РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.05.2016
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет седми
ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКАИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ФИЛИПОВА
при секретаря Д.И.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
дело № 6127 по описа за 2015 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от
30.01.2015 г., постановено по гр. дело № 16349/2012 г. по описа на СРС, І ГО, 47
състав, са уважени предявените от М.Г.Т., Г.А.Т. и К.Г.Т. срещу „Ю.Б.” АД кумулативно
обективно съединени отрицателни установителни и осъдителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване нищожността на клаузите, уговорени в чл.
3,ал. 1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл. 12,ал. 1, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от
сключения на 06.03.2008 г. договор за банков кредит за покупка на недвижимимот HL 33113 като
противоречащи на чл. чл. 146, ал. 1 и чл. 143ЗЗП и за заплащане на сумата от 4265,61 швейцарски
франка, представляваща надплатена възнаградителна лихва по договора за банков
кредит за покупка на недвижим имот
HL 33113 за периода от 49 месеца от датата на подписване на договора
-06.03.2008 г. до подаване на исковата молба - 03.04.2012 г. и сумата от 6,57
швейцарски франка, представляваща годишна такса за управление на кредита за
процесния период, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата
молба – 03.04.2012 г. до окончателното й плащане, като със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ищците сумата от 8027,80 лв. разноски
поделото.
Срещу така
постановеното решение, в срока по чл. 259 ГПК, е предявена въззивна жалба от ответника
„Ю.Б.” АД, чрез пълномощниците им адв. Б.В. и адв. М.К., с надлежно учредена
представителна власт по делото,с която въззивникът навежда доводи за недопустимост
на обжалвания съдебен акт,поради нарушение на правилата за родова подсъдност,
неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага
съображения, че макар и спорните клауза от договора за банков кредит за покупка на недвижим имот
HL 33113 са индивидуално уговорени, както и че същите не са неравноправни, респективно нищожни, като
излага подробни съображения в тази насока. Сочи, че в процесния договор са установени обективни
обстоятелства, при настъпването на които банката може едностранно да изменя
размера на възнаградителната лихва, поради което съдържанието на тези клаузи
отговарят на изискванията за добросъвестност и не водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Моли съда
да обезсили, а при условията на евентуалност да отмени обжалваното решение като
отхвърли предявените искове и присъди направените по делото разнски.
Въззиваемите ищци -
М.Г.Т., Г.А.Т. и К.Г.Т., чрез пълномощника им адв. В.В., с надлежно учредена
представителна власт по делото са подали в срок отговор на въззивната жалба, в
която поддържат становище за нейната неоснователност, тъй като съдът правилно е
приел, че процесните клаузи са нищожни поради тяхната неравноправност – не били
уговорени индивидуално, а във вреда на кредитополучателите, неотговарящи на
изискването за добросъвестност, което е довело до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му
части /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
В тази връзка и с оглед изрично наведения във въззивната жалба довод за
недопустимост на
обжалвания съдебен акт,поради нарушение на правилата за родова подсъдност
следва да се отбележи,че когато предмет на прогласяване е нищожност на клауза,
която не касае основанието на вземането и длъжникът не отрича наличието на
действително правно основание за претенцията на кредитора, а единствено реда и
начина за определяне на вземането или други уреждащи правоотношението елементи,
част от несъщественото съдържание на договора, както всъщност е и в настоящия
случай, искът за прогласяване на нищожността на отделни клаузи от договора следва
да се счита за неоценяем. Ето защо и оплакването на въззивника в тази
насока е неоснователно. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните
и въззивни съдилища практика на ВКС формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, а
именно Определение № 449/29.07.15г.,
постановено по ч.т.д.№ 1596/15г. на ВКС, І Т.О.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че оспорените
пет клаузи, уговорени в процесния
договор за банков кредит за покупка на
недвижимимот HL 33113, са неравноправни, тъй като пораждат право на банката
едностранно да променя възнаградителната лихва и таксите по договора при
непредвидени в него условия. По този начин тази неиндивидуално определена
клауза поставя ищците в неравноправно положение /неравноправност на клаузите
съгласно чл. 143, т. 3,10 и 12, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП/. СРС е приел, че, като е
уговорена възможността за едностранно изменение на установената възнаградителна
лихва, тези клаузи поставя осъществяването на задължението на търговеца в зависимост
от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля – кредитополучателите
по никакъв начин не са могли да влияят по отношение промяната в базовия лихвен
процент (неравноправност на клаузата съгласно чл. 143, т. 12 ЗЗП).
Страните не
спорят,че на 06.03.2008 г. са сключили договор за банков кредит за покупка на
недвижим имот HL 33113, както и че ищците са заплащали точно задълженията си
към банката в съответствие с актуалния погасителен план, поради което процесният
договор попада в предметния обхват на ЗЗП, тъй като въззиваемите са потребители
по смисъла на § 13, т. 1 ДР от ЗЗП, а банката – въззивник в настоящето
производство е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР от ЗЗП.
Съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗП основанията за изменение на „цената” на
банковата услуга (възнаградителната лихва) следва да бъдат уговорени ясно и разбираемо за средния потребител.
В клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор за банков кредит за покупка
на недвижимимот HL 33113 от 06.03.2008
г. страните са уговорили, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от Базовия
лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден
за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,15
пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на „Ю. и Е.Д.Б.” АД зажилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4,5%. В разпоредбата
на чл. 3, ал. 5 от договора е уговорено,че действащия БЛП на банката за
швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените него стават незабавно задължителни за
страните, а банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за
швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяване на видно
място в банковите салони, а договорените надбавки не се променят. В
разпоредбата пък на чл. 6, ал. 3 от договора страните са се споразумели,че в
случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП за жилищни
кредити в размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1 се променя
автоматично, в съответствие с промяната, за което кридитополучателят с
подписането на настоящия договор, дава своето неотменяемо и безусловно.
При сключването на договора за
банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113 от 06.03.2008 г. страните са уговорили определен
погасителен план - чл. 6, ал. 1, с оглед на който ищците са взели решение да
бъдат кредитополучатели, т.е. тези уговорки са част от договора и могат да
бъдат едностранно изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл
е и повелителната правна норма, уредена в чл. 58, ал. 2 ЗКИ, която
предписва, че разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с
договора за кредит, включително за случаите на предсрочно погасяване. Понятието
„изрично” от лексикална гледна точка носи смисъл на „безусловно, специално,
категорично”, което не подлежи на двояко тълкуване, а понятието „изчерпателно”
– цялостен, всестранен, неподлежащ на допълване и промяна, отчитащ всички
особености. Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и
изцяло да се уговорят всички разходи по
кредита. Разпоредбата на чл. 58, ал. 2 ЗКИ представлява частно проявление
на основния принцип в гражданското право – забрана на недобросъвестното
поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните
субекти.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че
„националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3
от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор с
потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в
свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на
определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази
промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално
да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред
които са и спорните, както и предвид националното законодателство, уреждащо
правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите
ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга
разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора”.
Всяко „основателно съображение” по смисъла на това
решение представлява всяко обективно
обстоятелство, извън волята и контрола
на страните по договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския
договор, и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или
услугата.
Ето защо макар и част от уговорените в чл. 3, ал. 5 от
договора условия основания за изменение на възнаградителната лихва да са от
обективно естество, каквото е последното изречение от цитираната разпоредба, а
именно договорената надбавка не се променят, т.е.
надбавката от 1,15 пункта е константна, уговорена в твърд размер в чл. 3, ал. 1 от
договора, възможността за едностранна промяна във в БЛП, който е втория кумулативен
компонент от формирането на възнаградителната лихва „представлява основателно
съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва”, тъй като в договора не е установен обективен
критерий, механизъм и методология за промяната на БЛП, който да е уговорен от
страните, респективно компонентите, които влияят върху неговото формиране.
Следователно, банката е обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на дискреция (право на автономна
преценка) да изменя БЛП, като увеличава със ставка, която тя счете за
целесъобразна. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, който е
основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от
договора субективни права. Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на
понятието „добросъвестност”, съдът приема, че неговото съдържание представлява
мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при
сключване на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика
представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които
произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите
нрави. При така изясненото предметно съдържание на това понятие в противоречие
с принципа на добросъвестността е уговореното право на банката едностранно да
изменя един от съществените компотенти, формиращ размера на възнаградителната
лихва без да е установено на конкретно
обективно обстоятелство, извън волята на страните, при настъпване на което да
се изменя БЛП. Съобразно редакцията на клаузата, уговорена в чл. 3,ал. 5 от
договора, банката като икономически по-силния субект в породеното търговско
правоотношение е установила за себе си в договора изключителното
право да изменя БЛП, по своя автономна преценка. Индиция за недобросъвестна
търговска практика на банката представлява обстоятелството, че през целия период
от действие на процесния договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113 банката
едностранно е увеличавала БЛП, което се установява от заключенията на вещите
лица по изслушаното основно, допълнително и повторно заключения по допуснатата
ССчЕ. Липсата на обективен
критерий,механизъм и методология за промяната на БЛП, респективно компонентите, които влияят върху неговото формиране
води до извод, че Банката не може да обоснове едностранно взетите решения за
увеличение на възнаградителната лихва чрез увеличение на БЛП, поради което
съдът приема, че банката необосновано, в нарушения на принципа на добросъвестността
в частноправните правоотношения си е обезпечила правната възможност произволно, само по своя преценка да
увеличава БЛП със стойности, които тя счете за целесъобразни за постигане на
своите стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба.
Или, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени
стойността на насрещната парична престация – възнаградителната лихва, при
неустановени в договора конкретни
показатели, при все че потребителят на банкови услуги няма възможност да се
откаже безусловно от договора (без
да дължи такси, т. нар. наказателни лихви и пр., които по своето естество представляват
компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок
на договора (арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД) – при т. нар. предсрочно погасяване на
кредита), поставя ищците в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3,
т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което е обоснован извода на СРС, че процесната клауза
на чл.3, ал. 5 от договора е уговорена
във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя – банката може произволно във всеки
един момент да увеличи БЛП със стойност, която счита за целесъобразна.
Неоснователно е възражението на ответника, че разпоредбите на чл. 143,
т. 10 и т. 12 ЗПП не са приложими, тъй като възнаградителната лихва („цената”) за
отпускане на процесния кредит е свързана с колебанията/измененията на финасовите
пазари,влошаване на икономическата конюнктура и в пазарната оценка на подобен вид активи ,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги – арг.
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Както бе изяснено, правната възможност за изменение
на БЛП е обезпечена само на кредитора, като в неговата власт е да променя
лихвения процент със стойност, която той счита, че отговоря на неговия
стопански интерес, с цел покриване на счетоводни загуби или реализиране на
търговска печалба. Естествено, в случай че бяха установени конкретни обективни
критерии, при чието изменение да се достигне до автоматична промяна в БЛП, биха
били налице уредените в чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП материални предпоставки, като
съобразно принципа на добросъвестността БЛП би претърпявал в съответен период
от действието на договора за банков кредит за
покупка на недвижим имот HL 33113 изменение (чрез неговото увеличение
или намаление, при наличие на конкретни обективни критерии.
В конкретния казус,
противно на поддържаното в отговора на исковата молба, не намира приложение и разпоредбата на чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП. За да се приложи това изключение е необходимо: 1)
доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата
страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в
7-дневен срок и 2) другата страна по договора да може (да има право) незабавно
да го прекрати. Въпреки че първата предпоставка е налице, аргумент за което
може да се изведе от предвидената в чл. 3, ал. 5 от договора възможност банката
да уведоми потребителя чрез обявяването на променения БЛП на видно място в
банковите салони, втората предпоставка не е уговорена. В договора липсва
клауза, която предоставя такава възможност на потребителя. Извод за противното не следва от
предвиденото в чл. 8 от договора право за прекратяване на договора, при
предсрочното му погасяване от страна на потребителя. На първо място,
едностранното прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване е
нещо различно от прекратяването поради предсрочното му изпълнение. На следващо
място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването да може да се упражни свободно, т.е.
без да се пораждат за потребителя насрещни неблагоприятни последици, като
плащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и т.н., каквито обаче са
предвидени за заплащане като задължение от страна на кредитополучателя в
клаузата на в чл. 8 от договора.
Не може да се
сподели довода в отговора на исковата молба, че БЛП се променя обективно, като
може да расте или намалява. Както бе изяснено, процесният договор за кредит не съдържа
клаузи, препращащи към метод или методика за определяне на БЛП, или стойностите
на компонентите, които го съставят, като този извод не се променя дори и същата
да е публикувана в интернет страницата на банката. На следващо място,
икономически по-силният субект в правоотношението може да предвиди и вземе
адекватни мерки срещу евентуални неблагоприятни за него последици, било от
неточното изпълнение на договора, било от други външни за правоотношението
фактори. Банката е търговец, със специални знания в банковото дело, което й
позволява да е значително по-информирана и с по-голяма възможност да анализира
и предвиди икономическите и финансовите процеси в страната и в чужбина.
Следователно дори и да е налице
утвърдена методология от банката за изменение на БЛП, липсват доказателства същата
да е част от процесния договор за кредит, респективно ищците да са се съгласили
със същата,поради което съдът приема,че същата не цели възстановяване на
равновесието, а ограничаване на стопанския риск за банката, прехвърляйки го
изцяло или отчасти върху потребителя.
От друга страна,
съществената промяна в крайната стойност на стоката е въздигнато от разпоредбата
на чл. 143, т. 12 ЗЗП в самостоятелно основание, предпоставящо неравноправност
на клаузите на договора, които го допускат. Цената на стоката „пари”
представлява възнаградителната лихва. Тази цена е уговорена при сключването на
договора. Към този момент потребителят преценява дали лихвата/цената, на която
получава кредита, е изгодна за него, което в крайна сметка формира и решението
му да сключи договора. Към този момент и за банката лихвата се явява достатъчна
с оглед очакваната от нея доходност. Впоследствие, възползвайки се от
установеното в Общите условия изключително право, водещо до значителна
неравнопоставеност между страните, банката налага на потребителя промяна на
цената на кредита, чрез значителното й увеличение.
С клаузата на чл.
12 от договора за банков кредит за
покупка на недвижим имот HL 33113 от 06.03.2008 г. страните са
уговорили, че „Банката запазва правото си по време на действие на настоящия
договор да променя Тарифата за условията, лихвите таксите и комисионните, които
„Ю. и Е.Д.Б.” АД прилага при
операциите си,както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски
франкове или друга валута при евентуалното му превалотиране по реда на чл. 20.
Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор.
По своята правна
същност Тарифите на банките представляват отнапред установени от търговеца Общи
условия, тъй като определят парични задължения за неопределен период от време и
се прилагат за неограничен кръг от правни субекти – кредитополучатели и влогодатели,
като тези уговорки стават част от клаузите на договорното правоотношение при сключване
на абсолютни или относителни банкови сделки. По силата на императивната разпоредба
на чл. 298, ал. 1 ТЗ клаузите в Общите условия обаче стават задължителни за
другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема или е търговец и ги е
знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. Но когато за действителността на сделката е предвидена
писмена форма, установените от
търговеца условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при
сключването. Договорът за банков кредит за
покупка на недвижим имот HL 33113 е формална сделка (арг. чл. 430, ал. 3 ТЗ), поради което, за да бъде обвързан от новите
Общи условия, кредитополучателят трябва да заяви писмено, че ги приема. Тъй
като с тази клауза се създава значително неравновесие в отношенията между страните,
като предоставя възможност по всяко време на действието на договора банката да
упражни дискреция, т.е. едностранно да определи по свое усмотрение вида и
размера на различни банкови такси, заплащани за използване на предоставения
финансов ресурс, тя също е неравноправна.
Разпоредбите на чл.
298 ТЗ са специални по отношение на правните норми на гражданското право,
уреждащи сключването на договори при предварително установени общи условия,
поради което при договора за банков кредит за
покупка на недвижим имот HL 33113 те не намират приложение. Но дори и при приложението на чл. 16,
ал. 3 ЗЗД банката не може безусловно да променя общите условия по договора за банков
кредит за покупка на недвижим имот HL
33113. По силата на тази правна норма при договори с продължително изпълнение,
какъвто е процесният договор, изменението на общите условия има сила за насрещната
страна по заварен договор, само ако й е било съобщено и ако тя не е заявила в дадения й писмено достатъчен срок, че го отхвърля. В оспорената клауза не е
предвидена такава възможност, респ. възможност безусловно договорът да бъде
прекратен от кредитополучателя, поради което тя създава значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, т.е. и тя е неравноправна.
В обобщение на
изложеното се налага изводът, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от
процесния договор са едновременно неясни и създават значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка води и
до увреждането на последния. За да не бъдат неравноправни, ответникът-въззивник
следва да докаже, че те са индивидуално уговорени.
Въззивникът „Ю.Б.”
АД нито пред първоинстанционният съд, нито пред настоящата инстанция е
ангажирал доказателства, че спорните между страните клаузи са индивидуално
уговорени. Не представлява такова действие обстоятелството,че с ищците са били
водени разговори, както е че същите са имали възможност да вземат информирано
решение при сключването на договора,респективно,че са имали възможност и
достатъчно време да се запознаят с проекта на договора, доколкото ответникът не
ангажирал доказателства,че договорът е сключен при по-благоприятни и/или
различни условия от стандартно предлаганите от банката на други потребители. Следователно,
с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест съдът е длъжен
да приеме, че недоказаният факт не се е осъществил в обективната действителност
- арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Следователно, в
тази част решението на СРС следва да бъде потвърдено, макар и при различни
съображения от твърде общите такива изложени от първоинстанционния съд.
По отношение на
клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. чл. 6,ал. 3 и чл. 22 от договора настоящият състав
намира, че същите не противоречат на нормативните правила, уреждащи забраната
за уговаряне на неравноправни клаузи - арг. чл. 143 ЗЗП. Правно неиздържан е
извода на СРС по отношение неравноправността на чл. 3, ал. 1,тъй като същата
урежда „изначалните” условия по договора за кредит,респективно ищците са били
абсолютно наясно с размера на БЛП към момента на сключване на договора,
съответно с цената на предоставения кредит, доколкото договора за банков кредит
е възмезден, още повече че осъдителния иск на ищеца е за е за заплащане на
сумата от 4265,61 швейцарски франка представляваща надплатена възнаградителна
лихва от предварително договорената и заплатената такава за 49 месеца от
сключване на договора. Именно и въз основа на тази клауза е съставен и
погасителния план, представляващ неразделна част от договора и са дали своето
съгласие за подписването му. Приемането на тази клауза за нищожна е равносилно
на липсата на цена/основание на договора,т.е. на съществен елемент, което би
довело до нищожност на целия договор. Що се отнася до клаузите на чл. 6, ал. 3
и чл. 22 от договора следва да се отбележи,че същите нямат отношение към
формиране на БЛП и не рефлектират върху размера на възнаградителната лихва, а
само касаят начина на отразяване върху месечните погасителни вноски
/автоматично/, съответно начина на превалутиране на швейцарския франк към лева
и евро, което принципно винаги влияе върху размера на дължимите погасителни вноски,
както е посочено в чл. 22 от договора. Ето защо сами по себе си тези уговорки
не противоречат на разпоредбите уреждащи забраната за уговаряне на
неравноправни клаузи - арг. чл. 143 ЗЗП.
В случай че е
налице неравноправна клауза в договора, това обстоятелство не предпоставя нищожността
на всички клаузи, тъй като само неравноправните такива не пораждат правните последици,
които търговецът е целял, но това обстоятелство не води до нищожност всички
клаузи, уговорени в договора. В този случай би било налице т. нар. частична недействителност
на договора – арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Изрично в този смисъл е и разпоредбата на
чл. 146, ал. 5 ЗЗП, която предписва, че наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът
може да се прилага и без тези клаузи.
Следователно, уговорките
чл. 3, ал. 1, чл. чл. 6,ал. 3 и чл. 22 от процесния договор за банков кредит
за покупка на недвижимимот HL 33113, не
са уговорени във вреда на потребителя и не са неравноправни – останалите
клаузи, установени в договора, които не са неравноправни, обвързват
кредитополучателите.
В тази част
първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като
установителен иск за обявяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 3, ал.
1, чл. чл. 6,ал. 3 и чл. 22 от процесния договор, трябва да бъде отхвърлен.
По иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
Възникването на спорното материално право за връщането на дадено при
начална липса на правно основание се обуславя от осъществяването на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от
патримониума на ищците; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума
на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил налице годен
юридически факт, без да е било възникнало задължение за заплащане на възнаградителна
лихва над действително уговорения размер.
Следователно, в
тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването на имущественото благо,
а в тежест на ответника е да докаже възникването и съществуването на правното основание
за това имуществено разместване от патримониума на ищците в неговия имуществен
комплекс.
Ищците твърдят, че
до предявяване на исковата молба са надплатили на ответника възнаградителна
лихва по процесния договор за банков кредит за
покупка на недвижим имот HL 33113 сумата от 4265,61
швейцарски франка, формирана като сбор от разликата между първоначално уговорените
анюитетни вноски и действително заплатените за периода от 49 месеца от датата
на подписване на договора - 06.03.2008 до подаване на исковата молба -
03.04.2012 г., вкл. такса в размер 6,57 швейцарски франка, представляваща
годишна такса за управление на кредита за процесния период
От представеното по
делото заключение на повторно коригирано заключение на вещото лице Стоянова по
изслушаната в съдебно заседание от 09.10.2014
г. ССчЕ, което настоящата инстанция възприема като изготвено обективно, пълно и
безпристрастно, се установява, че за процесния период въззиваемите са заплати
сумата от 4265,61 швейцарски франка повече от първоначално уговореното в
резултат на увеличенията на лихвения процент. Тъй като тази сума е заплатена при
начална липса на основание, т.е. при едностранно увеличаване от банката на
лихвения процент в противоречие с действително постигнатото съгласие между
страните по договора за банков кредит за
покупка на недвижим имот HL 33113, респ. при приложение на нищожната
клауза, уговорена в чл. 3, ал. 5 от дговора,
въззивникът дължи връщане на тази сума. Фактът, че тя е излязла от патримониума
на ищеца и е постъпила в имуществения комплекс на ответника, не се оспорва от
банката, напротив в отговора на исковата молба ответникът е направил признание
по смисъла на чл. 175 ГПК,че ищците са заплащали точно задълженията си към
банката в съответствие с актуалния погасителен план, а размера на надплатената
такса за процесния период възлиза на 6,57 швейцарски франка.
Тъй като ищците са
заплатили исковите суми при липса на годен юридически факт – действителна
уговорка за заплащане на увеличения размер на възнаградителната лихва и на
таксата за управление на кредита за процесния период, получената от ответника
материална облага е без правно основание, поради което дължи връщане на сумата
от 4265,61 швейцарски франка, съответно и на сумата от 6,57 швейцарски франка.
С оглед на
обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала,
не съответстват изцяло на правните изводи на първоинстанционния съд, решението
на СРС следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявеният установителен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143, т. 3, т.
10 и т. 12 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 1, чл. 6, ал. 3 и чл. 22 от
процесния договор за банков кредит за
покупка на недвижим имот
HL 33113, както и в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати
наищците сумата – над сумата от 4013,90 лв. до присъдените от 8027,80 лв. (съобразно
отхвърлената част от предявените кумулативно обективно съединени установителни
и осъдителен искове).
При този изход
на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 ГПК в полза на въззивника-ответник трябва да бъдат присъдени реално направените
разноски по представения списък съдебни разноски съразмерно на основателната
част на въззивната жалба /половината от обективно съединените искове/ общо в
размер на сумата от 2482,85 лв., представляващ сборът от заплатената държавна
такса за въззивното обжалване и дължимото адвокатско възнаграждение, както и
сумата от 2486,99лв., представляващи разноски в първоинстанционното производство,
а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемите
следва да се присъдят реално направените разноски по представения списък
съдебни разноски съразмерно на неоснователната част на въззивната жалба общо сумата
от 2000,00 лв., представляваща заплатеното адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС (с оглед отхвърлената част на предявената
жалба).
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280 ГПК въззивното решение може да бъде обжалвано, тъй като
са предявени установителни искове за
прогласяване нищожността на процесните клаузи от договора за кредит, които са
неоценяеми, поради което и с оглед корелативната зависимост между същите,
установителните се явяват обуславящи по отношение на осъдителния иск. В този смисъл Определение № 366 от 27.04.2016 г.,
постановено по т.д. № 1777/2015 г. по описа на ВКС, І т.о.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 30.01.2015 г., постановено по
гр. дело № 16349/2012 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав, в частта, в която е уважен предявеният от М.Г.Т. с ЕГН **********, Г.А.Т.
с ЕГН ********** и К.Г.Т. с ЕГН ********** и тримата със съдебен адрес: *** –адв.В.В.
срещу „Ю.Б.” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12
ЗЗП иск за прогласяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 1, чл.
чл. 6,ал. 3 и чл. 22 от Договор за банков кредит за покупка на недвижим имот HL 33113, сключен на
06.03.2008 г., както и в частта, в
която „Ю.Б.” АД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:*** е
осъдена да заплати на М.Г.Т. с ЕГН **********, Г.А.Т. с ЕГН ********** и К.Г.Т.
с ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски над сумата от 4013,90 лв. до присъдения размер от 8027,80 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ М.Г.Т. с ЕГН **********, Г.А.Т. с ЕГН **********
и К.Г.Т. с ЕГН ********** и тримата със съдебен адрес: *** –адв.В.В. срещу „Ю.Б.” АД с ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП за прогласяване нищожността
на клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 1, чл. чл. 6,ал. 3 и чл. 22 от Договор за
банков кредит за покупка на недвижим
имот HL 33113, сключен на 06.03.2008 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД с ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати общо М.Г.Т.
с ЕГН **********, Г.А.Т. с ЕГН ********** и К.Г.Т. с ЕГН ********** и тримата
със съдебен адрес: *** –адв.В.В. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 273 ГПК
сумата от 2000,00 лв., представляваща разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.
ОСЪЖДА М.Г.Т. с ЕГН **********, Г.А.Т. с ЕГН **********
и К.Г.Т. с ЕГН ********** и тримата със съдебен адрес: *** –адв.В.В. да заплатят общо на „Ю.Б.” АД с ЕИК ***********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл.
273 ГПК сумата от 2482,85 лв., представляващ
сборът от заплатената държавна такса за въззивното обжалване и дължимото адвокатско
възнаграждение пред СГС, както и сумата
от 2486,99лв., представляващи разноски в първоинстанционното производство
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва
с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: