МОТИВИ към
присъда № 639/ 09.12.2013 г. постановена по НЧХД № 775/2013 г. по описа на РРС.
С постъпила тъжба от В.З.Г. против М.Я.П., последният е обвинен в това, че на 20.12.2012
г. в гр. Разград е причинил на тъжителя лека
телесна повреда изразяваща се в контузия на главата – мозъчно сътресение,
контузия на носа, със счупване на носни костици, хематоми около двете очи и
носа, довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота на
пострадалия – престъпление по чл. 130 ал.1 НК и че по същото време и на същото
място, в присъствието на тъжителя е казал унизителни за честта и достойнството
на последния думи, наричайки го “нещастник” и “буклук”, както и го е напсувал
на майка – престъпление по чл. 146 ал.1 от НК.
В хода на производството са приети за съвместно
разглеждане предявените с тъжбата граждански искове срещу подсъдимия, с които тъжителят
претендира същия да бъде осъден да му заплатят
сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинените от
престъплението по чл. 130 ал.1 от НК неимуществени вреди и сумата 3 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени от престъплението по 146 ал.1 от НК неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху двете суми, считано от датата на деликта до окончателното
им изплащане.
Настоящото производство е образувано, след като присъдата
по НЧХД № 441/2013 г. по описа на РРС е отменена с решение № 81/04.10.2013 г.
по ВНЧХД № 276/2013 г. и делото е върнато за ново разглеждане. С
първоинстанционният съдебен акт, подсъдимия е е признат за виновен по
обвинението по чл. 130 ал.1 от НК и му е наложено наказание “пробация”,
включващо задължителните пробационни мерки за срок от шест месеца всяка,
гражданският иск за обезщетение на причинените със същото неимуществени вреди е
уважен в размер на 3 500 лв., а по обвинението за извършено престъпление
по чл. 146 от НК, подсъдимият е признат за невиновен и оправдан, а гражданският
иска за обезщетение за причинените със същото неимуществени вреди е отхвърлен
изцяло. Производството пред въззивната инстанция е образувано въз основа на
жалба на подсъдимия срещу осъдителната част на присъдата, както в
наказателната, така и в гражданскоправната й част.
Последно посоченото и съгласно
разпоредбата на чл. 335 ал.4 вр. с чл. 335 ал.2 вр. с чл. 348 ал.3 т.1 от НПК,
определя като предмет на настоящото производство, единствено престъплението, за
което подсъдимият е бил признат за виновен и предявената гражданскоправна
претенция за обезщетение на причинените със същото неимуществени вреди на
тъжителя.
В настоящото производство, тъжителят
поддържа повдигнатите с тъжбата обвинения и предявените претенции за
обезщетение.
Подсъдимият дава обяснения по
повдигнатото му обвинение, като не се признава за виновен.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Подсъдимият и пострадалият се познават,
като живеят в къщи, разположени в съседство една до друга, в гр. Разград.
Отношенията между двамата не са били близки. Конфликт между тях не е имало до
инкриминираната дата, като същевременно пострадалият
е изразявал негативно отношение към брата на подсъдимия и обратното, като
двамата взаимно се обвинявали за кражби на предмети с нумизматична стойност.
На 20.12.2012 г., около обяд,
пострадалият излязъл да разчисти падналия сняг от тротоара пред дома си. На
улицата, пред къщата на Г., затънал в преспите, бил спрян лек автомобил – м.
“Опел”, ползван от подсъдимия. Докато разчиствал снега, с гребло с дървена
дръжка, което бил взел от дома си, пострадалият видял подсъдимия и свидетелите Х.,
М., П. П., М. П.. Петтимата, започнали да бутат автомобила и един от тях,
подканил пострадалия да им помогне. От своя страна Г., отказал да направи това,
което провокирало подсъдимия да го напсува. Между двамата възникнала свада, при
която П. се приближил до Г. и му нанесъл удар с глава в лицето. От удара
пострадалият изпитал силна болка, загубил равновесие и паднал на земята по
гръб. След като се изправил, той придържайки с ръка удареното място на лицето
си, отворил входната врата на дома си. Там се намирала св. Г. – негова съпруга,
която видяла, че от носа му тече кръв. Притеснена, свидетелката побързала да
разбере какво се е случило и излизайки на двора на къщата, видяла тъжителя
свлечен на колене. Г. сложила памуци в ноздрите на пострадалия и се обадила на тел.
112. По - късно дошла линейка и откарала Г. до ЦСМП при МБАЛ “Св. Ив. Рилски”,
където той бил приет на лечение в ХО и престоял там от 20 до 23.12.2012 г. По
време на престоя му в облничното заведение, пострадалият се обадил на свой
приятел - св. Д., на когото разказал за случилото се, като му казал че бил
напсуван от подсъдимия и че последния го ударил с глава в лицето. По идентичен
начин той описал инцидента и пред съпругата си св. Г. – че е напсуван на майка
и ударен с глава в лицето от П.. От показанията на същата свидетелка се
установява, че и след изписването на пострадалия от болницата, известно време
лицето му е било подуто и подпухнало, че имал синини около очите. Било му много
обидно и бил огорчен от случилото се, не излизал от дома си, близо месец след
инцидента.
Съдът намира за установена горната
фактическа обстановка, въз основа на показанията на разпитаните в хода на
производството свидетели – Д. и Г., които се подкрепят и от назначената
съдебно-медицинска експертиза. Според приетото заключението по същата, в
резултат на инцидента пострадалият е получил контузия в основата на носа, със
счупване на носните костици без разместване, кръвоизлив от носа, кръвонасядане
в областта на носа и на клепачите на двете очи. Мозъчно сътресение леко
изразено по тяжест – без изпадане в безсъзнателно състояние. Получените
увреждания са резултат от нанесен удар с или върху твърд тъп предмет към
основата на носа и могат да бъдат получени по начина описан в тъжбата. Същите
са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота на
пострадалия. Като среден срок за приключване на оздравителния процес, експертът
е посочил 20 дни за счупените носни костици и около един месец за претърпяното
мозъчно сътресение.
Не по идентичен начин се пресъздават фактите
относими към обвинението на инкриминираната в тъжбата дата от другата група
свидетели – тези допуснати по искане на защитата. Единственото, в което и двете
групи свидетели са единодушни е, че пострадалият е кротък и безконфликтен
човек.
По отношение на тази втора група свидетели,
трябва да бъде посочено следното. Всеки
един от тях е заинтересован и небезпристрастен от изхода на делото, което
изначално поставя под съмнение тяхната достоверност. Двама от тях – св. П. П. и
св. М. П. са синове на подсъдимия. Другите двама свидетели Х. и М. са в близки
отношения с него, като първият от тях е “нещатен” шофьор на П., а следователно
и служебно зависим от него. В показанията си тази група свидетели, излага твърдения коренно противоположни на
твърденията на свидетелите, допуснати по искане на тъжителя. При това, всеки
един от четиримата свидетели посочени последно, има своя версия за механизма на
причиняване на уврежданията на пострадалия, която се отличава от тази на
останалите свидетели на защитата. И четиримата свидетели, както и подсъдимия, са
единодушни в това, че пострадалият бил агресивен, безпричинно започнал да
обижда хората от тяхната група и тръгнал към тях с вдигнато в ръце гребло, с
намерение да нанесе удар, като бил спрян от св. Д., който го бутнал, за да
предпази себе си и останалите и в резултат именно от това бутане Г. паднал и се
наранил. И четиримата свидетели са категорични и в това, че между подсъдим и
пострадал не е имало никакъв физически контакт и че П. не е удрял по никакъв
начин тъжителя. Описвайки обаче, как точно пострадалият е получил установеното
обективно нараняване в областта на лицето, двама от тях влизат в противоречие помежду
си. Така според свидетеля П. П., след като бил бутнат от св.Х., пострадалия
паднал на коляно и се ударил в лопатата, която държал в ръка. Според самия Х.,
след като той бутнал с ръка пострадалия в тялото отпред, последния залитнал
назад, а после паднал напред, в цял ръст, в посока към свидетеля, като се
ударил в лопатата. Идентичен с описания от този свидетел е механизмът на причиняване
на уврежданията на пострадалия и според обясненията на подсъдимия. Свидетелят
М. П., също казва, че е видял Х. да
блъска пострадалия, вследствие на което той паднал, но не е възприел, по какъв точно
начин. Според свидетелят М. пък, пострадалият е ударил с лопатата подсъдимия.
Нещо, което не се твърди от никой друг от останалите свидетели.
За да не приеме, показанията на
посочената група свидетели за истинни и като пресъздаващи действителната
подлежаща на установяване обстановка да ги кредитира, освен от посоченото по –
горе съществено противоречие между изложеното от Х. и подсъдимия от една страна
и казаното от П. П. от друга, съдът изхожда и от вътрешното портиворечие в
показанията на Х. и идентичните с тях обяснения на подсъдимия. Описаният от
двамата механизъм на падане на пострадалия, противоречи на законите на
физиката, за познаване действието на които, не се изисква наличие на специални знания.
Изключено е, при положение че постдалият е блъснат в гърдите и залитнал назад,
впоследствие тялото му да премине в посока напред и той да падне по очи, в
посока противоположна на придадената на тялото му инерция. Още повече, че св. Х.
сочи, че улицата, на който са се намирали е била под наклон, пострадалият е бил
в по – ниската й част и е паднал обратно на наклона. При това никой от тези
свидетели не е в състояние да каже конкретно, в коя част на греблото се е
ударил пострадалия и в какво положение е било то спрямо тялото му
непосредствено преди момента на падането му. Тези показания поставят и въпроса,
как се е озовала дръжката на греблото под тялото на Г., перпендикулярно на
основата на носа му, след като преди да бъде блъснат я е държал с една ръка
вдигната във въздуха, в която единствено хипотеза е възможно нараняването да
бъде причинено по оописания от тях начин. Нелогично и житейски неиздържано е и
твърдяното от тази група свидетели поведение на пострадалия, който “кротък”
според тях човек, тръгнал да бие група от петтима мъже, без да е имал преди това,
каквито и да било конфликти с някой от тях. Всъщност, очевидно е единствено
желанието на тези свидетели да оневинят поведението на подсъдимия, с цената на
осъществяване на състав на престъпление по чл. 290 от НК, а св. Х. и с цената
на показания, даващи основание за гражданскоправни претенции на пострадалия
спрямо него. Особено ясно проличава това от показанията на св. М., които
противоречат на всички останали гласни доказателства, но пък са категорични
единствено за факта, че подсъдимият не е удрял тъжителя. Ето защо, съдът намира
и обясненията на самия подсъдим в настоящото производство, целящи оневиняването
му, единствено за защитна теза, и доколкото същата се подкрепя от показанията
на посочената група свидетели, намира че и тези гласни доказателствени средства
не следва да бъдат кредитирани, като истинни.
Всъщност, за да твърди недоказаност на
обвинението, защитата се позовава именно на обстоятелството, че показанията на
свидетелите Г. и Д., на пресъздават възприети от тях факти, а преразказват
твърденията на самия пострадал. Безспорно е, че и двамата свидетели не са
свидетели очевидци на инцидента. Същевременно, всеки един от тях е категоричен
и последователен в показанията си, досежно съставомерните за обвинението факти.
При това изложеното от тях е напълно житейски оправдано и логично. Установените
по делото факти, не индицират по какъвто и да е начин, разказаното от
пострадалия пред тези свидетели, да е мотивирано от субективно негативно отношение
на Г. спрямо П. и да цели само и единствено неговото дескридитиране. Напротив,
самият подсъдим в обясненията си, казва, че двамата с пострадалия не са имали дрязги, или конфликти помежду си.
Опитът да обясни инициирането на наказателното производство срещу него, с
наличие на влошени в миналото отношения между пострадалия и брат му, не звучи убедително. Безспорно е и, че
единственият очевидец освен свидетелите на обвинението, е самият пострадал.
Това не изключва обаче показанията на свидетелите посочени от него, като годни
доказателствени средства в производството. И доколкото те се подкрепят и от
обективно установеното на пострадалия увреждане, отговарящо по локализация и
медико-биологична същност на описания от свидетелите на обвинението механизъм
на причиняване, то съдът намира че именно тези показания, следва да бъдат
кредитирани. Действително, при разпита на вещото лице в съдебно заседание, експерта
уточнява, че установеното увреждане е възможно да е получено и от удар в
дръжката на греблото за сняг. Никой от свидетелите на защитата, нито самия
подсъдим обаче, не сочи удара като такъв именно в посочената част на греблото, а освен това такъв механизъм на причиняване,
по изложените по – горе съображения, като противоречащ на кредитираните от съда
показания и звучащ житейски неубедително, съдът изключва.
Подсъдимият е осъждан. По НОХД № 590/05 г.
на РРС му е наложено наказание “пробация” за извършено престъпбение по чл. 229б
ал.1 от НК. С присъда по НОХД № 55/26.05.2011 г. по описа на РС Търговище е
признат за виновен в извършено престъпление по чл. 213а ал.2 т.1 вр. с ал.1 и
чл. 26 от НК, като му е наложено наказание “лишаване от свобода” за срок от три
години, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от четири години и
наказание “глоба” в размер на 3 000 лв. В представената характеристична
справка на подсъдимия се сочат регистрирани девет негови криминални прояви,
сред които измами, изнудване, закана за убийство, както и наличие у подсъдимия
на отрицателно отношение към органите на властта.
Въз основа на така установеното от
фактическа страна съдът намира за установено от правна страна следното:
Безспорно установено е, че с действията си,
подс. П. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл.130 ал.1 от НК. Подсъдимият е нанесъл удар с глава в областта на лицето
на пострадалия, в резултата на което е нарушил физическата неприкосновеност на
последния. По несъмнен начина се установява от обективна страна осъществения
престъпен резултат - в следствие на този удар на тъжителя са причинени: мозъчно
сътресение, контузия на носа, със счупване на носни костици, хематоми около
двете очи и носа. Характера на причинените на пострадалия увреждания се
установява от заключението на назначената по делото съдебномедицинска
експертиза. По своята медико биологична същност тези увреждания, съвпадат с
правните критерии за съставомерност на деянието по чл.130 ал.1 от НК.
Причинените увреждания на физическата цялост на тъжителя са довели временно
разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия, представляващо
лека телесна повреда по смисъла на наказателния закон.
Деянието е
съставомерно и от субективна страна - действайки при пряк умисъл, подсъдимия е
съзнавал, че нанася удар в лицето на пострадалия и че този удар ще доведе до
увреждане на здравето на последния. Съзнавал е общественоопасния характер на
деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните му последици и е искал
тяхното настъпване – причинената лека
телесна повреда. За горното свидетелства механизма на причиняване на
увреждането – чрез удар с глава в основата на носа на тъжителя, в която част на тялото той е бил нанесен. Обстоятелството,
че удара е предхождан от словесно пререкание между пострадал и подсъдим, налага
извода, за внезапен умисъл при осъществяване на престъплението и следва да бъде
преценявано при индивидуализацията на наказанието.
Съставомерността на деянието от обективна и
субективна страна предопределя и ангажирането на наказателната отговорност на
подсъдимия. В случая предпоставки за
определяне на наказанието за така осъщественото съставомерно по чл. 130
ал.1 от НК престъпление, при условията на чл. 55 от НК, не бяха установени.
Липсват многобройни, или изключителни смегчаващи отговорността на подсъдимия,
които да налагат извода, че и най-лекото предвидено в закона наказание не
съответства на тежестта на извършеното деяние. При това положение, наказанието
следва да бъде индивидуализирано при съблюдаване разпоредбата на чл. 54 от НК.
Същевременно, съобразно забраната на reformatio in peius, съдът не е в състояние да наложи наказание различно по
вид от определеното от първоинстанционния съд при предходно разглеждане на
делото наказание “пробация”, доколкото другата алтернативна санкция по закон е
наказание “лишаване от свобода”. За да определи продължителността на
приложимите пробационни мерки, тъй като по отношение на техния вид, отново е
обвързан от Закона и предходната присъда по делото, като отегчаващи
отговорността обстоятелства, касаещи степента на обществена опасност на
подсъдимия бе преценено обстоятелството, че същия е осъждан за престъпление от
общ характер по чл.213а от НК, както и че представената по делото справка,
съдържа лоши характеристични данни, очертаващи го като личност с явно негативно
изразено отношение към установения правов ред в държавата. Като отегчаващи
отговорността обстоятелства касаещи степента на обществена опасност на самото
деяние, бяха съобразени броя и вида на причинените на пострадалия телесни увреждания.
Като такива следва да бъде преценявано и непосредствено предхождащото
настоящото деяние поведение на подсъдимия, при което той е отправил псувни към
тъжителя. Като единствено смегчаващо обстоятелство в тази насока бе отчетено, скарването между подсъдим и пострадал преди
удара, налагащо извода за извършване на деянието при внезапен умисъл. Ето защо
и по изложените по – горе съображения, макар да счита, че същите налагат
определяне на наказание “лишаване от свобода” към средния размер, съдът не е в
състояние да наложи такова. По тези именно съображения, при превес на
отегчаващите отговорността обстоятелства и наложеното наказание “пробация”,
включващо единствено задължителните пробационни мерки за срок от шест месеца –
в минималния предвиден от закона срок, намира за занижено и несъответстващо на
тежестта на престъплението, но не е в състояние да увеличи, или да включи и
нова пробационна мярка, съобразно процесуалния ред, по който се развива делото.
Изложеното налага и извода, че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание
“пробация”, включващо мерките по чл. 42а ал.1 т.1 и т.2 от НК за
срок от шест месеца всяка от тях.
Съставомерността
на деянието на подсъдимия води до извод за основателността на претенцията по
чл.45 от ЗЗД. Безспорно установени по делото са елементите на фактическия
състав на института на непозволеното увреждане – противоправното виновно
извършено от подсъдимия спрямо тъжителя деяние и причинените неимуществени
вреди на пострадалия – претърпените от него нематериални, неблагоприятни вредни
последици, както и причинната връзка между поведението на подсъдимия и престъпния
резултати. При съобразяване разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът намира че
претенцията за обезщетение в размер на 3 500 лв. / уважения при първоначалното
разглеждане на делото размер/, се явява прекомерно завишена. По делото не се
събраха доказателства за изключителни физически, или психически негативни
изживявания у пострадалия, извън обичайните определени от медицинските критерии
за всяко от уврежданията. Според вещото лице обективния оздравителен период при
счупването на носните костици е сравнително кратък- 20 дни, а този за
сътресението на мозъка за около месец. Същевременно, от значение за определяне
справедлив размер на обезщетението, е това че на пострадалия са причинени три
отделни наранявания в областта на носа и отделно мозъчно сътресение. Ето защо,
съдът като прецени характера и степента на търпените от пострадалия болки и
страдания в резултат на уврежданията, както и последващите и предизвикани от инцидента
субективни емоции у него, намира за справедливо обезщетение такова в размер на 2
500 лв., в какъвто размер следва да бъдат уважен и предявения граждански иск. Законната лихва върху тази сума се следва,
така както е поискана - от датата на увреждането, от когато се дължи съгласно
разпоредбата на чл.84 ал.3 от ЗЗД. В останалата си част, искът следва да бъдат
отхвърлен, като недоказан.
Признаването на подсъдимя за виновен,
предпоставя и осъждането му да заплати държавна такса върху уважената част на
предявените граждански искове по сметка на РРС.
В този смисъл съдът постанови
присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: