№ 824
гр. Стара Загора, 03.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20245530101739 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1, вр. с чл.439 ГПК.
Ищецът С. И. С. твърди в исковата си молба, че докато проучвал възможности да
бъде финансиран от банка с потребителски или ипотечен договор за заем, установил от
справка в Централния кредитен регистър към БНБ, че ответното дружество имало вписани в
регистъра вземания към него. В тази връзка чрез процесуалния си представител ищецът
отправил молба по електронен път към ответното дружество, с която изискал от ответника
информация дали имал задължения към него, на какво основание ако има такива, какъв бил
размерът на неговото задължение, имало ли образувани граждански или изпълнителни дела
във връзка с тези вземания. Поискал също така, в случай че задълженията били погасени по
давност, да се заличат от ЦКР към БНБ. На 07.07.2023 г., получил по електронната поща на
процесуалния си представител отговор от страна ответника. Последният се легитимирал
като кредитор на ищеца на основание сключен Договор за прехвърляне на вземане /цесия/
от 13.07.2020 между ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД, по силата на
който ответното дружество придобило вземането на цедента по Договор за кредит от
12.11.2008 година. Последният договор бил сключен между ищеца в качеството му на
кредитополучател и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД в качеството на кредитор и във
връзка с него се дължали следните суми: 469.44 лева –главница, 299.12 лева – лихва, 220
лева – разноски и 51.08 лева – такси. С отговора също така се излагало становище, какво
представлявала погасителната давност като институт и се отказвало удовлетворяване на
молбата и заличаване на задължението на ищеца от ЦКР към БНБ, като не се признавало, че
вземането било погасено по давност. Ищецът счита, че задълженията му са погасени по
давност и следва да бъдат премахнати от справката за кредитна задлъжнялост към БНБ -
1
Централния кредитен регистър. Не получавал уведомление за прехвърляне на вземането.
Вземането на ответното дружество било погасено по давност. Съгласно чл. 110 от ЗЗД с
изтичане на петгодишна давност се погасявали всички вземания, за които законът не
предвиждал друг срок. Вземанията по кредити се погасявали именно с изтичане на общия 5-
годишен давностен срок. Договорът за кредит бил сключен на 17.03.2008 година, след което
единствените предприети действия от страна на кредитора във връзка с кредита били през
2013 година, когато било образувано изпълнително дело с № 20138700401233 по описа на
ЧСИ К. А., с рег. № 766 с район на действие - Окръжен съд - Стара Загора, което дело към
днешна дата било прекратено. Поради тези причини към настоящия момент вземането било
погасено по давност. Съгласно чл. 119 от ЗЗД погасяването на главното вземане обуславяло и
погасяването на произтичащите от него допълнителни акцесорни права за обезщетения за
забава, лихви, такси и разноски. Ответникът проявил пасивно поведение по отношение на
упражняването на частното си притезание срещу ищеца и пропуснал възможността да
прекъсне общия 5-годишен давностен срок. Предвид обстоятелството, че погасителната
давност била сложен юридически факт, състоящ се от два елемента - бездействие на
титуляря на правото и изтичане на определен период от време, това вземане било погасено
по давност. От една страна не били предприемани съдебни или изпълнителни действия
срещу ищеца в период, надхвърлящ 5 години, а от друга - липсвали доброволни плащания от
негова страна към ответника или предходния кредитор по договора за заем. Съгласно чл. 24,
ал. 1 от Наредба 22 за Централния кредитен регистър, когато лице установяло, че
съдържащата се за него информация в Централния кредитен регистър била неточна, то
имало право да подаде писмено заявление до институцията по чл. 4, ал. 1, която я подала
към регистъра, за коригиране на установена от него неточност. В ищецът щял да има
правната възможност да поиска корекция и заличаване на своето задължение от Централния
кредитен регистър. Това за него била единствената правна възможност към момента,
предвид обстоятелството, че разпоредбата на ал. 4 от чл. 24 била отменена през 2015 г. По
силата на последната и преди отмяната и всеки клиент на банка или финансова институция
можел, оспорвайки по съдебен ред данните, които се съдържали за него в ЦКР, да задължи
банката или финансовата институция да ги коригира. Било направено искане за заличаване
на задължението на ищеца по процесния договор от ЦКР, в съответствие с Решение №
12441 от 13.12.2023 г. по административно дело № 8782/2023 г., образувано по описа на
Върховния администратвен съд, но на 15.4.2024 г. бил получен отказ за заличаването на това
задължение, докато нямало съдебен акт, по силата на който да било постановено, че това
задължение било погасено по давност. Ищецът моли съда да постанови съдебно решение, с
което да признае за установено, че С. И. С. не дължи сумите от 469.44 лева –главница,
299.12 лева – лихва, 220 лева – разноски и 51.08 лева – такси във връзка с договор за кредит,
сключен на 17.03.2008 година на "ЕОС МАТРИКС" ЕООД, поради погасено по давност
вземане. Претендира разноски.
Ответникът „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр. София заявява, че към настоящия момент
не било налице висящо изпълнителното производство. Изпълнителното производство било
прекратено с постановление на съдебния изпълнител от 11.05.2017 г. Вземането, предмет на
2
изпълнение, като материално право се удостоверявало в изпълнително основание. Давността
не засягала това право, а само възможността на кредитора да упражни принуда. Съответно
на твърденията, изложени в исковата молба, ищецът, предявявайки иск по чл.439 от ГПК,
търсел отричане на правото на принудително изпълнение, което имало процесуална природа
и се удостоверявало в изпълнителен лист. Ето защо, за да бъде легитимиран да отрича
процесуално право, то ищецът следвало да е страна и в процесуално отношение и законът да
предвиждал съответния иск. Именно такъв бил искът на длъжника срещу предприетото
спрямо него изпълнение, като по реда на чл. 439 ГПК длъжникът можел да се позове на
отпадането поради новонастъпили факти, както на материалното право, така и на
упражненото процесуално право въз основа на изпълнителния лист. Затова само ако било
налице процесуалното правоотношение по принудително изпълнение, длъжникът можел да
предяви насрещното си възражение чрез специалния отрицателен иск срещу правото на
изпълнение. Без такова правоотношение обаче липсвал интерес от защита по общия ред. Не
била налице една от абсолютните процесуални предпоставки, а именно - правен интерес, тъй
като към настоящия момент не било налице висящо изпълнително производство. Въз основа
на горното, така предявеният иск бил недопустим поради липса на правен интерес от страна
на ищцовата страна. Дори предприемането на изпълнителни действия или предявяване на
иск от страна на кредитора срещу ищцовата страна с предмет процесното вземане, също не
обосновавало правен интерес у последния. Това било така, тъй като можел да се защити
ефективно, като възразил за изтекла давност в рамките на съответното инициирано от
кредитора производство. На 19.05.2010 г. се сключил Договор за прехвърляне на вземания
(цесия) между "Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД /като цедент/ и ответника /като
цесионер/, по силата на който "Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД в качеството на
цедент, прехвърлил на ответното дружество, в качеството на цесионер, портфолио с
необслужвани вземания, произтичащи от договори за кредити, сключени от цедента с
физически лица. Предмет на посочения договор за цесия били и вземанията, предмет на
настоящото производство. Съгласно чл. 99, ал. 4 от Закона за задълженията и договорите,
уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземания не било елемент от
фактическия състав на договора за цесия, а има отношение единствено към
противопоставимостта на договора спрямо длъжника и трети лица. Съобщаването по чл.99,
ал.4 от ЗЗД имало за цел да създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и щяло да обезпечи точното изпълнение на
задълженията му спрямо лице, което било легитимирано по смисъла на чл.75, ал.1 от ЗЗД.
Длъжникът можел успешно да възразява за липсата на уведомление, само ако едновременно
с това твърдил, че вече бил изпълнил на стария кредитор до момента на уведомяването. В
случая ищецът не твърдил, че изпълнил на стария кредитор, като липсвало и твърдение
изобщо да е погасил дълга изцяло. Не било от съществено значение дали цедентът щял да
извърши уведомяване за извършената цесия лично, или щял да упълномощи друго лице,
включително цесионера, да стори това от негово име и в рамките на дадена с нарочно
пълномощно представителна власт. В случай че съдът приемел, че ищецът не бил надлежно
уведомен за извършената цесия, с отговора на исковата молба ответникът прилагал
3
уведомление за сключения договор за цесия, с което ищеца следвало да се счита за уведомен
за сключения договор за цесия. Не се оспорвало, че след прекратяване по право на
горепосоченото изпълнително дело не били предприемани действия от кредитора.
Съобразно господстващото становище в правната теория и задължителната съдебна
практика, погасителната давност не водела до погасяване на самото вземане, а на
възможността да било принудително изпълнено. Вземането продължавало да съществува
като естествено и длъжникът продължавал да дължи, но възможността да било изпълнено
била ограничена само до доброволното му изпълнение - чл. 118 ЗЗД. Давността не
погасявала самото вземане, тъй като с изтичането на определения период от време
законодателят свързвал друга правна последица, а именно невъзможността едно вземане да
бъде осъществено от кредитора по принудителен ред спрямо длъжника. Възражението за
изтекла погасителна давност следователно не сезирало съда с искане за произнасяне по
въпроса за съществуването на вземането, поради което, когато длъжникът се позовавал на
давност предметът на предявения иск не бил съществуването или несъществуването на
вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително
изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. В процесния
случай в исковата молба не се оспорвало неизпълнението по сключените договори за кредит,
нито дължимостта на сумите, а единствено липсата на притезателно право на принудително
изпълнение, което не следвало да се приравнява на несъществуване на вземането. Тъй като
материалното право на кредитора продължавало да съществува дори и след изтичането на
давностния срок, съдът не можел да установи в диспозитива по един отрицателен
установителен иск, че длъжникът не дължи, след като той продължавал да дължи и можел
да изпълни доброволно. Искът за признаване на установено, че ищецът не дължи на
ответното дружество процесните суми, тоест че не съществува вземане за сумите, бил
неоснователен, защото вземането продължавало да съществува, но е придобило едно ново
качество - естествено вземане. Разбирането, че след погасяването по давност кредиторът
губел субективното си право на вземане, а длъжникът не дължал, категорично
противоречило на нормативната уредба на института на погасителната давност. За
ответника в качеството на финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции, на основание чл. 10 от Наредба № 22 от 16.07.2009 г. на БНБ за
Централния кредитен регистър, възниквало нормативно определено задължение да
предоставял информация за кредитната задлъжнялост на всички свои клиенти, задължение
което не отпадало дори и при липсата на притезателно право на принудително изпълнение.
Така предявеният иск бил недопустим, поради липсата на положителна процесуална
предпоставка, а именно правен интерес в настоящото производство, поради което
ответникът моли съда да бъде прекратено. В случай че съдът приемел за разглеждане
предявената претенция, с оглед на гореизложеното, ответникът моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен, тъй като изложените твърдения в него били
неправилни, необосновани и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното:
4
Предявен е отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1, вр. с чл.439 ГПК.
Доколкото ищецът се позовава на изтекла погасителна давност, съдът приема, че искането за
защита се свежда до съдебно установяване на несъществуването на правото на принудително
изпълнение на вземането на ответника, тъй като погасителната давност не погасява самото
вземане. Това становище на съда е отразено и в доклада по делото.
В практиката на ВКС се е наложило разбирането за допустимост на така предявения
отрицателен установителен иск, независимо от липсата на висящо изпълнително
производство за събиране на вземането към момента на предявяването му. Достатъчен е
безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на изпълнително
производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в
тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме
и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване,
все действия обективно засягащи правната му сфера /в този смисъл е Определение № 513 от
24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение,
както и Решение по гр.д.№ 1812/2015г. на ВКС, ІV г.о. и Решение по гр.д. № 903/2021г. на
ВКС, III г.о., цитирани в Определение № 337 от 21.07.2022 г. по ч. т. д. № 854/2022 г. на ВКС,
1-во търг. отделение/.
От представената по делото Справка за кредитна задлъжнялост от БНБ- ЦКР ат
14.06.2023 г. е видно, че ищецът има отразено задължение към ответника за главница в
размер на 469 лв., възникнало на 19.05.2010 г., с дата на издължаване - 19.05.2015 г. От
писмо от 06.07.2023 г. на ответника до ищеца става ясно, че ответникът твърди, че
притежава вземане на основание сключен Договор за прехвърляне на вземане /цесия/ от
13.07.2020 г. с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД по Договор за кредит от 12.11.2008 г.
в следния размер: 469.44 лева – главница, 299.12 лева – лихва, 220 лева – разноски и 51.08
лева – такси.
Твърди се, че вземането на ищеца е било предмет на принудително изпълнение по
изпълнително дело № 1233/2011 г. по описа на ЧСИ К. А.. Видно от писмо от 17.09.2024 г.
на ЧСИ К. А., това дело е прекратено на 06.03.2017 г. и след прекратяването му същото е
било унищожено поради изтичане срока за пазенето му.
Разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД предвижда, че давността започва да тече от датата
на изискуемостта на вземането. В случая вземането е станало изискуемо на 19.05.2015 г.,
когато е настъпил падежът на задължението. По делото не са представени доказателства, а и
не се твърди от ответника извършването на изпълнителни действия, прекъсващи давността
след прекратяване на изпълнителното производство на 06.03.2017 г.
Следователно дори при приложимост на общата петгодишна давност по чл.110 от
ЗЗД, към датата на предявяване на иска - 16.04.2024 г. – давностният срок е изтекъл, което е
довело до погасяване правото на принудително изпълнение на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.124, ал.1, вр. с чл.439
ГПК е основателен и следва да бъде уважен, като се признае за установено по отношение на
ответника, че не съществува правото му на принудително изпълнение на вземане към ищеца
5
за 469.44 лева – главница, 299.12 лева – лихва, 220 лева – разноски и 51.08 лева – такси по
Договор за кредит от 12.11.2008 г., сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото разноски, представляващи държавна такса в размер на 50 лв.
На процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Въведеното с
посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не може да бъде приложено предвид даденото
тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от
значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая цената на иска е
1038,64 лева, по делото не са събирани доказателства извън представените писмени такива,
по делото е проведено едно открито съдебно заседание, на което адвокатът на ищеца е
присъствал, фактът на погасяване на правото на принудително изпълнение по същество не
се оспорва ото ответника, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от
типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните.
При така изяснените параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга
обстоятелства, съдът намира, че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде
определено, като се изхожда от минималното такова по чл. 7, ал.2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 400 лв. Тъй
като представляващият ответника адвокат е регистриран по ДДС, на основание §2а от ДР на
Наредбата следва да бъде добавен ДДС върху сумата, вследствие на което общият размер на
дължимото адвокатско възнаграждение, определен по реда на чл.38, ал.2 ЗА, е 480 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК
13001375, със седалище и адрес на управление град София, район Витоша, ж.к. „Малинова
долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ 4-6, представлявано Р.И.М.-Т. и Т.И.В., че не
съществува право на принудително изпълнение на вземането му към С. И. С. от гр.Стара
Загора, ..., ЕГН ********** за сумата 469.44 лева главница, 299.12 лева лихва, 220 лева
разноски и 51.08 лева такси по Договор за кредит от 12.11.2008 г., сключен с „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ АД.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК 13001375, със седалище и адрес на
6
управление град София, район Витоша, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков –
Казанджията“ 4-6, представлявано Р.И.М.-Т. и Т.И.В., да заплати на ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „М.“, гр.Стара Загора, ..., представлявано от адвокат М. В.
М., сумата 480 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
7