Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 20.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав,
в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 1409 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 05.09.2018
г. на ищцата Ж.Г.Я. и по въззивна жалба на ответника „Чистота-Искър“ ЕООД срещу
решението от 16.07.2018 г. по гр. дело № 82017/2017 г. на Софийския районен
съд, 141 състав.
Жалбоподателката-ищца обжалва решението в
частта, с която са отхвърлени исковете й по чл.200, ал.1 КТ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 30 980,81 лв. до
пълния предявен размер от 60 000 лв. и за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 2 398,96 лв., представляващи разликата между
получената пенсия за инвалидност поради трайно намалена работоспособност от 57%
и пропуснатото трудово възнаграждение за периода 30.05.2017 г. – 19.11.2017 г.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Жалбоподателката поддържа, че решението е неправилно,
тъй като СРС не е съобразил факта, че преведената на ищцата сума по сключената
от работодателя задължителна застраховка „Трудова злополука“ в размер на
30821,70 лв. обезщетява само имуществените вреди, изразяващи се в разликата
между БТВ на ищцата и полученото от нея обезщетение за временна
нетрудоспособност и за трайно намалена работоспособност - 57 % съгласно
решението на ТЕЛК в резултат на трудовата злополука, т.е. твърди се че тази
сума е изплатена като обезщетение за настъпил риск – нетрудоспособност, като
отговорността на застрахователя не включва неимуществените вреди, настъпили от
трудовата злополука, т.е. поддържа се, че застрахователят не покрива риска за
неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, поради което на намаляване
по реда на чл.200, ал.4 КТ подлежи единствено обезщетението за имуществени
вреди. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
представляващи разликата между получената пенсия за инвалидност поради трайно
намалена работоспособност от 57% и пропуснатото трудово възнаграждение за
периода 30.05.2017 г. – 19.11.2017 г., не са изложени конкретни доводи за
неправилност на решението, но се поддържа, че сумата е дължима от работодателя,
въпреки изплатеното застрахователно обезщетение. С оглед изложеното ищцата моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваните части и вместо него да бъде
постановено друго, с което исковете да се уважат до пълните предявени размери.
Претендира направените разноски пред въззивната инстанция.
В срока за отговор, ответната страна е
оспорила жалбата на ищцата, като поддържа, че същата е неоснователна.
Третото лице – помагач също е подало отговор,
в който поддържа, че въззивната жалба на ищцата е неоснователна.
Жалбоподателят - ответник обжалва решението в
частта, с която е осъден да заплати на Ж.Г.Я., на основание чл.200, ал.1 КТ
сумата 30 986,81 лв.-обезщетение за неимуществени вреди от трудова
злополука, настъпила на 20.08.2016 г. и сумата 476,06 лв. - обезщетение за
имуществени вреди във вид на пропуснати ползи, представляващи разликата между
получаваното към датата на увреждането – 20.08.2016 г., брутно трудово
възнаграждение и определената лична пенсия за инвалидност поради трайно
намалена работоспособност от 57%, платима всеки месец за периода, считано от
20.11.2017 г. до 01.05.2020 г. Поддържа се, че решението е необосновано, тъй
като по делото не е установено по категоричен начин, че настъпилото заболяване
се намира в причинно-следствена връзка с настъпилите при трудовата злополука
травматични увреждания. На следващо място се твърди, че е налице непълнота на
мотивите по отношение на третото лице-помагач на ответника – ЗАД „А.“ , при
което е било застраховано МПС, с което е причинена трудовата злополука, като
съдът не е изяснил и установил механизма на злополуката, респ. начина на
причиняване на вредите. Поддържа се също така, че определения от СРС размер на
неимуществените вреди от 60 000 лв. е прекомерен и не е съобразен със
съдебната практика, като счита, че справедливото обезщетение за настъпилите
неимуществени вреди следва да бъде определено на 20 000 лв. На последно
място са изложени доводи, че неправилно първоинстанционният съд е присъдил
обезщетение за имуществени вреди за бъдеще време под формата на пропуснати
ползи, представляващи разликата между получаваното към датата на увреждането –
20.08.2016 г., брутно трудово възнаграждение и определената лична пенсия за инвалидност
поради трайно намалена работоспособност от 57%, платима всеки месец за периода,
считано от 20.11.2017 г. до 01.05.2020 г. С оглед изложеното, моли решението на
СРС в обжалваните части да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло, а при условията на
евентуалност - да се определи обезщетение за неимуществени вреди по
справедливост и като се отчете изплатеното застрахователно обезщетение.
В срока за отговор, ищцата е оспорила жалбата
на ответника, като поддържа, че същата е неоснователна и моли да бъде оставена
без уважение.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията, изложени в отговорите, намира за установено следното:
Жалбите и на двете страни са подадени в срока
по чл.259, ал.1 ГПК и са допустими.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалвана му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение
на правилността му.
По въззивната жалба на ищцата:
Въззивният
съд споделя изводите, до които е достигнал първоинстанционния съд относно
наличието на фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ, а именно: наличие на
трудово правоотношение между пострадалия и ответника;,настъпване на трудова
злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото
правоотношение, причинила вреди – неимуществени и имуществени и причинна връзка
между трудовата злополука и вредите, както и относно факта на изплатено
застрахователно обезщетение по сключена застраховка „Трудова злополука“ от
ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД в размер на 31 412,15 лв. за настъпил покрит
риск –настъпили временна, а впоследствие и трайна загуба на работоспособност от
трудова злополука, с призната степен на увреждане от 57 %, като на основание чл.200, ал.4 КТ
дължимото обезщетение на ищцата е намалено с размера на получената сума. Независимо
от горното и във връзка с наведените доводи в жалбата, следва да се добави и
следното:
Противно на доводите в жалбата на ищцата,
правилно СРС е приложил нормата на чл.200, ал.4 КТ, като е намалил дължимите
обезщетения за неимуществени и имуществени
вреди, които са в общ размер от 62 398,96 лв., със заплатеното
такова от застрахователя по задължителната застраховка „Трудова злополука“ по застрахователна
полица № 711516213000095/17.03.2016 г., в размер на 31 412,15 лв., от
които 590,45 лв. по риска „временна загуба на трудоспособност от трудова
злополука над 120 календарни дни и 30 821,70 лв. по риска „трайна загуба
на трудоспособност от трудова злополука“.Видно от застрахователната полица,
покритите със застраховката рискове са: 1/смърт от трудова злополука; 2/ трайна
загуба на работоспособност от трудова злополука – на застрахования се изплаща
процент от застрахователната сума по т.2.1, равен на процента загубена
работоспособност, определен от ТЕЛК/НЕЛК и 3/ временна неработоспособност от
трудова злополука – на застрахования се изплаща процент от месечната брутна
работна заплата на работника или служителя, при която е сключена застраховката
за всеки започнат месец временна неработоспособност в зависимост от
продължителността на загубената работоспособност, като над 120 дни е 10%. Съгласно чл.200, ал.4 КТ, дължимото
обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за
застраховане на работниците и служителите, а съгласно определението, дадено в
ал.3 на чл.200 КТ, дължимото обезщетение е разликата
между причинената вреда – неимуществена и имуществена, вкл. пропусната
полза, и обезщетението и/или
пенсията по общественото осигуряване. Следователно,
дължимото обезщетение за вреди от трудова злополука, се определя от сбора на
претърпените имуществени вреди / претърпени загуби и пропуснати ползи/ и неимуществените
вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и
размер и са кумулират, а неимуществените вреди се определят по справедливост, и
от получената обща сума се намалява полученото обезщетение и /или пенсията по
общественото осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според
чл.200, ал.4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или
служител е получил парична сума по сключени договори за задължително
застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злаполука“ за
сметка на работодателя при условията на чл.57 от Закона за здравословни и
безопасни условия на труд. В случай на изплатено застрахователно обезщетение от
набраните вноски, които работодателят е превел в интерес на работника или
служителя , за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на
работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно
обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото
от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по
застрахователния договор. Когато разпорежда, че по посочения начин се намалява
„дължимото обезщетение“, законът не предвижда намаляването да се извършва само
в случаите на предявени претенции само или и за имуществени вреди. В този
смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК,
обективирана в решение № 227/25.10.2016 г. по гр.д. № 1405/2016 г., IV
г.о., в което е даден положителен отговор на въпроса „ следва ли заплатеното
обезщетение по задължителната застраховка „трудова злополука“, сключена от
работодателя, да се приспада от обезщетението, определено по иска за присъждане
на обезщетение за неимуществени вреди.“, както и в решение № №211/29.03.2010 г.
по гр.д. № 719/2009 г., IV г.о., в което е
прието, че законодателят не е ограничил приспадането на застрахователните суми
само от обезщетението за имуществени вреди или само от това, дължимо за
неимуществени вреди, тъй като препращането е към обезщетението по ал.3 на
чл.200 КТ, т.е. и към това за имуществени вреди, и към това за неимуществени. С
оглед изложеното, доводите в жалбата на ищцата за неправилно приложение на
разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ от СРС, са неоснователни.
По въззивната
жалба на ответника:
Въззивният съд счита, че доводите, изложени
във въззивната жалба по отношение на определения от СРС размер на обезщетението
за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. и на присъденото такова за
имуществени вреди във вид на пропуснати ползи за бъдещ период, са неоснователни
по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно
задължителната съдебна практика, съдържаща се в ППВС № 4/1968 г., както и
практиката, постановена по реда на чл.290 ГПК - решение № 177/27.10.2009г. по
гр.д. № 14/2009г., II г.о., решение №
334/10.10.2012г. по гр.д. № 1609/2011г., IV
г.о. на ВКС и др., справедливостта, като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. Затова
справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се извежда
от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий
за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и
психически увреждания, продължителността и интензитета на търпените физически
болки, страдания и неудобства, а ако увреждането е трайно - медицинската
прогноза за неговото развитие, възрастта на пострадалия към датата на
увреждането, ограниченията в социалното общуване и промяната в обичайния начин
на живот, с оглед невъзможността от пълното възстановяване на здравето занапред.
При определяне на обезщетението следва да се съобрази и конкретната
икономическа обстановка в страната към датата на увреждането. Пострадалият не
носи тежестта да доказва отделните си негативни изживявания, доколкото са
доказани увреждащите действия, т.е. когато искът е установен в своето
основание, съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като
вземе предвид заключението на вещото лице съгласно чл.162 ГПК. От събраните по
делото писмени и доказателства се установява, че в резултат на трудовата
злополука, ищцата е получила следните телесни увреди – открита черепно-мозъчна
травма, изразяваща се в контузия с разкъсно-контузна рана в дясна задно-теменна
област на главата, подлежащо линейно счупване на дясна слепоочна кост,
продължаващо и към черепната основа в дясна средна черепна ямка, с излив на
кръв в средното ухо и мозъчна контузия, довели до разстройство на здравето
временно опасно за живота, като черепно-мозъчната травма реализира критериите
на медико-биологичния признак разстройство на здравето, временно опасно за
живота / по смисъла на чл.129, ал.2 НК/, като тази опасност е преодоляна
благодарение на проведеното консервативно лечение. Експертите са посочили, че
от травмата е създадена и комуникация между стерилното състояние на черепната
кухина и външната среда, т.е. реализирани са и критериите на медико-биологичния
признак - нараняване, проникващо в черепната кухина, което също представлява
средна телесна повреда. Последиците от преживяната черепно-мозъчна травма са с
различна продължителност, като установените
двустранно увреждане на слуховите нерви и периферен световъртеж са
хронично протичащи усложнения именно на причинената черепно-мозъчна травма със
счупване на черепната основа, като тези увреждания се изразяват с трайно
намаление на слуха, придружено със субективно чувство за шум, намалена
разбираемост на речта, нарушена комуникативност. При ищцата е налице и
пристъпен световъртеж с хроничен характер, който може да се провокира от
различни фактори, но в основата му са последиците от черепно-мозъчната травма. Към
момента на злополуката, ищцата е била на 44 г. – в трудоспособна възраст, майка
на четири деца, две от които малолетни, а другите-непълнолетни, за които е
полагала грижи. При отчитане на всички тези обстоятелства, настоящият въззивен
състав приема, че определеният от СРС размер на обезщетението от 60 000 лв.
съответства на критерия за справедливост. При неговото определяне
първоинстанционният съд правилно е преценил характера и степента на уврежданията,
начина и обстоятелствата при които са получени, степента и интензитета на претърпените
болки и страдания, оздравителния период, настъпилите трайни увреждания на
здравето в резултат на получената травма – двустранна невросензорна загуба на
слуха и комбиниран отоневрологичен синдром с чести рецидиви, неудобствата и затрудненията
при ежедневните дейности, невъзможността да полага грижи за децата си в пълен
обем и да общува пълноценно с тях, както и неблагоприятната медицинската
прогноза за пълно възстановяване на здравето. В конкретния случай размерът на
присъденото обезщетение от 60 000 лв./ представляващ 142 месечни минимални
работни заплати/ не се явява, нито завишен, нито занижен, с оглед описаните
по-горе факти и обстоятелства, като при определянето му, СРС е взел предвид, че
в случая се касае за две средни телесни повреди, довели до трайни последици за
здравословното състояние на ищцата и до последвалото затруднение при изпълнение
на ежедневните дейности, необходимостта от чужда помощ, вкл. и към настоящия
момент. Отчел е също така и периода на временна нетрудоспособност / 9 месеца/,
настъпилото прекратяване на трудовото правоотношение за заеманата от ищцата
преди злополуката длъжност на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ поради признатата й
трайно намалена работоспособност – 57 % за срок от три години и липсата на
перспектива с оглед състоянието й да намери друга подходяща работа, въпреки, че
е в трудоспособна възраст. Размерът на обезщетението е съобразен и конкретната
икономическа обстановка в страната към момента на настъпване на трудовата
злополука /средната работна заплата за 2016 г. за страната е 948,00 лв., за
София – 1300 лв., а минималната работна заплата е в размер на 420 лв./, както и
със съдебната практика на ВКС, постановено по искове с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова
злополука, при която са причинени травматични /по-тежки или по-леки от
процесните/ увреждания, довели до трайно намалена работоспособност и до
увреждания на здравето с необратим характер / например решение № 211 от
29.03.2010 г. по гр.д. № 719/2009 г. – за трудова злополука, настъпила през
2006 г. е определено обезщетение в размер на 80 000 лв. или 500 месечни минимални
работни заплати за 2006 г.; решение № 49/24.06.2013 г. по гр.д. № 5055/2013 г.
– за трудова злополука, настъпила през 2009 г. е определено обезщетение в
размер на 30 000 лв. или 125 месечни минимални работни заплати за 2009 г./
Неоснователни са доводите на въззивника –
ответник, че неправилно СРС е присъдил обезщетение за имуществени вреди под
формата на пропуснати ползи за период от датата на исковата молба – 20.11.2017
г. до 01.05.2020 г. - крайната дата на срока на определения процент трайно
намалена работоспособност съгласно експертното решение на ТЕЛК от 30.05.2017 г.
Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК,
обективирана в решение № 254/02.08.2013 г. по гр.д. № 1086/2012 г., IV
г.о., решение № 144/22.07.2014 г. по гр.д. № 4053/2013 г., IV
г.о., работодателят дължи обезщетение за вреди от трудова злополука или
професионално заболяване, довели до трайна нетрудоспособност както над 50 %,
така и под този процент. Обезщетението за имуществени вреди от трудова злополука
може да бъде присъдено както като глобална сума, платима еднократно, така и
като суми, дължими при периодично плащане. Когато вредите за бъдеще време са
установени, т.е. увреждането е от необратим характер, водещо до несъмнено
настъпване на вреди в имуществената сфера на пострадалия, то обезщетението за
пропуснати ползи за бъдещ период от време може да бъде присъдено еднократно или
периодически до настъпване на промяна в обстоятелствата, водеща до изменение на
размера им, прекратяване на плащанията или присъждане на ново обезщетение.
Обезщетението за бъдещи вреди се дължи само когато е доказана настъпила в
резултат на трудовата злополука трайна нетрудоспособност на работника. То може
да бъде определено само за срока на инвалидизация, определена с решението на
ТЕЛК, а когато с това решение е определен пожизнен срок на инвалидността,
обезщетение може да бъде присъдено за всички бъдещи вреди от трудовата
злополука. Ето защо, правилно СРС е присъдил обезщетение за имуществени вреди
под формата на пропуснати ползи, представляващи разликата между получаваното
към датата на увреждането – 20.08.2016 г., брутно трудово възнаграждение от
ищцата и определената й лична пенсия за инвалидност поради трайно намалена
работоспособност от 57%, платима всеки месец за периода, считано от 20.11.2017
г. до 01.05.2020 г.
Неоснователни са и доводите за необоснованост
на решението поради неустановяване на факта, че настъпилите трайни увреждания
на здравето на ищцата са в причинно следствена връзка с настъпилите по време на
трудовата злополука травми. Този факта е безспорно установен от заключението на
съдебно-медицинската експертиза и експертното решение на ТЕЛК.
Неоснователни са и доводите в жалбата, че
съдът не е изяснил и установил механизма на злополуката, респ. начина на
причиняване на вредите. Фактът, че злополуката с ищцата е призната за трудова е
установен по надлежния за това ред – чл.60, ал.1 вр. чл.55, ал.1 КСО, за което
е постановен нарочен акт-разпореждане от 01.09.2016 г., който акт е влязъл в
сила, което води до преклудиране на всички възражения, както от страна на
работника, така и на работодателя в посока дали злополуката има такъв характер,
кога, къде, как и при какви обстоятелства е настъпила. Видно от протокола за
разследване на злополуката, посочен в разпореждането на НОИ, последната е
станала по време и по повод извършваната работа, вследствие на увеличаване
налягането на водата, при което маркучът е ударил ищцата по главата и е
причинил счупване на основата на черепа.
Без значение за спора са доводите на
въззивника-ответник, че в решението липсвали мотиви по отношение на
привлеченото от него трето-лице помагач, а именно застрахователя, при който е
застрахована гражданската отговорност на водача на автоцистерната. Това трето
лице е конституирано в процеса и съответно постановеното решение има
установително действие в отношенията му с насрещната страна, а установеното в
мотивите е задължително за него в отношенията му със страната на която помага.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по
отношение основателността на предявените искове и определените размери на
дължимите обезщетения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора – неоснователност и на
двете въззивни жалби, на страните не следва да се присъждат поисканите разноски
за въззивното производство.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.07.2018
г. по гр. дело № 82017/2017 г. на Софийския районен съд, 141 състав.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на ответника – З. „А.“ АД, ЕИК *******.
Решението подлежи на обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал.
1 или ал.2 ГПК, в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.