№ 41
гр. София, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Иванка Иванова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100507604 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.01.2021 год., постановено по гр.дело №12978/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 54 с-в, е признато за недоказано оспорването истинността /авторството/ на
споразумение от 31.01.2017 год. към договор за консултантска услуга №932 от 16.06.2015
год. /л. 67 от делото/, в оспорената му част, в която същото е подписано за изпълнителя
„Г.К.“ ЕООД и „Б.***“ ЕООД е осъдено да заплати на „Г.К.“ ЕООД по иск с правно
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 767.46 лв., представляваща неизплатено
допълнително възнаграждение за успех по , дължимо съгласно чл. 5.2 от договор за
консултантска услуга №932 от 16.06.2015 год. за одобрен проект „По-добри условия на труд
– предпоставка за по-качествен живот“ по оперативна програма „Развитие на човешките
ресурси“ 2014 – 2020, процедура „Добри и безопасни условия на труд“, приоритетна ос
„Подобряване достъпа до заетост и качество на работните места“, подаден от ответника със
съдействието на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 26.02.2018 год. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 062.70 лв.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
„Б.***“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали доказателства,
установяващи наличието на обективния елемент и субективния елемент на фактическия
1
състав по чл. 40 ЗЗД. Процесното споразумение било сключено на основание чл. 20, т. 20.2
от процесния договор, а именно по взаимно съгласие на страните. Прекратяването било
извършено по реда, предвиден в договора. Според приетото от СРС ищецът бил възприел
подписването на споразумението като валиден акт, който обвързва страните по процесния
договор. Изводът на първоинстанционния съд, че е в противоречие с правилата на
формалната логика ищецът да се „откаже“ от договора не почивал нито на закона, нито на
договора. Ако юридическото лице не било съгласно с действията, предприети от негов
представител, то нямало законово или договорно основание насрещната страна по договора
да бъде ощетена, тъй като представителят носел отговорност за действията си пред
представлявания. В този смисъл неправилно СРС бил приел, че прекратяването на договора
по взаимно съгласие има увреждащ ефект по отношение на ищеца, тъй като ответникът бил
действал добросъвестно и бил договорил прекратяването на договора с И.Д., която имала
валидно и неоттеглено към съответния момент на прекратяването нотариално заверено
пълномощно – обстоятелство, което било потвърдено от свидетеля А.М.. От показанията на
свидетелката Д. било видно, че тя като административен директор и пълномощник на
ищеца била подписвала множество документи – договори с клиенти, анекси и споразумения,
включително и такива за прекратяване на договори с клиенти, което означавало, че
процесното споразумение не било подписано от нея инцидентно, а било част от служебните
й задължения. Безспорно било установено, че И.Д. била действала в пределите на
учредената й представителна власт, както и че ищецът не бил оспорил подписването на
процесното споразумение нито по реда на чл. 301 ТЗ, нито повече от една година след
напускането на И.Д. през м.март 2017 год., т.е. той не бил възприел споразумението като
увреждащо интересите му, което изключвало приложението на чл. 40 ЗЗД. По делото не
била доказана недобросъвестност на пълномощника и на ответното дружество, като
следвало да бъдат съобразени и показанията на свидетелката Д.. От показанията на същата
било видно също така, че незабавно била уведомила управителя на ищцовото дружество за
получения от нея имейл от 22.02.2017 год., с който ответникът прекратява едностранно
процесния договор, така и за каченото в служебната система на ищеца СИ ЕР ЕМ процесно
споразумение за прекратяване, но въпреки това ищецът не бил реагирал своевременно.,
което бездействие трябвало да се счита за конклудентно приемане на волеизявленията в тези
документи. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Г.К.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно СРС бил приел, че е осъществен
фактическия състав, установен в разпоредбата на чл. 40 ЗЗД. Към момента на подписване на
споразумението от 31.01.2017 год. ищецът нямал никакво основание да прекратява
процесния договор, нито да се отказва от дължимото допълнително възнаграждение за успех
за одобрения за финансиране проект. От показанията на свидетелите Б. и Д. се установявало
осъществяването на услугите, предмет на договора, като управителят на ответното
дружество не бил оказал съдействие, не бил дал необходимите пароли за достъп до
системата ИСУН 2020 след 21.02.2017 год., а заявил, че желае да прекрати договора.
2
Възложеният проект бил изготвен в срок и бил одобрен за финансиране. Ако
споразумението било подписано от свидетелката Д. при наличието на представителна власт
за това, то тя и ответното дружество били договаряли във вреда на ищеца /представляваното
дружество/. И това е така, тъй като и те знаели за съществуващите задължения по процесния
договор и че не е имало основания за прекратяването му, а още по-малко за отказ от
дължимото възнаграждение по него. Споразумението въобще не било обсъждано с
управителя на ищцовото дружество. След напускането си свидетелката Б. била започнала
работа в „Централна консултантска компания“ ООД, създадено конкурентно дружество от
бивши служители на ищеца. Правилно първоинстанционният съд бил установил
свързаността между свидетелката Д., свидетелката Б. и И.К.М., който бил управител на
„Х.К.“ ЕООД. Освен това споразумението било антидатирано. За първи път във въззивната
жалба се излагали твърдения относно приложението на чл. 301 ТЗ. А незабавно след
узнаване на желанието за прекратяване на договора от страна на възложителя и за
споразумението от 31.01.2018 год. /предвид позоваването на ответното дружество с
уведомлението от 18.01.2018 год./ управителят на ищеца се бил противопоставил на същото
– обстоятелство, което се установявало от показанията на свидетелката Д.. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се
посочи следното:
Безспорно е по делото, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на
16.06.2015 год. между ответното дружество, като възложител и ищеца, като изпълнител, е
бил сключен договор за консултантски услуги №932 за срок от 3 години, считано от датата
на подписването му, по силата на който изпълнителят приел срещу възнаграждение да
извърши необходимите действия по изработване и редакция на проект с пълна
документация за кандидатстване на възложителя по избрания от него проект за финансиране
– по европейски, национални и други донорски програми /с оглед декларираните в чл. 2 от
договора от възложителя цели и сфери на интереси за получаване на финансиране/;
администриране на изготвения проект, включващо подаване на подписаните от възложителя
3
документи до финансиращата институция, поддържане на връзка с финансиращата
институция и системно следене на развитието на проекта до вземане на окончателното
решение и оценка по проекта; да изготвя бизнес и финансови планове и анализ на
рисковете, свързани с подготвянето и реализирането на проектите; предлагане на
консорциумни партньори с оглед подготовката и реализирането на проектите; мониторинг,
периодичен преглед на европейски, национални и други донорски програми за финансиране
в сферата на дейностите и интересите на възложителя; предоставяне на неограничен брой
консултации и предложения за изработване на проекти за кандидатстване за финансиране,
като в рамките на срока на договора изпълнителят трябвало да предложи на възложителя не
по-малко от 8 възможности за изготвяне на проекти за кандидатстване за финансиране.
Възложителят се задължил да заплати на изпълнителя възнаграждение за предоставените
услуги в размер на 6 500 лв. /без ДДС/ – в срок до 8 календарни дни от датата на сключване
на договора и след издаването на фактура от изпълнителя за тази сума /чл. 5.1/, както и
възнаграждение за успех – при одобряването на проект, изработен или редактиран от
изпълнителя, представляващо процент от първоначално одобрената съгласно
уведомителното писмо сума за възложителя от всеки отделен спечелил финансиране проект,
като неговият размер /без ДДС/ се формирал по начина, посочен в клаузите на чл. 5.2.1 –
5.2.6 от договора – на две равни части, като първата част била дължима в срок до 60
календарни дни от датата на одобряване на проекта за финансиране от финансиращата
институция, а втората част – в срок от 8 календарни дни, считано от получаване на първо
плащане от страна на възложителя по ободрения проект – чл. 6.
Не се спори също така, че ответникът е заплатил на ищеца възнаграждението по чл. 5.1
от процесния договор, както и че в изпълнение на договора ищецът е изготвил и подал на
07.06.2016 год. до финансираща институция от името на ответника проектно предложение
по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ 2014 – 2020 /номер от ИСУН –
BG05M90P001-1.008-0330/, като същото било одобрено за финансиране на 18.04.2017 год.,
поради което на 23.05.2017 год. бил сключен договор между „Б.***“ ЕООД, като
бенифициент и Министерство на труда и социалната политика, като управляващ орган, за
предоставяне на безвъзмездна финансова помощ в размер на 62 791 лв., която била
изплатена на ответното дружество /видно и от бюджетни платежни нареждания от
20.04.2018 год. за сумата от 45 699.75 лв. и от 22.11.2018 год. за сумата от 16 102.71 лв./.
Настоящият съдебен състав приема, че на 16.06.2015 год. между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор, който носи белезите на изработката /чл.
258 – чл. 269 ЗЗД/. Изпълнителят дължи изработването на нещо съгласно поръчката –
съобразно изискванията, упътванията и проектите на поръчващия – чл. 258 ЗЗД.
Изработеното трябва да съответства на уговореното в предметно, времево, качествено и
количествено отношение. На задължението на изпълнителя да изработи кореспондира
именно правото му на възнаграждение при спазване на общия принцип за недопускане на
неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Съответното изпълнение
предпоставя съответното възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изр. 1
4
ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от
приемане на работата от възложителя – чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането на извършената
работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от
поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Приемането
може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, като законът не
съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което доказването на такова
може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства – писмени
доказателства, гласни доказателства, съдебна експертиза.
В разглеждания случай по делото е доказано, а и не се спори между страните, че
ответникът е приел възложената на ищеца работа съобразно чл. 264, ал. 1 ЗЗД /без
възражения/.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство, както и в
първоинстанционното производство, са свързани с правното действие на споразумението от
31.01.2017 год. /според признанието на ответника сключено на 08.03.2017 год./ за
прекратяване на процесния договор, дали същото обвързва ищеца, доколкото същият
поддържа, че споразумението не е подписано от лице с представителна власт, евентуално –
че представителят е действал във вреда на представлявания, отказвайки се от дължимото
съгласно договора възнаграждение за успех.
Горепосоченото споразумение е прието като доказателство по делото, като същото
обективира съгласие на страните за прекратяване на процесния договор за консултантски
услуги /чл.1/, за недължимост от страна на възложителя на втора част от допълнителното
възнаграждение за успех съгласно чл. 6.2 от договора за изготвения в изпълнение на
договора и одобрен от финансиращия орган проект по ОПИК-06-07-2016, Подобряване
производствени капацитети на МСП /чл. 2/, като страните са заявили, че във връзка с
прекратеното действие на договора са изцяло удовлетворени от изпълнението на взаимните
си задължения по договора и нямат и няма да имат занапред никакви претенции една към
друга във връзка със сключването, действието, изпълнението на предмета на договора,
възстановяване на заплатено възнаграждение по същия и неговото прекратяване /чл. 3/.
Не се спори между страните, а и от събраните гласни доказателства чрез разпита на
свидетелката И.Д. Д., чиито показания в частта относно авторството на споразумението
следва да бъдат ценени като ясни, убедителни и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото и заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че подписът
за изпълнител в споразумението от 3.01.2017 год. е положен от посочената свидетелка.
Видно е от пълномощно на л. 129 от първоинстанционното дело, че А.И.М., в
качеството си на управител на ищцовото дружество, е упълномощил И.Д. К. /Д./ – виж
справка на л. 164 от първоинстанционното дело/ да го представлява в това му качество,
включително пред клиенти на дружеството, като сключва договори с тях, в т. ч. договори за
консултантски услуги, договори за изготвяне на проектни предложения, рамкови договори и
5
всякакви други; да представлява дружеството пред всички трети физически и юридически
лица, като извършва всички фактически действия, в т.ч. да подписва всякакви документи.
При преценката на спорното споразумение въззивният съд приема, че същото по своето
правно естество представлява сделка със смесен характер. В едната си част същото
обективира насрещни волеизявления на страните за прекратяване на договора за
консултантски услуги, като И.Д. е била надлежно упълномощена да представлява ищцовото
дружество и при прекратяване на договорните му отношения с негови клиенти /както
обосновано е приел и СРС/, а в останалата част – насрещни волеизявления за опрощаване на
задължението на възложителя да заплати на изпълнителя втора част от допълнително
възнаграждение за успех за изготвения в изпълнение на договора и одобрен от
финансиращия орган проект по ОПИК – 06-07-2016, Подобряване на производствения
капацитет на МСП – виж чл. 108 ЗЗД /ищецът се е отказал от конкретно свое вземане по
договора, което не е предмет на настоящото производство, като същото е определено по
основание и определяемо по размер/.
Предмет на договора за опрощаване е вземане /задължение/, но не и бъдещо задължение
или правно очакване. Опрощаването не води до изменение на права и задължения по
договора, които продължават да съществуват занапред, а съставлява договор с погасително
действие. За да настъпи погасителния ефект на опрощаването, между страните следва да
бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и
размер, което се опрощава. Поради това изявления на страните, че нямат претенции относно
изпълнението на договора, не погасява съществуващи техни права и задължения, нито може
да доведе до предварителен отказ от правото на иск, каквото е недопустимо – виж Решение
№ 78 от 14.07.2011 год. на ВКС по т. дело № 605/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 32 от
30.05.2016 год. на ВКС по т. дело №95/2015 год., І т. о., ТК.
Клаузите на споразумението не съдържат изявления за опрощаване на всички
съществуващи към датата на подписването му задължения на страните по договора за
консултантски услуги, в т.ч. липсва изрично изразена воля за погасяване чрез опрощаване на
задължението на възложителя за заплащането на допълнителното възнаграждение за успех
съгласно чл. 6.2 от договора за процесното проектно предложение, изготвеното от
изпълнителя и одобрено от финансиращия орган. Поради това и общите изявления на
страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, не погасява
съществуващите техни права и задължения. При това положение възражението на ищеца
във връзка с липсата на представителна власт за лицето И.Д., която е направила
волеизявлението по т. 2 от спорното споразумение, както и евентуалното такова за
наличието на хипотезата на чл. 40 ЗЗД, не следва да бъдат обсъждани.
Следователно и доколкото съобразно клаузите на чл. 5.2.1 и чл. 6.1 и чл. 6.2 от
процесния договор е настъпила изискуемостта на вземането за първата и втората част от
възнаграждението за успех, то ищецът се легитимира като кредитор на претендираното
вземане в размер на 3 767.46 лв. /с ДДС/. В този смисъл релевираната претенция се явява
изцяло основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
6
молба до окончателното изплащане, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 592.48 лв. /с ДДС/. Своевременно релевираното
от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно предвид
материалния интерес по делото и нормите на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
год. /в актуалната й редакция/ и § 2а от ДР на наредбата.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.01.2021 год., постановено по гр.дело №12978/2018
год. по описа на СРС, ГО, 54 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Б.***“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
с.Езерово, общ.Б., обл.Варна, местност „*******“, пощенска кутия №1, да заплати на „Г.К.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Проф. *********
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 592.48 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7