Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 10.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 12326 по описа за 2019
г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 105156 от 30.04.2019 г., постановено по гр. д. № 25810/2016
г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 43-ти състав, ответникът „Ю.Б.“ АД е
осъден да заплати на Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД разделно, по 1/3 за всеки от ищците от сумата 13 872,72 лева,
представляваща надплатена за периода от 13.05.2011 г. до 13.05.2016 г. сума по
договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL43106/06.10.2008 г.
вследствие на валутна разлика между швейцарски франк и евро, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 13.05.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за разликата над
сумата от 13 872,72 лева до пълния предявен размер от 16 117,10 лева и за
периода от 06.10.2008 г. до 12.05.2011 г., както и искането за присъждане на
сумата в условията на активна солидарност между ищците. Със същото решение са
отхвърлени предявените от Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. срещу „Ю.Б.“ АД главни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 500,00
лева, представляваща разлика между предварително договорени анюитенти вноски и
платени такива за периода от 06.10.2008 г. до 13.05.2016 г. по договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL43106/06.10.2008 г. вследствие на
едностранно увеличение на техния размер от страна на банката, ведно със
законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното ѝ
изплащане, както и предявените евентуални искове с правно основание чл. 55, ал.
1 от ЗЗД за същата сума като недължимо платена поради неправилно изчисляване на
дължимата лихва от страна на банката, за периода от 06.10.2008 г. до 13.05.2016
г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до
окончателното ѝ изплащане, и предявените искове с правно основание чл.
55, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 45 лева, представляваща платена без правно основание такса
„Управление на кредита” за периода от 06.10.2008 г. до 13.05.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното ѝ
изплащане. С решението ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК да заплати на всеки от ищците сума от по 2 148,13 лева – разноски по
делото, а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. са
осъдени да заплатят на ответника сумата от 392,62 лева - разноски по делото.
Срещу решението в частта, в която исковете са
уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, в която се излагат
доводи за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционния съдебен акт, който се намира за постановен при пълно противоречие
с приетите по делото доказателства и приложимото законодателство. Намира се за
неправилен изводът на СРС, че в процесния случай е изпълнен фактическият състав
на чл. 55 от ЗЗД относно сумите за валутни разлики, доколкото по делото не са
представени доказателства за извършено плащане на последните. Сочи се, че така
предявените искови претенции са недопустими поради неприлагането на чл. 34 от ЗЗД при разглеждане на предявените
искове по чл. 55 от ЗЗД, като се счита, че преди установяване нищожността
на договор или негови отделни разпоредби по съдебен път не е допустимо да се
разглеждат претенции за връщане на дадено по нищожен договор, и чл. 34 от ЗЗД не
може да се игнорира от актове на Съда на ЕС или Директива
93/13/ЕИО, доколкото последната е приложима ако е транспонирана в
националното законодателство съгласно чл. 288 от
ДФЕС. Твърди се, че недопустимо съдът е изменил волята на страните
по договора при липсата на предпоставките за това по чл. 299 от ТЗ и чл. 300 от ТЗ.
Оспорват се изводите на районната
съдебна инстанция, че е налице неиндивидуална уговореност на отделни клаузи,
доколкото по делото не е било установено да са налице двете кумулативно дадени
условия за това, а именно клаузата да е изготвена предварително и потребителят
да не е имал възможност да влияе върху съдържанието й, както и изводите за
наличието на значителна неравноправност между правата на банката и
кредитополучателя. В тази връзка се счита, че рисковете за влошаване на
икономическата обстановка и неблагоприятните последици се поемат и от двете страни, като ищците не
са оспорили, че те самите са се съгласили с валутата и възможността за
превалутиране на договора и е справедливо рисковете от курсовите разлики да се
понесат и от кредитополучателя, а и не отговаря на действителната фактическа
обстановка желание на ищците кредитът по процесния договор да се приема като
такъв в евро, а не в швейцарски франкове. Поддържа се, че само по себе си
договарянето на кредитен лимит в швейцарски франкове не представлява
неравноправна клауза, а рискът от разликата във валутния курс се носи и от
двете страни. Според въззивника не са налице основания по чл. 143,
вр. чл. 146 от ЗЗП, тъй като изборът на валутата зависи изцяло от
волята на кредитополучателя. Кредитът бил усвоен в уговорената валута, а
превалутирането било извършено по изрично искане на кредитополучателя. Без
значение било дали при предоставяне на паричните средства банката е престирала
швейцарски франкове или евро/лева, тъй като кредитополучателят изрично се е
задължил да изплаща кредита в швейцарски франкове. В тази връзка клаузата на
чл. 6, ал. 2 от договора била действителна, тъй като не противеречала на
императивна законова норма, с нея не се създавало и неравновесие между правата
и задълженията на двете страни, поради което същата не била и неравноправна.
Курсът на валутата бил обективен факт, който зависел единствено от икономически
фактор, а не от субективната преценка и действия на кредитора. Излагат се
подробно съображения и за това, че не е налице неравноправност на чл. 23, ал. 1
от договора и решението на СРС във връзка с тази разпоредба е неправилно и
незаконосъобразно, доколкото в по-голямата си част коментираната разпоредба е с
декларативен характер и сама по себе си не създава преки задължения за кредитополучателите.
Намира се за без значение обстоятелството, че договореният кредит в швейцарски
франкове е преведен в евровата равностойност по сметката на
кредитополучателите, доколкото по курса на деня преведената сума в евро
съответства по размер на договорената в швейцарски франкове и
кредитополучателите са могли да поискат сумата да им бъде преведена директно в
швейцарски франкове или като получат сумата да я превалутират в каквато валута
намерят за добре, като поради естеството на договора за кредит, който е бил
предназначен за закупуване на недвижим имот и цената на този имот е била уговорена в евро, то е нормално
страните да уговорят отпуснатият кредит в швейцарски франкове да бъде изплатен
в евро по курса на деня. Сочи се, че самата разпоредба на чл. 23 от договора
съдържа в себе си предупреждения към кредитополучателя, че получаването на
кредит в швейцарски франкове може да има за последица повишаване размера на
погасителните вноски и по делото е приет погасителен план, който онагледява и
показва ясно на кредитополучателя конкретния размер на дължимите вноски във
времето, съответно и клаузите, определящи отпускането и връщане на кредита в
швейцарски франкове са действителни. Моли
да бъде взето предвид заключение на
Генералния адвокат N. W., представено на 27.04.2017 г. по дело C-186/16 във
връзка с преюдициално запитване по Директива
93/13/ЕИО, което се отнасяло именно до липсата на неравноправност на
кредитите в чуждестранна валута. Моли се и да не бъде кредитирано превратно и
тенденциозно решение на СЕС по дело С-186/16 г., като се вземе предвид и
определението на СЕС по С-119/17 г. Излагат се и подробни съображения за това,
че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно и по отношение
преценката на съда за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.
12 от договора за креди. Оправя се искане за отмяна на
атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявените
искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответната
страна по въззивната жалба – ищците Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В., са подали отговор на въззивната жалба, в който
са изложили подробни съображения за това, че решението на СРС е обжалваната му част не страда от
сочените в жалбата пороци, като се отправя искане последното да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
От страна на
ответника е подадена и частна жалба срещу постановено от СРС по реда на чл. 248
от ГПК определение № 161940/10.07.2019 г. в частта, с която е оставено без
уважение искането му за изменение на решение № 105156 от 30.04.2019 г. в частта за разноските,
като се претендира намаляване поради прекомерност на размера на присъдените на
ищците разноски за адвокатска защита до законоустановения минимум от 946 лева,
след което да бъде извършена компенсация с присъдените на ответника разноски. Развиват
се доводи за това, че присъдените разноски не са съобразени с фактическата и
правна сложност на делото, както и с обстоятелството за наличие на многобройно,
еднотипни и бланкетни производства, заведени от процесуалния представител на
ищците с един и същ предмет, по които се различават единствено имената на
ищците и материалния интерес. Претендират се разноски.
В срока по чл.
276 от ГПК ищците Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. изразяват становище по частната жалба, в което оспорват същата и
претендират оставянето й без уважение.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с които
е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е
допустими.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд,
съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователно е
възражението на жалбоподателя за недопустимост на атакувания съдебен акт поради
неприлагането от страна на СРС на чл. 34 от ЗЗД при разглеждане на предявените искове по чл. 55 от ЗЗД
предвид обстоятелството, че преди установяване нищожността на договор или
негови отделни разпоредби по съдебен път не е допустимо да се разглеждат
претенции за връщане на дадено по нищожен договор, и че чл. 34 от ЗЗД не
може да се игнорира от актове на Съда на ЕС или Директива
93/13/ЕИО, доколкото последната е приложима ако е транспонирана в
националното законодателство съгласно чл. 288 от
ДФЕС. Това е така, тъй като нищожността на отделна договорна
клауза може да бъде въведена от ищеца като фактическо основание на осъдителен
иск, без да е била или да стане предмет на установителен такъв, и съдът дължи
разглеждане на довода за нищожност в мотивите си, за да обоснове извода си
относно заявения петитум, като в случаите на нищожност поради неравноправни
клаузи съдът дължи служебно произнасяне при констатиране на такава нищожност,
дори и да не е сезиран с такова оплакване, в мотивите на своето решение, в
който смисъл има и установена съдебна практика.
Съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността
на обжалваното решение въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относимите към спора факти и приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Съобразявайки посоченото настоящият
съдебен състав намира, че в обжалваната му част решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Претенциите на ищците се основават на начална липса на
основание на банката да получи описаните суми, която е специфичен белег на
фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване,
съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е., когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз
основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото.
В решение №
295 от 19.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТК, второ отделение,
върховната съдебна инстанция е застъпила разрешението, което се споделя и от
настоящия съдебен състав, а именно че неравноправна е неиндивидуално договорена
клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са
цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена
по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора
и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират
изключенията на чл. 144, ал.
3 от ЗЗП.
В разглеждания в настоящото производство случай от
представените по делото доказателства се установява, че на 06.10.2008
г. между Б.П.В. – М. и А.М.М., от една страна в качеството им на кредитополучатели,
и „Ю.Б.“ АД, от друга страна, е сключен договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 43106, съгласно който банката е предоставила на кредитополучателите кредит в швейцарски
франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 120 000
евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояване на кредита /чл. 1 от договора/. Разрешеният кредит бил усвоен на 07.10.2008
г. по блокирана сметка франкове /чл.
2, ал. 1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в евро по търговски
курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на
усвояването и била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите
в евро /чл. 2, ал. 3/. С договор от 27.07.2010 г. В.Н.В. е встъпила в дълга по кредита на Б.П.В.
– М. и А.М.М..
Съобразно чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на кредита
се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски
франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума
в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства
в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се
извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на
банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с
подписването на договора е дал своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава банката. В чл. 21, ал. 1 от договора е постигнато съгласие, че
кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения
му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като за услугата се
съгласява да заплати съответната комисионна, съгласно действащата към датата на
превалутирането Тарифа на банката, а в ал. 2 от същия член е предвидено, че в
случаите по ал. 1 кредитополучателят се съгласява банката да превалутира
кредита в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове
за датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания
кредит лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за
съответната валута и вид на кредита. В чл. 22 от договора е посочено, че по
смисъла на последния превалутиране се определя като промяна на валутата, в
която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи
съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване
на лихвата по същия. В чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро,
както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на
чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита,
изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива
промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително
и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит. С ал. 2 на чл. 23 от договора,
кредитополучателят декларирал и че е изцяло запознат и разбира икономическия
смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от
договора, както и че е съгласен с настъпването им.
В случая е безспорно, че предоставеният на ищците кредит не
е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради
което ищците имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, а банката – ответник съответно се явява търговец по
смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. С оглед въведеното в исковата молба
основание на исковете по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД и последователно поддържаните от страните
становища, спорни по делото се явяват въпросите относно: били ли са уговорени
индивидуално процесните клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и 2 от договора
за кредит, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху ищците,
съставени ли са процесните клаузи по прозрачен начин, въз основа на ясни и
разбираеми критерии за икономическите последици и нарушен ли е от ответника
принципът на добросъвестност.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.
1, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а
тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално
уговорено, е на търговеца. В случая посочената презумпцията не е оборена –
както въз основа на съдържанието на оспорените клаузи /подписването на договор
за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да
докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него/, така и с оглед липсата
на ангажирани от банката доказателства, потребителите да са могли да изразят
становище по съдържанието на договора, вкл. по посочените клаузи, както и да са
имали възможност да повлияят върху тях. Процесният договор за кредит е сключен
в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ищците от паричен
ресурс в евро /с оглед целта на договора за кредит/, при клауза в договора,
възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката
в швейцарски франкове е била блокирана/, респективно договорът е сключен в
посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски
франкове. При сключване на договора, на ищците е била предоставена информация,
че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарски
франкове и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева/евро. Не е
предоставена обаче каквато и да е информация относно: какви ще са
икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка
на лева/еврото спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози
относно промяната на курса швейцарски франкове/лев/евро, с каквато
информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало
да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите
за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/. Въз основа на високия
професионализъм и експертен потенциал на служителите на банката /с които
последната очевидно разполага/, анализът на обективно съществуващите и
осъществили се в световен икономически план към момента на сключване на
договора факти /напр. кризата в рисковото ипотечно кредитиране в САЩ, започнала
през 2006 г. /, е следвал да доведе, а и вероятно е и довел до извод /с оглед
широкото предлагане на процесния кредитен продукт и очакваната значителна
печалба/, че е налице трайна тенденция за устойчив и значим спад на курса на
лева/еврото спрямо швейцарския франк. В този смисъл за настоящия състав е
несъмнен изводът, че ответникът, настоящ жалбоподател, е могъл и е бил длъжен
да предвиди устойчивият темп на поскъпване на швейцарския франк, за което
и за икономическите последици, от което, е следвало да уведоми
кредитополучателите, но такова уведомяване липсва - предоставената от банката
информация е била недостатъчна, за да могат ищците да преценят дали да носят валутния
риск /който с оглед изложеното дотук несъмнено са поели изцяло/ при нисък
лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-висок лихвен процент, но
без да носят валутния риск, като ищците не са защитени и от клаузата на чл. 21
от договора – упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от
съгласие на банката. Ищците като средни потребители – относително осведомени и
в разумни граници наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само
на предоставената им информация да преценят потенциално значимите последици от
поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят с предварително
установените от банката условия, без да могат да повлияят на съдържанието им,
вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства. Ето защо и при
липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, не може да
се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по
прозрачен начин, а при установеното по делото фиктивно предоставяне на паричните
средства в швейцарски франкове и при липса на предоставяне на достатъчна
информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност.
Изложеното води до извод за неравноправност на спорните клаузи на основание чл. 143, т.
19, вр. чл. 146 от
ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/2019 г./ и невъзможност за
приложение на разпоредбата на чл. 144, ал.
3, т. 1 от същия закон, като следва да се отбележи, че установената
с императивни норми засилена защита на потребителите по никакъв начин не може
да се квалифицира като вмешателство в гражданските отношения и като недопустима
промяна в съдържанието на договора /виж изцяло в този смисъл и решение №
155/24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г. на ВКС, второ ТО/.
Предвид гореизложеното, по делото се установява, че при начална
липса на основание по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД са заплатените от кредитополучателите за периода
06.10.2008 г. – 13.05.2016 г. суми по курса на швейцарски франк към евро,
надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, които суми,
съгласно приетото по делото заключение на вещото лице, са в размер на 16 136,38
лева, но при съблюдаване на диспозитивното начало СРС правилно е приел за дължима
сумата, претендирана от ищците, а именно 16 117,10. Противно на поддържаното
от жалбоподателя, от експертните становища на вещото лице в производството
несъмнено се установява извършеното от ищците плащане на сумите за валутни
разлики, като правилно районната съдебна инстанция е приложила и института на
погасителната давност съгласно разясненията, дадени в т. 7 от ПП на
ВС от 28.05.1979 по гр. д. № 1/1979 г., че за вземанията
по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД е приложим общият пет годишен срок по чл. 110 от ЗЗД, който тече от момента на получаване на плащането. Съответно, доколкото липсват конкретни оплаквания по смисъла на
чл. 269, изр. 2 ГПК относно определения и присъден от СРС окончателен размер и
период по отношение уважения осъдителен иск, както и по отношение на приетото
от първоинстанционния съд, че претендираната сума се дължи на ищците при
условията на разделност - поравно по 1/3 за всеки от тях с оглед характерът на
иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и липсата на спор между страните, че и тримата
ищци са заплащали поравно месечните вноски, то атакуваното решение следва да
бъде изцяло потвърдено в обжалваната му част.
Единствено за
пълнота, макар и неотносимо към крайните фактически и правни изводи на
настоящата съдебна инстанция по отношение правилността на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, с оглед наведените от жалбоподателя възражения и
доводи за неправилно възприетата от СРС нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл.
12 от процесния договор, настоящият съдебен състав ще добави
следното:
Според настоящия съдебен състав клаузите на чл. 3, ал. 5,
чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от процесния договор не се явяват индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал.
2 от ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и
типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по
делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат
на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение
на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на
банката с оглед правилото на чл. 146, ал.
4 от ЗЗП. Поради това СГС намира, че ищците могат да се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Обосновано е
прието в обжалваното решение, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е
неравноправна. Същата предвижда действащият БЛП на банката за жилищни кредити,
явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Съдържането на визираната
клауза осъществява фактическия състав на чл. 143 ЗЗП, тъй като промяната на
стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло в дискрецията на
банката. Липсва каквато и да било яснота относно методика за изменението на
лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по смисъла на чл.144,
ал.2, т.1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за приложението на чл.144,
ал.3, т.1 ЗЗП. Процесният договор не попада и в соченото от въззивника
изключение на чл.144, ал.3, т.2 ЗЗП, тъй като не представлява такъв за покупка
или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи
в чужда валута. Отсъствието на посочени в договора обективни фактори, водещи до
изменението на лихвения процент, при запазена за ответника суверенната преценка
за това, създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните и противоречи на изискването за добросъвестност.
По същите
съображения неравноправна е и клаузата на 12, ал. 1 от договора за кредит,
предвиждаща право на банката да променя тарифата за условията, лихвите, таксите
и комисионите, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по
кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл. 21, като измененията в тарифата и приложимите
лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и
са задължителни за страните по договора. Тази уговорка също предоставя на
банката едностранно да променя приложимите към договора лихви, такси и
комисиони, без яснота в начина /методологията/ на определянето им и техния
размер /така и Определение № 305 от 15.05.2018 г., по т.д. № 2604/2017 г./.
Извод в обратен смисъл не следва от разпоредбите на чл. 43 от ЗПУПС /отм./,
аналогични на тези в чл.62 ЗПУПС /в сила от 06.03.2018 г./, на които се
позовава на въззивника, тъй като те са относими към платежни операции, които са
предмет на рамков договор. Последният е дефиниран в чл. 40, ал. 2 ЗПУПС /отм./
и представлява договор за платежни услуги, уреждащ бъдещото изпълнение на
отделни или на поредица от платежни операции, който може да определя
задълженията и условията за откриване и водене на платежна сметка и съдържа
най-малко предварителната информация по чл. 41. В този смисъл процесният
договор за кредит няма характера на рамков договор за платежни услуги.
Следва да се
отбележи, че визираната клаузата е неравноправна не защото предвижда
принципната възможност банката едностранно да изменя тарифата и лихвата по
кредита, а тъй като съдържанието на чл. 12, ал. 1 договора е лишено от каквито
и да било критерии при такава промяна и за разлика от чл. 43, ал. 1 и ал. 2
ЗПУПС, предвиждащи двумесечен срок за оповестяване на промените и възможност на
потребителя да възрази, че не ги приема, в настоящия случай действието им
настъпва с тяхното приемане от компетентните банкови органи и става
задължително.
Така, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение предявения иск, предмет на въззивната проверка, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на
СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.
Съобразявайки обстоятелството, че
предмет на разглеждане в настоящото производство са три иска по чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – с оглед броя на ищците и осъждането на ответника да
заплати разделно на всеки от тях по 1/3 от процесната сума, съответно цената
на всеки от исковете е под 5 000 лева, то на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 от ГПК решението по настоящото дело не подлежи на касационно обжалване.
По частната жалба на въззивника.
Частната жалба е
подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебни актове, поради което е допустима. Разгледана по същество,
жалбата е частично основателна, съображенията за което са следните:
С атакуваното
определение № 161940/10.07.2019 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е
оставено без уважение искането на ответника за изменение на първоинстанционното
съдебно решение в частта за разноските, като възражението му за прекомерност на
адвокатското възнаграждение в полза на процесуалния представител на насрещната
страна е счетено за неоснователно.
Нормата на чл. 78,
ал. 5 от ГПК регламентира, че ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6
от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78,
ал. 5 от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската
защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да
съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
В случая, не могат
да бъдат споделите изложените в частната жалба доводи на жалбоподателя, че с
оглед наличието на многобройно, еднотипни и бланкетни производства, заведени от
процесуалния представител на ищците с един и същ предмет, по които се
различават единствено имената на ищците и материалния интерес, то и делото не
се отличавало с фактическа и правна сложност. Това е така, защото само по себе
си завеждането от един процесуален представител на повече от едно дела с един и
същ предмет не може автоматично да изключи наличието на по-голяма фактическа и
правна сложност на едно дело. Въпреки това обаче, макар действително
производство пред СРС да е продължило близо три години, да са били проведени
няколко съдебни заседания и да са били извършвани активно съдопроизводствени
действия, то настоящият съдебен състав намира за съществено при определяне
справедливия размер на претендираното от ищците адвокатско възнаграждение
обстоятелството, че последните са били представлявани от един процесуален
представител, който в хода на цялото производство пред СРС е извършвал
идентична защита за всеки един от тях, която е произлизала и от напълно
еднаквите правопораждащи факти, имащи значение за възникналия правен спор.
Поради което СГС намира, че размерът на адвокатското възнаграждение на всеки от
ищците следва да бъде намален до сумата от по 1 000 лева за всеки един от
тях. Или, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на всеки от ищците съразмерно с
уважената част от исковете се дължи сумата от 1 362,63 лева – разноски в
първоинстанционното производство.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
имат единствено ищците – въззиваеми. Последните са направили искане за
присъждането на разноски в общ размер на сумата от 4 000 лева – адвокатско
възнаграждение, платено
в брой на адв. В. съгласно удостовереното с договора за правна защита и
съдействие от 11.07.2019 г., представен към отговора на въззивната жалба. В
срок процесуалният представител на въззивника е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което настоящият съдебен състав
намира за основателно с оглед обстоятелството, че във въззивното производство
не са събирани доказателства и е проведено само едно открито съдебно заседание.
По изложените съображения в полза на ищците на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство, което настоящият съдебен
състав определи в минимално предвидения размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 от 2004 г. съобразявайки обстоятелството, че осъществената от
процесуалния представил на въззиваемите защита в настоящото производство е била
обща и напълно идентична по отношение на всеки един от тях, съответно и общо е
било договорено и претендираното адвокатско възнаграждение, поради което „Ю.Б.“
АД следва да бъде осъдено да заплати на Б.П.В. – М., А.М.М. и В.Н.В. сумата от 946,18
лева – разноски за въззивното производство.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 105156 от 30.04.2019
г., постановено по гр. д. № 25810/2016 г., по описа на Софийски районен съд,
ГО, 43-ти състав, в обжалваната част.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
ОТМЕНЯ определение №
161940/10.07.2019 г. по гр. д. № 25810/2016 г., по описа на Софийски районен
съд, ГО, 43-ти състав, постановено по реда на чл. 248 в частта, в която е
отхвърлена молба с вх. № 5096066/04.06.2019 г. на „Ю.Б.“ АД за изменение на
решение № 105156 от 30.04.2019
г., постановено по гр. д. № 25810/2016 г. на СРС, в частта за разноските, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ
решение
№ 105156 от 30.04.2019
г., постановено по гр. д. № 25810/2016 г., по описа на Софийски районен съд,
ГО, 43-ти състав, в частта му за разноските като
ОТМЕНЯ
същото в частта му, с която „Ю.Б.“ АД, с ЕИК********, е осъдено да заплати на
всеки от ищците Б.П.В. – М., с ЕГН **********, А.М.М., с ЕГН **********, и В.Н.В.,
с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата над 1 362,63
лева до присъдения от СРС размер от 2 148,13
лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.“
АД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Б.П.В.
– М., с ЕГН **********, на А.М.М., с ЕГН **********, и на В.Н.В., с ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 946,18 лева - разноски във
въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.