О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 260148
гр.Пловдив, 17. 09. 2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, въззивно граждансо отделение – V с., в закритото заседание на седемнадесети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател : Светлана Изева
Членове : Радостина Стефанова
Силвия Алексова
Като разгледа
Докладваното от съдия Радостина Стефанова
Възз.ч.гр.д. № 1356/2020г.
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на 274 във вр. с чл.130 и
чл.129 ал.3 във вр. с чл.410 във вр. с чл.422 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от З.М.Д., ЕГН – **********, чрез
адв. А.С., против Определение № 2487/21.02.2020г.,
постановено от Районен съд – Пловдив, XXI гр.с., по гр.д.№ 14680/2019г., с което е
върната подадена от нея искова молба против
„Трансекспрес“ ЕООД, ЕИК – *********; прекратено е производството по гр. дело №
14680/2019 г. по описа на ПдРС, XXI гр. с. и е обезсилена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 6665/23.07.2019 г. по ч.гр.д. № 11759/2019 г. на ПдРС,
II бр.с. Моли да бъде отменено
изцяло и вместо това да се постанови друго, с което да се постанови издаването
на заповед за изпълнение и да се върне делото на Районния съд за продължаване
на процесуалните действия със задължителни указания за издаването й по
компетентност.
Въззиваемата страна „Трансекспрес“ ЕООД, ЕИК – *********, не депозира
писмен отговор по частната жалба.
ПдОС – V възз.гр.с., намира, че частната жалба е
процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения
едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и подлежи на разглеждане.
Пред Районен съд –
Пловдив от З.М.Д. против „Трансекспрес“ ЕООД е заведена искова молба
по чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК.
Районният съд, за да постанови атакувания акт, излага основни съображения,
че с Разпореждане № 5725/17.01.2020 г. заведена искова
молба е оставена за пети път без движение, с указани последиците при неизпълнение. Въпреки
постъпилата уточнителна молба, е наложен извод, че предявените претенции са
недопустими. Посочено е, че в частта за разликата над 1 350 лв. – главница и
11,25 лв. – обезщетение за забава, исковата молба следва да бъде върната, а делото прекратено, тъй
като претенциите се поддържат само за тези суми. Относно тях – издадена е заповед
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11759/2019 г. на ПдРС, II бр.с. за вземания за неплатено тр. възнаграждение за
м. май 2019 г. по договор за възлагане на управление от 20.07.2015, както и за
обезщетение за забава. В исковия процес, сумите по заповедта са редуцирани от
ищцата като размер до посочените, тъй като разликите представлявали вземания за
обезщетение за неизползван отпуск и лихви, каквито не са били поискани, респ. присъдени
със заповедта. След съответните указания за изясняване на твърденията, ищецът изрично
поддържа, че исковите суми по установителните претенции за 1 350 лв. – главница за тр. възнаграждение
за м. май 2019 г. се претендира освен с оглед Договора за управление, а така
също и въз основа на 4 бр. Допълнителни споразумения с различни дати, чрез
които се променят параметри на правоотношението.
Районният съд е изтъкнал аргументи, че за да е
допустимо производството по чл. 422 от ГПК, е необходимо да има пълно
съответствие между страните,
основанието и размера на предявените искове и задълженията, за които е издадена
заповед за изпълнение, доколкото в това производство се установява дължимостта
именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е
издадена заповед за изпълнение. С решението по
установителния иск по чл. 422 от ГПК, съдът следва да се произнесе за
съществуването или несъществуването на право, за което е издадена заповедта за
изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от
значение за възникването и съществуване на вземането. При предявяване на положителния
установителен иск е недопустимо кредиторът - ищец да променя материалноправната
му характеристика. Той не би могъл да въведе други, различни и допълнителни
факти, в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение.
Допълнителните споразумения
представляват част от фактическия състав на правоотношението, на което се
основава претенцията. Вследствие на променените размери, се претендира и
съответното неплатено възнаграждение по Договора за управление. Ако те нямат
общо с договора, то споменаването им би се явявало излишно, вместо това обаче,
страната изрично посочва, че претендира сумата и на основание допълнителните
споразумения, поради което те несъмнено съставляват част от основанието на претенцията.
Чрез тях се изменят и уговорки между страните по договора, което е допълнително
потвърждение на горната теза, понеже променят параметри на първоначалното
съглашение. В заявлението и заповедта тези споразумения не са посочени. С
уточнителната молба не се мотивира правен интерес, въпреки указанията. Дори в заявлението да е допусната техническа грешка, последиците й следва
да се понесат от заинтересованата страна, която не е очертала твърденията и
исканията си ясно и недвусмислено, съобразно действителното фактическо
положение. Този пропуск не може да бъде саниран в производството по чл.422 от ГПК. Оформен е окончателен извод, че съответствие между заповедното и
производството по чл.422 от ГПК не е
налице, поради разминаване между основанието и размера на
претенциите, с тези по издадената заповед по чл. 410 от ГПК.
Позовава се и на нова съдебна практика - Решение № 123/30.11.2017 г. по т.д. №
1627/2015 г. на ВКС, II т.о., в която се приема, че добавянето на споразумение към първоначално посочения договор, на
който ищецът основава претенциите си и, който не е бил заявен в заповедното
производство и издадената заповед, води до недопустимост на иска по чл. 422 ГПК.
Отделно и в същата насока цитира съдебна практика - Решение
по т.д. № 1627/2015г. на II т.о.; Решение по гр.д. № 7541/2013 г., ІV г.о.; Решение
№ 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о; Решение № 43 от
11.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 325/2012 г., II т. о., Решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о. и др.
За необходимостта от пълен
идентитет на вземанията в настоящото и заповедното производство – Решение №
18/16.02.2016 г. по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., на ВКС; Определение от
04.04.2017 г. по в.ч.гр.д. № 506/17 г. на ПдОС- X гр.с. Съгласно т.13 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на
ВКС, издадената заповед за изпълнение подлежи
на обезсилване.
С частната жалба на З.М.Д. се правят възражения,
че не са налице предпоставките на чл.130 от ГПК за връщане на исковата молба.
Поддържа се, че с исковата молба са предявени искове за суми, идентични с тези,
за които е издадена заповедта по чл.410 от ГПК. Предмет на заповедта са сумите
2 970 лв.- главница, представляваща неплатено възнаграждение за м.май,
2019г. по Договор за управление, сключен с „Трансекспрес“ ЕООД, сумата 11,25 лв.-
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда
16.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането. С допълнителна молба е
направено уточнение на петитума на исковата молба, като претенцията от
1 350 лв. е на основание неплатено възнаграждение за м.май, 2019г.
Въззивната инстанция намира, че частната жалба е
неоснователна. От сравнителния преглед на предмета на заявлението по чл.410 от ГПК и на заведената искова молба по чл.422 от ГПК се установява, че е налице съществено
разминаване между описанието на претендираната главница. В заявлението е
посочена сумата 2 970 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано
от 16.07.2019г. до окончателното плащане; както и сумата 12,19 лв. – лихва за
забава за периода 01.07.2019г. – 15.07.2019г. и 700 лв. – разноски за адв.
възнаграждение. Записано е също, че вземането произтича от неплатено трудово
възнаграждение за м.май, 2019г., дължимо по Договор за възлагане на управление
от 20.07.2015г. Приложен е споменатия Договор за възлагането на управлението от 20.07.2015г.
С исковата молба по чл.422 от ГПК, ведно с
уточнителни молби, неразделна част от нея, подадени съответно на 28.09.2019г.,
07.10.2019г., 04.11.2019 г., 05.12.2019г. и 27.01.2020г., се констатира, че се
претендират сумата 1 350 лв. – главница, която представлявала неизплатено
тр. възнаграждение. Ищцата се позовава на Договор за възлагане на управлението
от 20.07.2015г. и на новопредставени
4 бр. Допълнителни споразумения от 01.02.2016г., от 03.01.2017г., 04.01.2018г.
и от 28.12.2018г., както и сумата 11,25 лв. – обезщетение за забава. Налага се
правен извод, че не е налице идентичност на претенциите както по основание,
така и по размери. Това е така, защото правопораждащите факти, въз основа на
които се базира претенцията са различни.
Тези факти не са нововъзникнали, както е видно от датите им на съставяне и са
били известни на страната, но не са били описани в заявлението по чл.410 от ГПК, като обстоятелства, от които произтича вземането, нито изобщо са цитирани като информация, относима към случая.
Претенциите се отличават както по основание, така и откъм отправено искане към съда. Искът по чл. 422 от ГПК
се явява продължение на заповедното производство и затова трябва да има задължително
предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното
производство предмет. Сочената идентичност е изискване и процесуална
предпоставка, както за редовността на иска, респективно за надлежното сезиране,
така и за допустимостта на предявената претенция.
Обжалваното определение се явява
законосъобразно и подлежи на
потвърждаване.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
О П Р Е Д Е Л И :
Потвърждава
Определение № 2487/21.02.2020г., постановено от
Районен съд – Пловдив, XXI гр.с., по гр.д.№ 14680/2019г.
Определението е окончателно.
Председател :
Членове :