Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
НО, ІІІ въззивен състав в публично заседание проведено на първи февруари две
хиляди и деветнайсета година в състав:
ЧЛЕНОВЕ : ХРИСТИНКА КОЛЕВА
МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
секретар: Радка
Георгиева
прокурор Нина Янева,
като разгледа докладваното от съдия Тодорова в.н.а.х.д № 5216 по описа за 2018
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
С решение от 16.04.2018 г. по
н.а.х.д № 21505/2015 г. на СРС, НО, 136
състав е признал подсъдимия А.Г.Г. за виновен в това, че на 9.04.2015 г., около
19.30 часа, в гр. София, жк. „Дружба”, на кръстовището на бул. „Кръстю
Пастухов” и бул. „Капитан Димитър Списаревски”, по хулигански подбуди – на
публично място при демонстрация на безнаказаност и на пренебрежение към
установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната
неприкосновеност, честта и достойнството и при липса на личен мотив във
взаимоотношенията между него и Г.В.В.е нанесъл удар с дясната си ръка, свита в
юмрук, в лявата част на лицето на Г.В.В., в резултат на което му причинил лека
телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на долната устна в ляво с
повърхностно охлузване на лигавицата, съответно на нивото на режещия ръб на
втори долен ляв зъб, като тези увреждания му причинили болка и страдание – престъпление
по чл. 131,ал. 1, т.12, пр. 1 вр. чл. 130, ал. 2 НК, поради което на основание
връзка чл.78а, ал. 1 НК го е освободил от наказателна отговорност и му е
наложил административно наказание глоба в размер на 1500 (хиляда и петстотин )
лева. На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият А.Г.Г. е осъден да заплати
направените по делото разноски в размер на 167,80 (сто шестдесет и седем лева и
осемдесет) лева по сметка на СДВР, както и 538,28 (петстотин тридесет и осем
лева и двадесет и осем) лева по сметка на СРС и 5 (пет) лева, държавна такса за
служебно издаване на изпълнителен лист.
Срещу решението в
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия А.Г.Г..
В жалбата и допълнението към нея се твърди, че решението е неправилно, тъй като
е постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила.
Изтъква се, че в мотивите липсва коментар на доводите на защитата и не става
ясно защо не са взети предвид при решаване на въпросите по съществото на
делото. Посочва се, че по делото няма нито един свидетел очевидец, като
решението се основава единствено на показанията на св. Г.В., които са
противоречиви. Излагат се доводи, че разпознаването е опорочено и протоколът не
следва да се цени като годно доказателствено средство. Прави се искане
решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което подсъдимият да
бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
Въззивният съд е преценил, че за изясняване
на обстоятелствата по делото не се налага провеждане на въззивно съдебно
следствие, тъй като събраните по делото в първоинстанционното производство
доказателства са достатъчни за правилното му решаване.
В откритото съдебно заседание пред въззивния
съд прокурорът при СГП счита, че обжалваният съдебен акт е правилен и моли да
бъде потвърден. Не споделя съображенията, изтъкнати в жалбата, за допуснати
съществени процесуални нарушения, както и за превратна оценка на събраните
доказателства.
Защитникът на подсъдимия
поддържа жалбата и моли да бъде уважена по изложените в нея и допълнението
съображения. Посочва, че не са налице категорични доказателства за виновността
на подсъдимия, тъй като намира показанията на св. В. за непоследователни.
Подсъдимият А.Г., редовно призован, се
възползва от правото си да не се явява.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и
сам служебно провери правилността на решението съобразно изискванията на чл.
314 НПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е неоснователна.
За да постанови решението, предмет на настоящата въззивна
проверка, първоинстанционният съд е събрал непосредствено в съдебно следствие
всички относими към предмета на делото доказателства чрез показанията на
свидетелите Г.В.В., Г.Н.Г., заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, заключението
на съдебнопсихиатрично-психологичната експертиза, назначена в хода на съдебното
следствие, писмените доказателства и доказателствени средства – протокол за
разпознаване, съдебномедицинско удостоверение № 109.04/2015 г., справка за
съдимост, които са събрани по общия ред, независимо от предвидената възможност
по чл. 378, ал. 2 НПК в диференцираната процедура по глава ХХVІІІ да бъдат
ползвани в отклонение от общите правила на традиционния наказателен процес без
непосредственото им събиране в съдебно следствие.
Въззивният съд след собствен комплексен анализ на доказателствения
материал намира, че установената фактическа обстановка от районния съд е
обоснована и почива на правилно разбиране на събраните по делото доказателства,
анализирани в тяхната съвкупност, като по същество тя се свежда до следното.
Подсъдимият А.Г.Г. е роден
на *** ***, българин, български гражданин е, неосъждан, със средно техническо
образование, неженен, работи като шофьор.
На 9.04.2015 г., около
19.30 ч., св. Г.В. управлявал личния си автомобил марка „Форд“, модел „Кънект“
с рег. № ********, в гр. София, жк. Дружба. Отзад в колата пътувала 7-годишната
дъщеря на свидетеля, която в този момент била заспала. На кръстовището на бул
„.Кръстю Пастухов“ и ул. „Капитан
Димитър Списаревски“ св. Г. В., движейки се в най-дясната лента, спрял на
червен светофар. В лявото огледало на автомобила си видял, че до него успоредно
има още два автомобила. Пред него имало паркирани на пътя автомобили, поради
което св. Г. В. трябвало да пропусне двата автомобила, за да може да се включи
в движението. След първия автомобил по-бавно потеглил и вторият автомобил,
който бил марка „Мерцедес“, джип черен на цвят с рег. № ********, управляван от
подс. А.Г.. След него веднага в движението се включил св. Г. В., като
междувременно светнал жълт сигнал на светофарната уредба. Св. Г. В. натиснал
клаксона на подс. А. Г., за да го прикани да се изтегли по-бързо от кръстовището.
Подсъдимият преминал през кръстовището и веднага след него спрял автомобила си
на пътя, слязъл и тръгнал към автомобила на св. Г. В., който по принуда спрял
зад него. Виждайки, че подс. А. Г. идва към него, св. Г. В. свалил левия преден
прозорец, мислейки че подс. Г. иска да му каже нещо. Без да казва нищо, подс.
А. Г. отворил с лявата си ръка шофьорската врата на автомобила на св. Г .В., а
с дясната си ръка, свита в юмрук, нанесъл удар през отворения прозорец в лявата
част на лицето му, в областта на горната лява челюст, устата и в долната част
(основата) на носа. След това подс. А. Г. се върнал в автомобила си и потеглил.
Междувременно детето на св. Г.В. се събудило, а той потеглил след автомобила на
подс. Г., снимал го и го проследил до автосервиз в ж.к. „Дружба“. След това св.
Г. В. се обадил на тел. 112 и подал заявление в 8 РУ-СДВР с данните за
автомобила.
В резултат на удара с юмрук
от подсъдимия св. Г. В. получил следните травматични увреждания: оток и
кръвонасядане на долната устна в ляво с повърхностно охлузване на лигавицата,
съответно на нивото на режещия ръб на втори долен ляв зъб.
Подсъдимият
не страда от психично заболяване. В състояние е да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Емоционалното му
състояние по време на разглежданото събитие не отговаря на критериите на силно
раздразнение – физиологичен афект.
В производството
по реда на глава ХХVIII НПК, каквото е и настоящото, първоинстанционният съд
съгласно чл. 378, ал. 2 НПК поначало преценява събраните в досъдебното
производство доказателства, без да има необходимост да бъдат приобщавани в
съдебната фаза. Ако обстоятелствата, предмет на доказване, не са установени
обективно и в пълнота, за съда никога не съществува пречка да бъдат извършени
повторни разпити на свидетелите или вещите лица, но без ограничения може да се
ползват доказателствата от досъдебното производство, събрани по надлежния ред.
Съдът обаче е длъжен да събере непосредствено гласните обвиняващи
доказателства, въпреки основната специфика на тази диференцирана процедура,
представляваща отклонение от общия процесуален ред за непосредствено събиране
на доказателства, предвидено в чл. 378, ал. 2 НПК, по искане на подсъдимия. В
тази насока въззивният съд намира, че първостепенният съд е осигурил справедлив
процес на подсъдимия, като по искане на защитника на подсъдимия непосредствено
е събрал не само гласните, но всички доказателства, назначил е нова
психиатрично-психологична експертиза и е предоставил възможност на подсъдимия
да даде обяснения, от която той не се е възползвал.
На следващо
място въззивният съд провери доказателствения анализ, извършен от
първоинстанционния съд и не установи да са допуснати съществени процесуални
нарушения в дейността по изясняване на съществените за правилното решаване на
делото факти. След като подсъдимият е избрал да не дава обяснения, единствените
преки гласни доказателства за разглежданото събитие и за неговото авторство са
показанията на св. Г.В.. При това положение от първостепенно значение е
резултатът от проверката на достоверността им. Въззивният съд намира, че макар
обсъждането на тези показания от районния съд да е лаконично, по същество то не
страда от непродолими във въззивното производство недостатъци, тъй като не
показва пристрастност и тенденциозност, а липсата на отговор на част от
възраженията на защитата може да бъде преодоляна от въззивния съд като втора
инстанция по фактите. На първо място, въззивният съд не споделя довода в
допълнението към жалбата, че по делото няма очевидци. Обстоятелството, че св. В.
е пострадал от престъплението, предмет на обвинението, не го лишава от
качеството на свидетел очевидец. Участието му като страна в конфликта изисква
единствено внимателна критичност при анализа на показанията, защото свидетелят
е заинтересован от изхода на процеса, който би могъл да му осигури изпълнителен
титул за претендиране на обезщетение за вреди по гражданскопроцесуален ред.
Същевременно обаче показанията на св. В. действително се отличават с
характеристиките, изтъкнати в мотивите на обжалваното решение – последователни
са, не съдържат непонятни непълноти или вътрешни противоречия. В тази насока
следва да бъде отбелязано, че първоинстанционният съд неправилно е приобщил показанията
на св. В., дадени в досъдебното производство, в посочената от защитника част на
основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 НПК, без да изложи мотиви за това.
Съпоставката на показанията на свидетеля от двете фази на процеса не
установяват съществено противоречие в заявените факти в хронологията на
събитието след доближаване на подсъдимия до автомобила му. В първия си разпит
от 14.09.2015 г. св. В. е казал, че си свалил прозореца на шофьорската врата,
защото помислил, че водачът на л.а. „Мерцедес“ иска нещо да му каже, но мъжът,
като се приближил, отворил шофьорската врата и посегнал с дясната си ръка,
свита в юмрук, и го ударил веднъж в лявата част на лицето, в областта на
горната лява челюст, устната и в долната част на носа. Ударът бил нанесен с
дясната ръка, докато мъжът отварял вратата с лявата ръка, през отворения
прозорец. В съдебно следствие свидетелят е казал, че когато подсъдимият спрял
след кръстовището, излязъл от л.а., който управлявал, и дошъл до неговия
автомобил. Тогава свидетелят отворил прозореца, а подсъдимият – вратата с
лявата си ръка, а с дясната го ударил през сваления прозорец. Видно е, че няма
никакво съществено противоречие в изложените показания на свидетеля по
изтъкнатите факти. Не е налице и друго несъответствие, което може да
дискредитира показанията на св. В. на собствено основание. От обстоятелството,
че той в досъдебното производство не е включил в разказа си присъствието на
7-годишна дъщеря в автомобила, не следва, че свидетелят е недобросъвестен или
показанията му са ненадеждни. В показанията, дадени в съдебно следствие, св. В.
казва, че детето е спяло по времето на зараждането и ескалирането на конфликта,
т.е. неговото присъствие не може да допринесе за изясняването му, дори
призоваването на малолетен свидетел по конкретното дело да беше оправдано и
общественият интерес да надделяваше над грижата за най-добрия интерес на детето,
който ограничава възможностите детето да бъде подлагано на стрес в
съдопроизводствени действия по обвинение, водещо до административнонаказателна
отговорност.
На следващо място въззивният
съд не споделя доводите в жалбата на защитника, че описаният от св. В.
механизъм на причиняване на уврежданията е противоречив и дори обективно
невъзможен. Не е необходимо да се извършва следствен експеримент, за да бъдат
приети за несъмнено установени тези обстоятелства, защото обикновеният човешки
опит позволява да бъде изяснено, че подобен механизъм на отваряне на вратата с
едната ръка и нанасяне в това време на удар през сваления прозорец с другата не
противоречи на никакви физични закони. Същевременно по делото няма данни
подсъдимият да има физически затруднения да извърши подобни действия в
координация помежду им. Наред с това, показанията на св. В. намират надеждна
обективна опора в констатираните в съдебномедицинското удостоверение, издадено
на следващия ден в 13,20 ч., увреждания. От заключението на съдебномедицинската
експертиза се потвърждава, че тези наранявания са резултат от удари с или върху
твърди тъпи или тъпоръбести предмети, каквито са и човешките крайници, и могат
да бъдат получени по начина и във времето като съобщените от пострадалия,
включително – при един удар с юмрук със значителна сила по лицето в областта на
устата.
На следващо място въззивният съд
намира, че опороченото разпознаване от показанията на поемното лице не
възпрепятства възможността да бъде установено недвусмислено, че именно
подсъдимият е мъжът, който е нанесъл удар на св. В.. Неговата идентификация се
изяснява от показанията на този свидетел, както и от обективните му действия по
сезиране на полицията, които са насочвали именно към автомобила, управляван от
подсъдимия.
При това положение, щом събраните
по делото доказателствени материали са обсъдени съгласно изискванията на чл.
305 ал. 3 НПК и не е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното убеждение
на първостепенния съд по фактите е правилно формирано и не може да бъде
променяно или замествано.
На следващо място въззивният съд намира
оплакването за неправилно приложение на материалния закон за неоснователно.
На основата на правилно разбиране
на материалния закон районният съд е приел, че поведението на подс. А.Г.Г. е
обективно и субективно съставомерно по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 вр. чл.
130, ал. 2 НК. Несъмнено се установява, че причинената лека телесна повреда на Г.В.В.е
пряка и непосредствена последица от нанесения силен удар с юмрук в лицето му от
подсъдимия. Причинноследственият процес, иницииран с физическа сила от
подсъдимия, довел до възведените в обвинението увреждания – оток и
кръвонасядане на долната устна в ляво с повърхностно охлузване на лигавицата,
съответно на нивото на режещия ръб на втори долен ляв зъб – които съответстват
на медикобиологическите признаци болка и страдание, не показват никакви
отклонения от типичния механизъм на причиняване. В тази насока районният съд е
изложил достатъчно аргументирани съображения.
Наследващо място се външно обективираното
поведение на подсъдимия безусловно изяснява, че той е действал с пряк умисъл и
по хулигански подбуди. Характерът и силата на удара с юмрук в лицето не оставя
съмнение, че подсъдимият е съзнавал както обществената опасност на деянието си,
така и неизбежността на последиците от него – травматичните увреждания по тази
част на лицето, в която е попаднал
ударът. Контекстът на упражненото физическо насилие демонстрира, че подсъдимият
е целял именно настъпването на споменатите общественоопасни последици като акт
на саморазправа с непознат човек и хулиганска демонстрация на физическо
надмощие в инцидентен уличен конфликт. Съзнателно избраната реакция на
подсъдимия в конкретната пътна ситуация показва, че тя представлява изявя на
явното му неуважение към правилата на обществения ред и на демонстративното им
неглижиране.
Мотивиран от всичко изложено,
въззивният съд намира, че законосъобразно подсъдимият е бил признат за виновен
за престъплението, предмет на обвинението. С оглед предвиденото наказание за
контретното престъпление и чистото съдебно минало на подсъдимия,
обстоятелството, че не са причинени съставомерни имуществени вреди от деянието
и няма пречка от кръга на изброените в чл. 78а, ал. 7 НК, законосъобразно по
отношение на подсъдимия е приложен институтът на чл. 78а, ал. 1 НК с
освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно
наказание глоба. Районният съд е наложил глоба в размер, близък до минималния
предвиден от закона – 1500 лв., т.е. при решителен превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства. Въззивният съд намира извършената индивидуализация
на отговорността за правилна, тъй като не е подценено значението на нито едно
смекчаващо обстоятелство, което е довело до справедливо оразмерено наказание. Въззивното
производство е образувано само по жалба на подсъдимия, поради което и
наказателноправното му положение не може да бъде утежнявано, т.е. безпредметно
е да се обсъжда въпросът за налагане на по-тежко наказание. Същевременно обаче
не е налице основание за намаляване на размера на наложената глоба, тъй като
противното би омаловажило недопустимо обстоятелството, че деянието се отличава
с по-висока степен на обществена укоримост от типичната, доколкото поставя в
риск правилната регулация на движението по пътищата.
С оглед на обстоятелството, че
подсъдимият е признат за виновен по обвинение, за което е внесено постановление
за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание и в съответствие с разпоредбите на чл. 189, ал. 3 НПК и чл. 190, ал.
2 от НПК, първоинстанционният съд
правилно го е осъдил да заплати разноските по делото за възнаграждение
на вещите лица.
В заключение, след обобщаване на
резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на
решението, въззивната инстанция не констатира основания за неговото изменение
или отмяна, поради което прие, че следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното и на
основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 от НПК, Софийски градски съд, НК, IIІ
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.04.2018 г. на
Софийския районен съд, НО, 136 състав по н.а.х.д. № 21505/2015 г. на СРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване или протест. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.