Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 13.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Д.
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2404
по описа за 2021
год., за да се
произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. От ГПК.
С решение
от 29.10.2020 год., постановено по гр.дело №3574/2019 год. по описа на СРС, ГО,
140 с-в, са отхвърлени предявените от А.Б.Х. срещу Е.С.Х., С.Е.Х., Д.Д.Х., Д.Д.Х.-Г.
и Д.Д.И. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение, упражнявано
през периода от 24.07.1999 год., на 1/3 ид.ч. от следния недвижим имот:
АПАРТАМЕНТ №49, находащ се в гр.София, ж.к.“******, с площ от 63.46 кв.м., при
съседи: изток – разделна стена на вх.Б, запад – апартамент №50, отдолу –
мазета, заедно с прилежащото му избено помещение №49, с полезна площ от 1.97 кв.м.
и 1.219 % ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от
отстъпеното право на строеж върху земята.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца А.Б.Х.. Жалбоподателят поддържа, че е наследник по закон на В.Х.К./негова
майка/, като последната била сестра и наследник по закон на Х.Х.К.. Претендирал
да бъде установено, че е придобил по давност, текла в продължение на повече от
10 години, процесния недвижим имот. Този имот първо бил владян от В.К.в периода
от настъпване на смъртта на нейния наследодател Х.К.на 24.07.1999 год. до
датата на нейната смърт – 22.01.2005 год., а след това – от ищеца, който го
владеел непрекъснато и необезпокоявано, с ясното съзнание и намерение за своене
по отношение на целия имот – на основание наследствено правоприемство бил
придобил 2/3 ид.ч. от него. Фактическата власт и намерението за своене били
ясно и недвусмислено заявени, демонстрирани и доведени до знанието на
останалите сънаследници многократно в продължение на 18 години, пред които
ищецът заплащал всички битови разходи, местни данъци, а преди това същите били
поети от неговата майка. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
ищецът притежава само 2/3 ид.ч. от имота, а по отношение на останалата 1/3
ид.ч. се явява държател.Съсобственик, който ползвал сам цялата вещ, независимо
от основанието за възникване на съсобствеността, бил владелец на своята част и
държател на идеалните части на другите съсобственици, поради което, за да
придобие по давност чуждата част, следвало да превърне държането във владение
за себе си, като демонстрира недвусмислено и категорично по отношение на
останалите съсобственици, че счита цялата вещ за своя. Владението на ищеца
винаги било ясно изразено, тъй като той многократно обективирал пред
ответниците намерението си са свои имота само за себе си, като освен това бил
отблъснал каквито и да е опити от тяхна страна да упражняват фактическа власт
върху апартамента. Нещо повече – отдавал имота под наем в продължение на повече
от 15 години, без противопоставянето на ответниците, от което следвал извода,
че ползването на имота от страна на ищеца изключвало владението на останалите
наследници. Те не манифестирали по никакъв начин собствеността си, не
посещавали имота, не поемали съответната част от разходите за него, по
поддържането му в състояние, годно за живеене, не упражнявали фактическа власт
върху същия, както и не заявявали намерение за своене. В този смисъл били
налице обективния и субективния елемент на давностното владение. От събраните
по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Л.З.К./бивша съпруга
на Х.Х.К./ се установявало, че ищецът бил полагал грижи за имота след смъртта
на Х.К., изразяващи се в заплащането на разходи за него и извършването на ремонтни
дейности, а освен това го отдавал под наем. Останалите наследници не се
интересували от имота, но въпреки това имали претенции той да бъде разделен.
Според показанията на свидетеля К.Г.Ч.– наемател на имота в продължение на 15
години, никой не оспорвал факта, че ищецът е негов собственик, като винаги
когато имало нужда от ремонт, ищецът поемал разходите за това и полагал
необходимата грижа за имота. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответниците
по жалбата Е.С.Х. и С.Е.Х. считат, че решението следва да бъде потвърдено в
частта му по предявените по тях искове. Поддържат, че следвало да бъдат приети
за безспорни следните обстоятелства, че на 08.10.1996 год. Х.Х.К. закупил
процесния апартамент, като след смъртта му имотът бил придобит от сестра му и
двамата му братя – В.Х.К.– 2/4 ид.ч., С.А.Х. и Д. А.Х. – по 1/4 ид.ч. Ищецът
бил придобил по наследство от майка си В.К.2/4 ид.ч. от имота, а
жалбоподателите, заедно с А.А.Х., които били наследници на С.Х. – по 1/12 ид.ч.
Ответниците Д.Х., Д.Д.Х.-Г. и Д.Д.И., като наследници на Д.Х., били придобили
по 1/12 ид.ч. от апартамента. Ищецът не бил установил при условията на пълно и
главно доказване, че е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение
върху имота – не бил извършвал фактически действия и не бил манифестирал
намерението си за своене по отношение на останалите съсобственици. Не бил
доказал и факта на превръщането на държането на спорните идеални части във
владение, нито извършването на действия, с които обективира пред
съсобствениците намерение да владее тяхната идеална част и да отблъсква тяхното
владение. Отдаването на процесния имот под наем не изключвало владението на
останалите наследници. Плащането на данъци и сключването на договор за наем не
били действия, които сами по себе си обективират владение, както правилно бил
приел СРС. Наличието на субективния елемент на владението не можел да бъде
установен с договор за наем, тъй като наемното правоотношение било
облигационно, а не вещно, като законът изрично приемал, че за сключването на
такъв договор не е необходимо владение на имота – чл. 234, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.Нещо повече, когато общата вещ се ползвала лично само от някой от
съсобствениците, той дължал обезщетение на останалите за ползата, от която са
били лишени, от деня на писменото поискване, съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС.
Извършването на фактически действия на обикновено ползване, заплащането на
данъци и консумативни разноски във връзка с имота не представлявали владелчески
действия. Отделно от това в представените по делото документи нямало данни кой
е извършил плащанията на разходи и не
доказвали манифестирано намерение от страна на ищеца да свои целия имот. Дори и
ако тези документи съдържали такива данни, то това само по себе си не
означавало, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици. Не
отговаряло на истината твърдението, че Е.С.Х. и С.Е.Х. по никакъв начин не се
интересували от имота, а и това обстоятелство било ирелевантно за предмета на
спора. Правилно СРС не бил кредитирал
показанията на свидетелката Л.З.К., като приел, че същата няма преки
впечатления от случващото се в процесния апартамент, а единствено предава
споделеното й от самия ищец. В този смисъл упражняваната от ищеца фактическа
власт върху 1/3 ид.ч. от имота по своята правна същност представлявала държане
по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответниците
по жалбата Д.Д.Х., Д.Д.Х.-Г. и Д.Д.И. не изразяват становища по въззивната
жалба.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане положителни установителни искове за собственост с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо
да се добави и следното:
Безспорно
е във въззивното производство, а от съвкупната преценка на събраните по делото
писмени доказателства се установява, че на 08.10.1996 год. Х.Х.К. е придобил по
силата на договор за покупко-продажба, сключен в нотариална форма, процесния недвижим
имот: апартамент №49, находащ се в гр.София, ж.к.“******, с площ от 63.46
кв.м., при съседи: изток – разделна стена на вх.Б, запад – апартамент №50 и
стълбище, север – двор, юг – улица, отгоре – апартамент №52 и отдолу – мазета,
заедно с прилежащото му избено помещение №49, с полезна площ от 1.97 кв.м. и
1.219 % ид.ч. /според представения нотариален акт 1.239 % ид.ч./ от общите
части на сградата и толкова идеални части от отстъпеното право на строеж върху
земята.
Х.Х.К.
е починал на 24.07.1999 год. и е оставил за свои наследници по закон В.Х.К.–
негова сестра, С.А.Х. – негов едноутробен брат и племенниците си Д.Д.Х., Д.Д.Х.-Г.
и Д.Д.И. – деца на едноутробния му брат Д. А.Х., починал на 24.09.1987 год.
Следователно
А.Б.Х. е придобил по силата на законово наследствено правоприемство правото на
собственост върху 2/4 ид.ч. от процесния имот – чл. 8, ал. 1 и 3 и чл. 10, ал.
2 ЗН.
Ищецът основава
правата си по отношение на спорната 1/3 ид.ч. от процесния апартамент на
придобивна давност, текла от 24.07.1999 год., като присъединява и владението на
своята праводателка В.Х.К..
Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и
други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в
продължение на определен от закона срок от време. За да е налице
владение, годно да произведе правни последици, е необходимо упражняването на
фактическа власт за себе си да е постоянно и непрекъснато /да няма случаен
характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ
евентуално владение на други лица за период по-дълъг от шест месеца/, да е спокойно
/да не е установено с насилие или по скрит начин/, да е явно /да се упражнява
така, че всеки заинтересован да може да научи за това/ и да е несъмнено /да
няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за себе
си/. Владението като фактическо състояние включва обективен елемент –
фактическа власт и субективен – намерение за своене на вещта. В чл. 69 ЗС е установена презумпция,
съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
установи, че я държи за другиго. Няма спор в съдебната практика, че по давност може да се придобие право
на собственост и върху идеални части от недвижим имот.
Според приетото в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело №
4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване
на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо
упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време,
като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС
волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното
основание по чл. 79 ЗС. При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно
право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за
собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, касае
хипотезите на придобивна давност. Възможно е да бъде придобито право на
собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е
позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на
неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2012 год. на ВКС по
тълк. дело № 1/2012 год., ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които
един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се
предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху
целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да
владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този
от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се
позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже
при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе
си. Поведението на позовалия
се на придобивна давност следва да е активно спрямо другия съсобственик, без да
е необходимо последният да доказва свое активно поведение по отношение на
правата си във вещта, които не може да изгуби, ако друг не ги придобие /чл. 99 ЗС/.
Държането
също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за
другиго. След като веднъж е установено като такова, колкото и време да продължи
и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не
може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят
промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза
започва да тече придобивна давност. В този случай, за да се приеме, че е налице
завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се
упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна
проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния
собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на
собственика – виж
и Решение № 12 от 19.02.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1840/2013 год., І г. о,
ГК, Решение № 115 от 28.10.2016 год. на ВКС по гр.дело № 977/2016 год., ІІ г.
о., ГК.
Приетото с Тълкувателно
решение № 1/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 год., ОСГК, следва да намери приложение и в настоящия случай, тъй като от данните по делото е видно, че основанието
за възникване на съсобственост е наследяването като общо правоприемство, тъй
като собственик на имота е бил общият
наследодател на страните, като след неговата смърт фактическа власт върху имота
е останала да упражнява неговата сестра В.Х.К., а след смъртта на последната –
само ищецът. Следователно в съответствие с основанието,
на което е придобита фактическата власт в настоящия случай, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се
счита оборена.
Независимо от това, че въз основа на ценените гласни доказателства по делото се установява,
че ищецът, респ. неговата майка, е ползвал необезпокоявано процесния имот след смъртта на Х.Х.К., като през 2005 год. го е
отдал под наем, въззивният съд приема в приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, че ищецът, респ.
неговата майка, не е демонстрирал промяна в намерението за своене на спорната
идеална част от имота /interversio possessionis/, която да е била открито демонстрирана спрямо
ответниците /а не пред съседи или други трети лица/, за да бъде обезпечена възможността последните да
предприемат действия за защита на правата си /т.е. той не може да черпи права
от проведение по време, когато засегнатите – останалите сънаследници нямат
възможност /поради неведение/ да се бранят/, поради което и се явява само техен
държател и като такъв не е могъл да ги придобие по давност.
Конкретни действия по отричане на
правата на останалите сънаследници могат да бъдат например отказът на ползващия
имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, или доведено до
знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника- държател да се
разпореди с имота само в своя полза, или ползването на имота по начин, който
ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници – в частност никой
от разпитаните по делото свидетели не твърди, че е имало случай, при който ответниците,
респ. техен наследодател, да не е бил допускан в процесния имот. Установеното
от събраните гласни доказателства обстоятелство, че никой от ответниците не е
имал претенции към имота, не може да се свърже еднозначно с формиране и
изявяване от страна на жалбоподателя,
респ. неговата наследодателка, на намерение /анимус/ да
владее техните части.
Плащането на данъци и консумативни
разноски за имота, както и извършването на ремонти в имота, не са действия обективиращи
промяна в намерението за своене на имота. Съгласно чл. 30, ал. 3 и чл. 31 ЗС
всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите на общата вещ
съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ
може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези
разноски, която съответства на техния дял в съсобствеността. Фактът, че
разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците
/сънаследниците/ не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите
съсобственици /сънаследници/ – виж например Решение № 3
от 19.01.2016 год. на ВКС по гр.дело
№ 3973/2015 год., I г. о., ГК,
Сключването на договор за наем
съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може
да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение по отношение на
наследниците, които не са сключили договора и не са получили наем – виж Решение
№ 161 от 02.12.2019 год. на ВКС по гр.дело № 1073/2019 год., І г. о., ГК.
В този смисъл релевираните
установителни искове са собственост се явяват неоснователни и подлежат на
отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор
жалбоподателят няма право на разноски.
Тъй като по делото липсват данни
ответниците по жалбата Е.С.Х. и С.Е.Х. да са направили реално разноски във
въззивното производство, то СГС намира, че няма основание за ангажиране на
отговорността на жалбоподателя /ищеца/ по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 29.10.2020 год., постановено
по гр.дело №3574/2019 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/