Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12. 07. 2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ИРИНА СТОЕВА
при секретаря
Надежда Масова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№
2665 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение от 10.10.2018г. по
гр.д.№ 65603 по описа за 2014 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав се: ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.
108 от ЗС, предявен от М.С.К., за признаване за установено правото й на
собственост и осъждане на ответника Г.П.К., да й предаде владението върху
следните имоти: ¾ идеални части от първи етаж от триетажна
жилищна сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1976.423,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.1976.423.1.1 в сграда 1
, съгласно кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед №
РД-18-3/11.01.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, и с площ на обекта от
102.38 кв.м., без включени тераси, а с включени тераси – 113.66 кв.м.; ¼
идеални части от мазе № 1 с площ от 15.57кв.м.; мазе № 2 с площ от
9.98 кв.м., и двете принадлежащи към трети етаж с идентификатор № от описаната
по-горе триетажна жилищна сграда;
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.С.К., искове с правно основание чл.
59 ЗЗД за осъждане на Г.П.К., да й заплати обезщетение в размер на сумата от 10
200 лв. - за ползването на 57/114 идеални части от първия етаж от сградата
с идентификатор на имота 68134.1976.423.1.1 без основание за това за периода от
09.04.2013г. до 14.09.2014г., както и обезщетение в размер на сумата от 2300 лв. - за
ползването на ¾ идеални части от първия етаж с идентификатор на имота 68134.1976.423.1.1
и равняващи се на 85.5/114 идеални части от правото на собственост върху имота
за периода от 15.09.2014г. до 28.11.2014г.
В тежест на ищеца/в полза на ответника
са възложени разноските по делото.
С решение от 10.12.2018 г. по реда на
чл.247, ал.1 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение
от 10.10.2018 г. като същото се счита постановено при
участието на трети лица помагачи на страната на ищеца – М.С.П., С.П.К. и И.Д.К..
Постъпили са въззивни жалби от:
1- М.С.К., ищец
пред СРС.
Решението
се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилно и необснованост на така постановеното решение. Неправилно СРС
бил приел, че ответника Г.П.К. е придобил на оригинерно
основание – давностно владение жилищния имот, както и
неправилно приел, че процесните мазета не са
самостоятелни обекти, а са обединени в общ обект поради това, че титула за
собственост на ищцата-договор за доброволна делба бил нищожен поради липса на
предмет. До този извод СРС достигнал като приел, че договора за доброволна
делба представлява сделка за разпределение ползване на съсобствена
вещ /сторед съда три обединени в едно мазета/. Сочи,
че от събраните гласни доказателства не се установило ответника да е владял
имота за периода 2000-2010 г. От събраните писмени доказателства се установило,
че ответника Г.К. е обитавал процесния първи етаж не
със съзнанието на собственик, доколкото бил допуснат в имота от самите съобственици към онзи момент – неговите родители. Противно
на приетото от СРС, от показанията на свидетелката М.С.се установило, че ищцата
до преди 5-6 години била упражнявала собственическите си права с действия,
които за трети лица /гости/ демонстрирали поведение на домакиня-стопанин на
имота. Установило се и, че за период от 4-5 години ответника и семейството му
били живели при родителите на съпругата му. Установило се, че за периода
2008-2010 г. били търсени експертни мнения за подялба на имота. От анализа на
свидетелските показания се достигало до извода, че ответника не бил упражнявал
владение върху процесните имоти като елемент от давностното владение, а именно – необезпокоявано, със
съзнанието на собственик в периода от 1986 г. до датата на предявяване на
исковата претенция. Установило се, че за периода 1996 г.- 2000 г. ответника не
бил живял в къщата в Драгалевци, а в дома на съпругата си. Ответникът бил само
държател; същият не бил провел действия с които да отблъсне собственическите
права по отношение на М.П., нито на И. и С. К.. Позовава се и на факта, че по
делото за съдебна делба – гр.д.№ 58105 по описа за 2014 г. на СРС, 77 състав,
ответникът бил заявил, че не притежава право на собственост върху процесния имот. СРС не бил съобразил и, че данъците били
плащани от С. и И. К., както и от третото лице помагач- М.П.. Като отхвърлил
иска по чл.108 ЗС, СРС неправилно отхвърлил и този по чл.59 ЗЗД. Неправилно
било решението и в частта в която бил отхвърлен иска за ревандикация
на мазетата. Сочи, че мотивите на съда били противоречиви. Счита, че е
недопустимо да се прогласи нищожност на делбата поради липсата на предмет като
не било установено към момента на сключване на сделката дали мазетата са
съществували като обекти или не.
Иска се първоинстанционното решение да бъде обезсилено, тъй като в диспозитава му липсвало посочване на конституираните по
делото трети лица помагачи, респ. да бъде отменено и претенциите й-уважени.
По въззивната жалба е постъпил отговор от Г.П.К., ответник пред СРС. Излага се становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на
така постановеното съдебно решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивницата нарушение на материалния и процесуален закон. Доводите
за недопустимост на обжалваното решение също били неоснователни. Сочи, че странте не спорели, че ответника упражнява фактическата
власт. Ищцата не била оборила законовата презумпция по чл.69 и чл.70 ЗС.
Установило се, че владението било постоянно, непрекъснато, явно и спокойно.
Сочи, че съгласно съдебната практика изискване за противопоставяне съществувало
само, ако се касае до съсобственост. В случая се касаело до владение на чужд
имот. Счита, че прекъсването на владението останало недоказано. Счита, че не
следва да се кредитират показанията на свидетелката М.С., тъй като същите не
почивали на лични впечатления. Сочи, че декларирането на имота и плащането на
данъците не били действия, които законът свързва с придобиването на собственост
по давност, респ. с изгубването му от неподалия данъчна декларация. Следвало да
се вземе предвид, че съгласно заключението на СТЕ мазетата не съществували под
номера, посомени от ищцата; налице бил гараж, който
не бил предмет на никакви прехвърлителни сделки.
Наред с това ищцата била задължена на основание чл.183 ГПК да представи
оригинал на приложената в препис по делото скица за реална делба. В о.с.з. а 03.04.2018
г. адв.М. заявила, че представя скица за реална делба
като сщата не съставлява неразделна част от
представения по делото договор за доброволна делба. В случай, че настоящата
инстанция уважи въззивната жалба в частта по иска по
чл.108 ЗС, то да съобрази във връзка с иска по чл.59 ЗЗД направеното от
ответника възражение за прихващане относно направените от ответника необходими
разноски и подобрения. Последните се установявали от разпита на свидетелите И.
и И.. Показанията на свидетеля Д.не следвало да бъдат кредитирани, тъй като
същият бил процесуален представител на ищцата и заинтересованите страни, както
и свидетелят нямал лични впечатления.
По
допустимостта на жалбата.
За
обжалваното решение въззивницата е била уведомена на
05.11.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 12.11.2018 г., т.е. същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е
правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
2-От третите
лица помагачи пред СРС- М.С.П., С.П.К.
и И.Д.К.. /В течение на процеса – на 28.05.2021 г. е починала въззивницата М.С.П. като на основание чл.227 ГПК са
конституирани наследниците й по закон- Г.П.К. и С.П.К.. Наследникът - Г.П.К.
заявява, че не поддържа въззивната жалба от името на наследодателката си, виж л.75 по делото пред СГС/. Всъщност
Г.П.К. не може да участва едновременно като ответник и трето лице помагач на
страната на ищцата. Затова тази въззивна жалба следва
да се счита подадена само от С.П.К. и И.Д.К., които отговарят на изискванията
на чл.219 ГПК.
Решението
се обжалва изцяло като се сочи, че
същото не съдържа мотиви досежно извършените от
третите лица помагачи по делото активни процесуални действия. Това водело до
нищожност на същото и като такова следвало да бъде обезсилено. Споделят се
мотивите във въззивната жалба на ищцата М.С.К..
Иска
се решението да бъде обезсилено като изцяло нищожно.
По въззивната
жалба е постъпил отговор от ответника
пред СРС- Г.П.К., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Сочи,
че решението не било нищожно, тъй като била спазена предвидената от закона
писмена форма. Решението било разбираемо и не противоречало на добрите нрави.
Следвало да се вземе предвид и, че СРС е постановил решение по чл.247 ГПК.
Съдебното решение не било и недопустимо. Следвало да се имат предвид
разпоредбите на чл.270, ал.1 ГПК, чл.223, ал.1 ГПК, както и, че третите лица не
упражнявали свое право на иск. Освен това мотивите на съда не се ползвали със
сила на пресъдено нещо /СПН/.
По
допустимостта на жалбата.
За обжалваното решение настоящата
инстанция приема, че въззивниците не са били надлежно
уведомени доколкото същите се представляват в процеса от адв.Ц.
/пълномощно на л.47 пред СРС/, а призовките са изпратени на личните им адреси.
Последните са върнати в цялост като СРС с разпореждане от 10.12.2018 г е приел, че следва да се
считат уведомени.
Въззивната жалба е подадена на 12.11.2018 г. като същата с оглед горните
мотиви следва да се счита, че е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е решение от 10.12.2018 г., постановено по реда
на чл.247 ГПК, съгласно което е допусната очевидна фактическа грешка в
решението от 10.10.2018 г. като третите лица помагачи
са вписани в диспозитива.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима, арг. и от чл.221, ал.1 ГПК.
По основателността на въззивните
жалби:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото
са посочени в жалбата.
По
допустимостта на обжалваното решение:
Недопустимо е решението, което не отговаря на
изискванията, при които делото може
да се реши
по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на
иск или ненадлежното
му упражняване, както и ако съдът
е бил десезиран. Липсата на положителна
или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато се касае до
относителна процесуална предпоставка, решението е недопустимо, само ако заинтересуваната страна се позовала
на липсата на процесуалната предпоставка, но въпреки това то
е било постановено, така и в РЕШЕНИЕ № 41 ОТ
02.02.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1540/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Действително,
в диспозитива на решението от 10.10.2018
г. не са посочени третите лица помагачи на страната на ищеца, които са конституирани
на основание чл.219 ГПК макар в мотивите /на л.304/ от съдебното решение
третите лица помагачи да са посочени като такива, вкл. с изписването на имената
им и заявеното от тях становище по предявените искове. При това положение
налице е очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК, която грешка е
отстранена с решение от 10.12.2018 г.
Наред
с това константната съдебна практика приема, че непосочването на третите лица
помагачи в диспозитива на решението не означава, че
същото е недопустимо.
Разрешаването
и на двете производства /по чл.108 ЗС и за делба/ изисква предварителна
преценка на кого принадлежи правото на собственост, поради което не може да се
счете, че разрешаването на спора за допустимостта на делбата обуславя
разрешението на спора по чл.108 ЗС.
Затова и въззивната
инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
В решение № 355 от
03.10.2012 г. по гр. д. №
35/2012 г. на ВКС, І г.о.,
е прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън
пределите на правораздавателната власт на съда, или
когато не е изразено в писмена форма или не
е подписано, или когато волята на
съда не може
да бъде изведена
поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и представените
с касационната жалба решение № 123 от
04.04.2012 г. по гр. д. №
777/2011 г. на ВКС, І г.о.,
и решение № 437/11 от
10.04.2012 г. по гр. д. №
1209/2010 г. на ВКС, І г.о.
Действително процесуалният закон не определя с отделен
текст кое съдебно решение е нищожно, но следва
да се има
предвид, че по естеството си
съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен
спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко
решение, което не дава възможност
да бъде припознато
като валиден съдебен акт поради
липса на надлежно волеизявление. Към настоящия момент
вече е дадено и задължителното тълкуване на въпроса, обективирано
в решение № 668 на ВКС,
ІГО, постановено по гр. д. № 1790/2009 г. Според същото съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав
на съда, когато излиза извън
пределите на правораздавателната власт на съда, когато
решението не е изразено в писмена форма или е неподписано,
когато волята на съда не
може да бъде
изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви
не се приравнява
на липса на надлежно волеизявление,
поради което не води до
нищожност на съдебното решение, така и в ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 145 ОТ 27.03.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2882/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
Налага се извод, че въззивната
жалба, подадена от третите лица помагачи е неоснователна.
По
съществото на спора:
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че за установяване правото
на собственост на ищцата върху процесните недвижими
имоти, по делото били представени титули за собственост – нотариални актове, в
които били обективирани извършвани разпоредителни
действия в полза на ищцата и от които се установявало, че същата е придобила
въз основа на тях в собственост ¾ идеални части от първи етаж в триетажната
сграда, както и ¾ идеални части от мазета /1/103+51/103325.50/103/, прилежащи към трети
етаж от сградата, от който също придобила част от съсобствеността. В този смисъл СРС е приел, че между страните
не е налице спор относно правата възникнали в полза на ищцата въз основа на прехвърлителните сделки. В качеството си на собственик на
имотите ответникът се позовавал на изтекла в негова полза придобивна
давност в резултат на необезпокояваното трайно владение върху имота за период
над 10 години и в този смисъл придобитото от него впоследствие право на
собственост. Освен това, направено било и възражение за нищожност на
представения по делото договор за доброволна делба, което следвало да бъде
разгледано инцидентно при разглеждане съществото на спора.Според СРС договорът
за доброволна делба представлявал установена възможност за правните субекти да
прекратят една съществуваща между тях съсобственост, като отделните идеални
части от вещта се трансформирали в определени реално съществуващи обекти. В този
смисъл била изразена и волята на страните по процесния
договор за доброволна делба, а именно – ищцата и нейната баба М.П., като
притежаваните от тях в идеални части недвижими вещи били поделени с взаимни
отстъпки между тях, така че всяка от съделителките да
може да ползва самостоятелно определен обект, като в този смисъл на ищцата били
предоставени мазе № 2, мазе № 3, склад с баня – принадлежащи към трети етаж,
като мазе № 1, заедно със самостоятелен склад било поставено в общ дял и
съвместно ползване между тях. Въз основа на представените по делото писмени
доказателства съдът е приел, че
извършването на делбата било в съответствие с нормативно установените
изисквания за това, в изискуемата за това писмена форма с нотариална заверка на подписите, при
участие на всички съсобственици с права върху имотите – предмет на делбата. Правата,
които заявявал ответника в качеството си на собственик, касаели имот извън тези
по делбата, а именно – първия етаж от къщата. Придобиване правото на
собственост въз основа на изтекла придобивна
давност в полза на позоваващия се на
същата субект като оригинерен способ било възможно да
измести правото на придобилия собствеността въз основа на деривативен
пособ – чрез прехвърлителните
сделки. Съдържанието на фактическия състав на придобивната
давност като способ за придобиване право на собственост включвало: владение
върху вещта чрез упражнявана върху нея фактическа власт, което да не е било
прекъсвано или обезпокоявано, както и владението да е продължило в продължение
на 5 години – когато е добросъвестно или в продължение на 10 години – когато не
е добросъвестно /в случай, че лицето знае, че не разполага с правно основание
за упражняваното от него владение върху имота/, както и намерението на
упражняващият фактическа да свои вещта.
В случая от събраните по делото гласни доказателства
се установило категорично, че ответникът е ползвал процесния
първи етаж за период по-дълъг от 10 години, като не се установявало този период
да е бил прекъсван, както и
манифестираното намерение от страна на ищеца да свои вещта да е било
осуетявано от притежаващия правото на собственост, придобито чрез правна
сделка. В този смисъл установило се, че ответникът е обитавал процесния първия етаж за задоволяване на жилищните му нужди
непрекъснато в периода след 2000 г., когато се разделил със съпругата си. От
показанията на свидетелите се установило, че той се е грижел за поддържането на
имота, извършване на необходимите ремонтни дейности в същия за запазването на
вещта, както извършвал и подобрения, които не били от категорията на
необходимите разноски, а единствено повишавали неговата стойност. Установило се
неформално постигнатото съгласие между ответника и праводателите
на ищцата той да ползва първия етаж, като останалите два етажа от къщата да се
ползват от бащата на ищцата и тяхната майка и което свидетелствало за
необезпокоявано владение от неговата страна. Нещо повече, срокът на придобивна давност бил изтекъл още преди извършване на прехвърлителните сделки в полза на ищцата в периода
2013г.-2014г., като веднага след това същата заявила собственическите претенции
спрямо ответника за освобождаване на придобития от нея в съсобственост недвижим
имот, представляващ първия етаж от къщата. Институтът на придобивната
давност не се ползвал с обратно действие, като правото на собственост се считало
за възникнало по отношение на владелеца към момента на изтичане на срока за
това, респ. 5 или 10 години. В случая съдът е приел за приложим 10-годишния давностен срок, доколкото ответникът действал със знанието,
че не притежава правото на собственост върху имота, като бил допуснат във
владение в същия от собствениците, без последните да са се противопоставили на
намерението му да свои вещта. С оглед на тези си мотиви СРС е достигнал до
извода, че е установено правото на собственост на ответника върху процесния първи етаж от къщата, поради което и доколкото не
бил налице елемент от фактическия състав на иска по чл. 108 ЗС, а именно
установяване правото на собственост на
ищеца върху имота, същият следвало да бъде отхвърлен изцяло. Неоснователни
се явявали и ревандикационните искове по отношение на
останалите обекти, а именно мазе № 1 и мазе № 2, доколкото от заключението по
изслушаната съдебно-техническа експертиза се установило категорично, че същите
не съществуват като самостоятелно обособени обекти, а са представляващи части
от едно общо помещение обединяващо т.нар. три мазета, което е с общ вход, без
да са налице преградни стени между тях. Тези спомагателни помещения съдът е приел
като прилежащи към отделните обособени обекти в сградата и представляващи етажи
от къщата като придадени идеални части към тях от общите части на сградата. В
този смисъл, така предявения иск за установяване правото на собственост върху
реално обособени обекти съдът е намерил
за неоснователен, без да отрича правото на собственост на ищцата върху идеални
части, прилежащи към третия етаж на сградата и равняващи се на площта на
„мазетата“ – предмет на исковете. Обективираното в
договора за доброволна делба, с което по съгласие на страните по него били
поставени в дял и изключителна собственост в полза на ищцата процесните „мазета“ съдът намерил, че по своя характер
представлява постигнато съгласие между тях за разпределяне ползването на съсобствената им вещ, която от своя страна представлявала
идеални части от общите части, т.е. нямала качеството на самостоятелен обект.
Доколкото не било налице реално съществуващ предмет по договора, същият се
явявал нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1
ЗЗД, за което съдът бил оправомощен да следи
служебно.
С оглед на тези си мотиви и
доколкото предявените искове за неоснователно обогатяване се явявали обусловени
от основателността по исковете по чл. 108 ЗС, СРС е счел същите за
неоснователни, доколкото обезщетение не се дължало от ответника, предвид, че
към момента на придобиване собствеността от ищцата, по отношение на процесния имот бил изтекъл срокът на придобивната
давност, на която ответникът изрично се бил позовал.
Неоснователно се явявало и
възражението на ответника за прихващане за извършените подобрения в имота,
предвид, че се установило, че насрещното вземане не съществува.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция
приема следното:
В настоящето производство
сме сезирани с иск по чл.108 ЗС.
Според чл. 108 ЗС
собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без да има основание за това. Основателността на предявения иск предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот, 2/ процесният
имот да се владее или държи от ответника /да се намира във фактическата му
власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно основание. Тежестта
на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца, а на третото
/основанието за владение/ – върху ответника.
Искът по чл.108 ЗС съдържа в
своя предметен обхват установителен иск за
собственост към момента на постановяване на съдебния акт и предаване на
владението на имота от владеещия несобственик на невладеещия собственик.
Целта на защитата е да се
възстанови фактическото владение върху вещта на титуляра
на вещното право, който е оправомощен да владее
вещта, т.е. ревандикацията има за предмет да установи
със сила на пресъдено нещо /СПН/ правото на
собственост на ищеца съгласно заявеното от него придобивно
основание и да се осъди ответника да предаде фактическата власт.
Ищцата
– М.С.К. твърди да е собственик на 3/4 идеални части, равняващи се на 85,5/114
идеални части от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ
първи етаж от триетажна жилищна сграда разположена в поземлен имот /ПИ/ с
идентификатор 68134.1976.423, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
68134.1976.423.1.1 в сграда 1 и адм.адрес: гр.София,
ул.“********с предназначение – жилище, както и на ¼ идеални части, равнавящи се на 4/16 идеални части от мазе № 1 с площ от
15,57 кв.м., което мазе принадлежало към трети етаж от 3-етажната жилищна
сграда, който трети етаж представлявал самостоятелен обект с идентификатор 68134.1976.423.1.3,
както и на мазе № 2 с площ от 9,98 кв.м., което също принадлежало към трети
етаж от 3-етажната жилищна сграда, който трети етаж представлявал самостоятелен
обект с идентификатор 68134.1976.423.1.3.
Иска
се от съда да осъди на основание чл.108 ЗС ответника – Г.П.К. да й предаде
владението върху целите гореописани имоти. Предявен е и иск по чл.59 ЗЗД за
заплащане на сумата в размер на 10 200 лв., представляваща обезщетение за
периода от 09.04.2013 г. до 14.09.2014 г. за ползване без правно основание на
собствения й имот 57/114 идеални части от правото на собственост върху
недвижимия имот, представляващ първи етаж с идентификатор 68134.1976.423.1.1,
както и сумата в размер на 2300 лв., обезщетение за ползване за периода от
15.09.2014 г. до датата на завеждане на исковата молба – 28.11.2014 г. за
85,5/114 идеални части за същия имот.
Претендира се и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането.
Действително, защитата на
субективното материално право в случая е заявена чрез осъдителен иск, а
постановяването и на диспозитива за признаване на
правото на собственост е резултат от наличието на съдържащите се в иска за ревандикация две части: първата, с която претендираното право се отрича или признава, и втората с
която, в случай на признаване на правото на собственост, ответникът /ответниците/ бива осъден да предаде владението на имота на
неговия собственик, виж приетото в т.2
на ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 14.03.2016 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2014 Г., ОСГК НА ВКС по иска по чл.108 ЗС.
Видно
от обстоятелствената част на исковата молба ищцата основава иска си за
собственост на следните прехвърлителни сделки:
договор за дарение на недвижим имот от 29.03.2013 г. , обективиран
в нот.акт № 36, том втори, рег.№ 10286 от 2013 г. за
1/114 идеални части от имота; договор за покупко-продажба на недвижими имот от
09.04.2013 г., обективирана в нот.акт
№ 72, том втори, рег.№ 11398 от 2013 г. за 56/114 идеални части, договор за
покупко-продажба на идеални части от недвижими имоти от 15.09.2014 г., обективиран в нот.акт за
покупко-продажба на идеални части № 187, том четири, рег.№ 29121 от 2014 г. за
28,5/114 идеални части. Като по отношение на мазетата се позовава и на договор
за доброволна делба на съсобствени имоти от
23.09.2014 г. Твърди, че по силата на сделките придобила и собствеността върху
трети етаж от сградата, към който принадлежали мазетата. В тези имоти била
съсобственик с баба й М.С.П..
С
отговора по исковата молба в срока по чл.131 ГПК ответникът Г.П.К. е оспорил
правото на собственост на ищцата като направил възражение за придобивна давност /л.40 по делото пред СРС/ . Твърди се,
че по устно споразумение с праводателите на ищцата и
бившия им съсобственик – М.С.П. /майка му, баба на ищцата/ е установил владение
върху процесния недвижим имот за себе си през 1986
г., т.е. своенето било продължило 29 години и било
неоспорено от никого, вкл. ищцата в резултат на което придобил собствеността на
основание чл.79, ал.1 ЗС. Във връзка с иска по чл.59 ЗЗД е напрвено
възражение за прихващане с направените подобрения и разноски в периода от
09.04.2013 г. до 14.09.2014 г. и за периода от 15.09.2014 г. до 28.11.2014 г.
Твърди се нищожност на договора за доброволна делба от 23.09.2014 г.- същият
бил сключен без негово участие като съсобственик. Наред с това е посочено, че
обектите по договора за доброволна делба били предмет на иск за делба по който
било образувано гр.д.№ 58105 по описа за 2014 г. на СРС, 77 състав. Поискано е
съдът да задължи ищцата да представи оригинала или официален препис на представената
с исковата молба „скица за реална делба“ към договора за реална делба. По това
искане съдът се е произнесъл с нарочно определение от 30.01.2018 г. като на
основание чл.183 ГПК е задължил ищцовата страна да
представи оригинала на същата като е дадена и възможност в случай, че ищцата не
разполага с такъв, да бъде изискан от преписката на нотариуса, виж л.213 от
делото пред СРС.
Видно
от отразеното в протокола от 03.04.2018 г.
пълномощника на ищцата е посочила, че представя скица за реална делба
като същата не представлявала неразделна част от представения по делото договор
за доброволна делба между ищцата и третото лице помагач – М.П.. В същото
съдебно заседание съдът е извършил констатация между представената скица в
оригинал и намиращата се на л.26 и е констатирал идентичност.
Видно
от заключението на допуснатата, представена и приета от съда,
съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, представената по делото „скица за реална
делба“, л.26 по делото, не отговаря на действителното изпълнение на място,
относно мазе № 1 и мазе № 2, които мазета на място са обединени в едно. Вещото
лице е констатирало, че разделителната стена между тях не е изпълнена и достъпа
се осъществява само от една врата, тази посочена към мазе № 1. Врата към мазе №
2 не съществува. Врата към мазе № 3 не същществува на
място. Има само една врата към мазе № 3 и склад, разположени в североизточната
част на сутерена. Касае се до обекти, намиращи се в сутеренния етаж на сградата,
разположени в югозападната и североизточната част на сутерена, намиращи се
между входното предверие, стълбищен
вестибюл и стълбищна клетка. Вещото лице е
констатирало, че в прехвърлителните сделки досежно основните първи и втори жилищен етаж не са посочени
прилежащи към тях конкретни мазета, а само процент идеални части от общите
части на сградата. В този процент идеални части от общите части на сградата
са причислени, общите части по своето естество, които са неделими и се
ползват от всички съсобственици и такива по своето предназначение, както са
в случая складовите помещения /мазета/ в сутеренния етаж и подпокривното пространство.
Видно
от съставения за публичното съдебно заседание, състояло се на 06.12.2016 г.
заключението на вещото лице не е било оспорено от нито една от страните /виж
л.134 по делото пред СРС/. Същото се приема за компетентно изготвено от
настоящата инстанция поради което съдът го кредитира. Самото заключение е
изготвено и при проверка на т.нар.“скица реална делба“ на която се позовава
ищцата и която скица е представена с исковата молба /виж по-горе/.
С
оглед на това заключение настоящата инстанция приема, че процесните
мазета представляват общи части, които съгласно чл.38, ал.3 ЗС не подлежат на делба. Това е още едно
основание за нищожност на договора за делба на който ищцата основава
претенцията си по чл.108 ЗС.
Съгласно ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 27.04.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2020 Г., ОСГTК НА ВКС съдът
е длъжен да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки
или на отделни
клаузи от тях, които са
от значение за решаване на
правния спор, без да е направено
възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства.
Невъзможността на
предмета като основание за нищожност
на сделките
може да е правна или фактическа.
Когато невъзможността на предмета е правна,
тя може да
се установи от самия договор
и тогава съдът трябва да я констатира
служебно. Когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от
договора, съдът няма задължение да я разкрие.
В
конкретния случай съдът приема, че невъзможността
на предмета е правна.
Ако
пък кредитираме показанията на свидетелите, разпитани на страната и на ищцата,
и на ответника, то от тях се установява, че вместо мазета там има гараж.
При положение, че не се
установи процесните мазета да са обособени като два
самостоятелни обекти и при съобразяване с това, че в производство по чл.108 ЗС
съдът не може да обособява самостоятелни обекти, които реално не съществуват
като такива, то искът и на това основание се явява неоснователен. След като не
съществуват два самостоятелна обекта, то и няма как същите да са били обект на прехвърлителна сделка.
С постановените по реда на чл.
290 ГПК Решение № 5 от
11.04.2015 г. по гр. д. №
3832/2015 г., І г.о., Решение
№ 345 от 05.12.2011 г. по гр. д. № 1551/2010 г., ІІ г.о. и Решение № 40 от
25.03.2016 г. по гр. д. №
4994/2015 г., ІІ г.о. е разяснено,
че обект на правото на
собственост могат да бъдат вещи,
които имат самостоятелно съществуване, като видът на
самостоятелните обекти в сградите е нормативно установен и се означава в одобрените от техническите органи архитектурни проекти. Последното се отнася както
за архитектурните проекти, одобрени при действието на ЗУТ (като част от инвестиционните
проекти), така и за тези по
отменените нормативни актове за териториално
и селищно устройство, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 19 ОТ
23.06.2020 Г. ПО ГР. Д. № 2689/2019 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.
Доколкото на ищцата с
доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определението от
27.03.2015 г., е указано, че носи тежестта да докаже правото си на собственост,
т.е. вкл. и по отношение на процесните мазе № 1 и
мазе № 2, то при прилагане на последиците от недоказване, изводите на първоинстанционният съд са правилни.
По
възражението за придобивна давност:
Правото на собственост се изгубва, ако друг го
придобие или собственикът се откаже от него, арг. от
разпоредбата на чл.99 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗС „Правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение
в продължение на 10 години”.
Обективният елемент
на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт
върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/
предполага наличието на намерението да се свои
вещта. Именно затова, за да
се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност.
За да е основание
за придобиване на един имот
по давност, владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, несъмнително,
явно и спокойно.
В показанията си свидетеляА.сочи, че ответника е живял на долния етаж /първия етаж/, брат му
на горния, а майка им- на третия. На този първи етаж ответника е живял със
семейството си. След като се развел продължил да живее там. Имал поведение на
„добър стопанин“, правил ремонт; дори когато се разделил със съпругата си
направил много голям ремонт, санирал, нови климатици поставил, ремонтирал баня, кухня. През времето,
когато свидетелят е ходел на гости, ответника употребявал за жилището израза „у
нас“. Ответникът се развел с жена си Г. през 2000 г. До развода свидетелят
често ходел у тях. След това ходел по-рядко, но поне веднъж в месеца. Сочи, че
след 2003 г. ответникът също живеел там. По това време свидетелят ходил да
монтира антена на баба М. /починалата в течение на процеса/ като тя казала, че
няма ключ и необходимата вещ за монтажа следвало да се донесе от ответника,
който единсвено имал ключ за „долу“. С оглед
наблюденията връху отношенията между двамата братя,
свидетелят е останал с впечатление, че братът на ответника не е имал претенции
към първия етаж. Показанията на свидетеля са преки; познават се с ответника от
1986 г. и често са си ходели един на друг на гости. Свидетелят сочи, че
ответника непрекъснато влагал пари и правел подобрения на имота. Последното,
което е направил е санирането на къщата. Според свидетеля, ако Г. е мислел,че
първият етаж не е негов, нямало е да полага такива грижи за него. Според свидетеляА.„Братята не са имали конфликти за имота“.
Обстоятелството, че ответника е правил
ремонт на първия етаж се потвърждава и от показанията на свидетеля И., който е правил ремонта през 2009 г., както и е правил
консултации по ремонта през 2013 – 2014 г. Наред с това свидетелят сочи, че „на
С. /брата на ответника/ му беше известно, че се прави ремонт, виждал ме е и мен
там…дори като правих банята е идвал вътре при мен, за да види какво правя.“
Свидетелят
И. е категоричен, че в апратамента на първия етаж
живее Г. и никой от роднините му. Свидетелят е участвал при извършване на
ремонтните дейности /които не били спирали там/. Свидетелят сочи, че
организацията на ремонтите и заплащането им е правено само от Г.. Свидетелят не
е присъствал на случай в който някой да се противопостави на ремонта: „Никой не
е дошъл да възрази за нещо или да направи забележка“.
Въззивната
инстанция намира, че показанията на
свидетеля Д.не следва да бъде кредитирани по арг.
от чл.172 ГПК, тъй като същият е адвокат на ищцата и третите лица помагачи на
страната на ищцата - С.К. и И.К.. Същият е участвал при съставяне на протоколи
през 2013-2014 г. относно това, че М.П. не можела да си влезе в мазето. Самото
за пълнота на изложението и доколкото показанията на този свидетел съответстват
на показанията на останалите свидетели, ще посочим, че извършеният от ответника
ремонт през 2008 – 2009 г. свидетелят нарича „голямото замърсяване“.
Що се касае до показанията на свидетелката С., то същите не могат да установят
конкретни обстоятелства; свидетелката е ходила в къщата „два или три пъти,
докато живееха всички там от семейството.Това е 80-та година.“ Свидетелката
говори за „един ден“…“Това беше 7,8 до 10 години преди това, но е повече от пет
години, но точно не мога да кажа“. Единствените конкретни моменти за които
свидетелката дава показания е, че „около 2000 г. Жоро се върна сам.“, както и,
че „около 2008-2010 г.“ на първия етаж е дошла да живее и постоянната приятелка
/по онова време/ на ответника.
При съвкупната преценка на показанията
на свидетелите настоящата инстанция приема за правилен извода на СРС, че
ответника е придобил правото на собственост върху процесния
първи етаж от триетажната фамилна сграда, по давност. Това владение е установено
през 1986 г. като „смущаването“ е едва през 2013 г.- 2014 г. във връзка с
предприетите действия по прехвърляне собствеността на части от къщата на
ищцата. Към този момент, както и СРС е приел, ответникът вече е бил придобил
правото на собственост по давност и това „смущаване“ не може да има ретроактивно действие. Презумпцията на чл.83 ЗС не беше
оборена. Дори да приемем, че за известен период ответника не е живял в къщата,
то включително от показанията на свидетелката С., разпитана на страната на
ищцата, се установява, че ответника се е върнал в къщата около 2000 г., което
означава, че до подаване на исковата молба – 28.11.2014 г. десетгодишния придобивен срок вече е бил изтекъл. Този 10-годишен давностен срок е изтекъл и дори да приемем, че владението е
било смутено през 2013 г.
Следва да отбележим, че константната
съдебна практика приема, че декларирането и плащането на данъци за един имот не
доказва „своене“.
Настоящата инстанция приема, че
извършените от ответника ремонтни действия също обективират
„своене“ като елемент на чл.79 ЗС.
„Търсенето
на експертни мнения за подялба на имота“ съдът също намира за своене доколкото ответника е искал „да узакони“
собствеността си върху първия етаж.
Действително, в молбата на л.190 от делото пред СРС, за
която не се спори, че е депозирана в делбеното
производство, Г.П.К. е посочил, че не притежава друго жилище освен втори етаж,
който е предмет на делбата и нямал къде да живее. Самият иск за делба, обаче, е предявен от Г.П.К.. Настоящата инстанция
приема, че заявеното в тази молба е защитна теза на Г.П.К., за да обоснове
основателността на претенцията си заявена със същата молба за допуснате от съда на привременни обезпечителни мерки.
Що се касае до мазетата следва да
отбележим, че съгласно съдебната практика
общите части не могат да бъдат
придобивани чрез сделка или по
давност - решение №
60119 от 22.12.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 1295/2021
г., II г. о., решение № 103 от
20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2019 г., I г. о., РЕШЕНИЕ № 60119 ОТ
22.12.2021 Г. ПО ГР. Д. № 1295/2021 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.
В
конкретния случай се установи, че „мазетата“ са включени като придадени идеални
части към всеки един от етажите към общите части на сградата.
Нещо повече, в РЕШЕНИЕ
№ 113 ОТ 18.01.2021 Г. ПО ГР. Д. № 1160/2020 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС се приема, че: общите части не могат
да бъдат предмет на предаване
на владението в отношенията между етажните собственици. Засегнатият етажен собственик може да иска осигуряване
на достъп до съответната обща част, но
не може да
претендира нейната ревандикация.
Налага се извод, че обжалваното
решение в частта по иска по чл.108 ЗС е правилно и като такова ще следва да
бъде потвърдено.
По
иска по чл.59 ЗЗД:
Изхода по този иск е обусловен от
изхода по иска по чл.108 ЗС, което в настоящата хипотеза обуславя неговата
неоснователност.
В този смисъл и съдът не дължи
произнасяне по възражението за прихващане, направено от ответника в срока по
чл.131 ГПК.
Поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно
и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивниците разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в размер на 1500 лв.-адв.възнаграждение
за процесуално представителство; съдът му ги присъжда доколкото договора за
правна защита и съдействие служи за разписка за реалното извършване на този
разход.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 10.10.2018 г. по гр.д.№ 65603 по описа за
2014 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав, поправено с решение от 10.12.2018 г. по
реда на чл.247 ГПК.
ОСЪЖДА
М.С.К., ЕГН **********, С.П.К., ЕГН ********** и И.Д.К., ЕГН **********,
всички със съдебен адрес: ***, офис 4-адв.Ц., да заплатят на Г.П.К., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, партер- адв. К.А., сумата в
размер на 1500 лв.-адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на ищцата М.С.К.
– С.П.К. и И.Д.К..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в
1-месечен срок от връчването му пред ВКС на РБ, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: