№ 2111
гр. София, 01.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100504235 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.02.2022 год., постановено по гр.дело №58726/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 78 с-в, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
уволнението на АС. Г. Б. от длъжността „Лекар, ортопедия и травматология“ в Първа
клиника по ортопедия и травматология в „Университетска многопрофилна болница за
активно лечение и спешна медицина /УМБАЛСМ/ – Н. И. П.“ ЕАД, извършено със заповеди
№РД-36-3 от 13.09.2021 год. и №297 от 13.09.2021 год. и на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, като ответникът е осъден
да заплати, както следва: на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по
делото в размер на 1 000 лв. и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
160 лв., представляваща деловодни разноски /дължавна такса/.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника
„Университетска многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина
/УМБАЛСМ/ – Н. И. П.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че обсъждайки първото посочено
в заповедта за уволнение нарушение, неправилно СРС бил приел, че същото не е нарушение
на трудовата дисциплина, доколкото изпълнителните директори на акционерни дружества
не са служители на трудов договор, а заемат длъжността по силата на договор за възлагане
на управлението, поради което и никакви техни действия в това им качество не могат да
бъдат квалифицирани като нарушение на трудова дисциплина. Същевременно
първоинстанционният съд бил счел за безспорно съществуването между страните на
1
трудовия договор и споразумението към него. Към момента на подписване на
допълнителното споразумение ищецът бил работодател на самия себе си. Сключвайки
допълнителното споразумение ищецът целял да поддържа валидно трудово правоотношение
за времето, през което бил изпълнителен директор, въпреки че за това време той нямал
правото да упражнява дейност и по трудов договор – чл. 11, ал. 1 от договора за управление
№РД-16-157 от 02.05.2017 год. Следвало да се има предвид и Законът за публичните
предприятия. Визираните в заповедта нарушения се явяват от категорията трудови, а
естеството на нарушенията попадало под обсега на морално-етичните норми на поведение,
установени в лечебното заведение – виж и чл. 187, т. 10 вр. с чл. 126, т. 10 и 13 КТ. СРС
обаче не бил обсъдил фактическата обстановка, естеството на нарушенията, както и
укоримостта на действията на ищеца при подписване на споразумението и заповедта, както
и договарянето по докладната, с цел заемане на точно определени трудови позиции в
бъдеще време. Не била преценена и действително упражняваната от ищеца трудова дейност,
която му била забранена, с изключение на разрешеното но силно лимитирано време за
поддържане на професионалната квалификация, по време на управление. В тази връзки били
представени многобройни доказателства, от които било видно, че ищецът редовно бил
извършвал трудова дейност, съгласно допълнително споразумение №РД-31-3-839 от
08.10.2018 год., като лекар и то извън лимитирания по договор за управление времеви
диапазон, като се бил обогатил с възнаграждения, не само за управление, но и от
забранената му тогава трудова дейност, за което бил получавал възнаграждение, отделно от
това на изпълнителен директор. По отношение на другите посочени в заповедта нарушения
неправилно СРС бил приел, че дисциплинарните нарушения са неотносими към
изпълнителните директори на акционерни дружества. На следващо място сочи, че
процесната заповед била подробно мотивирана. Извършените от служителя нарушения
намирали точна препратка към цитираните множество тестове от Етичния кодекс и
необосновано нарушенията не били приети от съда за трудови. Липсвала преценка и по
отношение на конкретните правни основания на дисциплинарното наказание и тежестта на
наложеното наказание, с оглед нормата на чл. 189, ал. 1 КТ. В тази връзка следвало да се
имат предвид съобразените от работодателя обстоятелства – блокираната от ищеца щатна
бройка за важна лекарска длъжност, характера на изпълняваната от него работа,
предпоставяща висока степен на отговорност и отражението върху престижа на работата,
отчитане на значимостта на държавната институция и конкретно заеманите от ищеца
двустранни позиции по едно трудово правоотношение. В този смисъл тези нарушения
следвало да бъдат определени тежки. СРС не бил отчел и субективния фактор при
извършване на нарушенията от страна на ищеца, а именно стремеж за лична полза, чрез
подсигуряване за бъдеще време. Безспорно с дадената от ищеца на 19.07.2021 год.
положителна резолюция върху становището на проф. Е. от 16.07.2021 год. била погазена
забраната за участие на заинтересованото лице в подготовката и обсъждането на решение от
него, в полза за себе си. Нещо повече нарушенията били три, като били извършени
съзнателно и целенасочено към постигане на личен интерес, изразяващ се в действия по
поддържане валидността на трудово правоотношение, несъвместимо с управленско,
2
мандатно правоотношение. Следвало да се имат предвид и нормата на чл. 38, ал. ЗЗД и
Решение № 91 от 16.04.2018 год. на ВКС, IV г. о. Не било възможно едно лице, с оглед на
работодателската си правоспособност, да упражнява работодателска власт спрямо самото
себе си, да спазва установената от него трудова дисциплина и да работи под свое
ръководство, като само си дава указания и упражнява контрол над самото себе си, възлага и
изпълнява работата, търси имуществена и дисциплинарна отговорност, извършва оценка на
труда и изпълнението си, разрешава ползване на отпуск, а още повече води съдебен спор
при незаконосъобразно уволнение, предвид обстоятелството, че в гражданския процес
винаги има поне две страни – ищец и ответник, а в случая той щял да съвмести тези две
качества /арг. чл. 30, ал. 1 ГПК/, което било лишено от правна и житейска логика. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата АС. Г. Б. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че според установените по делото факти бил уволнен
дисциплинарно за извършени от него действия в качеството му на изпълнителен директор
на болницата, вменени му като нарушения на трудовата дисциплина. Защитните тези на
жалбоподателя били взаимоизключващи се – от една страна той навеждал доводи за
недействителност на допълнителното споразумение от 08.10.2018 год. към трудовия договор
на ищеца, поради противоречието му с чл. 38, ал. 1 ЗЗД, а от друга страна не бил оспорил
неговата действителност, като законосъобразността на оспорената заповед била обусловена
от наличието на валидно трудово правоотношение между страните. Обжалваното решение
не било очевидно неправилно и не противоречало на закона. Оплакванията на
жалбоподателя за немотивираност на решението били неоснователни – съдът бил признал
уволнението за незаконно поради липсата на изначално правно основание за неговото
налагане. Дори и ищецът да бил надвишил обема и вида на разрешената му медицинска
дейност, то отговорността му следвало да бъде ангажирана по договора за управление, а не
по трудовия договор. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба на АС. Г. Б., с която срещу
„Университетска многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина
/УМБАЛСМ/ – Н. И. П.“ ЕАД са били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед №РД-36-3 от 13.09.2021
год. и заповед №297 от 13.09.2021 год. на изпълнителния директор на болницата на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „Лекар, ортопедия и
травматология“ в Първа клиника по ортопедия и травматология в „Университетска
многопрофилна болница за активно лечение и спешна медицина /УМБАЛСМ/ – Н. И. П.“
ЕАД. В исковата молба се твърди, че процесната заповед не е мотивирана съгласно чл. 195
КТ, не е изпълнена процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, не са спазени критериите, установени в
3
нормата на чл. 189, ал. 1 КТ и че дисциплинарното наказание е наложено във връзка с
извършени от ищеца действия в качеството му на изпълнителен директор на болницата.
Не се спори между страните, а и това е видно и от представените трудов договор №3-
114 от 27.02.2013 год. и допълнително споразумение №РД-31-3-839 от 08.10.2018 год., че
между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което
ищецът е изпълнявал длъжността „Лекар, ортопедия и травматология“ в Първа клиника по
ортопедия и травматология в „Университетска многопрофилна болница за активно лечение
и спешна медицина /УМБАЛСМ/ – Н. И. П.“ ЕАД.
Безспорно е също така, че на 02.05.2017 год. между министъра на здравеопазването,
упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала в болницата, от
една страна и членове на съвета на директорите, в т.ч. ищеца, от друга страна, бил сключен
договор №РД-16-157 за възлагане на управлението на лечебно заведение, за срок от 3
години, по силата на който съветът на директорите бил длъжен да управлява болницата, а
членът на съвета на директорите, избран за изпълнителен директор управлявал и
представлявал лечебното заведение, организирал и контролирал изпълнението на програма
за дейността на лечебното заведение и извършвал всички действия в качеството си на
работодател на работещите в лечебното заведение и управлявал финансите, като той нямал
право да работи по трудов договор за времето, през което е избран за такъв, освен в
предвидените от закона случаи като преподавател във висшите медицински училища, а
когато бил лекар, той имал право да практикува по специалността си с цел поддържане на
квалификацията, в рамките на времето, съответстващо на не повече от два работни дни
седмично, както и при възникнал спешен случай.
На 19.04.2021 год. между министъра на здравеопазването, упражняващ правата на
държавата като едноличен собственик на капитала в болницата, от една страна и членове на
съвета на директорите, в т.ч. ищеца, от друга страна, бил сключен договор №РД-16-293 за
възлагане на управлението на лечебно заведение, за срок от 3 години, по силата на който
съветът на директорите бил длъжен да управлява болницата, а членът на съвета на
директорите, избран за изпълнителен директор управлявал и представлявал лечебното
заведение, организирал и контролирал изпълнението на програма за дейността на лечебното
заведение и извършвал всички действия в качеството си на работодател на работещите в
лечебното заведение и управлявал финансите, като той нямал право да работи по трудов
договор за времето, през което е избран за такъв, освен в предвидените от закона случаи.
Със заповед №РД-36-3 от 13.09.2021 год. на изпълнителния директор на болницата на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ищеца било наложено дисциплинарно наказание
“уволнение” за нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ вр. с чл. 126, т. 10 и 13 КТ вр. с Етичния
кодекс на служителите на болницата, а именно: 1/ че на 08.10.2018 год. докато ищецът е
заемал длъжността „изпълнителен директор“ на болницата е подписал сам със себе си
допълнително споразумение №РД-31-3-839 от 08.10.2018 год.; 2/ на 19.02.2018 год. докато
ищецът е заемал длъжността „изпълнителен директор“ на болницата е издал сам на себе си
Заповед №РД-26-330 от 19.02.2018 год. на основание чл. 69, ал. 2, т. 1 ЗЛЗ вр. с чл. 38 и 39
4
от Наредба за основните норми за радиационна защита и 3/ на 19.07.2021 год. докато ищецът
е заемал длъжността „изпълнителен директор“ на болницата е дал положителна резолюция
по становище от 16.07.2021 год. на проф. Д.Е., с което е заявил ангажираност да заеме за
себе си точно определена началническа трудова длъжност. Заповедта била връчена на
ищеца на 13.09.2021 год. – обстоятелство, което не е спорно по делото.
Със заповед №297 от 13.09.2021 год. на изпълнителния директор на болницата било
прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
Заповедта била връчена на ищеца на 14.09.2021 год. – обстоятелство, което не е спорно по
делото.
С покана от 13.09.2021 год., която била получена от ищеца същия ден, в 10.48 ч.,
работодателят поискал от него обяснения в срок до 11.34 ч. на 13.09.2021 год. от три
работни дни във връзка с допълнителното споразумение от 08.10.2018 год., Заповед №РД-
26-330 от 19.02.2018 год. и положителна резолюция по становище от 16.07.2021 год. на
проф. Д.Е..
В тази връзка на 13.09.2021 год., в 11.20 ч. ищецът депозирал писмени обяснения, с
които е оспорил извършването на сочените от работодателя нарушения.
Като доказателства по делото са прието становище от проф. Д. Е. от 19.07.2021 год.,
адресирано до изпълнителния директор на болницата, върху което е налична резолюция на
ищеца „Съгласен“ от 19.07.2021 год., както и Заповед №РД-26-330 от 19.02.2018 год.,
издадено от ищеца, в качеството му на изпълнителен директор, с която от Заповед №РД-26-
1425от 15.08.2017 год. било премахнато следното лице: АС. Г. Б., лекар по ортопедия и
травматология.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Със Заповед №РД-36-3 от 13.09.2021 год. на изпълнителния директор на болницата
ищецът е дисциплинарно уволнен. Въз основа на тази заповед и на основание чл. 330, ал. 2,
т. 6 КТ е издадена Заповед №297 от 13.09.2021 год., с която е констатирано прекратяване на
трудовото правоотношение. В този смисъл не е налице хипотеза на повторно налагане на
дисциплинарно наказания, нито недопустимост на решението на СРС.
Твърдението в исковата молба за незаконност на уволнението, очертаващо основанието
на предявения иск /което се поддържа и в отговора на въззивната жалба/ и в чиито рамки е
5
ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския
процес, е свързано с това, че дисциплинарното наказание е наложено във връзка с
извършени от ищеца действия в качеството му на изпълнителен директор на болницата.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, изключение от
забраната за служебна проверка на правилността на решението на първостепенния съд е
допустимо единствено при нарушение на императивна материалноправна норма – порок,
който може да бъде констатиран от въззивната инстанция и без да е бил изрично заявен като
основание за предприетото обжалване. В случая, въззивният съд, като инстанция по
същество, следва да обсъди спазването на императивните норми на чл. 193 КТ и чл. 195 КТ
/относно формата и съдържанието на заповедта на уволнение/ при налагане на
дисциплинарното наказание.
На първо място следва да се посочи, че необходимо съдържание на писмената заповед за
налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите
признаци на нарушението – кога и от кого е извършено то и в какво се изразява.
Задължението по посочения законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е
въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието,
спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или
служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на
наложеното наказание. Следователно достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина
да бъде посочено по разбираем за работника или служителя начин, включително и чрез
позоваване на известни му обстоятелства и документи /без да е нужно удостоверяване на
връчването на документите/ – същественото е работникът или служителят да узнае за
фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да защити
правата си, включително и по съдебен ред – като не е необходимо в заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно всички действия на работника или
служителя по извършване на нарушението, нито пък да бъдат възпроизведени всички
направените от него твърдения в буквалния им смисъл; достатъчно е в заповедта да са
описани извършените от работника или служителя нарушения, такива каквито са според
оценката на работодателя и да е посочена датата или периода на извършването им. Когато
изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта
отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д.
№ 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г.,
III г. о., ГК, Решение № 213 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че процесната заповед, с която на ищеца е наложено
дисциплинарното наказание – уволнение, отговаря на изискванията за мотивиране по чл.
195, ал. 1 КТ. В нея са посочени конкретните дати, на които работодателят твърди, че са
извършени нарушенията, описани са обстоятелствата, при които те са извършени и в какво
се изразяват същите. Работодателят е посочил и законовите текстове, под които счита, че се
6
подвеждат описаните нарушения, които са определени като тежки, но, както вече бе
посочено, евентуалното несъответствие между описаните нарушения и правната им
квалификация само по себе си не води до незаконност на уволнението, а е от значение за
това дали визираните деяния принципно представляват нарушение на трудовата
дисциплина, обосноваващо дисциплинарно уволнение /в този смисъл Решение № 318 от
21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 120/2009 г., III г. о., ГК/.
На следващо място, в
идно е от разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, че законът поставя акцент на задължението
на субекта на дисциплинарна власт за реално предварително изслушване или приемане на
писмени обяснения от работника или служителя. Достатъчно е по разбираем за работника
начин да бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени
обективните и субективни елементи на изпълнителното деяние или правната му
квалификация. Целта на предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения
е работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна
власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения и ако това реално е
станало, то правото му на защита е било надлежно упражнено. За да изпълни това свое
задължение работодателят следва да покани служителя да даде такива обяснения за
конкретно посочено нарушение, като поканата следва да достигне до знанието на адресата,
за да породи последиците на чл. 193, ал. 1 КТ.
В частност е несъмнено установено, че обяснения са били поискани от ищеца преди
издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание – уволнение.
Ищецът се е възползвал от правото си на защита и е депозирал писмени обяснения.
Доколкото работодателят е приел тези писмени обяснения, то СГС приема, че това е
достатъчно за извода, че задължението по чл. 193 КТ е изпълнено /изслушването на
работника или служителя и приемането на писмените му обяснения са алтернативни форми
за защита/. Следва да се посочи също така, че работодателят не е длъжен да възприема
защитната позиция на работника или служителя, като очевидно налагането на
дисциплинарно наказание свидетелства, че той не е приел обясненията за оневиняващи, а
дали те действително са такива е въпрос, който е относим към законосъобразността по
същество на наказанието, а не представлява формално нарушение на процедурата по чл.
193, ал. 1 КТ.
На следващо място въззивният съд намира за необходимо да посочи, че предмет на
трудовото правоотношение е предоставянето на работната сила на физическо лице
/работник или служител/ за ползване под наем на способностите му умствен и/или
физически труд от друго физическо или юридическо лице – работодател, срещу
заплащането на трудово възнаграждение. Отношенията между двете страни по
7
възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването им са предмет на сключен
трудов договор, който се урежда от предвидените в КТ правила.
Съгласно нормата на чл. 186 КТ, виновното неизпълнение на трудовите задължения е
нарушение на трудовата дисциплина. Нарушението на трудовата дисциплина е вид
правонарушение и като такова то притежава всички негови признаци – деяние /действие или
бездействие/, противоправност и вина на дееца, а в определени случаи и вреда и причинна
връзка между нея и деянието. Субектът и обектът на дисциплинарното нарушение са
специфични – субект на нарушението може да бъде само работник или служител, т.е. лице,
което предоставя работната си сила по трудово правоотношение, а обект на нарушението
могат да бъдат задължения на работника или служителя само по трудовото му
правоотношение със съответния работодател. Неизпълнението на други задължения на
работника или служителя /например граждански/, макар и към същия работодател, не
съставляват нарушение на трудовата дисциплина.
В разглеждания случай няма съмнение, че освен трудовото правоотношение между
страните е съществувало и правоотношение по договор за възлагане на управление между
тях. Според чл. 62 от Закона за лечебните заведения, органите на управление и контрол на
лечебните заведения, извън тези по чл. 5, ал. 1, се определят от юридическата форма, в която
е образувано лечебното заведение /ал. 1/. Общото събрание на съдружниците, акционерите
или член-кооператорите на лечебното заведение назначава и освобождава членовете на
органите на управление и контрол и определя възнагражденията им /ал. 3/ , като правата и
задълженията на лицата по ал. 3 се уреждат с договор. С договора за управление и контрол
се определят и възнагражденията на управителните и контролните органи, отговорността
при неизпълнение на задълженията на страните и основанията за прекратяването /ал. 4/.
Нормата на чл. 244 ТЗ предвижда, че акционерното дружество /при едностепенна система на
управление/ се управлява и представлява от съвет на директорите; съветът на директорите
възлага управлението на дружеството на един или няколко изпълнителни членове, избрани
измежду неговите членове, и определя възнаграждението им, като отношенията между
дружеството и изпълнителен член на съвета се уреждат с договор за възлагане на
управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез
председателя на съвета на директорите /ал. 7/. Редът за упражняване правата на държавата
върху дялове или акции на търговски дружества, респ. в публичните предприятия, е
установен в Правилника за реда на упражняване правата на държавата в търговските
дружества с държавно участие в капитала /отм., ДВ бр. 40 от 05.05.2020 год., в сила от
05.05.2020 год./, а впоследствие в Правилника за прилагане на Закона за публичните
предприятия /приет с ПМС № 85 от 30.04.2020 год., обн., ДВ бр. 40 от 05.05.2020 год., в
сила от 05.05.2020 год./. Разпоредбите на посочените подзаконови нормативни актове
предвиждат, че управлението на едноличните търговски дружества с държавно участие в
капитала /на публичните предприятия се възлага с договори за управление, които се
сключват за срок от 3 години/респ. от 3 до 5 години, като е регламентирано и съдържанието
на тези договори.
8
Правоотношението, което се създава между дружеството и изпълнителния директор
възниква от избора на последния. Това правоотношение не е трудово, а има мандатен
характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Съществена
характеристика на този мандатен договор /поръчка/ е равнопоставеността на страните по
него, поради което изпълнителният директор няма качеството на работник или служител на
дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на изпълнителния
директор произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на
управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на
възнаграждението му, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски,
различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно
правоотношение в трудово, дори и когато договорът е озаглавен „трудов“.
Регламентираните в КТ основания за възникването и прекратяването на трудовите
правоотношения са неприложими по отношение на изпълнителния директор и сключения
между него и дружеството мандатен договор за възлагане на управлението. Мандатното
правоотношение между тях може да бъде прекратено, освен на другите прекратителни
основания, посочени в закона /обективното гражданско и търговско право/, и по искане на
изпълнителния директор или по решение на органа, който го е избрал, включително когато
той избере нов изпълнителен директор на мястото на стария – в този смисъл виж например
Решение № 306 от 25.06.2012 год. на ВКС по гр.дело № 1387/2011 год., IV г. о., ГК и
Решение № 226 от 10.07.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1298/2012 год., IV г. о., ГК/.
В контекста на изложеното и доколкото с оспорената заповед на ищеца е вменено
неизпълнение на нетрудови задължения /а именно такива, които са възникнали по силата на
договора за възлагане на управление/, които, както вече бе посочено, не представляват
нарушения на трудовата дисциплина, то настоящият съдебен състав намира, че липсва
основание за налагането на дисциплинарно наказание. В този смисъл и само на това
основание релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява основателна и подлежи
на уважаване, а поради това и с оглед обстоятелството, че трудовото правоотношение между
страните е безсрочно, основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на предишната работа, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.02.2022 год., постановено по гр.дело №58726/2021
год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в.
ОСЪЖДА „УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО
ЛЕЧЕНИЕ И СПЕШНА МЕДИЦИНА /УМБАЛСМ/ – Н. И. П.“ ЕАД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****1, да заплати на АС. Г. Б. с ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ул.“****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000
лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10