Р Е Ш Е Н И Е
№ 794
гр.
Пловдив, 06.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX
въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми юли две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 653
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“,
ул. „Панайот Волов“ № 29, ат. 3,
представлявано заедно и поотделно от управителите Н. Й. С. и И. Ц. К.,
чрез процесуалния представител адв. А.Б.-Д., против Решение № 497 от 15.11.2019
г., постановено по гр. дело № 2615 / 2018 г. по описа на РС–Асеновград, с което
е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск по чл. 422 от ГПК за признаване за
установено, че Б.Р.Б. с ЕГН ********** дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД сумите съгласно заповед за изпълнение, издадена по
ч. гр. д. № 1717/2018 г. по описа на РС–Асеновград, в размер на 1241,41 лв. главница,
72,22 лв. договорна лихва за периода 11.05.2017 г. до 28.09.2017 г., 624,96 лв.
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, лихва за забава върху
непогасената главница в размер на 116 лв. за периода 29.09.2017 г. до 19.07.2018
г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното изплащане на дължимите суми.
Във
въззивната жалба се поддържа оплакването, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като не отразява правилно фактическата и правната
обстановка, свързана с уведомяването на ответната страна за цесията по смисъла
на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД. Твърди се, че противно на приетото от
РС-Асеновград, в хода на първоинстанционното производство е връчено
уведомлението за цесията и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК това
обстоятелство е следвало да бъде отчетено при постановяване на решението. В
този смисъл жалбоподателя счита, че неправилно съдът е приел, че исковата молба
и книжата към нея не са били връчени на ответника, въпреки надлежното
провеждане на процедурата по чл. 47 от ГПК. Предвид горното и на основание
разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК твърди, че исковата молба и всички
приложени към нея книжа, в това число и уведомлението за цесията, следва да се
считат за връчени на ответната страна с изтичането на двуседмичния срок от
залепването. Счита, че получаването на книжата от назначения особен
представител, доколкото функцията на същия е насочена към осъществяване на
процесуалната защита по делото, има значение единствено за срока по чл. 131 от ГПК, но не и относно момента на връчване на книжата по делото на ответника. В
допълнение жалбоподателят излага съображения, че е ирелевантно за предмета на
спора дали уведомлението е връчено лично на ответната страна или чрез нарочна
процедура, с оглед на това, че не се твърди плащане на стария кредитор след
цесията, нито има данни за това.
Моли
обжалваното решение на бъде отменено и да се постанови ново от въззивния съд, с
което да се уважи изцяло исковата претенция. Претендира заплащане на сторените
в хода на производството разноски.
Във
връзка с жалбата е постъпила молба от жалбоподателя, с която заявява, че
поддържа въззивната жалба, и допълва твърденията си относно редовността на
уведомяването за цесията при надлежно проведена процедура по чл. 47 от ГПК,
като сочи съдебна практика в този смисъл.
Въззиваемата
страна Б.Р.Б., чрез назначения особен представител адв. Т.Н., в
законоустановения срок е депозирал отговор на въззивната жалба, в който излага
подробни твърдения за неоснователност на жалбата. Счита, че цесията не е
породила действие по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, доколкото уведомлението
за нея не е връчено лично на длъжника. Твърди още, че получаването на книжата
по делото, вкл. и уведомлението, от особения представител не може да се
приравни на лично получаване на същите от страна на длъжника предвид това, че
ролята на особения представител е да осъществи процесуално представителство на
ответника, без да се разпорежда с материалното право, предмет на делото, и без
да може да получава материалноправни изявления. В този смисъл счита, че
жалбоподателят не се е доказал релевантния факт на уведомяването на длъжника за
прехвърлянето на процесното вземане, респ. че тъй не притежава материална
легитимация, предвид ненастъпването на последиците, визирани в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В открито съдебно заседание поддържа отговора и излага допълнителни
съображения за неоснователност на жалбата поради неспазване на изискванията на
чл. 26, ал. 4 от ЗПК. Алтернативно се претендира нищожност на чл. 4 от
процесния договор за потребителски кредит, предвид това, че уговорената с
цитираната разпоредба неустойка излиза извън присъщите ѝ обезщетителна и
санкционна функции. Въз основа на горното моли жалбата да бъде отхвърлена, а
решението на първоинстанционния съд потвърдено.
Окръжен
съд – Пловдив, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното
от фактическа страна:
За да
постанови своето решение, Районен съд – Асеновград правилно е приел за
безспорно, че на дата 04.05.2017 г. между „Изи Асет Мениджмент“ АД с ЕИК
1576434, като заемодател, и Б.Р.Б. с ЕГН**********, като заемател, е сключен
договор за паричен заем № 2804002. Съгласно него заемодателят е предоставил на
заемателя сумата в размер на 1800 лв., която заемателят се е задължил да върне
на 21 седмични погасителни вноски от по 93,15 лв. всяка, при фиксиран годишен
лихвен процент от 40% и ГПР от 48,32%. Видно от инкорпорирания в договора
погасителен план падежът на последната вноска е уговорен на дата 28.09.2017 г. По
силата на чл. 4 от договора заемателят е следвало в срок от три дни след сключването
на договора да предостави едно от описаните в клаузата обезпечения, а именно две
физически лица поръчители, всяко от които да отговаря на подробно описаните в
договора изисквания, или банкова гаранция с бенефициер заемодателя, за общо
дължимата сума по договора с валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора. За неизпълнението на това задължение е уговорена
неустойка в полза на заемодателя в размер на 937,44лв, която да се заплати от
заемателя разсрочено, заедно с погасителните вноски, които на своя ред се
увеличават с 44,64 лв. до общия размер от по 137,79 лв. всяка. От данните по
делото е видно, че въззиваемата страна, заемател по правоотношението, не е
предоставила никакви обезпечения преди или след сключването на договора.
Първоинстанционният
съд правилно е отразил, че в чл. 10 от договора е уредено правото на
заемодателя да прехвърли вземането си на трето лице, както и да го заложи в
полза на трето лице по реда на ЗОЗ. В упражнение на това свое право „Изи Асет
Мениджмент“ АД е прехвърлил процесното вземане по договор за паричен заем № ***г.
на жалбоподателя „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ЕООД по силата на Рамков договор за прехвърляне на
парични задължение (цесия) от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.05.2018 г. към
същия. Настоящият състав намира за неправилно възприетото от районния съд
становище, че представените от жалбоподателя документи, в частност заверено
копие на извлечение от Приложение № 1 от рамковия договор на листове 14, 15, и
16 от делото, са нечетливи, поради което не следва да се коментират. Напротив,
същите са четливи и от тях е видно, че вземането на цесионера „Изи Асет
Мениджмент“ АД към Б.Р.Б. с ЕГН********** за претендираните суми в общ размер
на 2054,59 лв. е било предмет на договора за цесия от 30.01.2017 г., сключен
между първоначалния кредитор и жалбоподателя. Цесионерът е потвърдил цесията,
видно от приложното по делото писмено потвърждение на основание чл. 99, ал. 3
от ЗЗД (л. 13), и е упълномощил цедента (л. 12) от негово име да уведоми всички
длъжници по всички вземания на дружеството, които са цедирани съгласно Рамковия
договор от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.05.2018 г. към същия.
Изложените
по-горе факти и обстоятелства се установяват от представените към исковата
молба писмени доказателства. Същите са надлежно приобщени по делото и не са
оспорени от ответната страна, поради което първата инстанция правилно ги е
кредитирала.
Жалбоподателят
е приложил към исковата си молба по чл. 422 от ГПК уведомление до Б.Р.Б. за
описаната по-горе цесия, като е направил особено искане към районния съд,
същото да бъде връчено на ответника заедно с исковата молба и доказателствата.
Предвид това, че ответната страна не е намерена на посочения по делото адрес, е
проведена процедура по връчване на книжата по реда на чл. 47, ал. 1- 5 от ГПК и
на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК е назначен особен представител, който е
получил препис от исковата молба ведно с приложенията към нея.
В исковата
молба и заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 се твърди,
че Б.Р.Б. е извършвал плащания в общ размер от 1000 лв. за погашение на
задължението си по процесния договор за заем. Тези твърдения не се оспорват и
същите представляват признание на неизгодни факти по смисъла на чл. 175 от ГПК,
които се подкрепят и от другия събран по делото доказателствен материал, в
частност отговора на въпрос № 1, включен в заключението на съдебно-счетоводната
експертиза (ССчЕ), което въззивният съд кредитира в тази ѝ част. С оглед
на горното настоящата инстанция приема, че Б.Р.Б. е заплатил сумата от 1000лв.,
която е послужила за погасяване на задълженията му по договор за паричен заем №
***г.
По
делото е изготвено заключение по ССчЕ, което е установило, че задълженията на Б.Р.Б.
по процесния договор, начислени от първоначалния кредитор „Изи Асет Мениджмент“
АД към дата 30.04.2018 г. (до датата на прехвърляне на вземането с Приложение №
1 от 01.05.2018 г. към Рамковия договор), са в общ размер от 3032,64 лв., от
които: 1800 лв., главница, 156,15 лв. договорна лихва, 937,44 лв. неустойка, 45
лв. разходи за извънсъдебно събиране на вземането, и 94,05 лв. мораторна лихва.
Посочено е, че заемателят е внесъл общо сумата от 1000 лв., от които 45 лв. са
послужили за погасяване на начислените разходи за извънсъдебно събиране на
вземането, като това се твърди и от самия жалбоподател в заявлението по чл. 410
от ГПК, в исковата молба и във въззивната жалба. С останалите 955 лв. са
покривани вноските по погасителния план, определен след начисляването на
неустойката по чл. 4 от договора, т.е. след увеличението на размера на вноските
с 44,64 лв. От заключението на вещото лице, както и от размера на претендираните
в исковата молба и заявлението суми следва, че от платените 955 лв., за
погасяване на главницата заемодателя е отделил 558,59 лв., за възнаградителна
лихва – 83,93 лв., а за неустойката по чл. 4 от договора – 312,48 лв. Горното
се извежда от отговорите на вещото лице на въпрос № 1 и въпрос № 2 от ССчЕ, които
отговори настоящата инстанция намира за пълни, обективни, изготвени от
компетентно лице в кръга на неговите специални познания и съобразно поставената
задача, поради което и заключението следва да бъде кредитирано в тези му части.
По
отношение на отговора на въпрос № 3 от ССчЕ въззивният съд намира, че вещото
лице не е отговорило коректно на поставената задача. То е следвало да приспадне
от главницата не размера на цялата начислена неустойка от 937,44 лв., а само
размера на сумата, която е отнесена от заемодателя за нейното погасяване, т.е.
сумата от 312,48 лв., представляваща разликата между цялата начислена неустойка
по чл. 4 от договора и претендирания остатък от същата в размер на 624,96 лв.
Това е така, защото именно сумата от 312,48 лв. е платена по договора от
заемателя и е отнесена от заемодателя за погасяване на неустойката, а не на
главницата, поради което и само тази сума подлежи на приспадане. Житейски
неоправдано е да се погасяват елементи на вземането (главница, лихви, разноски
и др.) със суми, които не се реално платени от длъжника. Следователно
настоящият състав не кредитира заключението на вещото, дадено в отговор на
поставения въпрос № 3. Доколкото отговорите на последващите въпроси са
обусловени от правилността на отговора на въпрос № 3, то заключението по ССчЕ в
останалата му част също не следва да бъде кредитирано. В този смисъл въззивният
съд не споделя извода на първоинстанционния касателно размера на погасените и
на дължимите суми, предвид това, че същият е основан изцяло на заключението по
приетата ССчЕ.
Въз
основа на така изложената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Вземането
на жалбоподателя произтича от договор за цесия, по силата на който цедентът
„Изи Асет Мениджмент“ АД му е прехвърлил своето вземане към Б.Р.Б. по договор
за паричен заем № ***г.
Цесията
е редовен и допустим от закона способ за прехвърляне на вземания, в резултат на
който се заменя кредиторът по едно съществуващо правоотношение. Уредбата на
цесията се намира в чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД. Доколкото процесният договор
представлява потребителски кредит, то за прехвърлянето на вземанията по него
приложение намира още и чл. 26 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗПК кредиторът
може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице
само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
Договорът за паричен заем № ***г. предвижда подобна клауза – чл. 10 от договора.
Тази клауза не е нищожна, доколкото е уговорена съобразно изискванията на чл.
26, ал. 1 от ЗПК и предвижда едно законоустановено право на кредитора да прехвърли
свое валидно вземане. В този смисъл се споделят и изводите на първоинстанционния
съд. Следователно настоящият договор за цесия е годен да породи правни
последици.
По
силата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително
с изтеклите лихви. Тази промяна настъпва със сключването на договора за цесия,
но за да породи действие прехвърлянето спрямо длъжника, то следва да му бъде
съобщено (арг. чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Законът вменява в задължение на стария
кредитор да уведоми длъжника, но съгласно трайната съдебна практика, той може
да упълномощи друго лице, вкл. новия кредитор, да извърши уведомяването, като
това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 от ЗЗД (в този смисъл са Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.,
ГК, и Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК).
Допълнително съгласно Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013
г., I т. о., ТК, и Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г.,
II т. о., ТК, изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска,
извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника.
С оглед
на горното неоснователно се явява възражението, че въззиваемата страна не е
уведомена за извършената цесия по надлежния начин. Към исковата молба е приложено
уведомление за извършената цесия от цедента, чрез цесионера като негов пълномощник,
и същото е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея по реда на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК. На основание чл. 47,
ал. 5 от ГПК книжата се смятат за връчени с изтичането на срока за получаването
им от канцеларията на съда. Следователно приложеното към исковата молба
уведомление за цесията следва се счете за редовно връчено на длъжника. В
подкрепа на горното е и изискването на чл. 47, ал. 6 от ГПК да се назначава
особен представител, както е сторено по делото, след като съдът се увери в
редовността на връчването на исковата молба и приложенията към нея.
Не се
споделят и доводите на особения представител, че не са спазени изискванията на
чл. 26, ал. 4 от ЗПК. Посочената разпоредба предвижда задължение за кредитора
да информира потребителя за прехвърляне на вземането по потребителския договор.
Тя не създава различно задължение за стария кредитор от това, визирано в чл.
99, ал. 3 от ЗЗД. Целта на двете норми е да се уведоми длъжника за новия
кредитор, за да знае той на кого да изпълни. ЗПК не забранява на стария
кредитор да упълномощи друго лице да информира длъжника, нито поставя особени
изисквания досежно начина, по който да се извърши уведомяването. В този смисъл
настоящият състав намира, че изискванията на чл. 26, ал. 4 от ЗПК също са
спазени след надлежното провеждане на процедурата за връчване на исковата молба
и приложенията към нея, в това число и уведомлението за прехвърлянето на
вземането, по реда на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК.
Въз
основа на гореизложеното настоящият състав не се солидаризира с извода на
първата инстанция, че длъжникът не е редовно уведомен за извършената цесия и че
прехвърлянето на вземането не е породило действие спрямо него. Напротив, прехвърлянето
на вземането е надлежно съобщено по реда на чл. 47 от ГПК и е породило действие
за въззиваемата страна на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В този смисъл
вземането се явява валидно прехвърлено на жалбоподателя с договора за цесия, поради
което същият е активно легитимиран да предяви настоящите обективно съединени искове.
С оглед
горното следва да се разгледа дали е налице действителен договор за кредит.
Видно
от данните по делото, претендираното от жалбоподателя вземане произтича от
договор за потребителски кредит. Следователно приложение намират императивните
правила на ЗПК и ЗЗП касателно действителността на отделните клаузи от договора, за спазването на които съдът следи служебно.
Съгласно
представения договор за паричен заем № ***г. фиксираният годишен лихвен процент
по заема е 40%, а ГПР 48,32 %. С разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че ГПР не
може да бъде по-висок от петкратния размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски
съвет на Република България. В случая към момента на сключване на договора е
действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени задължения (ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г., в сила
от 01.01.2015 г.), съобразно което би могло да се приеме, че така определеният
с договора годишен процент на разходите - 48,32 %, формално не надвишава
петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в
размер на 40 %. Действително не са налице императивни разпоредби по отношение
размера на възнаградителната лихва. В случая обаче е налице потребителски
договор по своят характер, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като
трайно се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата (възнаградителна
или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва), противоречи на
добрите нрави. (в този смисъл: Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на
ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II
ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО).
Тази съдебна практика се споделя от настоящият въззивен състав и не се намира
да не е актуална.
Предвид
гореизложеното и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД клаузата за възнаградителна лихва
в процесния договор за кредит е нищожна, поради което и искът за заплащането ѝ
се явява неоснователен.
Въззивният
съд не споделя извода на първата инстанция, че възражението за нищожност на чл.
4 от договора е неоснователно. На длъжника - въззиваема страна в настоящото
производство, е поставено условие за предоставяне на обезпечения –
поръчителство от две физически лица или банкова гаранция, в тридневен срок след
сключването на договора. Предвидено е, че след изтичането посочения срок се
дължи неустойка в размер на 937,44 лв, който настоящата инстанция намира за необосновано
голям, доколкото надвишава 50% от размер от заетата сума. Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът
следи служебно. С оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на
обезпечението, многобройни изисквания към евентуалните поръчители и големия
размер на неустойката, настоящият състав намира, че целта на посочената
договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит - да върне предоставената му сума в уговорения срок и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва).
В този
смисъл същата се явява уговорена в противоречие с принципите на справедливостта
в гражданския и търговския оборот, а клаузата, въз основа на която се дължи –
нищожна, предвид това, че не изпълнява присъщите за неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Следователно и искът за неустойка, дължима
на основание чл. 4 от договора, следва да се отхвърли като неоснователен.
Касателно
платената от въззиваемата страна сума в размер на 45 лв., представляващи разходи
и такси за извънсъдебно събиране на вземането, настоящият въззивен състав
намира, че същите се дължат въз основа на неравноправни клаузи на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Тези клаузи от договора също така са в противоречие и с разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Според посочената разпоредба кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, доколкото действията по извънсъдебно събиране на задължението са
такива по управление на кредита. Разглежданият вид дейност на кредитора се
компенсира и отчита при определяне размера на възнаградителната лихва, чийто
ценообразуващ елемент е. Следователно уговарянето на бъдещите разходи във
фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна
такса за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и
предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на забраната на
чл. 33 ЗПК. В този смисъл посочената по-горе сума се явява неоснователно
платена, доколкото се дължи въз основа на неравноправна, респ. нищожна клауза.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. По делото липсват твърдения от която и да е от
страните, че разглежданата клауза за заплащане на разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземането е индивидуално уговорена. Допълнително
следва да се отбележи, че
договорът е сключен при общи условия, с потребител, като размерът на разходите
и таксите е предвиден в нарочна тарифа на първоначалния кредитор „Изи Асет
Мениджмент“ АД, която е публикувана в интернет. Следователно са налице
достатъчно индиции, за да се направи обоснован извод, че клаузата, въз основа
на която се дължат разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането, не е
индивидуално уговорена, респ. че е нищожна въз основа на изложените
съображения.
С оглед
на гореизложеното и на основание чл. 23 от ЗПК следва, че платените от длъжника
суми и отнесени от кредитора за погасяване на възнаградителната лихва, неустойката
по чл. 4 от договора и разноски и таксите за извънсъдебно събирана на вземането
подлежат на приспадане от дължимата по договора главница, която въззиваемата
страна трябва да възстанови. Последното се извежда още и от забраната за
неоснователно обогатяване. Следователно главницата по договора за паричен заем
№ ***г. следва да бъде намалена с общата сума от 441,41 лв. (83,83 лв. платени
за погасяване на възнаградителната лихва, 312,48 лв. – за неустойката по чл. 4
от договора и 45 лв. – за таксите за извънсъдебно събиране), до размера от
1358,59 лв. Видно от данните по делото въззиваемата страна е платила, а
жалбоподателят е отнесъл за погасяване на главницата, сумата от 558,59 лв.
Последната подлежи на приспадане от размера на вече намалената главница,
доколкото е послужила за нейното частично погасяване. В този смисъл остатъкът
на дължимата главница по сключения между страните договора за паричен заем № ***г.
е в размер на 800 лв., за която сума следва да бъде уважен предявения за
посоченото вземане иск, доколкото същият е доказан по основание и размер.
Като
законна последица от уважаването на иска за главница следва, че претенцията за
заплащане на законната лихва от датата на подаване на заявлението, по арг. на
чл. 422, ал. 1 от ГПК, също подлежи на уважаване.
По
отношение на иска за мораторна лихва за периода от 29.09.2017 г. до 19.07.2018 г.,
настоящият състав намира същия за основателен, доколкото обезщетението за забава
по чл. 86 от ЗЗД е последица от неизпълнението на длъжника по главния дълг.
Предвид това, че искът за главницата е уважен за размера от 800 лв. то и
обезщетението за забава следва да се определи на таза база считано от дата
29.09.2017 г. – падежа на главното вземане. Дължимото обезщетение, изчислено
съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 от ГПК и чрез сайта https://www.calculator.bg
е в размер на 65,33 лева.
Относно разноските:
С оглед
на изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззивната
страна следва да ѝ бъдат присъдени направените от нея разноски съразмерно
с уважената част от иска, доколкото е направено искане в този смисъл. Същата е
представила списък (л. 84 от гр.д.2615/2018г. на РС-Асеновград) на направените
от нея разноски в първоинстанционното и заповедното производство (последните се
присъждат от съда, разглеждащ иска по чл. 422 от ГПК, на основание т.12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС),
както и списък (л. 24 от в.гр.д. № 653/2020 г. на ОС-Пловдив) на разноските във
въззивното производство. По делото са представени и доказателства за
направените разноски, съобразно списъците.
За
определяне на точния размер на присъдените разноски следва общият размер на
уважените искове – 865,33 лв., да се съотнесе към общият претендиран размер –
2054,59 лв., и полученото да се умножи по размера на направените разноски.
От
горното следва, че: 1./ в хода на заповедното производство, съобразно
представения списък, следва са присъдят 52,50 лв., от които 10,50 лв. за
държавна такса и 42 лв. за юрисконсултско възнаграждение; 2./ в хода на
първоинстанционното производство, съобразно представения списък, следва са
присъдят 287,70 лв., от които 10,50 лв. за държавна такса, 151,20 лв. за
адвокатско възнаграждение и 126 лв. хонорар за вещо лице; 3./ в хода на въззивното
производство, съобразно представения списък, следва са присъдят 263,50 лв., от
които 10,50 лв. за държавна такса, 127 лв. за адвокатско възнаграждение и 126
лв. хонорара за особен представител.
Въззиваемата
страна не претендира да е направила разноски и не представя доказателства в
този смисъл, поради което и не следва да ѝ се присъждат такива.
С оглед разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
По тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 497 от 15.11.2019 г., постановено по гр. дело № 2615/2018 г.
по описа на РС-Асеновград, IV гр. състав, В
ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ
предявените искове от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ат. 3, за признаване за установено по отношение на ищеца,
че Б.Р.Б. с ЕГН **********, с посочен постоянен адрес ***, му дължи следните суми,
съгласно заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 1717/2018 г. по описа
на РС-Асеновград, а именно: главница по договор за паричен заем № ***г. до
размера от 800 лв. (осемстотин лева)
и обезщетение за забава върху непогасената главница за периода 29.09.2017 г. до
19.07.2018 г. до размера от 65,33 лв.
(шестдесет и пет лева и 33 ст.), ведно със законната лихва от момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното изплащане на
дължимите суми, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВЯ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б.Р.Б.
с ЕГН **********, с посочен постоянен адрес ***, дължи на „Агенция за контрол
на просрочените задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Оборище“, ул. „Панайот Волов“ № 29, ат. 3, следните суми: 800 лв. (осемстотин лева) главница по договор за паричен заем № ***г.,
и 65,33 лв. (шестдесет и пет лева и
33 ст.) обезщетение за забава върху непогасената главница за периода от 29.09.2017
г. до 19.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда – 19.07.2018 г., до окончателното погасяване на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 497 от 15.11.2019 г.,
постановено по гр. дело № 2615/2018 г. по описа на РС-Асеновград, IV гр. състав, В ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ
предявените искове от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ат. 3, за
признаване за установено по отношение на ищеца, че Б.Р.Б. с ЕГН **********, с посочен постоянен
адрес ***, му дължи следните суми, съгласно заповед за изпълнение, издадена по
ч. гр. д. № 1717/2018 г. по описа на РС-Асеновград, а именно: 1./ за разликата над уважения размер от 800 лв. (осемстотин лева)
до пълния претендиран размер от 1241,41 лв. (хиляда двеста четиридесет и един
лева и 41 ст.), представляваща главница по договор за паричен заем № ***г.; 2./ 72,22 лв. (седемдесет и два лева и
22 ст.) договорна лихва по договор за паричен заем № ***г. за периода 11.05.2017
г. до 28.09.2017 г., 3./ 624,96 лв.
(шестстотин двадесет и четири лева и 96 ст.) неустойка за неизпълнение на
задължение по същия договор за заем и 4./
за разликата над уважения размер от 65,33 лв. (шестдесет и пет лева и 33 ст.) до
пълния претендиран размер от 116 лв. (сто и шестнадесет лева), представляващи
обезщетение за забава върху непогасената главница за периода от 29.09.2017 г.
до 19.07.2018 г.
ОСЪЖДА Б.Р.Б. с ЕГН **********, с посочен
постоянен адрес ***, да заплати на „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район „Оборище“, ул. „Панайот Волов“ № 29, ат. 3, следните суми: 52,50 лв. (петдесет и две лева и 50
ст.) разноски в заповедното производство, от които съдебно-деловодни разноски
10,50 лв. и 42 лв. за юрисконсултско възнаграждение; 287,70 лв. (двеста осемдесет и седем лева и 70 ст.) разноски в
първоинстанционното производство, от които съдебно-деловодни разноски 136,50
лв. и 151,20 лв. за адвокатско възнаграждение, и 263,50 лв. (двеста шестдесет и три лева и 50ст.) разноски във
въззивното производство, от които съдебно-деловодни разноски 136,50 лв. и 127
лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./