Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Елза Йовкова | |
8 за да се произнесе взе предвид: Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение № от 12.2009 година, постановено по ГР.Д.№ по описа за 2009 година на П. районен съд, са отхвърлени предявените на основание чл.225, ал.3 от КТ и на основание чл.86, ал.1, изречение първо от ЗЗД искови претенции, като неоснователни и недоказани; присъдени са разноски в полза на ответника. Постъпила е жалба от ищцата чрез процесуалния й представител. Изложени са твърдения в какво счита, че се състои порочността на атакуваното решение. Изложени са доводи и съображения във връзка с твърденията. Направено е искане да бъде отменено решението и да бъдат уважени исковите претенции изцяло. Претендират се разноски. Ответникът, чрез процесуалния си представител, заема становище да бъде оставено в сила решението на районния съд. Излага доводи и съображения. Претендират се разноски. Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и съображенията, изложени от страните, и като разгледа и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявена е искова претенция за заплащане на обезщетение поради недопускане от страна на работодателя на явилия се на работа незаконно уволнен работник да изпълнява работата, на която е възстановен с влязло в сила съдебно решение, както и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Районният съд е обсъдил част от събраните по делото доказателства. Направил е правилни изводи какви обстоятелства от фактическа страна се установяват чрез обсъдените доказателства. Въззивният съд преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства, приема за установени от фактическа страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд чрез обсъдените от него доказателства. Поради което счита, че не е необходимо отново да излага /възпроизвежда/ - какви обстоятелства от фактическа страна приема за установени от събраните в първоинстанционното производство доказателства, обсъдени от първоинстанционния съд. Освен това обсъждайки събраните в първоинстанционото производство доказателства, преди всичко установените конкретни факти чрез депозираните свидетелски показания на свидетелката С., въззивният съд приема за установени от фактическа и други обстоятелства, а именно: На 03.08.2009 година, е изтекъл срокът, за който на ищцата е бил разрешен отпуск за временна нетрудоспособност; На 04.08.2009 година ищцата се е явила на работа и е поискала да започне да извършва трудовата функция, на която е възстановена –„чистач”; Работодателят е „заявил”, че не може ищцата да изпълнява тази трудова функция, поради съкращение в щата, и е предложил на ищцата да изпълнява по избор една от други две съществуващи по щат трудови функции „касиер-чистач” или ”ТСР”. Във въззивното производство не са събирани доказателства. От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на събраните в първоинстанционното производство доказателства, също приема за установени, и от приетите за установени обстоятелства, изложени по-горе, въззивният съд прави следните правни изводи: Предявени са кумулативно обективно съединени искови претенции с правно основание: обуславящата чл.225, ал.3 от КТ във вр. с чл.345, ал.1 от КТ, обусловената чл.86, ал.1, изречение първо от ЗЗД. Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Относно валидността на решението. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. В.ГР.Д.№/2010 г. ВТОС Относно допустимостта на решението. Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно: Налице е правото на иск и същото е надлежно упражнено. За тези изводи съдът е мотивиран от следното: Исковата молба; отговорът на исковата молба и приложените към тях документи отговарят на изискванията на чл.127 от ГПК, на чл.128 от ГПК, на чл.131 от ГПК и на чл.132 от ГПК. Налице са и всички други положителни процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск; Към настоящия момент не е установено да съществуват отрÞцателни процесуални предпоставки, осуетяващи съществуването и упражняването на правото на иск. Въззивната жалба също отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, 2, 4 и 7 от ГПК и на чл.261 от ГПК за редовно подадена въззивна жалба. Налице са и всички други положителни процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на въззивна жалба. Към настоящия момент не е установено да съществуват отрицателни процесуални предпоставки, осуетяващи съществуването и упражняването на правото на въззивна жалба. Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения трето от ГПК, и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за частично правилно – предявената на основание чл.225, ал.3 от КТ искова претенция е частично основателна и доказана. Съображенията за този извод са следните: За да е възникнало задължение за ответника-работодател да заплати на ищцата обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за процесния период, трябва да са осъществени и установени кумулативно изискуемите се юридически факти от сложния фактически състав, визирани в чл.225, ал.3 от КТ, а именно: влязло в сила решение на съд, с което незаконно уволнената ищца е възстановена на предишната си работа; явяване на ищцата да заеме работата, на която е възстановена, в срока по чл.345, ал.1 от КТ; недопускане на ищцата от работодателя или длъжностно лице в предприятието да извършва работата, на която е възстановена; както и настъпване на вреда – лишаване от възможността за престиране на труд и лишаване от възможността да се получи трудово възнаграждение. Недопускането да се осъществява трудовата функция, на която работникът или служителят е възстановен, го лишава от възможността да престира труд и да получава трудово възнаграждение. Поради което работникът или служителят следва да има обективната възможност да престира реално труд, да изпълнява реално трудовата си функция, на която е възстановен и работодателят да не го допуска да я извършва. Само при наличието на всички посочени предпоставки възниква правото за работника или служителя да получи парично обезщетение на основание чл.225, ал.3 от КТ. Достатъчно е да не са осъществени всички изискуеми се предпоставки, посочени по-горе, за да се направи извод за неоснователност на исковата претенция с правно основание чл.225, ал.3 от КТ. Чрез събраните доказателства по делото настоящият състав счита, че са доказани всички изискуеми се предпоставки за възникване задължението на работодателя да заплати на ищцата обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ, но САМО ЗА ПЕРИОД от 04.08.2009 година до 22.03.2010 година. За този извод съдът е мотивиран от следното: С явяването си на 05.2009 година, и с постъпилата писмена молба при работодателя на 06.2009 година, безспорни факти, ищцата е изпълнила задължението си, визирано с разпоредбата на чл.345, ал.1 от КТ, с което възстановеното с влязлото в сила съдебно решение трудово правоотношение е продължило да съществува валидно. Аргумент чл.345, ал.1 от КТ и чл.325, ал.1, т.2 от КТ. Дали е допусната до работа или не на този ден /28.05.2009 година/ е ирелевантно обстоятелство. Това е така поради настъпване на друг релевантен към спорното право по настоящото дело факт - ищцата още на същия ден /05.2009 година/ е била „оперирана” и са издадени „Болнични листи” от компетентните органи. От този факт и от факта на съществуващо валидно правоотношение от 05.2009 година е възникнало правото на ищцата да полза отпуск при временна нетрудоспособност и да получава парично обезщетение на основание чл.162, ал.3 от КТ. Последното обстоятелство е факт, който лишава ищцата от право на обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за времето, през което от съответните здравни органи е разрешен отпуск за временна нетрудоспособност, а това е периодът от 05.2009 година до 08.2009 година, включително. Освен това фактът на разрешен отпуск за временна нетрудоспособност е „важна причина” по смисъла на чл.345, ал.1 от КТ ищцата да не се явява на работа и да не изпълнява трудовата си функция, с което се е удължил и срокът, визиран с посочената правна норма. Това от своя страна е юридически факт, изключващ приложението на разпоредбата на чл.325, ал.1, т.2 от КТ и обосноваващ съществуването на валидно трудово правоотношение към 04.08.2009 година. От тогава и до приключване на устните състезания във въззивната инстанция по делото не са установени юридически факти, от които да се направи извод, че трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено. С изтичане срока на отпуска за временна нетрудоспособност на 08.2010 година на 08.2009 година е възникнало отново задължението на ищцата да се яви на работа за да изпълнява трудовата си функция, на В.ГР.Д.№/2010 г. ВТОС която е възстановена, и същевременно на работодателя да я допусне до работа и то на трудовата функция, на която е възстановена. Фактът, че е съкратена щатната бройка, която е заемала ищцата, не освобождава работодателя от задължението да приеме и допусне ищцата да изпълнява трудовата функция, на която е възстановена. Това е правно дължимото поведение и от двете страни по съществуващото валидно трудово правоотношение. Ищцата е изпълнила това свое задължение. Фактът на явяване на работна на 08.2009 година не е оспорен от ответната страна. Освен това обстоятелството, че се е явила на посочената дата за да изпълнява трудовата функция, на която е възстановена, е установено чрез депозираните свидетелски показания в първоинстанционното производство. Ответникът не е изпълнил задължението си. Фактът, че не е допуснал ищцата на 08.2009 година да осъществява трудовата функция, на която е възстановена, не я е допуснал и до внасяне делото за решаване от въззивния съд, е установен както чрез депозираните в първоинстанционното производство свидетелски показания, така и чрез поведението на ответната страна. От 05.2009 година и до последното по делото заседание във въззивното производство нито за момент работодателят не е предлагал на ищцата и не я е допуснал да започне да изпълнява трудовата си функция, на която е възстановена – „чистач”. Такова твърдение не само, че няма от страна на ответника, но категорично и последователно се твърди и този факт е доказан чрез посочените от ответника доказателствени средства, събрани от съда, че на ищцата са предлагани да осъществява други трудови функции, но не й тази, на която е възстановена с мотива, че „вече такава щатна бройка несъществува”. Както се посочи по-горе фактът, че е съкратена щатната бройка, която е заемала ищцата, преди уволнението, не освобождава работодателя от задължението да приеме и допусне ищцата да изпълнява трудовата функция, на която е възстановена – „чистач”. Това е правно дължимото поведение на работодателя. При съкращаване в щата, настъпило преди възстановяване на работника и служителя на предишната работа, правната възможност за работодателя, след като изпълни правно дължимото /да допусне работника или служителя да изпълнява трудовата функция, на която Õ възстановен/, е да предприеме законосъобразни действия по прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.2, предложение второ от КТ –съкращаване на щата. Работникът или служителят не са длъжни да приемат да изпълняват друга трудова функция, различна от тази, на която са възстановени. Изпълняването на друга трудова функция, различна от тази, на която е възстановен работникът, е ЗАКОНОСЪОБРАЗНО И ДЪЛЖИМО САМО при съгласие на двете страни по трудовото правоотношение. Ищцата считано от 08.2009 година и до внасяне делото за решаване от въззивната инстанция демонстрира желанието си да упражнява трудовата функция, на която е възстановена. След отказа да бъде допусната и направено предложение да извършва друг вид трудови функции, ищцата е предявила исковата си претенции и до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция демонстрира това свое желание. Работодателят считано от 08.2009 година и до внасяне делото за решаване от въззивната инстанция не изпълнява правно дължимото си поведение да допусне ищцата да упражнява трудовата функция, на която е възстановена. Дължимото обезщетение следва да бъде присъдено с оглед правомощията на въззивния съд, като съд по същество на спора, и на основание разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК. Решаващият съд е задължен „да отрази правното положение между страните, такова каквото е то в момента на приключване на устните състезания” /цитат п-р Ж. Сталев “Българско гражданско процесуално право”, шесто допълнително и преработено издание, стр.330. С оглед на изложеното периодът, за който се дължи обезщетение е от 08.2009 година до 03.2010 година. Размерът на дължимото обезщетение се определя с оглед разпоредбата на чл.228, ал.1 от КТ и на чл.225, ал.3 от КТ на база брутното трудово възнаграждение, получено през месеца, предхождащ незаконно уволнение, като за един месец е в размер на 343,40 лв., а за един работен ден е в размер на 15,61 лв. По изложените съображения исковата претенция за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ е основателна и доказана в размер на 2 606,73 лв. за период от 04.08.2009 година до 22.03.2010 година, по 343,40 лв. на месец за седем месеца и по 15,61 лв. на ден за 13 работни дни от март 2010 година и следва да бъде уважена в посочения размер и за посочения период. По отношение на исковата претенция с право основание чл.86, ал.1, изречение първо от ЗЗД. Поради частичната основателност на обуславящия иск и обусловеният иск е частично основателен – има възникнало парично задължение, чието изпълнение е забавено. С оглед на което и тази искова претенция следва да бъде уважена частично – да бъде присъдена законната лихва върху приетото за дължимо обезщетение, считано от предявяване на исковата претенция до окончателното изплащане. С оглед фактическите и правни изводи на въззивния съд, изложени по-горе, решението на районния съд не е нищожно, не е недопустимо, и е неправилно в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за сумата общо от 1 638,97 лв. за период от 08.2009 година до 12.2009 година В.ГР.Д.№/2010 г. ВТОС /последното по делото заседание в първа инстанция/ по 343,40 лв. на месец за четири месеца и по 15,61 лв. на ден за 17 работни дни от декември 2009 година. В останалата обжалвана част за период от 05.2009 година до 08.2009 година е правилно. Жалбата е частично основателна и решението на районния съд следва да бъде отменено в посочената неправилна част, вместо което да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата сума в размер общо на 2 606,73 лв. за период от 08.2009 година до 03.2010 година по 343,40 лв. на месец за седем месеца и по 15,61 лв. на ден за 13 работни дни от март 2010 година, заедно със законната лихва, считано от предявяване на исковата претенция – 08.2009 година до окончателното изплащане на главницата от 2 606,73 лв., като в останалата обжалвана част следва да бъде потвърдено. При този изход на делото решението следва да бъде отменено и в частта, в която е осъдена ищцата да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство над 200 лв., поради уважаване на част от исковата претенция, както и да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата направените разноски в двете инстанции, съразмерно с уважената част от исковата претенция в размер на 225 лв. Водим от горното и по реда на чл.271, ал.1 от ГПК Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № от 12.2009 година, постановено по ГР.Д.№ по описа за 2009 година на П. районен съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният на основание чл.225, ал.3 от КТ иск за сумата общо от 1 638,97 лв. /хиляда шестстотин тридесет и осем лева и деветдесет и седем стотинки/ за период от 08.2009 година до 12.2009 година /последното по делото заседание в първа инстанция/ по 343,40 лв. на месец за четири месеца и по 15,61 лв. на ден за 17 работни дни от декември 2009 година, както и в частта, в която е осъдена Д. А. Ф., ЕГН-*, да заплати на Ч. „Б.”, ЕИК, разноски за първоинстанционното производство в размер над 200 лв. /двеста лева/, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Ч. „Б.”, ЕИК, със седалище и адрес на управление гр. П., пл.„С.”№, представлявана от председателя Н. и съдебен адрес – гр. П., пл. „С.” № 24, кантора адвокат Й., ВТАК, да заплати на Д. А. Ф., ЕГН-*, със съдебен адрес – гр. П., ул. „С. К.”№ – кантора адвокат Д., ВТАК, сума в размер общо на 2 606,73 лв. /две хиляди шестстотин и шест лева и седемдесет и три стотинки/, представляваща обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за времето, през което вследствие недопускането до работа не е получавала трудово възнаграждение, за период от 08.2009 година до 03.2010 година по 343,40 лв. на месец за седем месеца и по 15,61 лв. на ден за 13 работни дни от март 2010 година, заедно със законната лихва върху сумата от 2 606,73 лв./две хиляди шестстотин и шест лева и седемдесет и три стотинки/, считано от предявяване на исковата претенция – 11.08.2009 година до окончателното изплащане на сумата. ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ. ОСЪЖДА Ч. „Б.”, ЕИК, със седалище и адрес на управление гр. П., пл.„С.”№24, да заплати на Д. А. Ф., ЕГН-*, със съдебен адрес – гр. П., ул. „С. К.”№2 – кантора адвокат Д., ВТАК, направени разноски в двете инстанции, съразмерно с уважената част от исковата претенция в размер на 225 лв. /двеста двадесет и пет лева/. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от връчването му на страната. ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ: 1.________________ 2.________________ |