Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.06.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е“ състав, в открито заседание на двадесет и седми септември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдия
Атанасова в. гр.дело № 9988 по описа
за 2018 год., и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 31688/03.05.2018г., постановено по гр.д.
№ 21883/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 158 състав, Община Ч., БУЛСТАТ: ********, е осъдена да
заплати на „Д.Е.Е.П.Б.“ ООД, ЕИК: ******** следните суми, както следва:
- на основание чл. 266 ЗЗД сумата от 6680 лв. без
ДДС – незаплатено възнаграждение по Договор ЗД-135/19.11.2012г. /съставляващо
разлика между общо дължимата сума от 9545 лв. без ДДС и заплатената сума от
2865 лв. без ДДС/, ведно със законната лихва, считано от 01.11.2017 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 8989,00 лв.;
- на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 322,89лв. –
обезщетение за забава, дължимо за периода 11.05.2017г. – 31.10.2017г. върху
главницата от 6680 лв. без ДДС, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 415,97лв.;
- на основание чл.78, ал.1 ГПК – разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото в размер на 1058,12лв.
Със същото решение „Д.Е.Е.П.Б.“ ООД, ЕИК: ********, е
осъден да заплати на Община Ч., БУЛСТАТ:
********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 215,60лв. – разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото.
Пред
настоящата инстанция производството е образувано по въззивна жалба на Община Ч.,
БУЛСТАТ: ******** - ответник в първоинстанционното производство, против решение
№ 31688/03.05.2018г., постановено по гр.д. № 21883/2017г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 158 състав. Във въззивната жалба се моли да бъде отменено
атакуваното решение и да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят
предявените от ищеца – въззиваем осъдителни искове. Твърди се, че
първоинстанционното решение е неправилно, необосновано и постановено в
противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че Договор
ЗД-135/19.11.2012г. е сключен под отлагателно /суспенсивно/ условие по смисъла
на чл. 25, ал.1, изр.1 ЗЗД, поради което и сделката между страните се намира
във „висящо положение“ до продължаване на правното очакване на страните. По
тази причина въззивникът счита, че вземането на въззиваемия в частта му,
касаеща окончателното плащане по договора, все още не е изискуемо. Посочва се
също така, че СРС не е дал указания с доклада си по делото за представяне на
доказателства относно причините да не бъде осигурено финансиране, а се е
позовал на липсата на такива при постановяване на крайния си акт.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от въззиваемата
страна „Д.Е.Е.П.Б.“ ООД, с който оспорва въззивната жалба и намира същата за неоснователна.
Излагат се съображения, че твърдението на ищеца за сключване на процесния договор
под отлагателно условие е неоснователно. Счита, че уговорената клауза, с която
се поставя окончателното плащане в зависимост от наличието на финансиране,
касае единствено срока за изпълнение на задължението на въззивника. Посочва и
съдебна практика в тази насока. Моли за оставяне на въззивната жалба без
уважение и потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата на Община Ч. е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно
проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на
първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
На
02.11.2012г. Община Ч. и „Д.Е.Е.П.Б.“
ООД са сключили договор за изработка, с който на ищеца е възложено да извърши
обследване и енергийна ефективност на културен дом и котелна централа към него
в гр.Ч., изготви сертификат за енергийни характеристики на обекта и окаже
техническо съдействие и координация с институциите до предоставяне на ответника
на безвъзмездна финансова помощ за реализиране на ефективна реконструкция на
обектите. Договорът е сключен за срок от 45 дни, считано от подписването му,
като за краен се счита датата на подписания приемо - предавателен протокол. В
т.3.1. страните са постигнали съгласие за извършената работа поръчващият да
изплати на изпълнителя сумата от 9545лв. без ДДС, като плащането се извърши:
30% /равняващи се на 2865лв. без ДДС/ авансово и 6680лв. без ДДС при
приключване и приемане с окончателен приемо-приемателен протокол и финансиране
от управляващия орган по програмата на ЕС или НДЕФ.
На
02.11.2012г. ищецът е издал фактура № 7 с отразено авансово плащане на стойност
2865 лв. и дата на данъчното събитие 02.11.2012г.
На
15.01.2013г. е подписан приемо-предавателен протокол с отразено извършване на
документация за горепосочените обекти: сертификат за енергийни характеристики,
резюме по образец за проведено обследване за енергийна ефективност, доклад за
проведено обследване.
Издадена
е и фактура № 176/05.05.2017 г. за сумата от 8589,00 лв., съставляваща данъчна
основа от 9545,00 лв., 1909,00 лв. ДДС и приспаднато авансово плащане в размер
на 2865,00 лв.
Видно
от публично достъпната информация на сайта на НАП ищецът е регистриран по ДДС
на 12.06.2013г.
Между
страните по делото е възникнало облигационно отношение по договор за изработка
по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД. С договора за изработка изпълнителят се
задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна,
което да бъде годно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение
- аргумент от чл. 258, чл. 261, ал.1 ЗЗД, а поръчващият - да заплати уговореното възнаграждение за
приетата работа – чл. 266, във вр. с чл. 264 ЗЗД.
Фактическият
състав, от който възниква задължението за плащане на възнаграждението за
изпълнение на възложената работа, включва следните кумулативно свързани
елементи: 1) наличие на облигационна връзка; 2) изпълнение на облигационното
задължение и 3) уговорено възнаграждение.
По делото е безспорно установена
валидността на сключения договор, изпълнението и приемането на работата, както
и размера на договореното възнаграждение. Единственият спорен между страните по
делото въпрос е този относно дължимостта на последната
/окончателна/ вноска от договореното възнаграждение.
Действително, в чл. 3.2.2 от
Договор ЗД-135/19.11.2012г. е предвидено, че окончателното плащане по договора
в размер на 6 680лв. без ДДС е дължимо след приключване и приемане с
окончателен приемо – предавателен протокол на предмета на договора и
финансиране от управляващия орган по програмата на ЕС или НДЕФ.
В съответствие с прокламирания в
чл. 9 ЗЗД основен принцип на облигационното право за свобода на договарянето,
страните могат да регламентират правоотношенията, в които встъпват, по своя
воля, като уговорят конкретно условията за тяхното възникване, развитие и
прекратяване. Постигнатите между страните договорености са задължителни за тях
съгласно изричната норма на чл. 20а ЗЗД, според която договорите имат силата на
закон за тези, които са ги сключили. Принципът за свобода на договарянето е
намерил израз в преобладаващо диспозитивния характер на нормите на ЗЗД, сдържащ
общата правна уредба на облигационните отношения. Следователно, при отсъствие
на императивни разпоредби относно настъпване дължимостта на насрещната престация
по договора за изработка, страните са свободни сами да определят условията, при
които същата настъпва.
Договорът за изработка обаче е
търговска сделка и като такава по отношение на нея намират приложение правилата
на ТЗ. Съгласно чл.303а, ал.3 от ТЗ, ако не е уговорен срок за плащане,
паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на
фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата
или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или
поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва
да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо
че фактурата или поканата за плащане са отпреди това. В случая се касае до обща
норма, установена в Раздел ІІІ - изпълнение към глава 21 – общи положения,
касаещи търговските сделки. Тя съставлява транспониране в националното
законодателство на изискванията на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент
и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със забавяне на плащането по
търговски сделки - (преработена версия), (ОВ, L 48/1 от 23 февруари 2011 г.),
отменила предхождащата я, като наднационална, съюзна уредба на същите
отношения, свързани с борбата със забавяне на плащанията по търговски сделки,
Директива на Европейския парламент и на Съвета 2000/35/ЕО от 29 юни 2000 година
относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки. Както от
съдържанието на националната норма на чл. 303а от ТЗ, така и от общият смисъл, и конкретната уредба на сочените
директиви на ЕС е видна общата и категорична воля, както на националния
законодател, така и на съюзните нормотворчески органи, принципно да ограничат в
максимална степен случаите на неоснователно забавяне на плащанията по търговски
сделки.
В светлината на горното следва да
се заключи, че прогласената от ЗЗД свобода на договарянето не следва да води до
неоснователно забавяне на разплащания между търговците, които несъмнено биха
затруднили търговския оборот и ограничили свободната търговска инициатива.
Свободното уреждане на отношенията между страните по една сделка не следва на
още по – силно основание да води и до поставяне на една от страните в по –
неблагоприятно положение от другата. Ето защо, с оглед на факта, че наднационалното общностно право на ЕС има предимство пред националното
право на страните – членки, същото следва да намери приложение и в настоящия
случай.
В горната насока са и положенията, възприети в решение
№ 15/22.12.2016г., постановено по т.д. № 2404/2014г. на ВКС. В същото касационната
ни инстанция приема, че уговорката, че
възложителят ще плати, когато на него - в качеството на изпълнител, му заплатят,
не е нищожна, но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които
страните са визирали при договарянето й, а това - с оглед грижата на добрия
търговец и добрите търговски практики, недопускащи злоупотреба с правата на
кредитора - следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за
изпълнението на възложителя на изпълнителя, спрямо третото за спора лице.
Ирелевантно е, дали възложителят е изпълнил в срока спрямо това трето лице,
дали е изпълнил точно и дали изпълнението му е прието.
С оглед на гореизложеното въззивникът, в
качеството на поръчващ, следва да заплати уговореното възнаграждение по
сключения между страните неформален договор за изработка – чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Размерът на възнаграждението се установява от събраните по делото писмени
доказателства – договор за изработка от 02.11.2012г., фактура №
**********/02.11.2012г. и фактура № **********/05.05.2017г. и приемо-предавателен
протокол от 15.01.2013г. и по отношение на него липсва спор както пред
първоинстанционния, така и пред въззивния съд. Това обосновава основателност на
предявения от ищеца – въззиваем иск и правилност на обжалваното
първоинстанционно решение.
Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. Касае се за обезщетение, което се дължи по принцип
от изпадналия в забава длъжник независимо дали е уговаряно или не. Законната
лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите от забава при
неизпълнение на парично задължение. Законната мораторна лихва е форма на
договорна отговорност, специфична за паричните задължения и се прилага без да
се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат
неизпълнението - достатъчно е наличие на парично задължение и забава.
В
настоящия случай съдът счита, че на основание чл. 327, ал.1
от ТЗ цената за процесната фактура се дължи от датата на издаването
й - 05.05.2017 г. В този смисъл съдът приема, че задължението има падеж по
смисъла на чл. 84, ал.1
от ЗЗД. В този случай длъжникът изпада в забава без необходимост от
покана за плащане. В настоящия случай,
ответникът е изпаднал в забава, считано от деня следващ деня на издаване на
фактура № 176/05.05.2017 г. Изчислен за претендирания период 11.05.2017г. –
31.10.2017г. върху главницата от 6680 лв. без ДДС, същата е в присъдения от
първата инстанция размер от 322,89лв.
С
оглед на горното и поради съвпадение с правните изводи на СРС, настоящият
състав на СГС намира, че следва да потвърди обжалваното решение.
С оглед изхода на
спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл. 81 ГПК в тежест на въззивника
следва да останат извършените от въззиваемия съдебно - деловодните разноски в
размер на 960лв., съобразно представения по делото списък по чл. 80 ГПК и
наличните доказателства за действителното извършване на тези разноски.
Воден от изложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 31688/03.05.2018г., постановено по гр.д. № 21883/2017г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 158 състав.
ОСЪЖДА Община Ч.,
БУЛСТАТ: ********, да заплати на „Д.Е.Е.П.Б.“ ООД, ЕИК: ******** на основание
чл.78, ал.3 ГПК – разноски за въззивното производство в размер на 960лв.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.