РЕШЕНИЕ
№ 256
гр. Пловдив, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20225300503292 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООД против Решение №
3141/28.09.2022г., пост. по гр.д.№ 1406/2021, ПРС, в частта, в която жалбоподателят е
осъден да заплати на В. В. В. сумата от 103,80лв., платена без основание такса
обезпечение по договор за кредит №***/***, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба, като са присъдени и разноски.
Жалбоподателят „Фератум България“ ЕООД е обжалвал осъдителната част на
решението с мотиви, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон
и е необосновано. Счита за неправилен извода на съда, че сключеният договор е
нищожен поради несъответствие на ГПР с разпоредбите на ЗПК, както и че не е
посочен действителният му размер. Посочва, че законът не е поставил изискване
формулата за изчисляване на ГПР да е посочена в договора, доколкото тя се съдържа в
самия закон. Поради това бил неправилен и извода на съда, че от договора не ставало
ясно как е изчислен ГПР. Посочва и че потребителят е имал различни възможност да
обезпечи отпуснатия кредит, като сключването на договор за поръчителство не е било
задължително условия за сключване на договора за кредит. Поддържа и че дължимото
1
възнаграждение на третото лице-поръчител няма никакво отношение към договора за
кредит, респ. с заемодателя и тези отношения не могат да бъдат поставени в
зависимост от отношенията на кредитополучателя и едно трето лице –
поръчител.Твърди, че кредиторът не е имал предварителна информация за избора на
кредитополучателя, респ. за дължимото от него възнаграждение на поръчителя, поради
което и счита, че не е налице нарушение на чл.10, ал.2 от ЗПК. По тези съображения
счита, че дължимото възнаграждение на поръчителя не следва да се включва в ГПР,
респ. че ГПР не е определено в нарушение на ЗПК. Твърди, че не е налице нелоялна и
заблуждаваща търговска практика. На следващо място твърди, че не е налице
неравноправност на клаузата за обезпечение по смисъла на ЗПК и че няма заобикаляне
на закона. Твърди , че потребителят е получил предварителна информация за
условията по договора за кредит. Излага съображения, че отпускането на този род
кредити е рисково, поради честото неизпълнение на задължението за връщането им,
поради което и е обосновано изискването за представяне на обезпечение. На следващо
място поддържа, че не е налице неоснователно обогатяване с получената сума, т.к.
същата е преведена на третото лице. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Постъпила е и частна жалба от „Фератум България“ ЕООД против Определение
№ 12475 от 15.11.2022г., постановено по първоинстанционното дело, с което съдът е
отменил диспозитива, с който осъжда В. В. да заплати на жалбоподателя разноски в
съразмерност от 414 лв. В жалбата се развиват доводи за неправилност и
незаконосъобразност на посоченото Определение, като се черпят доводи относно
правната същност на директивите на ЕИО и липсата на възможност за директното им
приложение от националните съдилища. Обсъдена е практика на съда на СЕС в тази
насока, като се твърди, че тя касае случаи, в които националното законодателство не е
съобразено с принципа на справедливостта и справедливото разпределение на тежестта
за разноски между страните. Моли се частната жалба да бъде уважена и обжалваното
определение да бъде отменено.
Въззиваемата страна В. В. В. е подала отговор на въззивната жалба, в който
поддържа нейната неоснователност. По отношение на посочените оплаквания счита, че
изводите на съда за нищожност на договора , сключен с жалбоподателя са правилни и
обосновани. Развива съображения за несъответствие на договора с разпоредбите на
ЗПК – чл.11, ал.1, т.9 . По отношение на посочения лихвен процент твърди, че
липсвали обяснения относно прилагането му. Посочва, че правилно съдът е кредитирал
приетата ССЕ, според която при съпоставяне на отпуснатия кредит и върнатата сума ,
то ГПР следва да се определи на 1242%. Поради това счита и че правилно съдът е
приел нарушение и на чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК, като е установено
нарушение на императивни правила относно максимално допустимия процент на
разходите. Излага и твърденията си относно задължителността на клаузата за
2
обезпечаване на кредита чрез тристранни споразумения. Поддържа и че всички
плащания се извършват чрез кредитора. Развива съображения и че клаузите в договора
за заблуждаващи и представляват нелоялна търговска практика. Моли за
потвърждаване на решението в обжалваната му част. Претендира разноски по чл.38 от
ЗА.
Постъпил е отговор на въззивната частна жалба от В. В., в който същата се
оспорва и са развити доводите на страната във връзка с приложение на Директивата и
невъзможността потребителят да бъде осъден на разноски. Моли се жалбата да бъде
оставена без уважение. Претендират се разноски по производството.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е
единствено спорът относно действителността на клаузата за обезпечение на
потребителския договора за кредит, респ. дали същата следва да се свързва с
определения ГПР и дали посоченият такъв в договора е действителен. За да уважи
иска за връщане на недължимо платена договорна лихва първоинстанционният съд е
приел, че процесната клауза е недействителна по смисъла на ЗЗП, т.к. дължимото
възнаграждение не е включено в посочения ГПР и при включването му, то реалният
процент на разходите надвишава многократно законоустановения максимум.
От фактическа страна по делото се установява , че между страните е сключен
Договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние № ***/***г., по силата на
който дружеството кредитор предоставя на кредитополучателя В. В. сумата от 500лв.,
със задължението да ги върне в срок от 20 дни, при лихвен процент 2,24% . Посочен е
ГПР в размер на 49,82%. Уговорено е заемът да се обезпечи с договор за
поръчителство с Фератум банк, като договорът се сключва в същия ден и
одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. В
преддоговорната информация е посочено, че годишния лихвен процент е 40,88%, а
ГПР е 49,82%, като се вземат предвид следните условия – договорът остава валиден
3
през договорения период и страните изпълнят задълженията си както са уговорени, а
лихвения процент остава фиксиран и непроменен.
По делото е изготвена и приета ССЕ с в.л. С.К., която установява, че лихвеният
процент от 2,24% е за срока на договора – 20 дни, а годишната база е 40,88%.
Експертизата установява и че заемополучателят е заплатил и сумата от 103,80лв. такса
банкова гаранция, която е платена на заемателя, който я е превел на гаранта.
Експертизата установява, че посоченият ГПР в договора не е отчел задължението за
заплащане на възнаграждение за уговореното обезпечение. Ако същото бъде взето
предвид , то ГПР става 1242,86%.
Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител,
поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е
посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е налице заблуждаваща информация в договора за кредит,
като е посочен ГПР, който не отговоря на реалния процент разходи по кредита. В
договора е посочен размер, който е под нормативно установения максимум, но в
действителност го надвишава многократно. Действително не е задължително да се
посочват и компонентите, които образуват ГПР, доколкото нямо такова нормативно
изискване. В случая, обаче, ГПР не съответства на действителните разходи по кредита.
Не може да бъде споделено становището на заемателя, че заплащането на
възнаграждение за поръчителство не следва да се взима предвид. В самия договор
между страните е изрично посочено, че кредитополучателят следва да обезпечи дълга
си с поръчителство и то с конкретно посочено лице, като предоставянето на заема е
обвързано и се извършва с одобряване на обезпечението /чл.5 от договора/. Тази
услуга е част от договора за кредит, заплащането й се извършва чрез заемателя, при
което дължимото за нея възнаграждение следва да е включено в ГПР, за да може
потребителят да прецени икономическата изгода от кредита. На осн. чл.19, ал.5 от ЗПК
подобни клаузи са нищожни.
Платеното на нищожно основание подлежи на връщане като платено без
основание. ССЕ установява, че по тази клауза потребителят е заплатил сумата от
103,80лв.. Ето защо предявеният иск за връщане на даденото без основание в
посочения размер като доказан по основание и размер следва да бъде уважен. До
същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд, поради
което и постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По отношение на частната жалба
С обжалваното определение съдът е отменил диспозитива на решението, в
4
частта, в който В. В. е осъдена да заплати на жалбоподателя разноски в съразмерност
от 414 лв.. Основание за това изменение на решението в частта за разноските , съдът е
намерил в Решение от 216.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, в
които е прието, „е обвързването на разпределението на съдебните разноски само с
недължимо платените суми по признати за недействителни клаузи в потребителски
договори може да възпре потребителя за упражни посоченото право. СЕС е посочил, че
Директива 93/13 – чл.6, §1 и чл.7,§1 както и принципът за ефективност следва да се
тълкуват в смисъл, че не се допуска правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребитгеля в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са били върнати в следствие на установяването на
нищожна клауза в потребитески договор поради неравноправния й характер, като се
има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да
възпре потребителя за упражни предоставеното от Директивата право на съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Съдът се е
позовал и на формирана съдебна практика на ВКС по този въпрос – Р№2/17.03.2021г.,
т.д.№2364/2019, IIт.о.. Като се е позовал на посочената практика първоинстанционният
съд е приел, че процесния спор попада в описаната хипотеза – искане на потребител за
връщане на недължимо платени суми по недействителни клаузи в договора, при което
е приел, че в този случай не следва да намира приложение нормата на чл.78, ал.3 от
ГПК за разпределяне на разноските съобразно отхвърлената част от иска.
Настоящата инстанция споделя напълно посочените правни изводи относно
неприложимостта на нормата на чл.78, ал.3 от ГПК. Предметът на настоящето дело
попада изцяло в обхвата на въпросите, разгледани в посоченото решение на СЕС. Съгл.
чл. 633 от ГПК решенията на СЕС са задължителни за всички съдилища в РБ. По този
въпрос се е произнасял и ВКС, като е формирал константна практика, че с оглед
тълкуване на вътрешните закони в светлината на европейското право, в частност на
посочената директива /О366/16.08.2022г., ч.т.д.№1085/2022, Iт.о., ВКС/. Ето защо
обжалваното определение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на адв. А. К. от С.
адвокатска колегия сумата от 400лв. за оказана безплатна правна защита и съдействие
на В. В. В. във въззивното производство на осн. чл.38 от ЗА.
Неоснователно се явява искането на въззиваемата страна за присъждане на
разноски за производството по частната жалба, т.к. самото то е производство по
разноските, а е трайна практиката на съдилищата, включително и с оглед разяснения на
ВКС, че в производство по разноските не се дължат допълнително такива.
С оглед на изложеното съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3141/28.09.2022г., пост. по гр.д.№ 1406/2021, ПРС в
обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 12475 от 15.11.2022г., пост. по гр.д.№
1406/2021, ПРС в обжалваната част.
ОСЪЖДА “ Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на адвокат А. К.,
Адвокатска колегия – С., да оказана правна помощ и съдействие на В. В. В. във
въззивната инстанция, сумата от 400лв., адвокатско възнаграждение на осн. чл.38 от
ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6