания от ищцата период на
разглежданото деяние – от 04.06.2018 г. до 01.10.2020 г., да се е случвало допуснатото от Н.
в имота лице – нейният зет, да вдига шум, нарушаващ установените правила. Доказаната
единствена конкретна такава проява – на имения ден на ответницата през 2015 г., и
неконкретизираните такива случки от края на 2020 г. нататък предвид уточненията на
исковата молба, направени с молба с вх. № 66749/04.04.2022 г., попадат извън исковия
период за обсъжданото деяние. Следователно те не са предмет на предявения иск и не могат
да обосноват ангажиране на деликтната отговорност на Н. по настоящото дело.
Що се отнася до показанията на свид. М., те освен че са недостатъчно
конкретизирани относно времето, честотата и обстоятелствата около т. нар. „сбирки и
купони с шум“, организирани от ответницата, които тормозели ищцата, но също така
съдържат само производни доказателства, като прекият източник е самата ищца. На
практика свид. М. преразказва изявления на ищцата, които съдържат твърдения за изгодни
за нея факти. Такива изявления на страната обаче нямат доказателствена стойност, а следва
да се докажат на общо основание, поради което липсва основание да се признае
доказателствена стойност на показанията на лицето, което ги пресъздава, без лично да е
възприело съответните обстоятелства. В случая преразказаните от М. твърдения на Т. не
намират надеждна опора в другите доказателства по делото по начин, че да е ясно кога какво
се е случило.
При липсата на конкретни доказателства за случаи по време на процесния период,
при които Н. да е водила и/или допускала в имота лица, нарушаващи забраната за вдигане на
шум в определени части от денонощието, съдът не може да приеме за пълно и главно
доказано, че ответницата е осъществила противоправно поведение, създавайки състояние на
тормоз върху ищцата по обсъждания начин.
Твърденията в исковата молба и нейните уточнения, че водени/допускани от Н. в
имота лица са причаквали ищцата и са имали агресивно поведение към нея също останаха
недоказани. В тази връзка съдът съобрази, че показанията на свид. Д. не съдържат данни за
адресата на физическата саморазправа от страна на зетя на Н., която Д. сочи, че е
предотвратявал неколкократно, а при липса на достатъчно конкретика в неговите показания
съдът не може да предполага, че адресат е била именно ищцата.
По изложените съображения съдът е недоказано осъществяването на тормоз от
ответницата върху ищцата чрез допускане на други лица в имота през периода от 04.06.2018
г. до 01.10.2020 г.
По твърденията за тормоз чрез неоснователно подаване на жалби и неоснователно
завеждане на дела:
По делото е доказано, че Н. е подала срещу Т. през исковия период три заявление
пред **** – СДВР. Не е доказано да е подавала жалби срещу нея до общинските органи,
като допуснатите в тази връзка писмени доказателства не са събрани поради процесуалното
поведение на ищцата, изразило се в несвоевременно снабдяване с издаденото й за целта
съдебно удостоверение, както и в отказ от доказателственото искане. Установено е
завеждането от Н. срещу Т. на гр. д. № 58672/2018 г. по описа на СРС, 171 състав, и гр. д. №
11
74022/2018 г. по описа на СРС, 30 състав, както и гр. д. № 53136/2020 г. по описа на СРС, 85
състав, но последното е образувано след исковия период.
Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го
упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално
право, включително правото на подаване на сигнал или жалба до компетентен орган и на
предявяване на иск, поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за
злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл.
57 ал. 2 КРБ/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/.
Подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на
законоустановена възможност /чл. 45 КРБ/ – гражданите имат право да се обръщат към
надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е
добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба
с право /т.е. противоправно поведение/ е налице, когато жалбата не е отправена с цел
обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато
жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да
накърни друг обществен интерес /в този смисъл – Решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. №
1243/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 245/05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г. на ВКС,
III ГО, Решение № 53/04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО/. В подобни
случаи се изследва дали подателят на жалбата/сигнала е преминал границата на правото на
разпространяване на информация, като е злоупотребил с него – разгласил е недобросъвестно
клеветнически твърдения за другиго, или е упражнил конституционното си право да подаде
жалба, да докладва за нередност или да потърси помощ от съответните институции.
Отговорността за вреди от злоупотреба с право е деликтна, като противоправността се
изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, а доказването на
недобросъвестността е в тежест на пострадалия – ищец /чл. 154 ГПК/.
В случая съдът счита, че подавайки заявления до **** – СДВР и предявявайки искове
срещу Т., ответницата е действала с убеждението, че информацията, съдържаща се в
заявленията и исковите молби, е вярна. Не е налице нищо, което да предполага, че тя не е
действала в рамките, установени от закона, за подаване на жалби и искови молби или че е
имала намерения, различни от това да бъдат разгледани твърдяните от нея неправомерни
действия на ищцата, респ. да получи защита на твърдяните от нея спорни субективни права.
Няма доказателства за това да се касае за заявления, изначално лишени от основание, нито за
недобросъвестно подадени заявления, а що се отнася до предявените от нея искове, следва
да бъде отчетено, че те са частично уважени, макар и с невлезли към момента в сила
съдебни решения.
В случая ответницата в качеството си на заявител пред полицейските органи, респ. на
ищец по заведените от нея граждански дела, е упражнила правото си в едно демократично
общество, управлявано от върховенството на закона, да докладва за неправомерно
поведение на друго лице, респ. да потърси защита на свои накърнени субективни права.
Фактът, че заявленията и водените дела са довели до стрес, нервност и тревожност у ищцата,
което се установява от показанията на свид. М. и заключението на съдебно-психологичната
експертиза, не може да обоснове извод за неправомерно засягане на правната й сфера, тъй
като целта на започналите проверки и граждански дела е да се потвърдят или отхвърлят
твърденията на Н., което предполага и ангажираност на Т. в тях, а това как въвличането й в
тези проверки и дела са й се отразили е свързано изцяло с нейния психологичен ресурс, за
който обаче ответницата не може да носи отговорност при липса на противоправност на
поведението й.
Ето защо съдът намира, че в случая не е налице недобросъвестно упражняване от
ответницата на правото на подаване на заявления пред органите на МВР и на правото на
12
иск, тъй като не е установено тя да е действала с цел да навреди на ищцата. Следователно
обсъжданите деяния не са противоправни.
По твърдението за тормоз чрез неоснователно лишаване на ищцата от ползването на
неин собствен имот:
Страните не спорят, а и при съвкупната преценка на писмените доказателства
/Нотариален акт № ****, том І, рег. № 4274, дело № 121/2015 г. на Нотариус П.П., с рег. №
**** на НК, Решение № 12.04.2017 г. по гр. д. № 39203/2015 г. на СРС, 33 състав, и
Протокол за въвод във владение от 14.09.2017 г./ и показанията на свидетеля Д. се
установява, че в периода от закупуването на къщата на АДРЕС на 11.11.2015 г. до
извършването на въвод във владение от съдебен изпълнител на 14.09.2017 г. ищцата е била
неоснователно лишена от ползването на собствен имот – втори етаж от къщата, върху който
ответницата не е имала вещно право на ползване, като не се твърди и не се установява по
делото да е имала и облигационно такова. Следователно Н. през посочения период е
реализирала поведение по неоснователно ползване на чуждо материално благо, защитено с
абсолютно субективно право. Съдът намира, че това поведение е противоправно, защото
накърнява абсолютното вещно право на собственост на ищцата.
В случая това поведение е и виновно, който извод следва не само от законовата
презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, която не е опровергана от ответницата, но и от конкретно
установените по делото факти. От показанията на свид. Д. се изяснява, че при нанасянето му
заедно с майка му в къщата през 2015 г. са заварили Н. на втория етаж, като това било
резултат от уговорка с предишния собственик. Действието на тази уговорка обаче е
очевидно, че е преустановено с прехвърлянето на собствеността, още повече че от
представеното Решение от 12.04.2017 г. по гр. д. № 39203/2015 г. на СРС, 33 състав, е видно,
че предишният собственик е завел иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу нея, като по
делото като трето лице – помагач е участвал и новият собственик – Т.. От показанията на
свид. Д. се доказва, че са започнати преговори за размяна на етажите, но в крайна сметка
ответницата е отказала такава да бъде извършена. В резултат на всичко това вторият етаж е
предаден на ищцата принудително – чрез осъществен от съдебен изпълнител въвод, при
който в имота са заварени вещи на Н.. Всичко изложено обосновава извод, че макар тя да е
знаела, че има вещно право на ползване само върху първия етаж, е заемала в периода от
11.11.2015 г. до 14.09.2017 г. втория етаж, върху който не е имала такова право,
демонстративно незачитайки правото на собственост на ищцата, което обосновава извода на
съда, че поведението й е не само противоправно, но и виновно.
Относно вредите:
В причинно-следствена връзка с поведението на Н., намерило конкретен израз в
отправените на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г. закани и обиди и в неоснователното ползване на
собствения на Т. втори етаж от къщата в периода от 11.11.2015 г. до 14.09.2017 г., които
единствени представляват виновно противоправно поведение по смисъла на чл. 45, ал. 1
ЗЗД, ищцата е претърпяла неимуществени вреди – стрес, напрежение, нежелание да се
прибира в дома си, изключително завишена тревожност, опасения и страхове за бъдещето,
лека степен на депресивност, вегетативни смущения на нервната система, промяна в начина
на живот – избягващо поведение с цел преустановяване на възможностите за заплахи и
конфронтация, което от своя страна говори за разстройство в адаптацията й, рискова
бременност, засягане на честта и достойнството й от обидите към нея, като ответницата
принципно дължи едно глобално обезщетение за тях.
Към претърпените от посоченото поведение на Н. неимуществени вреди съдът не
отнася казаното от свид. М., макар принципно да кредитира нейните показанията. Така е,
защото наблюдаваната от нея промяна в поведението на Т., за която разказва, е резултат от
действия на ответницата, които съдът не възприема като противоправни. Следователно
посочените от тази свидетелка неимуществени вреди не се намират в причинно-следствена
13
връзка с поведението на Н., което осъществява фактическия състав на деликт.
По изложените съображения съдът намира, че по делото е доказано възникването на
вземане в полза на ищцата за обезщетение заради осъществено от ответницата непозволено
увреждане, изразило се в отправяне на закани и обиди на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г. и в
ползването без основание през периода от 11.11.2015 г. до 14.09.2017 г. на собствен на
ищцата имот – втори етаж от двуетажна жилищна сграда – източен близнак, находяща се в
адрес.
По възражението за давност:
Предвид вида на вземанията приложима в случая е 5-годишната давност по чл. 110
ЗЗД.
Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на
последиците, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да
текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от
частноправните субекти. Съгласно § 13 от Преходните и заключителните разпоредби към
Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от
14.05.2020 г./ сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да
текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“, като
обнародването му е извършено на 13.05.2020 г. Следователно за времето от 13.03.2020 г. до
20.05.2020 г. включително погасителната давност е била спряна по силата на закона и този
факт трябва да се отчете от съда при изчисляване на крайния момент, когато давността
изтича. По тази причина към 5-годишния давностен срок следва да се прибави и периодът на
спиране на давностния срок, чиято продължителност в случая е 69 дни /от 13.03.2020 г. до
20.05.2020 г./.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността почва да
тече от откриването на дееца. В случая деецът е бил известен още към момента на
извършване на деянията, поради което давността за вземането за непозволено увреждане,
изразило се в отправяне на закани и обиди, е започнала да тече в деня на извършването им –
07.12.2015 г. – 08.12.2015 г., а за вземането за непозволено увреждане, изразило се в
неоснователно ползване на ищцовия имот – от завършване на деянието, т.е. когато е
преустановено ползването с осъществения на 14.09.2017 г. въвод във владение.
Следователно към датата на подаване на исковата молба – 09.03.2021 г. /доколкото тя
е подадена като насрещен иск заедно с отговора на исковата молба по гр. д. № 53136/2020 г.
по описа на СРС, 85 състав, от което впоследствие са отделени материали и е образувано
настоящото дело/, са изтекли 5 години и 69 дни само по отношение на вземането за
непозволено увреждане от отправените на 07.12.2015 г. – 08.12.2015 г. закани и обиди, като
давността за тях е била до 15.02.2021 г. включително. За вземането за непозволено
увреждане от неоснователно ползване на ищцовия имот давността е прекъсната с
подаването на исковата молба.
По размера на обезщетението:
Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Справедливостта не е абстрактно понятие, а включва обсъждането на
обективни критерии. Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение означава да бъде
определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното
пострадало лице болки, страдания и неудобства – физически, емоционални и психически
сътресения, които намират отражение върху здравето и върху психиката му и му създават
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
14
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното и/или психическото му състояние, и които
в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
В настоящия случай при определяне съобразно чл. 52 ЗЗД на размера на
обезщетението за претърпените неищумествени вреди за деянието, за което не е изтекла
погасителната давност, следва да бъдат взети предвид следните обстоятелства: характерът
на противоправното деяние – неоснователно ползване на собствен на ищцата имот;
продължителността на увреждането – в продължение на около 1 година и 10 месеца;
негативните психически и емоционални преживявания и дискомфорт на ищцата, намиращи
се в причинно-следствена връзка с това деяние, техния интензитет и физическото им
отражение – стрес, напрежение, изключително завишена тревожност, опасения и страхове за
бъдещето, лека степен на депресивност, вегетативни смущения на нервната система,
рискова бременност; обществено-икономическите условия в страната към момента на
осъществяване на деликта, определящи глобалните параметри на критерия за
справедливост. При съобразяване на посочените обстоятелства, но давайки приоритет на
изключително завишената тревожност и рисковата бременност, установени при ищцата като
следствие от деянието, за които съдът все пак отчита, че са резултат не само от
неоснователното ползване на собствения й имот от ответницата, но и от други деяния, част
от които нямат характеристиките на деликт, а за други е изтекла погасителната давност,
съдът намира, че й се дължи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
неоснователното ползване на имота й в размер 2 500 лв. Именно то според съда
представлява справедлив паричен еквивалент на претърпените от нея неимуществени вреди,
с който същите да бъдат съразмерно компенсирани. Присъждането на по-голяма от тази
сума би довело до несъответстващо на изискванията на справедливост имуществено
разместване.
По изложените съображения частичният иск за обезщетение за неимуществени вреди
от непозволено увреждане следва да бъде частично уважен – за сумата от 2 500 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата от
неоснователното ползване на неин имот от ответницата през периода от 11.11.2015 г. до
14.09.2017 г., а за разликата до предявения размер от 15 000 лв. и за другите процесни
деяния следва да бъде отхвърлен.
Възражението на ищцата в случай на уважаване на иска да бъде извършено
прихващане на „претенциите на ищцата“ с вземанията на Т. по гр. д. № 53136/2020 г. по
описа на СРС, 85 състав, е несъответно на процесуалното й качество по настоящото дело –
ищец, и на предмета му, в който не са включени никакви претенции на насрещната страна.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат разноски съразмерно на
уважената част от иска. Действително заплатени от нея по настоящото дело обаче са само
част от претендираните разноски. Платената държавна такса възлиза на 600 лв., а депозитът
за вещо лице – на 400 лв. Относно адвокатско възнаграждение съдът съобрази, че са
представени доказателства за уговорен хонорар в общ размер на 2 500 лв., но в договора за
правна защита и съдействие той е уговорен общо за пет иска, само един от които е предмет
на настоящото дело. При липса на разграничение в договора на съответстващия на всеки от
исковете размер на адвокатското възнаграждение съдът приема, че то е уговорено по равно
за всеки иск, т.е. по 500 лв. на иск. В случая обаче по настоящото дело не са представени
доказателства уговореното възнаграждение в общ размер от 2 500 лв. да е изцяло платено, а
се установява плащане само на част от него – 1 400 лв. Поради липса на уговорка в договора
за това как частичното плащане се отнася към възнагражденията за защита по всеки от
исковете съдът приема, че с него е платена равна част от дължимото за всеки иск адвокатско
възнаграждение. Следователно доказано е частично плащане на адвокатското
възнаграждение за настоящото дело – до размер от 280 лв., като възражението на
15
ответницата за неговата прекомерност е неоснователно, защото то е под нормативно
установения минимум. При тези уточнения съдът намира, че общият размер на дължимите
на ищцата разноски, определени съразмерно на уважената част от иска, възлиза на сумата от
217.60 лв., както следва: 102 лв. – държавна такса; 68 лв. – депозит за вещо лице; 47.60 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение.
Процесуалният представител на ответницата претендира адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал.
2 ЗАдв е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената
правна помощ е договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават;
отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този
смисъл – Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/.
Съобразно константната съдебна практика посоченото в договора за правна помощ обвързва
съда, като в тежест на насрещната страна е, ако оспорва наличието на съответното
основание за оказване на безплатна правна помощ, да представи доказателства. В случая
посоченото основание за предоставяне на безплатна адвокатска помощ – материално
затруднение на Н., е оспорено от ищцата, но не са представени доказателства, които да го
опровергават. Поради това и предвид изхода на спора на адв. Р. се дължи адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ съразмерно на отхвърлената част
от иска. В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатското възнаграждение се определя в
рамките на предвидения минимум в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – в приложимата към датата на сключване на договора
редакция. Ето защо на адв. Р. се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 813.40 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н. К. Н., ЕГН **********, с адрес: адрес, ет. 1, да заплати на М. С. Т.,
ЕГН **********, с адрес: адрес, ет. 2, следните суми: на основание чл. 45, ал. 1 вр. чл. 52
ЗЗД сумата от 2 500 лв. – част от вземане в общ размер на 24 500 лв., представляващо
обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане – неоснователно ползване
в периода от 11.11.2015 г. до 14.09.2017 г. на собствен на ищцата недвижим имот – втори
етаж от двуетажна жилищна сграда – източен близнак, находяща се в адрес; на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 217.60 лв. – разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ частично
иска – за разликата над 2 500 лв. до предявения частичен размер от 15 000 лв., както и за
това неимуществените вреди да са резултат от: отправяне на закани и обиди на 07.12.2015 г.
– 08.12.2015 г.; допускане от ответницата в имота в адрес в периода от 04.06.2018 г. до
01.10.2020 г. на лица, които консумират алкохол, вдигат постоянен шум, причакват ищцата
и имат агресивно поведение; неоснователно завеждане на дела и неоснователно подаване на
жалби в периода от 11.11.2015 г. до 01.10.2020 г.
ОСЪЖДА М. С. Т., ЕГН **********, с адрес: адрес, ет. 2, да заплати на адв. Р. К. Р.
от САК, ЕГН **********, със съдебен адрес: АДРЕС етаж, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.
1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 813.40 лв. – възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ на Н. К. Н..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16
17