Решение по дело №3438/2021 на Софийски градски съд

         Р    Е   Ш   Е   Н   И   Е    № ……

                                                             Гр. София, 27.07.2022 г.

                                

 

      В      И  М  Е  Т  О     Н  А      Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в състав :

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                           ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                             Мл. съдия : Десислава Чернева  

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 3448 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение №  20022271/25.01.2021 г. по гр. д. № 27178/2020 г. на СРС, 157 с - в, са отхвърлени предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, срещу С.К. К., ЕГН ********** (вместо правилното С.К.М., при допусната техническа грешка във фамилното име на ответницата, чието предишно фамилно име е било К.), искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД , за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 161, 88 лв. - главница, представляваща спестен разход за цена на топлинна енергия, доставена за периода 01.10.2017 г. - 30.04.2019 г. за имот, представляващ магазин № 35, находящ се в гр. София, ж. к. „*******и сумата 28.05 лв. спестен разход за такса за разпределение на топлинна енергия за периода 01.05.2017 г. - 30.04.2019 г., както и сумата 21, 54 лв. - законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.12.2017 г. - 14.02.2020 г. и сумата от 4, 48 лв. - законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 30.06.2017 г. - 14.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 14998/2020 г. по описа на СРС, 157 с-в. Ищецът е осъден за разноски в производството. 

Решението се обжалва от ищеца „Т.С.” ЕАД, като се излагат доводи за незаконосъобразност и допуснати нарушения на процесуалния и материален закон. Неправилно СРС е приел, че ищецът не е установил, че ответницата се е обогатила с процесните суми. Поддържа, че в производство е установено, че с дружеството не е подписван писмен договор за ползване на ТЕ за стопански нужди за процесния магазин № 35, каквито са изричните изисквания на ЗЕ. За този обект в претендирания период не е начислявана ТЕ за отопление и БГВ, а само за сградна инсталация. Посочва, че клиентите в сгради ЕС, които са прекратили топлоснабдяването до имотите си остават задължени за суми за сградна инсталация. Магазинът е присъединен към топлопреносната мрежа. Поддържа, че ответницата е спестила разходи за заплащане на ТЕ за сградна инсталация, с което се е обогатила неоснователно за сметка на дружеството и следва да възстанови обедняването. Липсата на договор не я освобождава от задълженията за заплащане на ТЕ. Моли да се отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна – ответницата С.К.М., чрез процесуалният си представител, е подала отговор в срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата. Поддържа, че решението е законосъобразно и обосновано постановено, а жалбата е неоснователна. Правилно СРС е приел, че не се установява фактическия състав на отговорността по чл. 59 ЗЗД, като съдът е обсъдил и кретидирал всички събрани по делото доказателства. Не е доказано, че ответницата е използвала имота през периода като потребител на ТЕ, в претендираните количество и стойност. От доказателствата е установено, че през периода магазин № 35 е бил необитаем и през имота не преминават вертикални или хоризонтални щрангове, няма отоплителни тела. Сочи, че Наредба № 16-334/2007 г. не е приложима поради липсата на договорно правоотношение, освен това стойността на определената ТЕ не почива на реален отчет. Магазинът е с отделен, самостоятелен вход откъм улицата. Поддържа още, че ищецът не е установил ответницата да се е обогатила за негова сметка със стойността на използваната ТЕ. Освен това сочи, че между дружеството ищец и ЕС, в сградата, в която се намира процесния магазин, е сключен договор от 02.09.2011 г., според който не са потребители на ТЕ собствениците на изброените в договора имоти, сред които е и магазин № 35. В договора е предвидено, че разходите по отношение на дяловото разпределение ще се поемат от останалите собственици в сградата. Сочи, че е реализирана хипотезата на чл. 102 ЗЗД – заместване в дълг, при която основният длъжник се замества от договорния такъв. Сочи, че не са ангажирани доказателства, че ответницата е използвала реално имота, който е бил необитаем до м. 08.2018 г. Първият реален ползвател е бил наемателя на имота след този период, поради което не се установява ответницата да се е обогатила неоснователно. Сочи, че не се дължат и суми за услугата дялово разпределение, която не се извършва от ищеца. Поради неоснователност на главните искове, поддържа, че са неоснователни и акцесорните за лихви за забава върху тях. Моли жалбата да остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение изцяло. Претендира разноски пред въззивната инстанция съгласно списък.

Настоящият състав, по реда на въззивната проверка, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. СРС се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване на вземания от неоснователно обогатяване на ответницата поради липса на писмен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди, дялово разпределение и лихви за забава върху тях,  след подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение на длъжника.

Относно законосъобразността на решението, като съобрази изложените в жалбата възражения на ищеца, въззивният състав намира следното:

По смисъла на разпоредбата на § 1, т. 33 а от ДР на ЗЕ „небитов клиент“, е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Законодателят е използвал като критерии при дефиниране на понятието „небитов клиент“ вида правен субект (физическо или юридическо лице) и нуждите, за които той ползва/купува/ енергия (битови - за домакинството си или небитови - такива които не задоволяват битови нужди). Доколкото не се установява процесният имот  - магазин да служи за задоволяване на битови нужди, в случая става въпрос за доставка на ТЕ за стопански нужди.

В правилно приложение на материалния закон СРС е приел, че по  императивен начин в нормата на 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ изрично е предвидена специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. В този случай писмената форма на договора за доставка на ТЕ с ищеца е форма за действителност на сделката.

По делото не се твърди, нито се установява ответницата да е сключвала писмен договор с предмет доставка на ТЕ за процесния имот, с действие в периода на исковата претенция. При липса на възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, основателно СРС е направил извод, че правоотношенията между страните следва да се разглеждат на плоскостта на неоснователното обогатяване.

Съгласно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на друг дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по реда на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да защити правата си. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно разместване на блага.

Въззивният състав се солидаризира с изводите на първоинстанционният съд, че имущественото разместване в случая се свежда до установяване от ищеца, при пълно и главно доказване, на обедняването му до размера и количеството на доставената до имота през исковия период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяване на разходи за нейното овъзмездяване, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването - че топлинната енергия е доставяна до имота на ответника при липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между страните.

От обсъдените от СРС писмени доказателства се установява безспорно, че ответницата е собственик на магазин № 35, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, както и че между страните, че не е сключен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди в предвидената в чл. 149, ал. 1 от ЗЕ писмена форма.

Съдът констатира, че в отговора на исковата молба, както и в този на въззивната жалба, ответницата изрично е оспорила обстоятелствата по извършване доставката на топлинна енергия, съответно ползването на такава енергия за процесния имот в периода.

Съгласно заключението на съдебно - техническата експертиза сградата, с която се намира процесния магазин, е присъединена към топлопреносната мрежа, но от допълнителната СТЕ се установява, че в процесния магазин са затапени всички главни разпределителни тръби, колектори и вертикални щрангове, а радиаторите са демонтирани. Според вещото лице в имота не е начислявана топлоенергия за отопление и БГВ.

Следователно е доказано, че в имота през периода не е ползвана ТЕ за отопление и БГВ, както приема и СРС.

Във връзка с доводите на ответницата следва да се посочи, че по силата на договор от 02.09.2011 г., сключен между ищеца и ЕС на сградата, в която се намира процесния магазин № 35, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, ответницата не е потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ, понеже в чл. 4 от договора изрично е уговорено, че разходите за ТЕ, за сградна инсталация и др. ще са за сметка на ЕС в сградата, където се намира имота. Съгласно чл. 2 от договора, „Т.С.“ ЕАД се е съгласила, че собствениците на посочените в този член обекти, в това число магазина № 35, няма да се считат за потребители на ТЕ по смисъла на ЗЕ.

Следователно от една страна по делото не се установява до процесният имот да е доставяна ТЕ за отопление или БГВ в периода. Отделно от изложеното, според договора от 02.09.2011 г. за присъединяване на сградата бл. 430 в ж. к. „Овча Купел“ към топлопреносната мрежа, в която се намира и процесният магазин между ищеца и ЕС, страните изрично са постигнали съгласие да не се предоставя услугата по топлоподаване за част от обектите и за освобождаване на собственика на магазин № 35 от задължение за заплащане на разходите за топлоенергия за сградна инсталация и общи части. Въззивният съд намира, че този двустранен договор не може да бъде изменен едностранно, само въз основа на решение на ОС на ЕС от 20.02.2012 г., представено от ищеца пред СРС.

Предвид изложеното и с оглед установения в договора с етажните собственици начин на разпределяне на разходите за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и общите части, въззивният състав прави извод, че заплащането на начислените от ищеца стойности за ТЕ за сградна инсталация е договорено в тежест на останалите потребители в ЕС, които изрично са поели задължение за това с договора от 02.09.2011 г.

Предвид изложеното в съвкупност, настоящият състав споделя решаващите изводи на СРС, че в производството е останало недоказано, че ответницата се е обогатила със стойността на претендираната от ищеца ТЕ. Не е доказан основния елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване и главните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД са недоказани и неоснователни.

Поради неоснователност на главните искове, неоснователни са и претенциите за установяване на акцесорни вземания за обезщетение за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Доколкото решаващите изводи на въззивният състав съвпадат с тези на СРС, решението, с което исковете се отхвърлени, е съобразено с материалния и процесуален закон и следва да се потвърди изцяло, включително в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.

Въззивният съд констатира, че още при подаване на исковата молба във фамилното име на ответницата е допусната техническа грешка, поради което  фамилното име на ответницата в решението е изписано като С.К. К., вместо правилното С.К.М.. Така е вписано името и в заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Съгласно справката от НБДН това е било предишното фамилно име на ответницата, преди брака. Няма пречка техническата грешка да бъде поправена по преценка на съда, по реда на чл. 247 ГПК, безсрочно.

По разноските пред СГС :

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ответницата. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в нейна полза съдът присъжда разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв.

По горните съображения въззивният съд

 

                                                      Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №  20022271/25.01.2021 г. по гр. д. № 27178/2020 г. на СРС, 157 с - в,  вкл. в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: *** Б, да заплати на С.К.М., ЕГН **********, с адрес по делото : гр. София, пл. „*******, чрез адв. И.,  на основание чл.78, ал.З ГПК, адвокатско възнаграждение за СГС в размер на 300 лв.

 

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                     ЧЛЕНОВЕ : 1.                              

 

 

 

 

    2.