Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 16247 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл.
273 ГПК.
С Решение № 42807 от
03.09.2018 г., постановено по гр.д. № 62775/2017 г. по описа на СРС, 79 с-в, е
осъден „Ф.П.С.“ АД да заплати на Д.Й.Б. на основание чл. 200,ал. 1 КТ сумата
от 14 000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие от трудова злополука, претърпяната на 08.12.2016 г., изразяващи се в
понесени болки и страдания във връзка с уврежданията от трудовата злополука,
ведно със законната лихва от датата на увреждането – 08.12.2016 г. до
окончателното плащане, като е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 14000.00 лв. до пълния предявен размер от 25 000.00
лв. и е отхвърлен искът с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата
от 2 111,04 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди –
разходи за лечение, изследвания и медикаменти, вследствие от трудова злополука,
претърпяната на 08.12.2016 г. Със съдебното решение е осъден ответника „Ф.П.С.“
АД да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК
сумата от 560 лв., представляваща държавна такса; осъдена е Д.Й.Б. да заплати
на „Ф.П.С.“ АД, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1 310,57 лв.,
представляваща разноски по делото.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „Ф.П.С.“
АД. Излага доводи, че решението е частично недопустимо, а в останалата част неправилно,
поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствостени правила и поради
необоснованост. Прави възражение, че исковата молба е нередовна и следва да се
дадат указания на ищеца да посочи точния размер на претендираната от него сума.
Заявява, че при определяне на обезщетението, съдът неправилно е взел предвид
счупването на два предни зъба и засягането на целостта на устната кухина, тъй
като тези травми не са установено по специален административен ред по КСО и
Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите
злополуки. В представеното разпореждане № 20126/22.12.2016 г. било констатирано
единствено счупване на лъчева кост на двете гривнени стави. Следователно, решението
в частта, в която е основано на непосочените наранявания в акта е недопустимо. На
следващо място посочва, че извършената оперативна интервенция в МБАЛ „ ТОКУДА
БОЛНИЦА СОФИЯ“ ЕАД не била необходима, следователно вредата не била в пряка и
непосредствена връзка от увреждането. Според жалбоподателя, неправилно
първоинстанционният съд не намалил на основание чл. 200, ал.3 КТ определеното
от него обезщетение за настъпилите неимуществени вреди. Поддържа, че ищцата е
нарушила трудовите правила и е напуснала работното място извън времето на
регламентираните почивки.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК ищцата е подала отговор на въззивната жалба. Излага доводи, че
постановеното решение е допустимо, правилно и обосновано, респ. че жалбата е
неоснователна. Претендира разноски.
Заявява становище, че
исковата молба е редовна, като правилно е индивидуализиран предмета на спора
съобразно изложените обстоятелства и отправено от нея искане. Прави възражения,
че макар в административния акт да не са констатирани наранявания на устната
кухина, то, те са установени в производството във връзка с трудовата злополука.
Ангажираните за това доказателства и приетата пред първата инстанция СМЕ не били
оспорени от ответника. Заявява становище, че при правилно приложение на
материалния закон районният съд не е намалил обезщетението за неимуществени
вреди по реда на чл. 200, ал.3 КТ с полученото обезщетение от обществено
осигуряване за временна неработоспособност.
В срока по чл.263, ал.2 ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от ищцата срещу решението в частта, в
която е отхвърлен искът за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над
сумата от 14 000.00 лв. до пълния предявен размер от 25 000.00 лв. вследствие
от трудова злополука и искът
за сумата от 2 111,04 лв., представляваща обезщетение за претърпени в резултат
на трудовата злополука имуществени вреди. Твърди, че неправилно съдът не е
присъдил обезщетението настъпилите неимуществени вреди в пълния предявен размер,
като не е съобразил и развитите от ищцата вследствие на инцидента сърдечни
проблеми. Излага становище, че съдът неправилно е намалил на основание чл. 200,
ал. 3 КТ обезщетението за причинените имуществени вреди с полученото обезщетение
от обществено осигуряване за временна неработоспособност.
В срока по чл. 263, ал.3 ГПК ответникът „Ф.П.С.“ АД е депозирал отговор на насрещната въззивна жалба. Посочва,
че нараняванията по челюстта не били установени по надлежния административен
ред от компетентния орган и не били посочени в разпореждането по чл.60, ал.1 КСО. За възстановяване на ищцата не била необходима оперативна намеса. Оспорва
наличие на причинна връзка между някои от нараняванията и влошеното
здравословно състояние на ищцата. Излага, че с постановеното решение правилно е
отхвърлена претенцията за обезщетението за настъпилите имуществени вреди.
От страна на ищеца Д.Й.Б.
е подадена частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №
511523 от 19.10.2018 г. по гр.д. 62775/2018 г. по описа на СРС, 79 с-в., с
което е оставена без уважение молбата му за изменение на поставеното № 42807 от
03.09.2018 г., в частта за разноските.
В жалбата се посочва, че
неправилно СРС е приел, че не са представени доказателства за направените от
ищцата разноски. Твърди, че е представила договор за правна помощ, в който било
посочено, че е заплатила сумата от 1 340 лв., а договорът служил за разписка. Същият
бил приложен към исковата молба.
В срока по чл. 276 ГПК е
подаден отговор на частната жалба от ответника „Ф.П.С.“ АД, в който се посочва,
че правилно районният съд е оставил без уважение искането за изменение на решението
в частта на разноските.
Настоящият състав
съобрази, че въззивната и насрещната въззивна жалба са допустими, като подадени
в срока по чл. 259, ал.1 и чл. 263, ал.2 от ГПК от легитимирани страни в
процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на
чл. 235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
На 08.09.2017 г. е
подадена искова молба от Д.Й.Б., с която е отправено искане за осъждане на ответника
„Ф.П.С.“ да заплати сумата 2 111,04 лв., представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди – разходи за лечение, изследвания и медикаменти,
вследствие от трудова злополука, претърпяната на 08.12.2016 г. и сумата от 25 000.00
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие от трудова
злополука, претърпяната на 08.12.2016 г.
Към исковата молба е приложено
Разпореждане № 20126 от 22.12.2016 г. на Националния осигурителен институт, с
което е прието по реда на чл.60, ал.1 КСО, че настъпилата на 08.12.2016 г. злополука
е трудова, като ищцата е получила счупване на долния край на лъчевата кост на
двете гривнени стави.
В срока за отговор на
исковата молба ответникът е оспорил предявените искове, като неоснователни.
Представил е и удостоверение № 21-00056791/16.03.2018 г. на Националния
осигурителен институт, в което е посочено, че на ищцата е заплатено парично
обезщетение за временна неработоспособност в размер на 7 714,17 лв. за причинената трудово злополука.
С постановеното решение,
първоинстанционният съд е приел, че между към 08.12.2016 г. между страните е
било налице трудово правоотношение, както и че настъпилата злополука е трудова по
смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО съобразно издаденото от компетентния орган по реда
на чл.60, ал.1 КСО Разпореждане № 20126/22.12.2016 г. /издадено от длъжностно
лице при ТП на НОИ – София/. Съдът е формирал изводи, че злополуката е станала
през време и по повод на извършваната работа – при движение към работното
помещение, при което пострадалата се подхлъзва и пада, получавайки счупване на
долния край на лъчевата кост на двете гривнени стави. Отбелязва, че
Разпореждане № 20126/22.12.2016 г. е влязло в сила, тъй като не било обжалвано.
Въз основа на приетата и неоспорена експертиза /СМЕ/ съдът е приел, че периодът
на възстановяване на травмата е продължил около 1 година.
СРС е приел, че чрез
събраните в производството гласни доказателства е установено, че ищцата е била
в безпомощно състояние след инцидента, като не можела да се грижи сама за себе
си, било необходимо постоянно някой да се грижи за нея, възстановявала се около
година, като към настоящия момент все още изпитвала болки. Към датата на
злополуката ищцата била на 53 г. в работоспособна възраст. Формирал изводи, че
въпреки липсата на констатация за травматични увреждания - счупени два предни
зъба и засягане целостта на устната кухина в издаденото по надлежния ред
Разпореждане № 20126/22.12.2016 г. в проведения исков процес е допустимо
установяването им, че същите са настъпили именно във връзка с трудовата злополука.
СРС приел, че в производството не е установено съпричиняване на вредоносния
резултат с поведението на пострадалата нито проявена от нея груба небрежност. Поради
това, съдът определил обезщетение в размер на 14 000.00 лв. за причинените
неимуществени вреди. С постановеното решение, съдът приел, че претенцията за
имуществени вреди е доказана по основание и размер, но от така определения
размер на основание чл. 200, ал. 3 КТ следва да бъде приспаднато полученото
обезщетението по общественото
осигуряване, поради което отхвърлил претенцията като неоснователна.
Във въззивното
производство са представени две удостоверения издадени от НОИ на 25.06.2018 г. за
изплатени обезщетения за временна неработоспособност за периода от 08.12.2016
г. до 10.10.2017 г. в общ размер на 8 108,14 лв.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Въззивната и насрещната
жалба са допустими, като подадени в срока по чл. 259, ал.1 и чл. 263, ал.2 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение,
което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по
същество.
Съгласно разпоредбата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби
е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 55 КСО
трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и
във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа,
извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна
неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.
Недопустимостта е порок,
при който съдебното решение е постановено при липса на условия
материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната
основа на исковото производство - за липса на положителна, или за наличие на
отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и
упражняването на правото на иск – така дадените разяснения с Тълкувателно
решение № 1 от 9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГТК на ВКС. Като за
допустимостта на производството съдът изхожда от заявените от ищеца в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, на които
основава претенцията си, а не от действителното правно положение по спора,
което може да е различно от тези твърдения и е относимо към основателността на
иска. В настоящия случай ищецът е навел конкретни твърдения, че за него са
настъпили вреди – имуществени и неимуществени от настъпила трудова злополука. Дали
е налице фактическият състав по чл. 200 КТ е от значение за основателността, а
не за допустимостта на иска. Основателността на иска не е и не може да бъде
предпоставка за допустимостта му. Затова и правото на иск е обусловено не от
основателността на предявения иск, а от процесуалните предпоставки за неговото
възникване и упражняване. С оглед горното неоснователно се явява възражението
за недопустимост на иска и проведеното производство.
С подадената искова
молба е очертан ясно и предмета на спора, като същата е редовна и отговаря на
изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК. Въведените във въззивната жалба оплаквания
в обратен смисъл, настоящия състав намира за неоснователни. В исковата молба ищецът
е отправил искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 25 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 2 111,04
лв. или в общ размер на 27 211,04 лв.
По наведените възражения
за неправилност на постановения съдебен акт:
Независимо от
отсъствието на надлежно съставен акт за трудова злополука, установяването на
елементите от фактическия състав, регламентиран с материалноправната норма на
чл. 55, ал. 1 КСО, е допустимо в производството по чл. 200 от КТ. В постоянната
си практика ВКС приема, че трудовата злополука като основание за предявяване на
иск за обезщетение се установява поначало по реда, предвиден в КСО - с
декларация (чл. 57 КСО) и разпореждане на длъжностното лице в РУСО (чл. 60 КСО), както и че няма пречка и без да са издадени такива актове, злополуката да
се установява от съда в процеса по иск по чл. 200 КТ. – в този см. Решение №
235 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2330/2014 г., III г. о., ГК и Решение №
666 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2960/2008 г., II г. о., ГК. Правилно
районният съд е приел, че от свидетелските
показания, болничните листове и съдебно-медицинската експертиза се установява
наличието на допълнителни наранявания, освен посочените в Разпореждане №
20126/22.12.2016 г. на НОИ, а именно: счупване на два горни предни зъба и
нараняване на устната кухина. В противен случай недопустимостта за установяване
на обстоятелства във връзка с увреждането би означавало и накърняване на правото
на защита на ответника.
В приетата пред първата инстанция съдебна експертиза
/СМЕ/, която настоящият състав кредитира по реда на чл.202 ГПК е отбелязано, че
същата е изготвена след личен преглед на ищцата и въз основа на представените
болнични листове и епикризи. При изслушване на експерта в съдебно заседание е
посочено, че при изписване в добро общо състояние е възможно при последващ
преглед да се установи разместване на счупването, като се налага оперативно лечение
с цел репозиция и фиксация на фрактурата. Също така в епикризата е посочено, че
след контролния преглед се установило необходимост от оперативна намеса с цел
подобряване на състоянието ѝ. При така очертаното е без съмнение, че оперативното
лечение е било необходимо за пълното възстановяване на ищцата. От горното се
извежда, че разходът за оперативното лечение е във връзка с настъпилата трудова
злополука.
Съгласно
чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност. Грубата небрежност не се предполага, а фактите и обстоятелствата,
които биха довели до извод за нейното наличие, подлежат на доказване от
страната, която черпи права от наличието на факта, довел до проява на
"грубата небрежност". При трудовата злополука има съпричиняване,
когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в
нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. В Приложение №
3 към вътрешните правила е определено, че ищцата има право на кратка почивка след почивката за храна. С
оглед на горното не може да се приеме, че ответникът е доказал по несъмнен начин
наличието на съпричиняване, като
последното не може да почива на предположения.
В
разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ е предвидено, че работодателят дължи
обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена,
включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване. Обезщетението за временна нетрудоспособност има за цел
обезщетяване на вредите, които работникът понася в резултат на невъзможността
да полага труда и респ. да получава трудово възнаграждение по трудово
правоотношение. Пропусната полза за него за периода на временна
нетрудоспособност се изразява в разликата между размера на трудовото
възнаграждение, което би получил ако полага труд и полученото обезщетение
поради временна нетрудоспособност, по реда на общественото осигуряване.
При разрешаване на
спора, настоящият състав възприема изцяло изразеното становище в Решение № 54 от
23.04.2019 г. по гр.д. № 3649/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, постановено по
реда на чл.290 ГПК, с което е даден отговор на въпроса: "При присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, приспада ли се полученото
обезщетение за временна нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?". В същото е направено тълкуване на нормата на чл. 200, ал. 3 КТ, като
е изразено становище, че хипотезата, която предвижда приспадане на
обезщетението от общественото осигуряване е конкретизация на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване. Разяснено е, че един от случаите на
неоснователно обогатяване е когато се плаща два пъти за едно и също нещо,
респективно два пъти се задоволява един и същи интерес. В случая доколкото
конкретната норма не допуска неоснователно обогатяване, то тя не допуска два
пъти да се обезщетяват едни и същи вреди- веднъж от работодателя и втори път от
общественото осигуряване. Когато обезщетението от общественото осигуряване
компенсира загубата на трудовото възнаграждение, то следва да се приспадне от
присъденото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и
изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение. Само в този случай
неприспадането на сумата би довело до двойно плащане и съответно до
неоснователно обогатяване. Обезщетението за неимуществени вреди компенсира
причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. Това
обезщетение, съответно неимуществените вреди няма връзка с обезщетението по
общественото осигуряване, което компенсира загубата на трудовото
възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза.
Поради това получаването на двете обезщетения- за неимуществени вреди по чл.
200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на
трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до неоснователно
обогатяване, а напротив до пълно и справедливо обезщетение на причинените
видове вреди.
С оглед
така дадените разяснения и изразено становище, настоящият състав намира, че правилно
първоинстанционния съд при определяне на обезщетението за имуществени вреди е
приспаднал от същото платеното в полза на ищцата обезщетение от обществено
осигуряване за периода от 16.01.2017 г. до 23.10.2017 г. в общ размер на 7
714,17 лв. в съответствие с указаното в разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ.
Настоящият състав намира
за правилен и законосъобразен формираният от първата инстанция извод, че при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е ирелевантно
обстоятелството дали пострадалата е получавала обезщетения от общественото
осигуряване, тъй като същото репарира причинени от нея неимуществени вреди.
Поради това, изразените оплаквания във въззивната жалба, че полученото от
ищцата обезщетение от общественото осигуряване следва да бъде приспаднато от
определеното обезщетение за неимуществени вреди, настоящият състав намира за
неоснователни.
По насрещната въззивна жалба:
Неимуществените
вреди са последиците от засягането на блага, които са предмет на субективни
права, в това число и права върху телесния и духовния интегритет. Съгласно чл.
52 от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на
справедливостта. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени
вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като
критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и
утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с
конкретния случай. За да се реализира справедливо възмездяване на болки и
страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди,
като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът,
степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават
или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото
възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие
на обществото в държавата. При определяне справедливия размер на обезщетението
съдебния състав следва да съобрази, както вида, характера и степента на
получените травми, така и критериите, посочени в ППВС № 4/68 г., а именно:
момента на настъпване на злополуката – 08.12.2016 г. и икономическата
обстановка в страната към този период.
При обсъждане понесените
от ищцата болки и страдания във връзка с нараняванията от трудовата злополука,
при съобразяване възрастта ѝ -53 г. към датата на трудовата злополука, продължителността
на лечението /около една година/ и здравословното ѝ състояние, причинените
й неудобство и стрес през периода на възстановяване; невъзможността й самостоятелно
да се грижи за себе си за определен период; понесените от нея затруднения при
храненето, което несъмнено е създало допълнително неудобство, съдът намира за справедливо
обезщетение на претърпените болки и страдания в размер на 14 000 лв.
Както бе
посочено по-горе, съгласно чл. 200, ал. 3 КТ само обезщетението за
имуществените вреди следва да бъде намалено с полученото обезщетение по общественото
осигуряване.
По частната жалба:
В Тълкувателно решение №
6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК е предвидено, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е
вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят
доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Като
претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в
съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред
съответната инстанция.
Видно от приложените
материали по делото договорът за правна помощ е представен едва с молбата по
чл. 248 ГПК, извън преклузивните за това процесуално действие срокове. Дори
документите да са изгубени при администриране на делото, страната е тази, която
е могла своевременно да констатира това и да ги приложи. Този пропуск не може
да бъде саниран с представянето им едва с молбата по чл. 248 ГПК. - Определение
№ 225 от 25.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 597/2017 г., I т. о., ТК.
По разноските:
При този
изход на спора, в полза на страните не следва да бъдат присъждани разноски за
настоящата инстанция.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 42807 от 03.09.2018 г. постановено по гр. дело № 62775/2017 г., по
описа на СРС, 79 с-в.
ОСТАВЯ
БЕЗ
УВАЖЕНИЕ подадената частна жалба от Д.Й., ЕГН ********** с
адрес: *** срещу Определение № 511523 от 19.10.2018 г. по гр.д. № 62775/2018 г.
по описа на СРС, 79 с-в, с което е оставена без уважение молбата за изменение
на поставеното по гр. дело № 62775/2017 г., по описа на СРС, 79 с-в Решение №
42807 от 03.09.2018 г., в частта за разноските.
Решението подлежи на обжалване в 1-месечен срок от
връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.
Определението, с което е
оставена без уважение частната жалба не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.