№ 3310
гр. София, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20221100502723 по описа за 2022 година
Производството е по реда глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 20221247 от 10.12.2021 г. по гр. д. № 56272/2020 на Софийски
районен съд, III гражданско отделение, 150 състав, са осъдени ответниците
„Т.-**“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление – гр.
София, ж.к. „*******, и Т. Г. С., ЕГН: **********, с адрес – гр. Бургас, ж.к.
„*******, да заплатят солидарно на ищеца – „Б. Г.“ ООД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „*******, на основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 500 лв., представляваща неустойка съгласно чл.
9 от договор от 8.06.2015 г., сключен между „Б. Г.“ ООД от една страна и от
друга страна „Т.**“ ЕООД в качеството на ползвател и Т. Г. С. в качеството
на солидарен длъжник, ведно със законната лихва от 12.11.2020 г. до
окончателното плащане. Осъдени са ответниците да заплатят на ищеца „Б. Г.“
ООД разноските по делото пред СРС, в размер на 205 лв.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от ответниците „Т.-**“ ЕООД и Т. Г. С., чрез
процесуалния им представител адв. В. Д., е подадена въззивна жалба срещу
посоченото съдебно решение. Изложени са съображения за неправилност на
съдебното решение. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е
отхвърлил възраженията на въззивниците относно погасяването на вземането
по давност и за нищожност на процесната клауза за неустойка поради
противоречието с добрите нрави. Оспорва се възприетото по отношение на
момента на прекратяване на договора, а именно – че то е станало едностранно
– чрез изпратените от ищеца нотариални покани, с което е прекъснат
давностният срок за погасяване на вземането. Твърди се, че тълкуването на
1
договорните клаузи е в противоречие с чл. 20 ЗЗД и че договорът е прекратен
с изтичането на една година от сключването му и предаването на вещите, а
именно – най-късно на 8.06.2016 г., както и че вещите е следвало да бъдат
върнати до 13.06.2016 г. Поддържа се, че падежът за вземането за неустойка е
настъпил на 20.06.2016 г., поради което тригодишният давностен срок по чл.
111 „б“, ЗЗД бил изтекъл на 12.11.2020г. Наведени са твърдения, че клаузата,
с която е уговорена неустойката, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, тъй като излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като поставяла ищеца в по-благоприятно положение от
онова, в което би се намирал при реалното изпълнение на задължението.
Прави се искане за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което
да бъде отхвърлен предявеният иск, както и за присъждане на въззивника на
разноските по делото и пред двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „Б.
Г.“ ООД, чрез процесуалния представител на дружеството адв. В. Л..
Изложени са съображения за нейната неоснователност. Посочва се, че
писменото споразумение, което е предвидено в чл. 7 за продължаването на
действието на договора, е изрично обективирано в чл. 3 от него. Поради този
факт, се поддържа, че договорът не е прекратил действието си на 8.06.2016 г.,
а е бил едностранно прекратен от ищеца с връчването на нотариалните
покани. Уточнява се, че вземането за неустойка би се погасило съответно на
4.12.2020 г. – по отношение на „Т.-**“ ООД, и на 8.12.2020 г. – по отношение
на Т. С., както и че давностният срок е прекъснат с подаването на исковата
молба на 12.11.2020 г. Във връзка с възражението за нищожност на клаузата
за неустойка поради противоречие с добрите нрави се сочи, че неустойката е
предвидена за обезщетяване на ищеца както за пропуснатия приход от
непоръчаното минимално количество, но и за пропуснатите ползи, които
търпи от невъзможността машината да се използва и да бъде предоставена на
друг клиент, за същите цели. Подчертава се, че договорът е сключен между
търговци, поради което размерът на пропуснатите ползи не следва да бъде
доказван. Прави се искане за постановяване на решение, с което да се
потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендират се и
направените съдебни разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По
същество решението на първоинстанционния съд е правилно.
Ищецът е предявил субективно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 500 лв.,
представляваща неустойка по чл.9 от сключения между страните договор от
8.06.2015 г., дължима в условията на солидарност, от ответниците – „Т.-**“
ООД, в качеството му на ползвател, и Т. Г. С., в качеството на солидарен
длъжник, ведно със законната лихва от 12.11.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата.
2
Между страните не е спорно обстоятелството, че между дружеството ищец
„Б. Г.“ ЕООД и ответниците – „Т.-**“ ООД и Т. С., явяващи се съответно
ползвател и солидарен длъжник, на 8.06.2015 г. е сключен процесният
договор, съгласно който ищецът следва да предостави на ответното
дружество определени движими вещи за временно ползване, а ответникът –
за целия срок на договора да закупува ежемесечно, еднократно или на части,
предварително уговорени минимални количества кафе „Делиция“ (15 кг
месечно или 180 кг общо за целия срок на договора) и инстантни продукти на
стойност 200 лв. месечно или 2400 лв. общо за целия срок на договора. Не се
оспорва и фактът, че процесната движима вещ (миксер марка „Джони“) е била
предадена на ползвателя, като в тази връзка като доказателство по делото е
представен и приемо-предавателен протокол от 8.06.2015 г., и не е била
върната на ищеца след изтичане на едногодишния срок по чл. 3 от договора.
Не се спори, че ответникът „Т.-**“ ООД е спрял да развива дейност в обекта
по чл. 4, т. 1 от договора към края на месец септември 2015 г. Не на последно
място, страните не спорят по отношение на факта, че изпратените от ищеца
нотариални покани, съдържащи изявление за разваляне на договора, искане
да бъде върната предоставената движима вещ – миксер марка „Джони“ и
искане в случай че същата не бъде върната, длъжниците да заплатят
предвидената в чл. 9 от договора неустойка, са били надлежно получени от
ответниците на 1.12.2017 г. и 5.12.2017 г., както и че след получаването им
ответникът „Т.-**“ ООД не е върнал на ищеца предадената по силата на
договора движима вещ миксер марка „Джони“.
Спорно между страните е обстоятелството дали клаузата по чл. 9 от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението на
ползвателя да върне предоставените безвъзмездно движими вещи,
съответстваща на тяхната стойност в двоен размер, е валидна.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на
ОСТК, условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от съответствието с функциите, които изпълнява, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за съответствието с добрите нрави се прави към момента на
сключване на договора, като могат да бъдат взети предвид критерии като
естеството на задълженията, които се обезпечават с неустойка, и размерът им,
вида на уговорената неустойка и вида неизпълнение на задължението, както и
съотношението между размера на очакваните вреди, които ще настъпят
вследствие на неизпълнението и размера на уговорената неустойка.
Неустойката следва да се приеме за нищожна поради накърняване на добрите
нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
В случая основните задължения - двете задължения на ищеца (за
предоставяне на движимите вещи и за доставката на кафе) и насрещното
задължение на ползвателя за закупуване на посоченото количество кафе и
заплащане на цената му – разкриват взаимна връзка. Движимите вещи не са
предоставени за ползване изобщо, а именно във връзка и за обслужване на
основното правоотношение по продажбата на кафе, в какъвто смисъл са и
останалите уговорки в договора (чл. 4, т. 15, 17, чл. 5 и др.) Ето защо не е
налице същинска безвъзмездност на предоставеното ползване на движимите
3
вещи, доколкото направените от ищеца разходи за придобиването на тези
вещи и съответно пропуснатите от него ползи от същите вещи (било чрез
непосредственото им използване, било чрез отдаването им под наем) се
покриват от съответна част от уговорената цена на продаваното кафе. Именно
това е преследваната с договора цел на уговорката за безвъзмездност на
ползването, т. е. ползването не се предоставя безвъзмездно въобще, а с оглед
поетото насрещно задължение да се закупи съответното количество кафе и да
се плати цената му. От изложеното следва, че дължимата от ищеца престация
е единна – да предостави ползването на вещите и да достави съответното
количество кафе и на тази единна престация съответства насрещното
задължение на ответното дружество и солидарните длъжници да закупят и да
заплатят цената на минималните количества кафе. Следователно уговорената
в чл. 9 неустойка е предвидена за обезщетяване не само на пропуснатия от
ищеца приход в размер на стойността на непоръчаната и недоставена разлика
до минималното количество кафе, но и на посочените по-горе пропуснати
ползи във връзка с експлоатацията на вещите.
Във връзка с обезпечителната функция на неустойката следва да се отбележи
също, че с договора страните не са предвидили други особени обезпечения на
основното задължение на ответниците да закупят минималното предвидено
количество кафе и да заплатят уговорената му цена. Поемането на солидарна
отговорност от страна на ответниците не може да бъде счетено за
обезпечение, достатъчно да гарантира изпълнението на основното задължение
на ответника за закупуване на минимални количества кафе, тъй като това
задължение, доколкото не е задължение само за заплащане на цената на
доставена стока, а предпоставя и нейното завяване и получаване, не може да
бъде изпълнено от съдлъжника физическо лице, при положение, че според
уговорените вид и количество стоката е предназначена за търговска дейност.
Преценявана с оглед така установените отношения между страните,
уговорената неустойка в размер на двойният размер на стойността на
движимата вещ, предмет на договора, не излиза извън рамките на присъщите
на всяка неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Следователно същата не се явява нищожна поради противоречие с добрите
нрави. В тази връзка въззивният съд съобразява приетото в решение № 39 от
15.10.2020 г. по т.д.№ 799/2019 г. на ВКС, І т.о., постановено по сходен
случай, на което се позовава ищецът във връзка с поддържаната от него теза
за валидност на неустоечната клауза.
Спорно между страните е обстоятелството кога процесният договор е бил
прекратен – дали с изтичане на едногодишния срок, за който е бил сключен,
съгласно предвиденото в чл. 7 от същия, както твърдят ответниците, или с
развалянето му от ищеца след изпращане на нотариални покани.
Съгласно чл. 3 от договора, същият се сключва за една година, влиза в сила от
момента на подписването му от страните и предаване на вещите на
ползвателя с приемо-предавателен протокол. В случай че до изтичане на
договорения срок нито една от страните не заяви желание договорът да бъде
прекратен с изтичането му, действието на договора ще се подновява
автоматично за всяка следваща година при договорените условия.
Съгласно чл. 7 от договора, същият се прекратява с изтичане на срока му,
4
освен ако страните не уговорят с изрично писмено споразумение
продължаване на действието му.
Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката
и добросъвестността.
Съгласно трайната практика на ВКС, например решение № 134 от 25.10.2018
г. по гр. д. № 3462/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 133 от 15.03.2021 г. по
гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 60169 от 28.01.2022 г. по т. д.
№ 2012/2020 г. на ВКС, І т.о., решение по т.д. № 523/2008г. на ВКС, II т.о.,
решение по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение по т.д. № 1843/2013 г.
на ВКС и др., при тълкуване на договорите в съответствие с чл. 20 ЗЗД трябва
да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се
тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и
добросъвестността; тълкуването може да се осъществи не само въз основа на
самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на
страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на
договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от
самия текст не може да се открие точната воля.
В случая на ползвателя са отдадени за безвъзмездно ползване движими вещи,
между които и миксер марка „Джони“ № *********, с посочена в договора
стойност 250 лв. Съгласно чл. 4, т. 1 от договора, ползвателят се съгласява да
не преотстъпва вещите на трети лица и да ги ползва в посочени в договора
търговски обекти; съгласно т. 2 ползвателят се задължава да започне
ползването на вещите в срок до 24 часа от получаването им и да ги върне на
„Б. Г.“ ЕООД в срок до три работни дни от прекратяването на договора.
Съгласно чл. 4, т. 9 от договора ползвателят се задължава за целия срок на
договора да купува ежемесечно, еднократно или на части, предварително
уговорени посочените по-горе минимални количества кафе „Делиция“ и
инстантни продукти. Съгласно чл. 4, т. 16 от договора, ползвателят няма
право да продава, предлага и/или рекламира други марки кафе или кафе
напитки, както и съпътстващите ги консумативни стоки, освен включените в
ценовата листа на „Б. Г.“ ЕООД по Приложение № 1 към договора, без да е
получил неговото предварително писмено съгласие. Съгласно чл. 4, т. 17
ползвателят се задължава за целия срок на договора да закупува от „Б. Г.“
ЕООД и всички съпътстващи предлагането на кафе-продукти консумативни
стоки.
От така изложеното следва извод, че характерът на договора предполага
същият да бъде подновяван автоматично, съгласно уговорката в чл. 3, докато
ползвателят държи движимите вещи, предмет на договора, и има възможност
да извлича полза от тях.
Продължаващото ползване на вещите от страна на ответника „Т.**“ ЕООД по
същество представлява потвърждаване на договорната връзка с конклудентни
действия и е в съответствие именно с уговорката по чл. 3 от договора. Освен
това тезата на ответниците, че липсата на изрично писмено изявление за
5
продължаване на договора е довела до неговото прекратяване на основание
чл. 7 от същия не може да бъде споделена, доколкото волеизявлението за
разваляне на договора имплицитно съдържа в себе си и изявление за неговото
съществуване към момента на развалянето. При получаване на нотариалните
покани, съдържащи изявлението по чл. 87 ЗЗД, ответниците не са оспорили
съществуването на договорна връзка между страните и не са се позовали на
твърдяното от тях прекратяване на договора с изтичане на предвидения в него
срок. По същество възражението на ответниците, че договорът е прекратен с
изтичане на срока, тъй като липсва изрично писмено изявление за
продължаване на действието му, представлява позоваване на порок в
уговорената между страните форма на договора. Съгласно чл. 293, ал. 3 ТЗ,
страната не може да се позовава на нищожността (в случая – липсата на
форма, съгласно чл. 293, ал. 2 ТЗ), ако от поведението й може да се заключи,
че не е оспорвала действителността на изявлението. Ето защо като се вземе
предвид поведението на страните както при сключване на договора, така и
впоследствие, следва извод, че действителната им обща воля е била договорът
да бъде подновяван автоматично, освен ако няма изрично писмено изявление
за неговото прекратяване, съгласно чл. 3 от същия. Не на последно място,
макар и систематично чл. 3 от договора да е преди чл. 7, в случая същият се
явява специална уговорка, която изключва приложението на чл. 7.
Ответниците не оспорват, че „Т.**“ ЕООД не е изпълнявало задължението си
да закупува договореното минимално месечно количество кафе, а освен това е
прекратило дейността си в обекта по чл. 4, т. 1 от договора. Последното
обстоятелство ответникът „Т.**“ ЕООД изрично признава. Ето защо следва
да се приеме, че е налице основание за разваляне на договора по чл. 8, т. 3 и 4
от същия.
При това положение следва извод, че договорът е бил прекратен с неговото
разваляне от страна на ищеца с изпратените до ответниците нотариални
покани, които съдържат и искане да бъдат върнати движимата вещ (миксер
марка „Джони“), предмет на договора, в тридневен срок, съгласно чл. 4, т. 2
от същия. Отправена е и покана, в случай че движимата вещ не бъдат върната
в уговорения между страните срок, в седемдневен срок от изтичането му да
бъде заплатена дължимата по чл. 9 от договора неустойка. Поканите са били
получени от ответниците, като това обстоятелство не е спорно между
страните. Както беше отбелязано и по-горе, ответниците не са направили
никакви изявления по повод получените покани, като не са върнали и
предадената им по силата на договора движима вещ. Ето защо доказани се
явяват предпоставките за възникване и изискуемост на задължението за
заплащане на уговорената по чл. 9 от договора неустойка в размер на
стойността на предоставената движима вещ (миксер марка „Джони“) в двоен
размер.
Предвид изложеното, въззивният съд дължи произнасяне и по направеното от
ответниците възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давностният срок за срочни задължения,
каквото е това по чл. 9 от договора, започва да тече от деня на падежа.
Доколкото „Т.-**“ ЕООД и Т. С. са били валидно уведомени за развалянето
на договора на горепосочените дати, падежът на задължението за заплащане
на неустойката е настъпил на 14.12.2017 г. – за „Т.-**“ ЕООД и на 19.12.2017
6
г. – за Т. С.. Тъй като вземането е за неустойка, приложимият давностен срок
е този по чл.111 „б“ от ЗЗД и е тригодишен. Следователно, вземанията за
неустойка биха били погасени на 14.12.2020 г. – за „Т.-**“ ЕООД, и на
19.12.2020 г. – за Т. С.. Давността обаче е била прекъсната с подаването на
иск пред Софийски районен съд от страна на ищеца, което се е случило на
12.11.2020 г. (заявление за издаване на заповед за изпълнение е било подадено
от ищеца на 31.07.2020 г., но издадената въз основа на него заповед е била
обезсилена на основание чл. 415, ал. 5 ГПК с влязло в сила определение по
ч.гр.д.№ 34565/2020 г. на Софийски районен съд, поради което не намира
приложение чл. 422, ал. 1 ГПК). С оглед изложеното, възражението за изтекла
погасителна давност се явява неоснователно.
Доколкото изводите на въззивния съд по основателността на предявения иск
съвпадат с тези на първоинстанционния, решението на Софийски районен съд
като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият е направил
искане за присъждането им, но не са представени доказателства за техния
размер, нито за реалното им извършване, поради което искането му е
неоснователно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20221247 от 10.12.2021 г. по гр. д. №
56272/2020 на Софийски районен съд, 150 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7