Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI-E въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и втори ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 3750
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на З. „А.“ АД срещу Решение № 23146
от 25.01.2019 г., постановено по гр. дело № 89011/2017 г. по описа на Софийския
районен съд, 87-ми състав, с което е бил отхвърлен предявения против ЗД „Е.“ АД, установителен иск с правно
основание 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 213, ал. 1 КЗ
(отм.), вр. §22 КЗ за признаване за установено
в отношенията между страните, че ЗД „Е.“ АД, дължи
на З. „А.“ АД сумата от 134,28 лв., представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение
по щета, образувана във връзка с ПТП, реализирано на 24.10.2012 г. в гр. Пловдив, ведно със законната
лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ЕПК в съда - 18.09.2017 г. до окончателното
й изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК в производството по ч. гр. дело № 65857/2017 г. по описа на СРС, 87 състав и в частта, с
която е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
300,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В
жалбата са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон. Поддържа, че съгласно чл. 257, ал. 1 от КЗ /отм./,
приложим към процесното събитие, обект на
застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и
юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, свързани с притежаването и/или използването на МПС, за които
застрахованите отговарят. Сочи, че съгласно даденото тълкуване на член 3,
параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно
сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, консолидирана в
Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно застраховка
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, в обхвата на
понятието „използване на превозни средства“, съдържащо се в тази разпоредба,
попадат и случаите, при които пътник на паркирано на паркинг превозно средство
при отваряне на вратата му удря и причинява щета на паркираното до него
превозно средство.
Изтъква, че застъпеното разбиране в цитираното тълкуване
на директивата е в съответствие с § 1, т. 35 ДР на КЗ /отм./, според което понятието „автомобилист“ включва
собственикът, ползвателят,
държателят или водачът на МПС, който във връзка
с притежаването или използването му може да причини вреди
на трети лица.
Моли
въззивния съд да отмени решението и уважи изцяло
предявения иск. Претендира и направените разноски пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна - ЗД „Е.“ АД, чрез процесуалния си представител – юриск.
Р.Пелтекова, с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения двуседмичен срок, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Поддържа, че
застраховката ГО обезпечава вредите само на водача на застрахованото МПС, но е
и на пътниците, включително и когато отговорността водача отговаря по реда на
чл. 48 ЗЗД. Моли съда да потвърди обжалваното решение и присъди разноски за
производството пред СГС.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за основателна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените
във въззивната жалба оплаквания, които очертават и
предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира
следното:
В
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, приложим в конкретния случай по селата на § 22 КЗ е
уредено едно специално суброгационно право в
отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на
застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ встъпва в правата на увредения
срещу причинителя на вредата.
При
така релевираните твърдения възникването на спорното
право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е
възникнало право на вземане на извъндоговорно
основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3)
застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на
настъпване на ПТП между делинквента и ответника да е
съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност”.
В
отговора на исковата молба, както и в първото съдебно заседание ответното
дружество е признало първите три предпоставки, като е оспорило само
обстоятелството, че към момента на настъпване на ПТП между делинквента
и него е съществувало действително правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност”.
Страните
не спорят по механизма на ПТП, отразен в представения по делото двустранен
констативен протокол за ПТП №
4993/24.10.2012 г., подписан без възражение и от двамата
участници в ПТП-то, в който е посочено, че на 24.10.2012 г., на паркинга на ул. ******в гр.
Пловдив е реализирано ПТП между лек автомобил марка „Хонда“,
модел „Акорд“, с per. № ******, собственост на С.Г.Г., управляван от Н.К.С.и
лек автомобил марка „Шкода“, модел „Фабия“, с per. № ******, управляван от И.Б.П., като при слизане от лекия
автомобил от задната лява врата, детето на Павлов е причинило увреждане по
заден десен калник на паркиралия в съседство лек автомобил марка „Хонда“, модел „Акорд“, с per. № ******. Посочено е, че вина за произшествието има
водачът на автомобил марка „Шкода“. Не се спори още между страните, че към
датата на процесното ПТП за лек автомобил марка
„Шкода“, модел „Фабия“, с per. № ****** е налице валидно сключена задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със ЗД „Е.“ АД по
застрахователна полица № 07512001753810, със срок на действие от 17.07.2012 г.
до 16.07.2013 г., както и че ищецът е заплатил на застрахования застрахователно
обезщетение по застраховка „каско“ за репариране на
вредите по лек автомобил марка „Хонда“, модел
„Акорд“, с per. № ****** в размер на сумата от 119,28
лв., както и че е направил обичайни разноски за неговото определяне в размер на 15,00 лв. по щета
№26012030102571/24.10.2012г.
Ето
защо спорът между страните, въведен с въззивната
жалба, и само по отношение на който въззивният съд
следва да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се
съсредоточава върху обстоятелството дали към момента на настъпване на ПТП между
делинквента /дете/ и ответника да е съществувало
действително правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 257 КЗ /отм./ обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни
средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Граматическото тълкуване на
разпоредбата, както и с оглед законодателно залегналата цел в КЗ /отм./, а и в
действащия такъв, да се обезпечат всички вреди свързани със използавено
на застрахованото МПС, води до извод, че сключената за МПС-то, в случая лек автомобил марка „Шкода“, модел „Фабия“, с per. № ******, ГО
обезпечава и вредите причинени от пътникът, причинени при отварянето на врата
на автомобила. В този смисъл е и тълкуването дадено от съда на ЕС от 15.11.2018
г. по дело С-648/2017 на член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972
година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно
застраховката „Гражданска отговорност", според което понятието „използване
на превозни средства" трябва да се тълкува в смисъл, че попада в обхвата
на, съдържащо се в тази разпоредба, положение, при което пътник на паркирано на
паркинг превозно средство при отваряне на вратата му удря и причинява щета на
паркираното до него превозно средство.
При
това положение е неправилен изводът на първоинстанционния
съд, че застраховката ГО на лек автомобил
марка „Шкода“, модел „Фабия“, с per. № ****** обезпечава и вредите, които са причинени от пътник в
МПС-то, както е в конретния случай.
Изложеното
налага обоснован извод, че в настоящия случай са налице всички предпоставки за
ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното дружество,
поради което така предявения иск за установяване на вземане на ищеца от
ответника в размер на сумата от 134,28 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно
обезщетение по щета, образувана във връзка с ПТП, реализирано на 24.10.2012 г. в гр. Пловдив, включваща и обечайни разноски за
определяне на обезщетението, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК в съда
- 18.09.2017 г. до окончателното
й изплащане е
основателен и доказан за пълния предявен размер.
Доколкото
крайните изводи на настоящата инстанция не съвпадат, с тези на СРС, обжалваното
решение следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта с присъдените в
полза на ответника разноските от 300 лв., и вместо него да се постанови ново, с
което да се признае за установено вземането на ищцовото
дружество по отношение на ответника за сумата от 134,28 лв.
При
този изход на спора на основание, чл. 78, ал. 1, вр.
ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК ответникът следва да
заплати на ищеца разноски за производството пред СРС в общ размер на 125,00 лв.,
както и такива за заповедното производство по ч. гр. дело № 65857/2017 г. по описа на СРС, 87 състав в размер на 75,00лв., включително и сумата от 125,00 лв.,
представляваща разноски в производството пред СГС.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на цената на иска, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
изцяло Решение № 23146 от 25.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 89011/2017 г. на Софийския районен съд, 87-ми състав,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, по предявения от З.А.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление
*** установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. 213,
ал. 1 от КЗ /отм./, че З.А.“ АД, ЕИК ****** е носител на парично вземане в размер на сумата от 134,28 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно
обезщетение по щета №26012030102571/24.10.2012г.,
образувана във връзка с ПТП, реализирано на 24.10.2012 г. в гр. Пловдив, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от
ЕПК в съда - 18.09.2017 г. до
окончателното й изплащане, за която сума
е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от
ГПК в производството по ч. гр. дело № 65857/2017 г. по описа на
СРС, 87 състав.
ОСЪЖДА
ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на З.А.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление ***, на
основание, чл. 78, ал. 1, вр. ал.
8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 125,00 лв., представляващи разноски в производството пред СРС, сумата
от 75,00 лв., представляващи разноски в заповедното производство по ч. гр. дело № 65857/2017 г. по описа на
СРС, 87 състав,
както и сумата от 125,00 лв., представляваща разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: