Р Е Ш Е Н И
Е
№ 15.10.2021 година град Хасково
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Хасковският окръжен съд, ……гражданско отделение...…..четвърти
състав
на …………двадесети
септември…. две хиляди двадесет и
първа година
в публично
съдебно заседание в състав:
СЪДИЯ: АННА П.
С
участието на секретар………………………….Веселена Караславова……..
И
прокурора………………………………………………………………………
като
разгледа докладваното от съдия …………………..Анна П.………
търговско
дело № …119………….. по описа на ОС Хасково за 2020 година,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба от Ж.Т.М. и П.И.М. ***,
представлявани от адв. Е.П. от Адвокатско дружество „Ч.,
П. ***. С исковата молба, в условията на субективно кумулативно съединяване се
предявени осъдителни искове с правно основание чл. 432 ал. 1 вр. чл. 429 ал. 1 т. 1, вр. чл.
380 КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД срещу
Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД - София. Ищците претендират сумите от по 50 000 лева за всеки от
тях (като частични искове от по 200 000 лева) – обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 24.12.2017
година, ведно със законните лихви върху тези главници от деня на увреждането до
окончателното разплащане. Претендира се и присъждане на адвокатското
възнаграждение за процесуалното представителство на двамата ищци при условията
на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.
Ищците твърдят, че са баба и дядо на Ж.Т.Ж., пострадал и
починал при ПТП, реализирано на 24.12.2017 година при следната фактическа
обстановка: На посочената дата В.Д.Г.,
ЕГН ********** управлявал лек автомобил
„Ауди“ модел А 6 с рег. № ***в град ***, по ул. ***. Водачът Г. нарушил
правилата за движение по пътищата, като се движил със скорост, несъобразена с
конкретната пътна обстановка и законови ограничения, не контролирал
непрекъснато превозното средство, което управлявал, вследствие на което излязъл
от пътя и се ударил в бетонен гараж. Вследствие на настъпилия удар била
причинена смъртта на праводателя на ищците и техен
внук - Ж.Т.Ж..
Така с действията си В.Д.Г., като водач на увреждащото
МПС, нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20 ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП –
като не контролирал непрекъснато превозното средство, което управлявал и се
движил със скорост, несъобразена с конкретната пътна обстановка и чл. 21 ал. 1
от ЗДвП50 ал. 1 от ЗДвП – като се движил с неразрешена скорост. Вследствие
настъпилото ПТП и в непосредствена причинно-следствена връзка с последното била
причинена смъртта на Ж.Ж.. Прекият делинквент извършил деянието виновно при форма на вината
непредпазливост. Водачът не бил предвиждал настъпването на общественоопасните
последици, но бил длъжен и могъл да ги предвиди и предотврати, ако не бил
допуснал процесните нарушения на правилата за
движение по пътищата. По случая било образувано наказателно производство по ДП
№ 618/2017 година по описа на РУП – *** и пр.пр. №
1853/2017 година по описа на Окръжна прокуратура – Хасково.
Ищците твърдят, че като баба и дядо на
загиналия понесли внезапна, ненадейна и травмираща загуба – страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната
родствена връзка. Те били в особено близки лични и семейни отношения и между
тях съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, характеризираща се с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Живеели в едно
домакинство заедно с внука си, помагали за отглеждането му, а когато внукът им
пораснал – разчитали на него за грижите за тях. Загубата причинила на ищците
емоционален шок, прераснал в депресивно състояние. Те развили остра стресова
реакция и душевно разстройство, били потиснати, раними
и вътрешно опустошени. Загубили спокойствието и съня си, което се отразявало
опасно на здравословното им състояние. Внезапната смърт на внука им причинила
душевни болки и страдания, които продължавали и щели да продължат. Считат, че по
правилата на чл. 52 ЗЗД, справедливо обезщетение за понесените от тях
неимуществени вреди е в размер на по 200 000 лева за всеки от тях, като
предявяват частични искове в размер на по 50 000 лева.
Ищците
твърдят, че отговорността за причинени вследствие на процесното
ПТП вреди се покривала от застраховката „Гражданска отговорност“, сключена с
ответното дружество за автомобил марка „Ауди“, модел „А6“ с рег. № ***, по полица
№ BG/23/117002297762, валидна
от 25.08.2017 година до 24.08.2018 година. Във връзка с това и с оглед
изискванията на КЗ, отправили претенция до застрахователя на отговорния за ПТП
водач, където била заведена щета № ЦУ 99-1164/06.02.2020 година. В законоустановения срок ответникът не им определил и
изплатил обезщетението.
Поради
това, на основание чл. 432 ал. 1 КЗ насочват претенциите си за изплащане на
застрахователно обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди пряко към застрахователя на виновния
водач, а именно дружеството-ответник. Претенциите за обезщетение са съединени с
тези за обезщетения за забава по чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 86 ЗЗД,
като законните лихви върху главниците по исковете се претендират от деня на
увреждането – 24.12.2017 година до окончателното изплащане на обезщетенията.
В срока по чл. 367 ал. 1 ГПК
ответникът подава писмен отговор. Заема становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Оспорва ги по основание и размер. Оспорва
механизма на настъпване на ПТП и наличие на пряка причинно-следствена връзка
между това ПТП и настъпилата смърт на внука на ищците. Счита, че не е налице „особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди”, по смисъла на т.р. № 1/2018 година на ОСНГТК на ВКС. Касаело се за нормални и обичайни отношения
между баба и дядо и техния внук. Освен това, твърдените от ищците отношения със
загиналия се отнасяли за един предшестващ период, който вече бил отминал. Ж.Ж. бил пораснал, напуснал дома на родителите си и водил
самостоятелен живот в град София. Освен това, ищците не били зависими по
никакъв начин от починалия и твърденията им, че той бил тяхна опора и разчитали
на подкрепата му, били несъстоятелни.
На следващо място, ответникът
оспорва главните искове по размер. Счита, че претенциите не отговарят на икономическата конюнктура в страната и
вредата. Претендираният размер на обезщетение не
отговарял и на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и методиката за
приложение разпоредбите на чл. 493а КЗ и § 96 КЗ.
В условията на евентуалност прави
възражение за съпричиняване на вредата от страна на
покойния Ж.Т.Ж.. Настояват, че пострадалият, като близък приятел на прекия делинквент, несъмнено знаел, че последният пристъпва към
управление на МПС в пияно състояние. Още повече, че непосредствено преди
тръгване с колата, те пиели алкохол и то в големи количества, заедно. Вместо да
откаже да пътува с пиян шофьор, праводателят на
ищците доброволно се качил в колата и така сам се поставил в риск. Освен това,
в хода на наказателното производство било установено, че и самият пострадал бил
в пияно състояние в момента на ПТП. Това довело до необмислено решение да поеме
ненужен риск като се качи в автомобила, управляван от пияния му приятел, а след
това да търпи рисковото поведение на последния – управление на МПС с
несъобразена и превишена скорост. Ответникът твърди, че Ж.Ж.
е пътувал в колата без поставен предпазен колан. Така сам се поставил в
условията – тялото му да се движи свободно в купето на автомобила и да се удря
в тъпи предмети, което и станало причина за несъвместими с живота травми. Моли
съда да приеме, че с укоримото си поведение
пострадалият е допринесъл за настъпване на леталния изход в размер на минимум
70%.
Оспорват
се и акцесорните искове за лихви. Ответникът
настоява, че отговорността на застрахователя е договорна, а не деликтна, както и че дружеството не е изпаднало в забава
съгласно чл. 497 ал. 1 т. 2 от КЗ.
В срока по
чл. 372 ал. 1 от ГПК ищците подават допълнителна искова молба, с която
заявяват, че поддържат твърденията и исканията си. Молят съда да приеме за
безспорно съществуването на процесното
застрахователно правоотношение. Оспорват възраженията на ответника. По акцесорните искове настояват, че след като застрахователят
не е изпълнил задължението си да определи и изплати обезщетение по доброволен
ред, то сега следва да понесе отговорността за забавено плащане.
В срока по
чл. 373 ал. 1 от ГПК ответникът подава отговор на допълнителната искова молба.
Поддържа първоначално дадения отговор и всички въведени с него възражения,
оспорвания и искания.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, във връзка с
доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от представеното и прието като
доказателство удостоверение за родствени връзки, ищците Ж.Т.М. и П.И.М. са баба
и дядо по бащина линия на Ж.Т.Ж. с ЕГН **********.
По делото се представя постановление
за прекратяване на наказателно производство от 28.02.2019 година, издадено от
прокурор към Окръжна прокуратура – Хасково. Видно от постановлението,
наказателното производство по ДП № 618/2017 година по описа на РУ – *** е било проведено
за това – дали на 24.12.2017 година
в град *** при управление на МПС – лек автомобил марка Ауди А6 с рег. № ***, в
нарушение на правилата за движение и по непредпазливост е причинена смъртта на
повече от едно лице, а имено В.Д.Г., Б. П. С. и Ж.Т.Ж.. В хода на наказателното
производство разследващите са стигнали до извода, че автомобилът е бил
управляват от В. Г. в средна степен на алкохолно опиване, водещо до
невъзможност да владее управлявания от него автомобил, както и изключително
висока скорост на движение, съставляващи нарушение на правилата на ЗДвП, които
съвкупно са довели до загуба на контрол върху управлението на МПС и последващия съставомерен
резултат. Поради настъпилата смърт на дееца В. Г. и на основание чл. 24 ал. 1
т. 4 от НПК наказателното производство е прекратено.
По делото е назначена и изслушана
комплексна съдебно-медицинска и автотехническа
експертиза. Материалите на наказателното производство не са приобщени към
настоящото дело, тъй като ДП № 618/2018 година е приложено по висящо пред ХОС
т.д. № 158/2020 година. Но на вещите лица е бил осигурен достъп до досъдебното
производство в канцеларията на съда, те са обсъдили в заключението си
релевантните писмени доказателства, съдържащи се в ДП 618/2018 година и съдът
възприема заключението им като основано на годни доказателства, пълно, обективно
и безпристрастно. От заключението става
ясно, че процесното пътно-транспортно произшествие е
реализирано при следния механизъм: На 24.12.2017 година около 01.10 часа в град
***, по ул. ***се движил лек автомобил Ауди А6 с рег. № ***, управляван от В.Д.Г.
от град ***, със скорост 145,6 км/ч, в посока към изхода на град *** за
магистрала *** Един от пътниците в колата бил Ж.Т.Ж., возещ се на задна
седалка. Движението се извършвало през тъмната част от денонощието, по мокър
асфалтов участък – наклонена крива (с голям радиус), от платно за двупосочно
движение. Непосредствено след преминаване на Т-образното кръстовище с ул. ***автомобилът
се отклонил надясно, преминал през бордюра, затревената площ и с предната си
челна част се ударил в стоманенобетонна постройка –
гараж, намираща се в дясно от платното за движение, в затревената площ. В
резултат от удара Ж.Ж. получил съчетана травма – разкъсно-контузни рани в окосмената част на главата и под
брадичката, охлузвания по лицето, кръвонасядане на
меките обвивки на черепа, травматичен кръвоизлив под меките обвивки на мозъка с
кръвоизлив в стомахчетата на мозъка; разкъсване и кръвонасядане на шийния мускул в
дясно, кръвонасядане на рехавата тъкан пред телата на
прешлените, контузия на капсулата на щитовидната жлеза; тежка контузия на двата
бели дроба, контузия на средостението; счупване с
изкълчване на дясната ключица, охлузване и кръвонасядане
на дясната ръка. В резултат на тази съчетана травма в областта на главата и
гръдния кош, травматичен шок на мозъка и тежка контузия на белите дробове,
пострадалият Ж. е починал, като вещите лица твърдят, че черепно-мозъчната
травма и гръдната травма, всяка поотделно биха могли да причинят смъртта на
пострадалия. Смъртта е била неизбежна и е настъпила за минути. Вещите лица
заключават, че установените увреждания са причинени по механизъм на действие от
твърд тъп предмет и могат да се получат при автомобилна травма, характерна за
пътник на задна седалка на лек автомобил, по начина и при обстоятелствата,
установени по делото. Според вещите лица, несъмнено част от уврежданията биха
могли да се получат в резултат на констатираните от тях деформации на
вътрешното пространство на купето на автомобила, като не може да се отграничи кои увреждания биха се получили при поставен
колан и кои – не. При изследването на трупа на Ж.Ж.
не са намерени увреждания, които да позволят категорично да се определели дали е
бил с поставен предпазен колан, нито в случая съществуват обективни данни,
които да позволят категоричен отговор на този въпрос. Освен това, при челен
удар в неподвижна преграда ефективността на предпазните колани е при движение
на автомобила със скорост до около 40 км/ч. Според експертите, при избраната
скорост на движение и конкретната пътна обстановка водачът на лекия автомобил
би имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП при скорост равна или по-малка 38,4 км/ч, чрез
своевременно, екстремно спиране в момента на излизането на автомобила от
платното за движение и навлизането му в неравната затревена площ. Още става
ясно от заключението, базирано на съдържащи се в материалите на наказателното
производство протоколи, в кръвта на водача В. Г. е констатирано наличие на
етилов алкохол 1,91 промила и 2,29 промила в урината. А в кръвта на пострадалия
Ж. – 1,58 промила в кръвта. В устния доклад в съдебно заседание в.л. Е.
пояснява, че в момента на ПТП водачът се е намирал в средна степен на алкохолно
опиване във фаза елиминация. При средна степен на алкохолно опиване са изразени
нарушения във функциите на централната нервна система, нарушения в
съобразителността, концентрацията, рефлексите. Характеризира се с начало на
тунелното виждане, има потискане на функциите до степен на сънливост с различна
степен на изразеност и вегетативни нарушения,
свързани със сърдечната дейност. Решаващите при управление на МПС функции –
съобразителност, концентрацията и рефлексите са крайно потиснати и именно те
обясняват в случая загубата на контрол върху автомобила. Според вещите лица,
водачът на автомобила е имал очевидни признаци на алкохолно опиване – нарушено
равновесие и говора, дъх на алкохол, жестикулиране. Пострадалият е бил на
границата между средна и лека степен на опиване и това се е отразило негативно
върху емоционалната му устойчивост, преценката и съобразителността как да
постъпи. В с.з. вещото лице съдебен лекар уточнява, че обективните находки – уврежданията
по тялото на Ж. сочат, че той вероятно не е бил закрепен към седалката и това е
дало възможност да се придвижи напред и нагоре и така с главата и тялото да
„срещне“ предната облегалка и тавана на колата. Но в същото време вещото лице
заявява, че при толкова висока скорост не е възможно да се ангажира с
категоричен извод в тази насока, още повече, че коланът не е универсално
защитно средство и не може да представлява универсално обяснение на травмите и
липса на травми.
Установява
се от събраните гласни доказателства – показанията на св. С. Г.Г. и А.И.Д.,
между ищците и техния внук Ж. съществувала изключителна емоционална връзка,
по-силна от обичайната между баби/дядовци и техни внуци. Причината за това
била, че Ж.Ж. бил техен единствен внук. Ищците, Ж.Ж. и родителите му (майка и баща) винаги живеели в едно
домакинство. Бащата на Ж.Ж. през повечето време
отсъствал, тъй като работил в транспортния бранш. Грижите за Ж. полагала и
майка му, но основно - баба му и дядо му, които пряко участвали в живота на Ж.
от най-ранната му възраст. През периода 2005-2011 година Ж.Ж.
отишъл да учи в Хасково, а след това в Пловдив и София. Независимо от това той
се прибирал в дома на баба си и дядо си, целенасочено за да ги види и да им
помогне, всяка седмица. А баба му и дядо му имали нужда от помощ и подкрепа,
тъй като ищецът М. от 12 години бил в инвалидна количка, ищцата също имала
заболяване и немощна поради напреднала възраст. Бащата на Ж.Ж.
през цялото време пътувал, поради това ищците основно разчитали за помощ и
подкрепа на внука си Ж.. Около две години преди инцидента Ж. се преместил да
живее и работи в София, но и и тогава не променил навиците, не се отдалечил от
баба си и дядо си, отношенията им останали топли и близки. Според свидетелите,
след инцидента ищците рухнали напълно физически и психически. За ищеца М.
животът бил буквално свършен. Той все питал защо не той, а внукът му е умрял.
Поведението му станало неадекватно – излизал с инвалидната количка независимо
от лошите атмосферни условия и на забележките отговарял, че за него вече няма
значение неговият живот – вкъщи не се седяло, тъй като внука му вече го нямало.
Погледът му блуждаел и всеки разговор преминавал към темата за смъртта на внука
му. Ищцата се затворила в себе си, спряла да излиза и да разговаря с хората, на
отправените към нея въпроси само вдигала раменете и не отговаряла.
Съдът
кредитира така събраните гласни доказателства, тъй като те кореспондират
помежду си и намират опора в заключението на извършената по делото съдебно-психологична
експертиза. Според вещото лице-психолог, резултатите от извършените апробирания
на ищците дават основание за извода, че П. и Ж. М. са преживяли остра стресова
реакция и душевно разстройство. В състояние на перманентна тревожност са.
Соматичната реакция дори и три години след катастрофата не се е променила, като
дори здравословното състояние и на двамата се е влошило. И при двамата са
изразени симптомите на посттравматичен стрес, като с оглед напредналата възраст
на ищците не било възможно прилагането на компенсаторни механизми.
Емоционалните реакции на изследваните лица били определени от необратима загуба
на единствения им внук, като динамиката на емоционалните им реакции била в
негативна посока – „без него няма смисъл да живеем“, т.е. безисходица.
Според вещото лице, било необходимо много време за да се тушира поне частично
мъката от смъртта на внука на ищците, като възстановяването още повече било
затруднено от напредналата им възраст и наличните заболявания, за които те приемали
медикаменти. Проявените индикации на посттравматичен стрес водели до депресия.
Вещото лице счита, че е налице причинна връзка между състоянието на ищците и
загубата на внука им, като негативните промени в психичното им състояние са
обусловени само от тази загуба.
Видно
от молба-претенция № 99-1164/06.02.2020 година, Ж. и П. М. са отправили до ЗАД
„ОЗК-Застраховане“ АД искане за изплащане на обезщетения за неимуществени
вреди, причинени им в резултат на смъртта на внука им Ж.Ж.
при ПТП на 24.12.2017 година. С отговор изх. № 99/3283/07.05.2020 година
дружеството-застраховател е заявило, че представените доказателства не са
достатъчни за изплащане на претендираните обезщетения,
поради което постановява отказ.
Извършената от съда служебна проверка в
електронна база данни за сключени застраховки „Гражданска отговорност“
установява, че за увреждащия автомобил с ДКН *** към 24.12.2017 година е имало
активна застраховка „Гражданска отговорност“, по договор със ЗАД „ОЗК-Застраховане“
АД, с период на валидност 25.08.2017 година – 24.08.2018 година.
При така установената
фактическа обстановка съдът достигна до следните изводи:
В условията на обективно и субективно
кумулативно съединяване са предявени искове
на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента,
сключил с него задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“. Исковете са с правно основание чл. 432 ал. 1 вр. чл. 429 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 45 от ЗЗД, за
неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, емоционални
промени и негативна промяна в отношението към живота, в размер на по 50 000
лева за всеки от ищците (предявени като
частични от по 200 000 лева), както и по чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с
чл. 86 ал. 1 ЗЗД за законни лихви върху главницата, считано от 24.12.2017
година – датата на увредата. Претенцията за законните
лихви е такава за обезщетение за забавено плащане с правно основание чл. 497
ал. 1 КЗ вр. чл. 86 от ЗЗД и има характера на акцесорен иск, обективно кумулативно съединен с главния.
Отговорността на застрахователя за
обезщетяване на третото увредено лице е договорна, тъй като произтича от
сключения между него и прекия
причинител на вредата договор за застраховка „гражданска отговорност ", с
който е застрахована деликтната отговорност на водача
на моторното превозно средство. Затова отговорността на застрахователя е обусловена и функционално
свързана с деликтната отговорност
на застрахования. Дружеството-ответник
не прави изрично признание относно
наличието на застрахователното правоотношение по застраховка „ГО на
автомобилистите”, за увреждащия автомобил към датата на застрахователното
събитие 24.12.2017 година.
Но от извършената служебна справка се установява, че за увреждащия автомобил е имало
активна застраховка „Гражданска отговорност“, по договор със ЗАД
ОЗК-Застраховане АД.
Допустимостта на прекия иск против
застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно
уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по
задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите"
и изтичането на срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или
пред негов представител - чл. 498, ал. 3 от КЗ. С оглед представеното по делото доказателство – писмо изх. №
99-3283/07.05.2020 година, обективиращо отказ от
страна на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД – София да изплати на Ж.М. и П.М. претендираните обезщетения за неимуществени вреди,
настъпили в резултат на смъртта на внука им Ж.Т.Ж., съдът приема, че застрахователят
доброволно не е заплатил обезщетение в срока по чл. 496 КЗ, както и досега.
За да бъде уважен предявеният иск е
необходимо да се установи кумулативното наличие на предвидените пет законови
предпоставки, а именно: извършено деяние, противоправност
на същото, настъпили вреди, причинна връзка между противоправното
деяние и вредоносния резултат и вина, както и валидно застрахователно
правоотношение между ответника-застраховател и делинквента
по договор за застраховка Гражданска отговорност. Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД при извършено непозволено увреждане вината на делинквента се предполага до доказване на противното.
От събраните по делото доказателства
настоящият състав намира да е налице осъществено противоправно
деяние от страна на водача на автомобил Ауди А6 с рег. № Х3929 В.Д.Г., който е
нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20 ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП , като
не е контролирал непрекъснато превозното средство, което е управлявал и се е
движил със скорост, несъобразена с конкретната пътна обстановка. От доказателствата
следва, че движението е било осъществявано в тъмната част на денонощието, по
мокра настилка, двупосочен асфалтов път с наклонена крива с голям радиус.
Въпреки това, водачът е избрал да се движи със скорост, повече от два пъти
превишаваща разрешената за процесния участък от пътя в населено място (50 км/ч).
Съдът споделя извода на експерта А. за това, че при така избрана скорост водачът
не би могъл да спре безопасно в момента на излизане на автомобила от пътното
платно и навлизането му в неравна затревена площ. Вещото лице сочи скорост, при
която това би било възможно – не повече от 38,4 км/ч. Това означава, че водачът
Г. повече от три пъти е превишил скоростта, която би му позволила да избегне
настъпването на процесния вреден резултат. По делото е безспорно установено, че
водачът Г. е управлявал МПС в средна степен на алкохолно опиване и това е
повлияло на степента на съобразителност, концентрация и критичност към поведението си, както и е
довело до неспособност правилно да съобрази скоростта на движение. Ищецът, на
който принадлежи правото да очертае рамките на правния спор, не въвежда
твърдения за това противоправно поведение като част
от фактичския състав на деликта.
Ето защо пияното състояние на делинкветна следва да
се обсъжда само като причина за избиране на изключително високата скорост, а не
като самостоятелно нарушение на правилата на движение, явяващо се част от
процесния фактически състав.
Поради
това съдът приема, че не е оборена презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Ангажирането на наказателната или административно-наказателната
отговорност на делинквента не се явява задължителна
предпоставка за реализиране отговорността на застрахователя по чл. 432 КЗ. В
случая не може да се очаква постановяване на осъдителната присъда поради
настъпилата в резултат на същото ПТП смърт на делинквента.
Кръгът на лицата, материалноправно
легитимирани да търсят обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на
техен близък, не е изрично уреден в закона. Разясненията относно този кръг,
задължителни за съдилищата, са дадени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г.
по т. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС на РБ. ТР е постановено с оглед
задълженията на българската държава по чл. 16 от
Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
25.10.2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата
и защитата на жертвите на престъпления. Съгласно цитираната разпоредба
държавите-членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите
имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в
рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това
решение да бъде постановено в друго производство. За целите на директивата
понятието "жертва" е дефинирано в нормата на чл. 2 § 1 б.
"а" : физическо лице, което е претърпяло вреди, включително
физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са
пряка последица от престъпление; членове на семейството на лице, чиято смърт е
пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на
смъртта на лицето. Буква "б" на чл. 2 § 1 изчерпателно изброява
лицата, които се считат за "членове на семейството": съпругът/ата,
лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна
връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и
издържаните от жертвата лица.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 година
по тълкувателно дело № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС на РБ се даде разрешение,
че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №
4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на
Върховния съд. И само по изключение - друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай и с оглед правилото по чл. 52 ЗЗД е
справедливо да бъдат обезщетени. Логиката на даденото разрешение е тази, че
най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) търпят пряко,
непосредствено и за продължителен период от време, значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му, поради което те имат право да получат
обезщетение. Това право, обаче, не е абсолютно. То може да бъде реализирано
само в случай, ако претендиращият обезщетение докаже, че неговата емоционална
връзка с починалия действително е била толкова дълбока, силна, постоянна и
трайна, че той да търпи морални болки и страдания от смъртта му, сравними по
интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките.
Обезщетяването на други лица, извън изброените в Постановление № 4/1961 г. и
Постановление № 5/1969 г., следва да се допуска като изключение - само за
случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между
починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на
обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели
вреди от неговата смърт).
Съдът
приема, че ищците са провели пълно и главно доказване на твърдяното от тях
обстоятелство – наличието на особено близка
връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, по смисъла на
ТР № 1/2018 година на ОСНГТК на ВКС. Събраните по делото гласни доказателства
установяват, че помежду им е била изградена особено близка връзка,
основаваща се на взаимна обич, привързаност и подкрепа, по-силна от обичайните,
характерни за отношенията между внуци и баби/дядовци в нашето общество. Свидетелите
установяват, че от най-ранната възраст на Ж.Ж. за
него основно се грижили баба и дядо му по бащина линия – ищците. Всички живеели
в едно домакинство. Бащата на Ж.Ж. системно
отсъствал, тъй като работил към
транспортна фирма и пътувал. Майка му също работила. Полагала грижи за Ж., но
основните такива били давани от ищците. Това продължило през целия период на
израстването на Ж.Ж. – баба му П. и дядо му Ж. го
подкрепяли и напътствали всячески, а когато Ж. станал самостоятелен – той
изпитвал чувство за дълг да се грижи за вече възрастните си баба и дядо. Поради
това почти всяка седмица се връщал от Хасково, а след това от Пловдив и София,
за да им помага. Особено на дядо му, който бил инвалид в инвалидна количка, а Ж.Ж. го придружавал. Тези отношения те запазили до смъртта на пострадалия, като
ищците се нуждаели от помощта на внука им Ж., тъй като синът има продължавал да
бъде зает в транспорта, пътувал и през повечето време отсъствал от дома. След
трагичната смърт на внука им Ж., ищците били практически рухнали и физически и
психически. От заключението на съдебно-психологическата експертиза, което съдът
възприема като обективно и компетентно, се установява, че въпреки изминалия
срок от време след ПТП, те не са способни да преодолеят пост-травматичния стрес.
Изпаднали са в състояние на депресия, вече не виждат смисъл в продължаване на
живота им, наред с психичното им състояние се е влошило и физическото им
здраве. А предвид напредналата им възраст, възможност за възстановяване за тях
практически не съществува. Всичко това сочи на изключителност на отношенията,
които са имали ищците с единствения им внук и ги поставя в кръга на
най-близките на пострадалия Ж.Ж., а от там и дава
основание за извода, че прекъсването на тази връзка причинява на ищците неимуществени
вреди и те имат правото на обезвреда наред с лицата,
изброени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г.
Установи се реализирането на неимуществени
вреди в пряка причинна връзка с противоправното
деяние. С оглед и наличието на договорно правоотношение по застраховка
Гражданска отговорност на делинквента с ответното
застрахователно дружество за процесния период, исковете с правна квалификация чл.
432, ал. 1 от КЗ са основателни и застрахователят е пасивно,
материално правно легитимиран да отговаря.
При определяне на размера на обезщетенията
за неимуществените вреди следва да бъде съобразено ППВС № 4/1968 год., т. 11,
според което същите се възмездяват от съда по справедливост. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат
да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му,
обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на
здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При
причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му
положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В постановени
по реда на чл. 290 и сл. ГПК
редица решения на ВКС: № 749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о.;
№ 124 от 11.11.2010 г., по т. д. № 708/2009 г. на ІІ
т. о.; № 59/29.04.2011 г., по т. д. № 635/2010 г. на ІІ т. о.; № 66 от
03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г. се излага становището, че понятието
"неимуществени вреди включва всички онези телесни и психически увреждания
на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята
цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но
създаващи социален дискомфорт за определен период от
време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в
здравословното състояние, както и че критерият за справедливост, поради
паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в
страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап
от развитие на самото общество в конкретната държава".
Съдът счита, че не ограничен с предвидения
в § 96, ал. 1 от ПЗР
на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) максимален размер на
обезщетението, тъй като установява несъответствието ѝ с общностното право. В член 3, параграф 1
от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2
от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 година относно
застраховката "Гражданска отговорност " при използването на моторни
превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната
застраховка "ГО ". В чл. 9, ал. 1 от
Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални застрахователни суми в
случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000
евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива –
84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити за минималните
застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно
увреждане или смърт са транспонирани в националното ни право – чл. 492
от КЗ. С тези директиви не е предвидена възможност за установяване на
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и
не е установен такъв размер. В случая е налице изключението от общия принцип,
уреждащ прилагането на директивите. Уредбата на лимитите на застрахователните
суми по застраховка "ГО", съдържаща се в цитираните по-горе
разпоредби на Директива 84/5/ЕИО,
кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО, е повелителна, достатъчно ясна и точна и се отнася до
права на частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП. Ето защо, по изключение
те имат пряко действие. В аналогичен смисъл е и решение на Съда на
ЕО от 24.10.2013 г. по дело С – 277/12, което е задължително за съда
съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК,
уреждаща действието на решението по преюдициално
запитване. Ето защо съдът няма да се съобрази с установените с § 96, ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ ограничения досежно размера на
обезщетенията.
Що се отнася до границите на отговорността на застрахователя, важи принципът за тъждественост
на застрахователното обезщетение с обезщетението,
дължимо по общата гражданска отговорност. Съгласно ППВС №
4/68 г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат
под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като те не само
се посочат от съдилищата, но се вземе предвид и значението им за размера на
вредите. Става въпрос за конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, тъй
като понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. При причиняване на смърт
за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от значение е
най-вече личната и емоционална връзката между починалия от деликт
и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди. Релевантни са също
конкретно установените изживявания на ищеца, обусловени и от обстоятелствата
във връзка с настъпването на смъртта на увредения, възрастта на лицата,
отношенията между пострадалия и близкия, вкл. дали са живели в общо домакинство
и дали са поддържали лични контакти, имали ли са конфликти или са били в
изключително близка емоционална връзка и редица други обстоятелства. При
определяне на дължимото обезщетение следва да се отчетат в пълна степен и
конкретните икономически условия.
Събраните
по делото гласни доказателства установяват, че ищците и загиналият им единствен
внук Ж. са живеели заедно, в едно домакинство - от раждането на Ж. и до
момента, в който той е заминал да учи първо в Хасково, а след това в Пловдив.
Били са изключително близки, имали са подкрепящи и доверителни отношения, между
тях е съществувала емоционална връзка на обич, много по-близка и силна от
обичайните между баба и дядо и техен внук. Те са запазили близките си отношения
и след като Ж.Ж. е заминал да учи първо в град
Хасково, а след това в град Пловдив. Тъй като бащата на Ж.Ж.
продължавал да отсъства, пострадалият се връщал в дома на баба си и дядо си
почти всяка седмица, защото бил силно привързан към тях, но и от чувство за
дълг, тъй като и двамата били със силно влошено здраве, възрастни и немощни. Съдът намира за житейски приемливо и достоверно твърдението на свидетелите
за това, че след загубата на единствения им внук, ищците са загубили душевното
си равновесие и смисъл да продължават да живеят. Изпаднали са в посттравматичен
стрес, отключили са депресия и въпреки изминалите три години след инцидента,
психичното им състояние не се подобрява. Според мнението на експерта-психолог,
което съдът споделя, предвид напредналата възраст на двамата ищци, вече много
трудно може да се очаква положителен обрат в душевното им състояние. Ищците са
загубили единствения си внук, на когото са възлагали надежди за физическа помощ
и психическа подкрепа на старини. Ищецът е отчаян до степен да не цени
собствените си здраве и живот – в този смисъл са показанията на св. Джелепов, който съобщава, че Ж.М., инвалид и в инвалидна
количка, излизал навън без оглед на лошото време. Бил отчаян, не можел да си
намери място и казвал, че за него нищо вече няма значение, тъй като внукът му
го няма. Ищцата П.М. напълно се затворила в себе си, не говорела, престанала да
излиза навън и да си общува с приятелките, което било обичайно за нея преди
инцидента. При баланс на всички тези конкретни обстоятелства, установени по
делото и с оглед икономическата конюктура и
практиката на съдилищата по подобни дела, съдът счита, че справедливото парично
обезщетение на претърпените от ищците неимуществени вреди следва да бъде в
размер на сумите от по 30 000 лева за всеки от тях.
Дружеството-ответник прави възражение за допуснато съпричиняване от страна на праводателя
на ищците – починалия Ж.Ж.. Твърди, че той съзнателно
се е поставил в риск, като се е качил в автомобил, управляван от водач в
състояние на алкохолно опиване, въпреки че е знаел за това обстоятелство. На
второ място се твърди, че Ж.Ж. не е използвал обезопасителен колан като пътник в МПС, в нарушение на чл. 137а от ЗДвП.
На база приетото заключение на КСМАТЕ съдът приема за категорично установено,
че както водачът Г., така и пострадалият Ж.Ж. в
момента на ПТП са били в състояние на алкохолно опиянение – първият в средна
степен, а вторият – от средна към лека степен. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС,
налице е съпричиняване на вредата, когато
пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил
алкохол над законоустановения минимум, ако този факт
му е бил известен. В ТР е посочено още, че поведение е пътуването в моторно
превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен
и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание
за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима
грижа, е рисково поведение. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално
очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява
обективен принос, който е противоправен и е в пряка
причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно -
транспортно произшествие.
От устните обяснения на в.л. Е. в съдебно
заседание следва, че в състояние, в което се е намирал Г. – 1,91 промила
алкохол в кръвта и 2,29 промила в урината, за околните при всички случаи е било
очевидно, че е бил повлиян от употребения алкохол, поради наличие на видими
признаци – нарушено равновесие, светещ поглед, дъх на алкохол, жестикулиране,
непремерено говорене. Дори само това обстоятелство е достатъчно, за да се
приеме знанието от страна на Ж.Ж., че приятелят му,
който ще управлява автомобила, е употребил алкохол и то в голямо количество.
Освен това, от мотивната част на постановление за
прекратяване на наказателното производство следва, че на 23.12.2017 година Ж.Ж., В. Г. и други лица празнували и употребявали алкохол
заедно до момента, в който са се качили – вече на 24.12.2017 година около 01
часа, в автомобила на В. Г. и управляван от него. Това обстоятелство изключва
всякакви съмнения относно наличието на предпоставка за приложение на правилото по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД по това
възражение на ответника - виновният водач е консумирал алкохол в количество,
довело до средната степен на алкохолно опиване, което е било видимо за околните
и изрично известно на пътника в автомобила Ж.Ж.,
въпреки което той съзнателно е пътувал в автомобила, управляван от употребилия
алкохол. Това поведение на пострадалия съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния
резултат. Съдът приема, че приносът на пострадалия за настъпването на вредите
следва да бъде определен в размер на 30%, с колкото и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
следва да бъдат намалени определените застрахователни обезщетения.
Следователно, дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди възлиза на
сумата от по 21000 лева (30 000 лева – 30 %).
Втория довод на ответника, относим към въведеното възражение за съпричиняване
– поради неизползване на обезопасителен колан като
пътник в колата, съдът намира за недоказан. Видно от заключението на КСМАТЕ, увреждащият
автомобил е бил с тежки повреди, включително и около мястото където е седял
пострадалият Ж.Ж.. При съществуващите данни, дори и
да е бил с правилно поставен предпазен колан, при скоростта на движение на
автомобила 145 км/ч и челен сблъсък с неподвижна преграда, обезопасителният
колан би бил неефективен (неговата ефективност в такива случаи е при скорост до
40 км/ч), т.е. Ж. би получил същите или подобни увреждания и би настъпил смъртен
изход – самостоятелно и от гръдната и от черепно-мозъчната травми. Освен това, относим е в случая изводът на вещото лице Е., обследвал
трупа на Ж.Ж., че в конкретния случай липсват
обективни данни, които да позволят категоричния извод относно поставянето или
не на обезопасителния колан. Но дори и да се приеме,
че от страна на Ж. е осъществено
нарушение на изискването по чл. 137а от ЗДвП,
съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, но не и вина. Заключението на КСМАТЕ не дава еднозначен отговор на
въпроса – дали би настъпил леталният изход при използван предпазен колан.
Напротив, от разясненията на вещото лице – съдебен лекар следва, че обезопасителният колан не е универсално защитно средство, а
значение за тежестта на травмите имат още множество фактори – ръст, тегло,
позицията на пътника на седалката, сили на действие спрямо автомобила,
деформации, скорост на движение на МПС-то. Коланът сам по себе си нито може да обясни тежките увреждания, нито да ги изключи.
В тежест на ответника е да проведе пълно и главно доказване че категорично
крайният вредоносен резултат би бил предотвратен при липса на поведението,
сочено като съпричиняване. Приносът на пострадалия
трябва да е конкретен, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Такова
доказване в тази част не е проведено успешно, следователно няма основание за
прилагане на последиците на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. С оглед на изложеното, възражението за наличие на съпричиняване поради непоставяне на обезопасителен
колан от праводателя на ищците е неоснователно и
недоказано и не обосновава намаление на обезщетенията.
Поради гореизложеното съдът намира предявените главни искове за
основателни и доказани до размер за сумите от по 21000 лева за всеки от ищците.
В останалата част до 50 000 лева исковете следва да бъдат отхвърлени.
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ,
отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия
причинител на увреждането. При задължение от непозволено увреждане, делинквентът се смята в забава и без покана и дължи лихва
от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от 01.01.2016 г.),
обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл.
497, ал. 1, т. 1 и т.
2 КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера
на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок,
считано от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на срока от 15 работни дни
от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3; 2. изтичането на
срока по чл. 496, ал. 1 освен в случаите, когато увреденото лице не е
представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ,
когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по застраховки
"Гражданска отговорност" или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо.
Чл. 496, ал. 1 КЗ
предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите не може да е
по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 пред
застрахователя, сключил застраховката "Гражданска отговорност" на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
Съгласно чл. 380, ал. 3 КЗ,
непредставянето на данни за банковата сметка от страна на лицето по ал. 1 има
последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като
застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ.
В настоящия
случай се установява, че с молба-претенция, получена от дружеството-застраховател
на 06.02.2020 година, ищците са представили всички относими
и необходими документи относно застрахователното обезщетение. На 07.05.2020 година ответникът е известил
ищците за постановения отказ по тяхна претенция за застрахователно обезщетение,
но този момент е ирелевантен с оглед установените в чл.
497, ал. 1, т. 1 и т.
2 КЗ срокове. При
това положение, законната лихва е дължима при условията на чл. 497 ал. 1 т. 1
от КЗ, а именно – считано от 27.02.2020 година.
По разноските:
Претенции за разноски имат и двете страни. С оглед изхода на делото на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА дружеството-ответник следва да заплати на пълномощника на ищците – адв. Е.П. възнаграждение за адвокат в размер на 2320 лева,
изчислено по правилото по чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба за адвокатските
възнаграждения съобразно с уважената част от исковете и с оглед обстоятелството,
че е осъществена защита и процесуално представителство на две лица със
самостоятелни правни интереси.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК дружеството-ответник следва да заплати по сметка на
ОС - Хасково държавна
такса в размер на 1680 лева съобразно
размера на уважените искове, както и направените деловодни разноски за
експертизи в общ размер 400 лева.
С оглед
изхода на делото и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника също се дължат
разноски – пропорционално на отхвърлената част на иска. Ответникът има
претенция за разноски и доказва такива в размер на 4320 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ищците в с.з. на
20.09.2021 година прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност.
Съдът съобрази общия размер на предявените отделни искови претенции от две лица
със самостоятелни права и интереси – 100 000 лева, обема и интензитета на
защитата, предприета от ответника и действителната фактическа и правна сложност
на делото. В случая за определяне на размера на дължимото на процесуалния
представител на ответника възнаграждение е приложима нормата на чл. 7 ал. 2 т.
5 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
т.е. то се равнява на сумата 3530 лева и ДДС в размер на 706 лева, т.е. общо 4236
лева. Видно от представените платежни документи, договореното и заплатено
възнаграждение на адвоката на ответника е в размер на 4320 лева, т.е.
практически в размер на минимално установеното. Следователно то не е прекомерно
и възражението на насрещната страна по чл. 78 ал. 5 от ГПК е неоснователно.
Освен това, дружеството-ответник е направило разноски за експертизи в размер на
500 лева или общо разходите за водене на делото са в размер на 4820 лева. По
правилото на чл. 78 ал. 3 от ГПК и съобразно отхвърлените части от исковете
следва да му бъде възстановена от ищцата сумата 2795,60 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК
– Застраховане“ АД - София със седалище и адрес на управление гр. ***, ЕИК *** да заплати на Ж.Т.М. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 21 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
Ж.Т.Ж. с ЕГН **********, настъпила вследствие на ПТП, станало 24.12.2017
година, ведно със законната лихва върху главницата от 27.02.2020 година до окончателното ѝ изплащане, като в
останалата част до пълния предявен размер 50 000 лева и претенцията за присъждане на законна лихва от 24.12.2017 година
до 26.02.2020 година като неоснователни ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК
– Застраховане“ АД - София със седалище и адрес на управление гр. ***, ЕИК *** да заплати на П.И.М. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 21 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
Ж.Т.Ж. с ЕГН **********, настъпила вследствие на ПТП, станало 24.12.2017
година, ведно със законната лихва върху главницата от 27.02.2020 година до окончателното ѝ изплащане, като в
останалата част до пълния предявен размер 50 000 лева и претенцията за присъждане на законна лихва от 24.12.2017 година
до 26.02.2020 година като неоснователни ОТХВЪРЛЯ
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК
– Застраховане“ АД - София със седалище и адрес на управление гр. ***, ЕИК *** да заплати в полза на
съдебната власт, по бюджетна
сметка на ОС - Хасково държавна такса в размер на 1680 лева, както и деловодни
разноски в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК
– Застраховане“ АД - София със седалище и адрес на управление гр. ***, ЕИК *** да заплати на адв. Е.П. от САК адвокатско
възнаграждение в размер на 2320 лева.
ОСЪЖДА Ж.Т.М. с ЕГН ********** и П.И.М. с ЕГН **********, двамата с адрес *** да заплати на ЗАД „ОЗК
– Застраховане“ АД - София със седалище и адрес на управление гр. ***, ЕИК *** деловодни разноски в размер
на 2795,60 лева.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред АС - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия: