Решение по дело №720/2022 на Апелативен съд - Пловдив

Номер на акта: 307
Дата: 22 юли 2024 г.
Съдия: Славейка Атанасова Костадинова
Дело: 20225001000720
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 11 ноември 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 307
гр. Пловдив, 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова

Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско
дело № 20225001000720 по описа за 2022 година


За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260030 от 05.07.2022 година, постановено по т. дело №
200/2020 година по описа на Окръжен съд – Х., е осъден Г.ф., ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.С.,ул. „Г.И.“ №*, ет.*, да
заплати на Д. В. Д., ЕГН **********, от гр.Л., ул. „Г.“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, В.
И. Д., ЕГН **********, от гр.Л., ул. „Г.“ №*, вх.*, ет.*, ап.* и К. И. Д., ЕГН
**********, от гр.Л., ул. „С.п.“ №**, тримата като наследници на И. И. Д.,
б.ж. на гр.Л., починал на 20.11.2020г., сума в размер на общо 105 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки
, страдания и психически стрес от телесни увреждания, причинени на И. И.
Д.,б.ж. на гр.Л.,починал на 20.11.2020г., при пътно транспортно
произшествие на 16.02.2020г. в гр.Л., от която сума на Д. В. Д. 70 000лв., на В.
И. Д. 17 500лв. и на К. И. Д.-17 500лв., ведно с лихвата за забава върху общия
1
размер на обезщетението, считано от 16.10.2020г. /деня следващ датата,на
която ответникът е отказал да изплати обезщетение съгл. чл.496, ал.1 от КЗ/
до окончателното изплащане на сумата.
Отхвърлени са искът за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди над сумата от 105 000лв. до пълния предявен размер от 150 000лв. и
искът за лихви за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за
периода от 31.07.2020г. до 15.10.2020г.
Осъден е Г.ф., ЕИК *********, да заплати по сметката на ОС-Х.
държавна такса в размер на 4 200лв., както и направените разноски за вещи
лица, представляващи платени възнаграждения от бюджетната сметка на ОС-
Х., в размер на 800 лв.
Осъдени са Д. В. Д., ЕГН **********, В. И. Д., ЕГН ********** и К.
И. Д., ЕГН ********** да заплатят на Г.ф., ЕИК *********, направените по
делото разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на
320лв.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба и с
насрещна въззивна жалба.
Ищците в първоинстанционното производство Д. В. Д., В. И. Д., ЕГН
********** и К. И. Д., ЕГН **********, чрез процесуалния си представител
адвокат Р. М., са обжалвали решението в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди над размера от
105 000 лева до 150 000 лева, ведно със законната лихва от 16.10.2020 година,
както в частта, с която са осъдени да заплатят на Г.ф. разноски в размер на 320
лева. Поддържа се необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на
решението в обжалваната част, постановяването му в противоречие с
материалния закон и съдебната практика по приложението на чл. 51, ал. 2 от
ЗЗД. Оспорени са изводите на съда за наличие на съпричиняване от страна на
пострадалия И. И. Д., респ. на основание за намаляване на общия размер на
обезщетението с 30% заради съпричиняване. Твърди се, че съдът се е
произнесъл по невъведени от ответника с отговора на исковата молба
възражения за съпричиняване, изразяващо се в нарушаване на чл. 5, ал. 1 и
чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 от ЗДвП. В преклузивния срок било направено само
възражение за съпричиняване поради движение на пострадалия в нарушение
на чл. 108, ал. 2 и чл. 114 от ЗДвП, което наред с посочването, че впоследствие
2
в резултат на употребата на изключително голямо количество алкохол
пострадалият е предприел внезапно пресичане на пътното платно, били
приети с доклада на съда като обстоятелства, на които се основава
възражението. Липсвали твърдения на ответника, че пешеходецът се е движел
с тъмни дрехи, предприел е пресичане, без да се огледа и е пресичал на
необозначено с пешеходна пътека място, поради което с приемането за
установени на тези обстоятелства и обосноваването с тях на процента
съпричиняване, съдът допуснал съществено процесуално нарушение. В
жалбата е посочено също, че не е установена причинната връзка между
допуснатите от пострадалия нарушения и вредоносния резултат. Липсвали
доказателства за отражението на алкохола с концентрация от 1,71 промила
конкретно върху поведението на пострадалия, поради което не можело да се
приеме, че неговата употреба е в причинна връзка с внезапното навлизане на
пешеходеца на пътното платно и настъпването на ПТП. Нямало и
доказателства за внезапно навлизане на пътното платно, а по-скоро такива за
изминаване на разС.ие от около 4,90 метра с бавен ход, с пресичане на цялата
лява пътна лента и навлизане в дясната лента, където настъпил ударът от
автомобила. Данните за накуцване от страна на пострадалия, заради което се е
придвижвал по-бавно, също изключвали внезапно навлизане на пътното
платно. Оспорен е изводът на съда за нарушаване на чл. 108, ал. 2.
Разпоредбата на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП се отнасяла до движение на пешеходци
по пътното платно, а в случая пострадалият не се движел по него, а го
пресичал косо. Твърди се също, че при липса на пешеходни пътеки в близост
до мястото на ПТП и при липса на възражение за нарушаване на чл. 113, ал.1,
т. 1,2 и 4, неправилно съдът приел съпричиняване поради нарушаване на тези
изисквания. Тъмните дрехи, с които бил облечен пострадалият, също не били
в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, тъй като мястото било
осветено и късите светлини на автомобила осигурявали видимост от около 50
метра. Не било допуснато и нарушение на чл. 114, ал.1, т. 2 от ЗДвП, не
ставало дума за пресичане при ограничена видимост по смисъла на § 6, т. 56
от ДР на ЗДвП, а за намалена видимост съгласно § 6, т.55. Във въззивната
жалба се поддържа, че по делото са събрани доказателства, според които
пешеходецът не би могъл да види автомобила, движещ се на къси светлини, в
момента, в който е предприел пресичането, а едва когато автомобилът е бил на
разС.ие от около 50 метра от него, когато вече е изминал 2,42 метра от лявата
3
пътна лента. Оспорен е и приетият от първоинстанционния съд размер на
съпричиняването, като се поддържа, че отговорността на водачите на МПС за
осигуряване безопасността на движение е завишена спрямо тази на
пешеходците, особено престарелите хора, какъвто е бил пострадалият с оглед
възрастта си – 70 години. Изложени са и доводи за неправилно, в нарушение
на чл. 9, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството, определяне на частите
от общото обезщетение, които следва да получи всеки един от тримата
наследници по закон на починалия в хода на процеса първоначален ищец, като
се поддържа, че те са равни – по 1/3.
Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и
постановяване на ново по същество, с което да се осъди Г.ф. да заплати
обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 105 000 лева до
претендираните 150 000 лева, както и да присъди на всеки един от
новоконституираните ищци обезщетение в размер на по 1/3 от общото такова,
ведно със законната лихва от 16.10.2020 година до окончателното изплащане
на сумите.
Срещу тази въззивна жалба е подаден писмен отговор от Г.ф. с
изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване
на решението в обжалваните части и за присъждане на разноски.
Подадена е и насрещна въззивна жалба от Г.ф. срещу решението в
частта, с която е уважен предявеният иск за обезщетение за неимуществени
вреди, с оплаквания за неправилност, нарушение на материалния и
процесуалния закон и необоснованост.
Първата група доводи са свързани с неправилно приложение на чл. 52
от ЗЗД. Не били обсъдени всички общи и специални критерии, посочени в
задължителната съдебна практика, при определяне размера на обезщетението
по справедливост. Липсвали доказателства в подкрепа на изложените от
първоначалния ищец обстоятелства, свързани с претърпените от него
неимуществени вреди. Преценката на приетите експертизи била извършена от
съда в нарушение на чл. 202 от ГПК. Показанията на свидетелката М.Т. Д.
също били неправилно ценени от съда, тъй като те касаели получени
увреждания, здравословно съС.ие и проведено лечение, за което били
необходими специални знания, каквито свидетелката не притежавала. Същото
се отнасяло и за обясненията на ищцата Д. Д.. При преценката на показанията
4
на свидетеля И. К.ов И. не била отчетена възможната им заинтересованост,
както и липсата на специални знания в областта на медицината. Твърди се,
че не били преценени свидетелските показания на свидетеля Д. В. относно
обстоятелството кой е управлявал автомобила, причинил ПТП, както и
относно обстоятелството, че пострадалият е залитнал и внезапно е попаднал
пред автомобила. Липсвали мотиви защо се възприемат едни доказателства, а
други не, което било задължително при наличие на противоречиви
доказателства. Механизмът на настъпване на ПТП не бил установен по
категоричен начин, а само като вероятен такъв, според приетата
автотехническа експертиза. Не били налице условия за ангажиране на
отговорността на Г.ф. за заплащане на обезщетение съгласно чл. 557, ал. 1, т.2,
б. „а“ от КЗ, тъй като не бил установен фактическият състав по чл. 45 от ЗЗД,
включително кой е управлявал автомобила, участвал в ПТП. Не била
установена и причинно-следствената връзка между противоправното
поведение на делинквента и вредите. Оспорен е и приетият от
първоинстанционния съд процент съпричиняване, като се поддържа, че въз
основа на събраните доказателства следва да се приеме, че той е значително
по-висок от 30%, а именно 95%. Неправилен бил изводът на съда, че водачът
на автомобила е нарушил чл. 20 от ЗДвП, без да е уточнено в какво се изразява
нарушението, което е довело и до неправилно приложение на нормата на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД. По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната с насрещната въззивна жалба част и отхвърляне на
иска за неимуществени вреди изцяло, а при условията на евентуалност
определяне на много по-нисък размер на обезщетението и приемане на
съпричиняване в размер на 95%. Претендирани са и разноски.
От адвокат Р. М. като процесуален представител на ищците, е подаден
писмен отговор на насрещната въззивна жалба с изразено становище за
нейната неоснователност и с искане за оставянето й без уважение и за
потвърждаване на решението в обжалваната част.
Страните не са направили доказателствени искания пред въззивната
инстанция.
Д. Г. К., в качеството си на трето лице- помагач на страната на Г.ф., не е
подал писмен отговор на въззивната и на насрещната въззивна жалба. В
проведеното открито съдебно заседание е посочил, че е на становището на
5
Г.ф..
Съдът, съобразявайки оплакванията във въззивната жалба и
насрещната въззивна жалба, събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема следното:
Жалбите са процесуално допустими, подадена са от лица, имащи
правен интерес да обжалват, като при подаването им е спазен срокът по чл.
259 от ГПК, респ. по чл. 263, ал. 2 от ГПК за насрещната въззивна жалба.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Относно правилността на първоинстанционното решение, с оглед
конкретните оплаквания във въззивната и насрещната жалба, съдът намира
следното:
По т. дело № 200/2020 година по описа на Окръжен съд – Х. е предявен
иск от И. И. Д. срещу Г.ф.. Искът е за присъждане на обезщетение в размер на
150 000 лева за неимуществените вреди - болки, страдания и психически
стрес, дължащи се на телесните увреждания, причинени на ищеца при ПТП,
станало на 16.02.2020 година, ведно със законната лихва от датата на
уведомяването на ответника – 31.07.2020 година, както и направените по
делото разноски. Ищецът е починал в хода на процеса и на основание чл. 227
от ГПК като ищци са конституирани неговите правоприемници – Д. В. Д. –
съпруга и децата му В. И. Д. и К. И. Д..
С представените по делото писмени доказателства се установява, че
първоначалният ищец И. И. Д. е сезирал Г.ф. с претенция за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП, станало на
16.02.2020 година в град Л., причинено от Д. Г. К. при управление на лек
автомобил А.**, с рег. №*******. Претенцията е заведена с вх. № 24-01-359
от 31.07.2020 година и по нея е образувана щета *********/31.07.2020
година. Безспорно е, че до заплащане на обезщетение по тази щета не се е
стигнало, поради което предявеният иск е допустим съгласно изискванията на
чл. 558, ал. 5 от КЗ.
Безспорен на този етап от производство е въпросът за наличието на
предпоставките за ангажиране на отговорността на Г.ф. на основание чл. 557,
ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ. Според тази разпоредба Г.ф. изплаща на увредените
лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания,
6
причинени на територията на Р.Б. от моторно превозно средство, което
обичайно се намира на територията на Р.Б. и за което няма сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Няма въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, с което
е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението
за неимуществени вреди за периода от 31.07.2020 година до 15.10.2020 година
включително, поради което въззивният съд не следва да се произнася по
въпроса за началния момент, от който се дължи законната лихва за забава
върху обезщетението.
Въззивният съд е спрял производството по делото пред себе си до
приключване на наказателното производство срещу причинителя на ПТП, при
което е пострадал първоначалният ищец И. И. Д..
Производството по делото е възобновено след влизане в сила на
присъда № 12 от 04.04.2024 година, постановена по НОХ дело № 779/2023
година по описа на ОС – Х.. Присъдата е влязла в сила на 20.04.2024 година. С
нея Д. Г. К. е признат за виновен в това, че на 16.02.2020 година в град Л., при
управление на МПС – лек автомобил А.** с рег. №*******, е нарушил
правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2, изречение второ от ЗДвП и
по непредпазливост е причинил смъртта на И. И. Д., като деецът е избягал от
местопроизшествието и е управлявал автомобила, без да има необходимата
правоспособност, поради което е осъден на лишаване от свобода за срок от 1
година и шест месеца при първоначален „общ“ режим“.
Влязлата в сила присъда, съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. С оглед на това, по посочените
въпроси съдът не може да приеме нещо различно от приетото с присъдата,
позовавайки се на събраните доказателства по гражданското дело. По
задължителен за настоящия съд начин е прието, че Д. Г. К. е управлявал
автомобила, причинил процесното ПТП, че той е виновен за смъртта на И. И.
Д., т.е. че е налице причинна връзка между уврежданията при ПТП и
настъпилата смърт, както и че противоправното поведение на Д. К. се
изразява в нарушаване на чл. 20, ал. 2, изречение второ от ЗДвП. Тази
разпоредба задължава водачите на ППС да намалят скоростта и в случай на
7
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Част от въпросите, изложени в насрещната въззивна жалба на Г.ф.,
свързани с липсата на доказателства за водача, управлявал автомобила към
момента на ПТП, с неустановяване на фактическия състав на непозволеното
увреждане по чл. 45 от ЗЗД, включително с липсата на данни в какво
конкретно се изразява противоправното му поведение и причинната връзка
между това поведение и настъпилия вредоносен резултат, са решени по
обвързващ настоящия съд начин, поради което не следва да бъдат излагани
допълнителни мотиви.
При наличието на влязла в сила присъда спорни между страните
оставят въпросите за справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди, причинени на И. И. Д. при процесното ПТП, както и за
наличието или липсата на съпричиняване от негова страна, респ. за вида на
това съпричиняване и за размера, с който следва да бъде намалено
обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Изводите на съда за причинените телесни увреждания са въз основа на
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – медицинска
документация, съдебно-медицинска експертиза и гласни доказателства на
свидетелите М.Т. Д. и И. К.ов Д.. Възраженията на процесуалния
представител на Г.ф. за недопустимост на показанията на свидетелите Д. и И.
са неоснователни. На първо място, обстоятелството, че те са съпруга и син на
единия от ищците, конституирани на основание чл. 227 от ГПК – К. И. Д., не е
основание за недопустимост на техните показания. Този извод следва от
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, съгласно която при наличие на родствени
връзки свидетелските показания се преценяват от съда с оглед на всички
други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна
заинтересованост. Възможната заинтересованост следва да се вземе предвид
при наличие на противоречиви доказателства за конкретни обстоятелства,
каквито в случая няма. Липсва противоречие между писмените доказателства
- медицинската документация, заключението на вещото лице д-р Е. и
показанията на тези двама свидетели. Свидетелите установяват
обстоятелства за начина, по който се е чувствал пострадалият непосредствено
след катастрофата и до своята смърт, за болките и страданията, които е
изпитвал, за грижите, от които се е нуждаел. Това са обстоятелства, за които
8
не са необходими специални знания, за да се приеме недопустимост на техните
показания. Тези свидетели имат най-преки и непосредствени впечатления за
съС.ието на И. И. Д. след катастрофата и до неговата смърт, те са живели в
едно жилище с него и са го виждали ежедневно. Поради това съдът намира,
че техните показания следва да бъдат ценени наред с всички доказателства,
липсва основание да се приеме тяхната недопустимост.
Що се отнася до обясненията на ищцата Д. Д., дадени на основание чл.
176 от ГПК в съдебно заседание на 20.06.2022 година, съдът не ги обсъжда
по следните съображения:
На първо място, първоинстанционният съд изобщо не е допускал
изслушване на ищцата Д. В. Д. по реда на чл. 176 от ГПК. С определението от
07.06.2021 година, постановено в открито съдебно заседание, с което съдът се
е произнесъл по доказателствените искания на страните, е допуснато
изслушване по чл. 176 от ГПК на другата ищца – В. И. Д., без да са
уточнени обстоятелствата, за които трябва да даде обяснения. Поради това и
като се има предвид, че казаното от Д. Д. не са обяснения на страна за
обстоятелствата по делото, а имат характер на свидетелски показания, които
са недопустими, съдът не ги цени. Отделен е въпросът, че тези т.нар.
„обяснения“ по никакъв начин не се различават от показанията на свидетелите
М. Д. и И. Д., поради което дори да бяха допустими, с тях не се установяват
нови обстоятелства.
От съвкупната преценка на обсъдените по-горе като допустими и
относими към спора доказателства, по-конкретно от медицинската
документация и от съдебномедицинската експертиза се установява, че при
процесното ПТП, станало на 16.02.2020 година и в пряка причинна връзка с
него, И. Д. е получил тежка черепно мозъчна травма – контузия на мозъка,
охлузвания по лицето, рана на главата, както и двуглезенно счупване на
костите на дясната подбедрица, ведно с изкълчване на глезенната става.
Първоначално / от 16.02. до 28.02.2020 година/ лечението му е било в
болница, в отделението по Неврохирургия на М.Х., където е лекувана
черепно-мозъчната травма. Счупването на десния крак е било
имобилизирано, без да е извършвана хирургична интервенция. След това
лечението е продължило в домашни условия до смъртта на И. Д. на 20.11.2020
година. През периода от 28.02.2020 година до 20.11.2020 година има данни за
9
още един болничен престой на И. Д. – от 01.07.2020 година до 05.07.2020
година в Неврологичното отделение на М.Х., заради получен исхемичен
мозъчен инсулт в басейна на дясната средно мозъчна артерия. В
заключението, както и при изслушването на вещото лице д-р Е. в съдебно
заседание на 21.03.2022 година, е посочено, че последица от получената тежка
черепно-мозъчна травма е дифузна травматична увреда на главния мозък,
проявена с груби нарушения на говора, вегетативната дейност, двигателните
възможности, разстройство на отделителната функция и психични
разстройства. СъС.ието на пострадалия се е влошавало прогресивно в течение
на времето, продължителното залежаване е причинило рани на различни
места от тялото, стигнало се е до общо измършавяване, гноен възпалителен
процес на пикочните пътища и бъбреците, контрактура – невъзможност за
разгъване на долните крайници. През целия период от ПТП до 17.11.2020
година, от когато е последната медицинска документация за проследяване на
съС.ието на И. Д. преди настъпването на смъртта му, той е изпитвал болки и
страдания. Заключението е, че до смъртта на И. Д. се е стигнало в резултат на
описаните усложнения в здравословното му съС.ие след ПТП. Във връзка с
получения инсулт през посочения период, установен на 01.07.2020 година,
вещото лице е уточнило, че има данни за два стари инсулта на пострадалия от
преди ПТП, за които той и близките му може да не са разбрали, т.е. че става
дума за съдово-мозъчна болест, като третият инсулт, регистриран на
01.07.2020 година е на същото място в мозъка като предишните два. Вещото
лице е обяснило,че инсултите нямат отношение към изводите, че получената
черепно мозъчната травма е изключително тежка и съС.ието на ищеца се е
влошило рязко след ПТП именно в резултат на тази травма. Преди това той е
бил в добро общо съС.ие. Залежаването след ПТП е свързано с дифузната
мозъчна болест в резултат на получената тежка черепно мозъчна травма, както
и на счупването на костите на подбедрицата / малък и голям пищял/ и
изкълчването на глезена на десния крак и обездвижването му с гипс.
Посочено е, че след черепно-мозъчната травма, получена при ПТП,
пострадалият е загубил адекватно отношение към заобикалящия го свят,
всичките му функции, включително хранене и отделителна, са нарушени.
Това е довело до съС.ие на кахексия - крайно отслабване и изконсумиране на
телесната маса с атрофия на мускулите и с контрактури /свИ.е/ на
крайниците. В съдебно заседание вещото лице е заявило, че още при
10
изписването му от болницата през месец февруари 2020 година И. Д. е бил на
границата на комата, брадипсихичен – със забавено мислене, брадикинетичен
– със мудни, бавни движения, без възможност да осъществява социален
контакт, неадекватен, неразпознаващ околните. От обясненията на вещото
лице е видно, че при това съС.ие смъртта е била неизбежна, опасността от
възникването й е нараствала през целия период от ПТП до настъпването й на
20.11.2020 година.
Изводите в заключението на вещото лице се подкрепят от показанията
на свидетелите М. Д. и И. И.. От тях е видно, че през целия период след
изписването му от болницата след ПТП И. Д. е бил в безпомощно съС.ие, на
легло, неадекватен, не е можел да се храни и обслужва сам, включително за
хигиенни нужди. Близките му хора и най-вече неговата съпруга и дъщеря му
го храН., вдигали го, за да го изкъпят, той бил непрекъснато на памперси и на
катетър, получил рани от залежаването. Въпреки грижите той отслабвал и
съС.ието му се влошавало от ден на ден. Пострадалият не разпознавал
близките си, наричал ги с други имена, говорел несвързани неща, понякога
буйствал, плачел от болка. Имало моменти, в който той идвал на себе си,
разпознавал близките си, но след това пак губел разум. И двамата свидетели
заявяват, че преди ПТП пострадалият И. Д. е бил здрав, макар и с леко
накуцваща походка, работел е като майстор на покриви.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира,
че определеният от първоинстанционния съд общ размер на обезщетението за
неимуществени вреди от 150 000 лева е справедлив по смисъла на чл. 52 от
ЗЗД, респ. че не са налице основания за неговото намаляване.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с
Постановление № 4/23.12.1968 година на Пленума на ВС, понятието
„справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
конкретни обективно съществуващи обстоятелства. За да се реализира
справедливо възмездяване на неимуществените вреди - болки и страданията,
претърпени от деликта, е необходимо да бъдат взети предвид установените по
делото обстоятелства за конкретния случай.
Сред тях са причинените телесни увреждания по вид, интензитета на
болките и страданията, дългия период, през който първоначалният ищец е бил
в неадекватно съС.ие, на легло, безпомощен, неконтактен, изцяло на грижите
11
на близките си, но изпитващ болки, непрекъснатото влошаване на съС.ието
му след ПТП и неизбежната смърт, до която се е стигнало в резултат на
получените увреждания. От значение за размера на обезщетението е и
възрастта на пострадалия. Към датата на ПТП той е бил на 69 навършени
години, но в добро здраве, все още активен, работещ и грижещ се за близките
си.
Освен с обсъдените по-горе обстоятелства, свързани с характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и
страдания от причинените му при процесното ПТП увреждания и тяхното
неблагоприятно развитие във времето, довели в крайна сметка до смъртта му,
съдът взе предвид и икономическите условия и стандарта на живот в
страната към датата на ПТП, както и общественото възприемане на критерия
за справедливост, което намира израз в нормативно определените лимити по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Отчитането на
икономическото положение в страната и общественото разбиране за
справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди е възприето от съдебната практика/ Решение № 27 от 15.04.2015 година
на ВКС по т. дело № 457/2014 година на второ т.о./. Нормативно
определените размери на лимитите към датата на ПТП са значително по-
високи в сравнение с тези за предходните периоди. § 27 от ПЗР на Кодекса за
застраховането / отм., действал през периода от 01.01.2006 година до
01.01.2016 година/ предвижда след 01.01.2010 година лимит за едно събитие
на имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане
или смърт от 1 000 000 лева при едно пострадало лице и от 5 000 000 лева при
две или повече пострадали лица. Кодексът за застраховането, влязъл в сила
на 01.01.2016 година, който е приложим в настоящия случай, в чл. 492
предвижда лимит за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт – 10 000 000 лв. за всяко събитие, независимо от
броя на пострадалите лица / а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година – 10
420 000 лева/.
По всички тези съображения съдът намира за правилни изводите на
първоинстационния съд, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществените вреди, причинени на първоначалния ищец, е 150 000 лева.
Другият спорен въпрос на този етап от производството е свързан с
12
наличието или липсата на съпричиняване от страна на И. И. Д., евентуално
със степента на това съпричиняване.
В преклузивния срок – с отговора на исковата молба, ответникът Г.ф. е
направил възражение за съпричиняване, изразяващо се в това, че
пострадалият се е движел неправилно по пътното платно в нарушение на чл.
108, ал. 2 и чл. 114 от ЗДвП, а впоследствие в резултат на употребата на
изключително голямо количество алкохол е предприел внезапно пресичане на
пътното платно. В допълнителния отговор на допълнителната искова молба
ответникът Г.ф. е конкретизирал обстоятелствата, на които основава
възражението си за съпричиняване, като е посочил, че пострадалият Д. е бил
по средата на пътното платно, след алкохолно опиянение от 1,77 промила,
имал е безразсъдно, безотговорно и поставящо в опасност собствения му
живот поведение, с което е поставил водача на автомобила в невъзможност да
реагира.
При така изложените от ответника обстоятелства, на които основава
възражението си за съпричиняване, съдът не споделя доводите във въззивната
жалба на адвокат Р. М. - процесуален представител на ищците, че е налице
произнасяне по невъведени възражения за съпричиняване, респ. че в
преклузивния срок за направени само възражения за нарушаване на
задълженията по чл. 108, ал. 2 от ЗДвП и по чл. 114 от ЗДвП от пострадалия.
Възражението е свързано с цялостното поведение на пострадалия на пътя,
повлияно и от употребата на алкохол. Необподимо е да се изследва
механизмът на настъпване на ПТП, включително поведението на
пострадалия, за да се прецени налице ли е съпричиняване.
По делото са приети първоначална автотехническа експертиза,
изготвена от вещото лице С.К.П. и повторна автотехническа експертиза по
въпроси, еднакви с тези на първата, изготвена от вещото лице Т.Х..
Повторната автотехническа експертиза е допусната от съда на основание чл.
201 от ГПК, след оспорване на първата от процесуалния представител на Г.ф.
в съдебно заседание на 21.03.2022 година с доводи за некомпетентност и
необективност, включително поради това, че вещото лице П. е изготвил
експертизата и в досъдебното производство. При приемането на
повторната експертиза на вещото лице Х. в открито съдебно на 20.06.2022
година страните са изразили несъгласие с определени изводи на вещото лице
13
по конкретни въпроси, съпоставяйки ги с останалите събрани по делото
доказателства, но не са оспорили заключението изцяло като необосновано и
неправилно. Освен това между двете заключения –първоначалното и
повторното, няма съществени различия по основните въпроси, а става дума
само за малки разлики при конкретните изчисления на скорости и разС.ия,
дължащи се на използването на различни методи от вещите лица. С оглед на
това и като се има предвид, че заключението на вещото лице Х. е изготвено
след изслушване на свидетеля Д. В. в съдебно заседание на 21.03.2022 година,
на чиито показания страните се позовават при обсъждане на фактическата
обстановка, свързана с поведението на пострадалия, съдът ще изложи мотиви,
възприемайки това заключение.
От него се установява, че ударът между пешеходеца И. Д. и лекия
автомобил А.** е настъпил в дясната лента за движение на пътно платно,
състоящо се от две ленти. Ударът е между предната лява част на автомобила и
дясната страна на тялото на пешеходеца и е настъпил на разС.ие 4,90 метра
вдясно от левия край на платното за движение. При данни, че лявата пътна
лента е с ширина 3,70 метра, а дясната – 3,90 метра / въпрос 1 от
заключението/ следва да се приеме, че ударът е настъпил на 1,20 метра след
непрекъсната линия, разделяща двете ленти за движение, в дясната лента, по
която се е движил автомобилът. До удара се е стигнало при извършвано от
пешеходеца косо пресичане на пътното платно от ляво на дясно пред
автомобила, като вещото лице е посочило, че косото движение е под ъгъл 45
градуса спрямо непрекъсната линия, разделяща двете ленти. Безспорно е
установено, че лекият автомобил се е движил със скорост под разрешената от
50 километра в час за населено място, в каквото е настъпило ПТП, а именно в
град Л.. Изчислената от вещото лице Х. скорост на движение на лекия
автомобил е 41,29 километра в час както преди, така и в момента на удара с
пешеходеца. Става дума за движение на равен, прав участък, в тъмната част
на денонощието, като автомобилът е бил с включени фарове. Досежно
скоростта на придвижване на пешеходеца вещото лице е приело, че тя е била
от около 3 километра в час, съобразявайки се с неговата възраст – 69 години
към момента на настъпване на ПТП. Възрастта е обективен фактор и при
липса на други доказателства за различна от приетата от вещото лице скорост
на придвижване на пешеходеца, съдът я възприема. Още повече, че по делото
има и данни от показанията на свидетелите, че ищецът е бил с накуцваща
14
походка.
С писмените доказателства, събрани в хода на досъдебното
производство и приложени като доказателство по настоящото дело, е
установено, че пострадалият към момента на ПТП, е употребил алкохол.
Концентрацията на алкохол е била 1,71 промила в кръвта и 1,77 промила в
урината/ протокола за химическата експертиза на стр. 378/. В съдебно
заседание на 09.05.2022 година вещото лице д-р Е. е обяснило, че посочените
стойности отговарят на средна степен на алкохолно опИ.е. Тя се
характеризира с видимо изразени нарушения в съобразителността,
концентрацията, рефлексите и способността за преценка, както и с нестабилна
походка, в някои случаи и с проява на потиснато съзнание и сънливост.
Посоченото от вещото лице е общо за поведението на човек при средната
степен на алкохолно опиянение, установено по емпиричен път.
Конкретното поведение на пострадалия И. Д. при настъпване на ПТП
се установява с показанията на разпитаните по делото в качеството на
свидетели Д. Г. В. и Г.А. К., като вторият е баща на конституираното по
делото трето лице – помагач Д. К.. Показанията на посочените двама
свидетели не могат да бъдат възприети в частта, в която е посочено, че
автомобилът е управляван не от Д. Г. К., а от неговия баща – свидетеля Г.А.
К., доколкото с влязлата в сила присъда по НОХ дело № 779/2023 година по
описа на ОС – Х. именно Д. Г. К. е признат за виновен в това, че като водач на
МПС е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил
смъртта на И. И. Д.. Присъдата обвързва по задължителен начин настоящия
съдебен състав съгласно чл. 300 от ГПК относно това извършено ли е
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Извън
правомощията на съда по настоящото дело е да обсъжда въпроса кой е
управлявал автомобила към момента на ПТП, доколкото с присъдата е прието,
че това е Д. Г. К.. Отделен е въпросът, че становището и на двете вещи лица е,
че техните изводи по поставените въпроси не зависят от това кой точно е
управлявал автомобила в момента на ПТП.
Няма пречка показанията на свидетелите Д. В. и Г. К. да бъдат ценени в
частта, касаеща поведението на пострадалия. Между показанията на двамата
свидетели по този въпрос няма разминавания. Единият от тях – В., е
незаинтересован от изхода на спора. Освен това показанията съответстват на
15
останалите доказателства, по-конкретно на тези за съдържанието на алкохол в
кръвта на пострадалия и за начина, по който се отразява общо на хората
употребата на такова количество алкохол. Поради това съдът възприема
показанията на двамата свидетели. От тях е видно, че пострадалият И. Д. е
забелязан от пътуващите в автомобила в момента, в който се е придвижвал,
залитайки, в лявата пътна лента, близо до осевата линия. Според свидетеля
В. са го забелязали на разС.ие 15-20 метра преди автомобила. Свидетелите
говорят за залитане на пострадалия, при което се е ударил в автомобила,
движещ се направо в дясната лента. Преди удара пострадалият не бил в
лентата на автомобила, той се ударил в левия му калник точно когато се
изравнили.
От заключението на вещото лице Х. и приложената към него мащабна
скица се установява, че при движение на къси светлини в тъмната част на
денонощието / 18,45 часа през зимата – на 16.02.2020 година/, които
осигуряват 50 метра видимост пред автомобила, за водача на лекия
автомобил е било възможно за забележи пешеходеца в обсега на фаровете.
При предприемане на аварийно спиране в момента на възприемане на
пешеходеца, водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати
удара, тъй като според установената скорост на движение от 41,29 километра в
час, опасната зона на спиране е била 22,14 метра, а пешеходецът, навлязъл в
лявата лента на платното за движение, е попаднал в началото на осветената
от фаровете зона в момента, в който разС.ието между него и автомобила е
било 50 метра. В този момент пешеходецът е бил на разС.ие 3,62 метра от
мястото на удара, които е изминал за 4,36 секунди. В момента, в който
пострадалият пешеходец е пресякъл непрекъсната линия М1, разделяща двете
ленти и е навлязъл в лентата на автомобила, автомобилът е бил на разС.ие
14,34 метра. Ударът е настъпил след 1,25 секунди. Вещото лице е посочило,
че водачът на автомобила е задействал спирачната система, но разС.ието не е
било достатъчно на автомобила да спре. Освен при задействане на спирачната
система веднага след като пешеходецът е попаднал в осветената зона/ на
разС.ие 50 метра/, за водача на лекия автомобил е имало възможност да
предотврати удара и при задействане на спирачките тогава, когато
пешеходецът е бил на разС.ие 1,8 метра от удара / малко преди да пресече
разделителната линия между двете ленти/. Тогава автомобилът е бил на
разС.ие 24,89 метра / при опасна зона 22,14 метра/.
16
Въз основа на така установената по делото фактическа обстановка
съдът приема следното:
Противоправното поведение на водача на лекия автомобил се изразява
в нарушаване на чл. 20, ал.2, изречение второ от Закона за движение по
пътищата. Тази разпоредба задължава водачите да намалят скоростта и в
случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. В
това се изразява противоправното му поведение и според приетото по
задължителен за този съд начин с влязлата в сила присъда.
Противоправното поведение на пешеходеца се изразява в пресичане на
пътното платно на необозначено с пешеходна пътека място, както и внезапно
навлизане / политане/ в лентата на движение на лекия автомобил в момент, в
който за автомобила вече е било невъзможно да спре. Тук следва да се посочи,
че употребата на алкохол от страна на пешеходеца сама по себе си не е
забранена от закона. Доколкото обаче са установени конкретни обстоятелства
- олюляваща се походка на пешеходеца и внезапно навлизане в лентата за
движение на автомобила от една страна, а от друга - средна степен на
алкохолно опиянение, за която е установено, че по принцип влияе на
стабилността на походката и на възможността за правилна преценка на
обстановката, следва да се приеме, че с действията си пешеходецът е
съпричинил настъпването на вредоносния резултат. Пешеходецът е имал
възможност да избегне удара с автомобила при преустановяване на косото
пресичане на пътното платно още в момента, в който е бил в съС.ие да види
светлините на фаровете / 50 метра/, когато е бил в началото на предприетото
пресичане / в лявата лента, на 3,62 метра от мястото на удара/. До удара не би
се стигнало и ако пешеходецът не беше пресякъл непрекъсната линия,
разделяща двете ленти за движение и не беше навлязъл в лентата на
автомобила в момент, в който вече е било невъзможно спирането му.
Събраните доказателства сочат, че става дума за пресичане на платното, а не
за движение на пешеходеца по платното за движение, поради което няма
нарушаване на изискванията на чл. 108 от ЗДвП, касаещи движение по
пътното платно, а не неговото пресичане. С обсъдените доказателства са
установени допуснати от пострадалия И. Д. нарушения на чл. 113, ал. 1, т. 1 и
2 от ЗДвП. Тези разпоредби задължават пешеходците да пресичат пътното
платно по пешеходни пътеки, да се съобразяват с приближаващите пътни
превозни средства преди навлизане на платното за движение, както и да не
17
удължават ненужно пътя и времето за пресичане / пресичането косо, под ъгъл
45 градуса спрямо линията, разделяща пътните ленти е такова удължаване/.
Чл. 114, т. 1 от ЗДвП забранява на пешеходците да навлизат внезапно на
платното за движение, а в случая при установените конкретни обстоятелства,
следва да се приеме, че е налице такова внезапно навлизане на пешеходеца от
лявата лента, в която се е намирал, в лентата за движение на автомобила, след
пресичане на непрекъснатата линия, разделяща двете ленти.
Съдът намира, че пострадалият И. Д. има принос за настъпване на
ПТП, тъй като е пресичал на място, на което изобщо не би следвало да се
очаква появата на пешеходец – няма пешеходна пътека, не са налице и
предпоставките по чл. 114, ал. 2 от ЗДвП, а именно пресичане извън населено
място или на двулентов двупосочен път в населено място, когато наблизо няма
пешеходна пътека. Това само по себе си е достатъчно, за да обоснове неговият
принос. Няма пешеходна пътека, изискваща по-голямо внимание от водача
на МПС, а и пешеходецът няма право да преминава със съзнанието, че
водачите имат задължение да му осигурят преминаването. Освен това
пешеходецът е нарушил задълженията си по чл. 113, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 114, т.
1 от ЗДвП, в каквато насока съдът изложи мотиви по-горе. Въззивният съд
приема, че при тези нарушения съпричиняването от страна на пешеходеца е
30%, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. Определено
приносът на пешеходеца е значителен, но той не би могъл да бъде равен с този
на водача на лекия автомобил, който е имал възможност да възприеме
поведението му от разС.ие, позволяващо му на реагира и да спре, но не го не е
сторил, нарушавайки задължението си по чл. 20, ал. 2, изречение второ от
ЗДвП. По-големият принос на водача на автомобила съдът мотивира с
разпоредбата на чл. 116 от ЗДвП, която го задължава да бъде внимателен и
предпазлив към пешеходците, особено към децата, към хората с трайни
увреждания и към престарелите хора. Пешеходците са уязвими участници в
движението по смисъла на чл. 5, ал. 2, т.1 от ЗДвП и заради това за водачите
на МПС е въведено изискването да бъдат внимателни и предпазливи към тях
във всяка ситуация.
По изложените съображения съдът намира за правилно
първоинстанционното решение в частта, с която ответникът Г.ф. е осъден да
заплати на правоприемниците на първоначалния ищец обезщетение за
18
неимуществени вреди в общ размер на 105 000 лева / след намаляване на
общото такова от 150 000 лева с 30% на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД/, ведно
със законната лихва от 16.10.2020 година до окончателното изплащане на
сумата, както и в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение над
размера от 105 000 лева до претендираните 150 000 лева. Правилно е
решението и в частта, с която съдът е разпределил отговорността за разноски
на страните.
Решението е неправилно само в частта, касаеща вътрешните отношения
между тримата правоприемници на първоначалния ищец, с която съдът е
постановил, че общото обезщетение от 105 000 лева следва да бъде
разпределено по следния начин: 70 000 лева за съпругата на починалия Д. Д.
и по 17500 лева за двете му деца В. Д. и К. Д.. В случая тримата наследници на
първоначалния ищец имат равни права съгласно чл. 9, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 от
Закона за наследството. Това е така, тъй като обезщетението за
неимуществените вреди на наследодателя няма характер на имуществено
право, притежавано от двамата съпрузи в режим на съпружеска имуществена
общност, за да се приеме, че съпругата има право на общо 4/6 части от него.
По тези съображения следва да бъде отменено решението в посочената част и
следва да се постанови, че всеки един от тримата правоприемници на
първоначалния ищец следва да получи обезщетение в размер на по 35 000
лева, ведно със законната лихва от 16.10.2020 година до окончателното
изплащане на сумите.
От жалбоподателите –ищци не са претендирани разноски за въззивното
производство. Такива са претендирани само от Г.ф.. С оглед изхода на спора
разноски му се дължат само по въззивната жалба на ищците, която е
неоснователна. Видно от представения списък по чл. 80 от ГПК, Г.ф.
претендира само разноски за държавна такса, платена по насрещната му
въззивна жалба. Поради това липсва основание за присъждане на разноски за
въззивното производство.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260030 от 05.07.2022 година,
постановено по т. дело № 200/2020 година по описа на Окръжен съд – Х., С
19
КОЕТО:
-е осъден Г.ф., ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.С.,ул. „Г.И.“ №*, ет.*, да заплати на Д. В. Д., ЕГН **********, от гр.Л., ул.
„Г.“ №*, вх.*, ет.*, ап.*, В. И. Д., ЕГН **********, от гр.Л., ул. „Г.“ №*, вх.*,
ет.*, ап.* и К. И. Д., ЕГН **********, от гр.Л., ул. „С.п.“ №**, тримата като
наследници на И. И. Д., б.ж. на гр.Л., починал на 20.11.2020г., сума в размер
на общо 105 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени на И. И. Д.,б.ж. на гр.Л., починал на 20.11.2020г., при пътно
транспортно произшествие, станало на 16.02.2020г. в гр.Л., ведно със
законната лихва върху обезщетението, считано от 16.10.2020 година до
окончателното му изплащане;
-са отхвърлени искът за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди над сумата от 105 000лв. до пълния предявен размер от 150 000лв. и
акцесорната искова претенция за лихви за забава върху обезщетението за
неимуществени вреди за периода от 31.07.2020г. до 15.10.2020г.;
-е осъден Г.ф., ЕИК *********, да заплати по сметката на ОС-Х.
държавна такса в размер на 4 200лв., както и направените разноски за вещи
лица, представляващи платени възнаграждения от бюджетната сметка на ОС-
Х., в размер на 800 лв.
-са осъдени Д. В. Д., ЕГН **********, В. И. Д., ЕГН ********** и К.
И. Д., ЕГН **********, да заплатят на Г.ф., ЕИК *********, направените по
делото разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на
320лв.

ОТМЕНЯ решение № 260030 от 05.07.2022 година, постановено по т.
дело № 200/2020 година по описа на Окръжен съд – Х. В ЧАСТТА, С
КОЯТО съдът е постановил, че общото обезщетение от 105 000 лева, ведно
със законната лихва от 16.10.2020 година следва да бъде разпределено по
следния начин: 70 000 лева за Д. В. Д. , 17500 лева за В. И. Д. и 17500 лева
за К. И. Д.,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г.ф., ЕИК *********, да заплати дължимото обезщетение
на неимуществени вреди, причинени на И. И. Д., починал на 20.11.2020
година, при ПТП, станало на 16.02.2020 година в град Л., в общ размер на
20
105 000 лева, ведно със законната лихва от 16.10.2020 година до
окончателното му изплащане, по следния начин: по равно на тримата
правоприемници на починалия в хода на делото И. И. Д., или по 35 000 лева
на Д. В. Д., ЕГН **********, В. И. Д., ЕГН ********** и К. И. Д., ЕГН
**********, ведно със законната лихва от 16.10.2020 година до
окончателното изплащане на сумите.

Решението е постановено с участието на Д. Г. К., ЕГН **********, от
град Л., област Х., ул. „А.К.“ №*, в качеството му на трето лице - помагач на
страната на ответника Г.ф..

Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21