Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 30.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ
при участието на секретаря Цв. Д., като разгледа докладваното от младши съдия Чакъров в. гр. д. № 2328 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца С.Л.Т., чрез адвокат М.А., против решение от 03.11.2015 г. по гр. д. № 1935/2014 г. на Софийския районен съд, ГО, 30 състав.
С обжалваното решение е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 ГПК от С.Л.Т. срещу „А.“ ЕООД иск за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 10 000 лв., представляваща главница по договор за заем между страните от 01.02.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 30.05.2013 г. до окончателното й изплащане, за която сума в производството по ч. гр. д. № 23291/2013 г. на СРС, 30 с-в е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Изразява се несъгласие с изводите на районния съд за липсата на облигационно отношение по договор за заем между страните. Твърди се, че договорът за заем е реален и неформален и като такъв предполага постигането на съгласие между страните и предаването на сумата, каквото в случая е налице, като в преводното нареждане изрично е указано, че основанието, на което то се извършва, е заем. Твърди се още, че направеното от ответното дружество възражение, че претендираната сума е дадена на друго основание е останало недоказано, като установяването на съгласието за сключване на договора за заем е в корелативна връзка с доказване на направеното от ответника възражение за наличието на различно основание за направения превод. Сочат се и допуснати от районния съд процесуални нарушения, тъй като от съдът не се е съобразил с разпределената в доклада по чл. 146 ГПК доказателствена тежест, където е посочено, че ответникът следва да докаже възражението си за наличие на друго основание за получаване на процесната сума, а в решението съдът самоволно е прехвърлил неблагоприятните последици от недоказването в хода на процеса на този факт, като е посочил, че в тежест на ответната страна е единствено установяване погасяването на дълга. В жалбата се излагат доводи и за неправилно тълкуване от страна на решаващия съд на представеното от ответника споразумение от 07.02.2012 г., както и че ищецът не е декларирал вземане по твърдения договор за заем в годишната данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ за 2011 г.
Предвид изложеното жалбоподателят иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения установителен иск, както и да му присъди разноски за двете инстанции и за заповедното производство.
Въззиваемата страна в лицето на „А.“ ЕООД – ответник по иска – оспорва жалбата чрез процесуалния си представител адв. К. като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение да потвърди, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на обжалваното решение съобразно доводите в жалбата въззивният съд намира следното:
Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 240 ЗЗД. В исковата молба се излагат твърдения, че на 01.02.2011 г. ищецът е дал в заем на ответното дружество сумата 10 000 лева. На 21.05.2013 г. поискал връщане на тази сума, каквото не е налице до момента. Ето защо на 30.05.2013 г. депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесната сума. В подкрепа на изложеното ищецът е представил извлечение от сметка, както и преводно нареждане, от които е видно, че на 02.02.2011 г. сметката на ответното дружество е заверена със сумата 10 000 лв., наредена на 01.02.2011 г. от ищеца, който факт е отделен от районния съд за безспорен и ненуждаещ се от доказване. В платежните документи, като основание за превода, е посочено заем. Представена е и покана от ищеца, изпратена на ответника чрез телепоща и получена от последния на 21.05.2013 г., за връщане на заемната сума от 10 000 лв.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е възразил, че така получената на 02.02.2011 г. по негова сметка сума представлява изпълнение на задължението на ищеца по сключен на 13.12.2010 г. договор за заем, по силата на който пълномощник на управителя на ответното дружество е предоставило на ищеца в брой сума от 10 000 лв. – заем без издаване на разписка, с уговорка за връщането й в кратък срок без лихва, като е изтъкнат доводът, че между страните е съществувало доверие в резултата на мандатни отношения по между им за периода 2008 – 2012 г. Отделно е посочено, че на 07.02.2012 г. страните са сключили споразумение, в което ищецът е декларирал, че извън посочените в него суми няма други претенции към ответника, като в споразумението не е посочена сумата по претендирания заем. Същото е представено по делото.
Други доказателства пред първоинстанционния съд не са представени.
При тези данни не могат да бъдат споделени оплакванията във въззивната жалба.
В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал средствата като заем, е върху ищеца, който претендира връщането им. Не всяко парично задължение се основава на сключен договор за заем. Ищецът при условията на чл. 154 ГПК следва да докаже с допустими от закона средства, че процесните суми са дадени като заем, предадени са на ответника и той ги е приел като заем. Такова е и разрешението, дадено при уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК от ВКС с решение № 168 по гр.д. № 134 за 2010 г. на ІV ГО.
В случая безспорно установено по делото е единствено предаването на процесната сума от ищеца на ответника по банков път на 02.02.2011 г. Остава недоказано обаче обстоятелството, че същата е била предоставена от ищеца в качеството му на заемодател. От представеното от ищеца платежно нареждане не следва такъв извод. В него е посочено като основание на превода – заем, без да е уточнено дали сумата се дава в заем или се връща като задължение по вече възникнало заемно правоотношение, като други доказателства в тази насока не са представени. Отделно от това същото е частен документ в частта на отразеното в него основание за плащане, което представлява твърдение на самия платец и по никакъв начин не обвързва съда. При всички положения от платежното нареждане не се установява по категоричен начин, че преведената сума пари е получена от ответното дружество със задължението да ги върне. Както се посочи, установяването на този факт е в тежест на ищеца и недоказването му в процеса води до извод за неосъществяване на произтичащите от него правни последици.
В този смисъл са неоснователни доводите в жалбата за доказаност на претенцията по съображения, че ответникът не е доказал възраженията си, както и за несъобразяване с доклада по делото от страна на съда при постановяване на обжалваното решение. Доказателствената тежест е разпределена в съответствие с твърденията на страните. Ответникът е оспорил единствено основанието за получаване на процесната сума заявявайки, че всъщност не е заемополучател, а заемодател по същата. Доказването на това фактическо твърдение е в тежест на ответника. Недоказването му обаче няма за последица /не предпоставя/ основателността на предявения иск при положение, че ищецът не е съумял да установи при пълно и главно доказване основанието на претендираното вземане. Този извод не се променя и от представеното от ответника споразумение от 07.02.2012 г., като е без значение дали същото има характер на извънсъдебно признание, че претендираното вземане не съществува, дали е новация и дали е изпълнено. Същото е представено във връзка с насрещното доказване от ответника и няма тази доказателствена тежест, която му придава ищецът. Това съглашение е една индиция, която цели да опровергае твърдението на ищеца, че е заемател на процесната сума, каквато е и недекларирането на твърдения договор за заем в годишната данъчна декларация на ищеца по чл. 50 ЗДДФЛ за 2011 г., въпреки че декларирането на получени доходи и предоставени заеми пред НАП или липсата на такива нямат самостоятелно доказателствено значение при изследване на материални права по общия исков ред.
По изложените съображения въззивният съд намира предявеният иск за неоснователен и недоказан. Поради съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено.
При този изход на спора право на разноски възниква единствено за въззиваемата страна. Такива са поискани, без обаче да са представени доказателства, че са извършени.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.11.2015 г. по гр. д. № 1935/2014 г. на Софийския районен съд, ГО, 30 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: