№ 635
гр. Варна, 26.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20233100500500 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Л. П. Г., чрез адв. К. срещу решение
№ 3218/25.10.2022г. по гр.д. №17338/2021г., поправено с решение
№313/02.02.2023г. по описа на ВРС, с което е прието за установено в
отношенията между страните, че Л. П. И., ЕГН **********, с адрес в гр.
*****“ 33, дължи на „ЕОС МАТРИКС” ООД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр.София, ж.к.Малинова долина“, ул.“Рачо Петков-
казанджията“ №4-6 сумата от 3500,00 лв., представляваща част от сума в
размер на 11 501,71 лв. - главница по сключен между Л. П. И. и „СиБанк“ АД
Договор за потребителски паричен кредит РК 10160011 от 01.04.2010г., за
периода от 11.08.2016г. до 01.04.2020г ., и сумата от 500,00 лв.,
представляваща мораторна лихва, изчислена върху дължимата главница от
3500,00 лв. за периода от 25.07.2018г. до 10.08.2021г., които вземания са
прехвърлени в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по силата на сключен договор
за цесия от 28.09.2012г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по ч.гр.д. номер 11730/2021г. по описа на Районен съд
– Варна, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда – 11.08.2021г., до окончателното
изплащане на задълженията, на осн. чл.422 от ГПК и са определени разноски.
Въззивникът се позовава на назаконосъобразност на постановеното
решение. Счита, че първоинстанционният съд не е зачел въведеното
1
възражение за това, че представеният договор за цесия от 28.09.2021г. не
удостоверява прехвърлянето на вземане спрямо въззивника. Поддържа
възражение за погасяване на процесните вземания по давност, като счита че
давностия срок е започнал да тече с обявяване на предсрочната изискуемост
на задължението и е изтекъл към дата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК. Установеният от вещото лице по допуснатата ССчЕ размер на
задълженията не съответства на претендирания. По изложените съображения
се настоява за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявения
иск.
Въззиваемото дружество “Еос Матрикс“ ЕООД, чрез адв. М. в срока по
чл.263 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата. Сочи, че
първоинстанционният съд е изложил подробни съображения за уважаване на
иска, съобразявайки установените по делото факти. Моли за потвърждаване
на решението, ведно с присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззиваемата Л. И. не се явява. Представлява се от
адв. К., която поддържа, че считано от датата на цесията до предявяване на
вземанията по реда на чл. 410 от ГПК давността за вземанията следва да се
счита изтекла . Позовава се на злоупотреба с право от страна на кредитора,
бездействал след придобиване на вземането.
Въззиваемата страна „Еос Матрикс“ ЕООД не изпраща представител в
съдебно заседание. С нарочна молба чрез адв. М. поддържа отговора на
въззивната жалба.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и
отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е
действително. Произнасянето на първоинстанционният съд съответства на
заявената от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение,
претенция за установяване на дължимостта на вземането по заповедта,
представляваща редовно падежирала главница по договор за кредит, сключен
с праводател на кредитора, както и мораторна лихва за забавено изпълнение.
Оплакванията на въззивника касаят правилността на постановеното
решение.
На първо място въззиваемия оспорва легитимацията на насрещната
страна като кредитор за процесния дълг по съображения, че не установил
придобиването на дълга.
2
С договора за цесия кредиторът прехвърля свои вземания, които
преминават върху новия кредитор с всички привилегии, обезпечения и други
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. Относно сключването на договора не е предвидена форма за
доказване, поради което за установяването му са допустими всички
доказателствени средства.
Видно от договор за прехвърляне на парични вземания от 28.09.2012г.
/л. 54 и от първоинстанционното производство /„СиБанк“ ЕАД е прехвърлило
на „ЕОС Матрикс“ срещу уговорена в чл. 3.1 цена общ портфейл вземания,
индивидуализирани съгласно приложение № 1, където под номер 1773 е
включено вземането срещу Л. Пекова И.. Въпросното вземане е в достатъчна
степен индивидуализирано чрез посочване на задълженото лице, номера на
договора за кредит, размера на отпуснатите средства и датата на усвояване на
дълга - 01.04.2010г. В този смисъл възраженията на ответника (сега
въззивник), че процесното вземане не е предмет на договора за прехвърляне
са изцяло необосновани. Държането на удостоверяващите дълга на ответника
писмени доказателства от страна на цесионера също сочи на извода, че
вземането срещу Л. И. е предмет на сключения договор за цесия. При
прехвърлянето на дълга предишният кредитор е длъжен да предаде на новия
намиращите се у него документи, които установяват вземането, съгласно чл.
99,ал. 3 от ЗЗД. След като на цесионера „ЕОС Матрикс“ са предоставени
документи удостоверяващи вземането на прехвърлителя му срещу
ответницата, то като единствено възможен се явява извода, че вземанията по
Договор за потребителски паричен кредит РК № 10160011 от 01.04.2010г. са
прехвърлени в полза на ищеца. Възражения относно действителността на
цесията и редовното й съобщаване на цедирания длъжник не са поставени.
На следващо място пред въззивния съд е поставен въпроса относно
изрочването на предявените вземания по давност.
На първо място следва да се посочи, че ищецът не се позовава на
трансформиран в предсрочно изискуем дълг, а на редовно изискуема
главница, от която претендира падежирали вноски в периода 11.08.2016г. до
01.04.2020г. Не се и установява, както сочи ответникът, задълженията по
кредита да са обявени за предсрочно изискуеми. Упражняването на правото
на кредитора да направи дълга изискуем преди крайния уговорен срок е една
от правните възможности, с които разполага кредиторът, като единствено в
негова преценка е дали ще упражни това си правомощие. На упражняването
на подобна трансформация може да се позова само кредиторът, но не и
насрещната страна по правоотношението, доколкото предсрочната
изискуемост представлява елемент от основанието на предявения от ищец
иск.Не може да се сподели и становището на въззивника, че началото на
давностния срок има общо с датата на прехвърляне на вземането. С договора
за цесия се прехвърлят вземанията на новия кредитор, заедно с
принадлежностите и обезпеченията във вида им към датата на сключване на
договора съгл. Чл. 99, ал. 2 от ЗЗД. Прехвърлянето на дълга по никой начин
3
не се отразява на неговата изискуемост.
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането
е изискуемо. В съдебната практика липсва единно становище по въпроса за
началото на давностния срок при задължения за анюитетните вноски за
погасяване на договор за кредит. Част от практиката приема, че
изискуемостта настъпва с настъпване на крайния уговорен срок, а друга- че
съвпада с падежа на всяка отделна вноска. В случая обаче, което и становище
да бъде споделено, петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД за
претендираните падежирали вноски в периода от 11.08.2016г. до 01.04.2020г.,
съответно при уговорен краен срок на издължаване -01.05.2020г. не е изтекла
към датата на депозиране на заявлението – 11.08.2021г. По тези съображения
възражението за изсрочване по давност се явява неоснователно.
Оплакванията, че първоинстанционният съд не е съобразил
заключението на допусната и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза,
също не могат да се споделят. Видно от мотивите на обжалваното решение
съдът е съобрази установения размер на главницата съгл. т. 4 от заключението
на вещото лице.
С оглед на изложеното и след като не се установи нарушение на
императивна материалноправна разпоредба или неравноправна клауза, за
които съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и чл.7, ал.3 ГПК въззивният съд
следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт.
Въззиваемата страна не е обективирала искане за присъждане на
разноски, съответно такива не се присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3218/25.10.2022г. по гр.д. №17338/2021г.,
поправено с решение №313/02.02.2023г. по описа на ВРС.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4