№ 7892
гр. София, 20.02.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110159300 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба от 21.12.2023г., подадена от С. Н. П., за изменение на
решението в частта за разноските. В молбата е посочено, че по делото са предявени и
разгледани от съда два иска- установителен и осъдителен, поради което съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ съдът е длъжен да определи възнаграждение по
всеки един от исковете. Сочи, че съгласно чл. 2, ал. 5 НМРАВ за процесуално
представителство, защита и съдествие по граждански дела възнагражденията се определят
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно независимо от
формата на съединяване на исковете. Искането към съда е да постанови определение, с
което да измени решението в частта за разноските и да присъди адвокатско възнагарждение
в размер на 500 лева за всеки иск или общо 1000 лева, вместо присъдените 400 лева за двата
иска.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна „Файненшъл България“ ЕООД е
подал отговор на молбата. Считат, че присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение е спорно предвид документите, представени по делото. Сочат, че С. П. е
подала 11 искови молби срещу „Файненшъл България“ ЕООД, като били представени
договори за правна защита и съдействие, сключени между нея и адв. Б. З.. С оглед
представените по делата документи не ставало ясно дали С. П. била заплатила 11 000 лева
на адв. З. или 1000 лева. Поддържат, че претенцията за присъждане на възнаграждение в
размер на 1000 лева при материален интерес от 240 лева би могла да се разглежда като
злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Считат, че кумулативното предявяване на
установителен и осъдителен иск също може да се разгледа като злоупотреба с право.
Искането към съда е да постанови определение, с което да измени решението си за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, алтернативно да остави без
уважение молбата за увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение.
Съдът като съобрази становището на страните и наличните по делото доказателства,
намира следното.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в рамките на
срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – страна в производството, която е
представила списък на разноските по чл. 80 от ГПК /л. 119 от делото/, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
С Решение № 15372 от 22.09.2023г., постановено по делото, съдът е прогласил по
1
предявения от С. Н. П. срещу „Файненшъл България“ ЕООД иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне на
поръчителство № 3804803 от 01.04.2020г., както и е осъдил „Файненшъл България“ ЕООД
да заплати на С. П. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 240 лева,
представляваща платено без основание възнаграждение за поръчител, ведно със законната
лихва считано от 01.11.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 455 лева, представляваща сторените по делото
разноски. В мотивите на решението в частта за разноските съдът е посочил, че при този
изход на спора право на разноски има ищецът, който претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лева. Съдът се е произнесъл по своевременно
релевираното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника и е приел, че
размерът на възнаграждението следва да бъде определен на сумата от 400 лева.
На първо място, съдът намира че е сезиран с искане по чл. 248 ГПК единствено от
ищеца, доколкото искането на ответника да бъде постановено определение, с което да се
измени решението за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение е просрочено.
Същото е релевирано в отговора на молбата по чл. 248 ГПК, респ. след преклузивния
двуседмичен срок. Препис от решението е връчен на ответника на 02.10.2023г. и в
законоустановения срок не е постъпило искане за изменение на решението в частта за
разноските от „Файненшъл България“ ЕООД.
На следващо място, съдът счита, че определеното с решението възнаграждение
съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на цената на предявените
искове. Относно изложените от молителя съображения за приложение на разпоредбата на
чл. 2, ал. 5 НМРАВ, както и цитираната от молителя практика на ВКС, съдът намира, че
същите не са относими към настоящия момент с оглед постановеното Решение на СЕС по
дело С-438/22 от 25.01.2024г. С цитираното решение СЕС е постановил, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На следващо място,
СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. На последно място е
уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и
изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже да приложи
националната правна уредба, в случая чл. 2, ал. 5 НМРАВ.
С оглед на което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се
определи съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и цената на
предявените искове. В конкретния случай следва да се посочи, че делото не се отличава с
фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно заседание без участието на
страните, като са предявени два кумулативно съединени иска- установителен и осъдителен,
2
касаещи едно облигационно правоотношение, възникнало между страните. Съдът намира, че
определеният с решението размер от 400 лева съответства на описаните критерии.
Предвид гореизложеното съдът намира, че молбата за изменение на решението в
частта за разноските е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на С. Н. П. за изменение в частта за разноските
на Решение № 15372 от 22.09.2023г., постановено по гр.д. № 59300/2022г. по описа на СРС,
25-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3