Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.04.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно
заседание на четвърти февруари през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №9103 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.04.2019 год.,
постановено по гр.дело №44072/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в, са
отхвърлени предявените от А.Л.К. срещу „Д.“ ООД искове с правно основание чл.
79, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 82 вр. с чл. 258 ЗЗД за сумата от 787.67 лв.,
представляваща намаление на предварително платено възнаграждение по договор за
изработка, доставка и монтаж на 3 бр. стъклени врати с паразитни стъкла и 1 бр.
врата с каса – WC, поради частично
неизпълнение и сумата от 8 400 лв., представляваща обезщетение за вреди от
неизпълнение на договора, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможност за
използване на помещенията, на които ответникът е следвало да монтира 1 врата с
каса – WC и ищецът е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 700 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца А.Л.К.. Жалбоподателят поддържа, че било налице несъответствие
между това, което първоинстанционният съд бил приел от фактическа страна и формираните
правни изводи. От една страна било прието, че ищецът е възложил на „Е.Б.“ ЕООД
да плати и организира доставката от ответника „Д.“ ООД, от друга – че действията
по сключване на процесния договор за изработка, както и по приемане на
извършената работа по него, били възложени от ищеца на „Е.Б.“ ЕООД. По този
начин била променена волята на страните, обективирана в чл. 1 от договора за
поръчка. Неправилно СРС бил приел, че между „Е.Б.“ ЕООД /дружеството, платило
цената по сделката между страните по делото/ и ответното дружество е сключен
договор за изработка. Последният бил сключен между страните по делото –
обстоятелство, което не било спорно и се установявало от събраните
доказателства, а само плащането на офертата в полза на ответника било извършено
от „Е.Б.“ ЕООД на основание договор за поръчка, сключен с ищеца. По този начин
първоинстанцонният съд бил нарушил разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Ищецът бил
възложил на третото за спора лице единствено да извърши заплащането по договора
за вратите на ответника и да организира тяхната доставка. СРС неправилно бил
приел, че е учредено косвено представителство и че активно легитимираното лице
по спора било „Е.Б.“ ЕООД. Видно било от чл. 8 от договора за поръчка, че
довереникът „Е.Б.“ ЕООД се е задължил на
прехвърли на ищеца правата си срещу доставчика на вратите – ответното
дружество, в случай че не успее да изпълни поръчката като плати цената или ако
изпълни неточно. Тази клауза била дала основание на СРС да отрече активната
легитимация на ищеца, приемайки, че тя има силата на упълномощаване с право за
съдебно предявяване на претенция за обезщетение за вреди. Този извод бил погрешен.
При такава клауза на договора пълномощникът придобивал възможността да
претендира за своя сметка заплащането на обезщетение за вреди, причинени в
неговия патримониум, но произтичащи от неизпълнението на договорно задължение
на трето лице към неговия упълномощител. Правилата на упълномощаването и
мандата допускали пълномощникът и довереникът да действат от името на
упълномощителя или доверителя, респ. довереникът да действа от свое име по чл.
292, ал. 2 ЗЗД. Материалните отношения между страните, когато не са съчетани с
цесия и не е учреден мандат за извършване на сделки, а единствено е налице
упълномощаване за съдебно предявяване на собствени права на основание договорно
правоотношение, по което пълномощникът не е страна, нямали за последица придобиването
на активна процесуална легитимация. Материалноправното упълномощаване нямало за
последица създаването на процесуална правоспособност, тъй като не създавало
собствени права на пълномощника и по материалното право. Упълномощаването с
право на пълномощника да упражни правата на упълномощителя по друг договор,
сключен с трето лице, когато от неизпълнението на задължението на третото лице
упълномощената страна е претърпяла вреди, предоставяло възможност на
пълномощника на самостоятелно основание да предяви иск срещу третото лице за
реализиране на правата си, без да се ангажира отговорността на упълномощителя
по договора му с пълномощника. В случая наличието на материална легитимация на
ищеца било установено по несъмнен начин и той имал право да получи сумата от
787.67 лв. Освен това ищецът бил едноличен собственик на „Е.Б.“ ЕООД.
Установено било, че на 02.11.2017 год. бил сключил договор за наем на собствените
си имоти – магазин №1 и магазин №2, находящи се на първи етаж от масивна
жилищна сграда в м.“Лозенец“ – жилищна група „Южен парк“. Според този договор
имотите следвало да бъдат предадени на наемателя с приемо-предавателен протокол
най-късно до 02.02.2018 год. във вид, съгласно т. 3 от договора, а именно:
външни прозорци PVC дограма, стени – шпакловка
и мазилка, под – замазка и гранитогрес, монтирани стъклени витрини с монтирани
4 бр. стъклени интериорни врати между отделните помещения, санитарни помещения,
оборудване и видеонаблюдение в работните помещения. Уговореният наем бил 2 800
лв. на месец /чл. 5/, като при подписването на договора били предплатени три
наемни вноски в общ размер на 8 400 лв. С оглед неизпълнението на процесния
договор и липсата на 1 бр. врата с каса – WC в отдадените под наем имоти, наемодателят бил прекратил
едностранно договора и ищецът върнал получената наемна цена за три месеца в
размер на 8 400 лв. – видно от разписка за получаване на посочената сума от
28.02.2018 год. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете
– уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Д.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че първоинстанционният съд бил определил правилно предмета на делото и
квалификацията на исковете, като спазил и чл. 235, ал. 2 ГПК. Бил приел, че
договорът за изработка е сключен между страните по делото, по който на
20.10.2017 год. е извършено плащане в размер на 4 069.32 лв. Трите врати с
паразитни стъкла били доставени и монтирани, като само четвъртата врата с каса –
WC не е била монтирана. Правилно
било определено правното естество на договора, сключен между ищеца и „Е.Б.“
ЕООД – договор за поръчка, както и че с клаузата на чл. 8 от същия е учредено
косвено представителство, поради което е формиран и извода, че правата и
задълженията по договора за изработка – установен с косвени доказателства, са
възникнали за „Е.Б.“ ЕООД, а не за ищеца. По делото нямало осчетоводени
плащания, което било видно и от представената от ищеца счетоводна справка. Ищецът
и „Е.Б.“ ЕООД били два различни правни субекта. На следващо място сочи, че
сумата по офертата била заплатена на 20.10.2017 год., а не на 20.11.2017 год.,
както било посочено в исковата молба. Симулативният договор за наем бил
подписан на 02.11.2017 год. – след плащането. Неизпълнението на договора за
наем от страна на ищеца не можело да бъде вменено във вина на ответното
дружество, ако се приемело, че той е бил добросъвестен. Ищецът можел да уведоми
наемателя, че има готовност за монтиране на четвъртата врата, като можел и да
наеме трето лице за монтажа, за да е изправна страна по наемния договор и след
това да търси от ответника стойността на заплатената сума за монтажа. Ищецът не
бил декларирал получените средства и сключения договор за наем, което означавало,
че договорът е симулативен и цели търсеното на парична облага. Освен това
договорът за наем не бил вписан. От показанията на свидетеля И. се установявало,
че имало условия за ползването на наетия имот. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт
и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно като краен резултат. Във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
СГС намира, че дадената правна квалификация на исковете, противно на приетото
от първоинстанционния съд, не е по чл. 79, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 265, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД и по чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 82 вр. с чл. 258 ЗЗД, а по чл.
55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като ищецът основава
правата си на възникнало между страните правоотношение по договор за изработка,
доставка и монтаж на процесните движими вещи, като твърди, че ответникът е в
неизпълнение в количествено отношение и претендира връщането на част от
авансово заплатената цена /този, който иска последиците от развалянето, иска и
самото разваляне/, както и обезщетение за вреди от неизпълнението
на договора във формата на пропуснати ползи /развалянето на договора
освобождава изправната страна от задължението й с обратна сила и изключва
възможностите по чл. 79 ЗЗД/. Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били
прецени от първоинстанционния съд /т.е. липсва нарушение на
диспозитивното начало в гражданския процес/.
Договорът, на чието неизпълнение се позовава ищецът, по своето правно
естество е със смесен характер – съчетава елементи както на договор за продажба
– в частта, в която е уговорена доставка на процесните врати, така и на такъв
за изработка – в останалата част. Водещи обаче са елементите на договора за
изработка, тъй като основната стопанска цел на сделката е създаването и въвеждането в експлоатация на процесните врати.
Т.е., продажбените елементи на договора имат подчинено положение спрямо тези за
изработката.
Ищецът поддържа също така, че на 19.10.2018 год. е сключил с „Е.Б.“ ЕООД
/на което е едноличен собственик/ договор за поръчка, по силата на който
посоченото дружество се е задължило да плати и организира доставката от „Д.“
ООД на процесните врати, които да бъдат монтирани от доставчика в негов обект –
магазин №1 и магазин №2, находящи се на първия етаж на жилищна сграда в
м.“Лозенец“, жилищна група „Южен парк“, като на 20.10.2017 год. „Е.Б.“ ЕООД заплатило
на ответника сумата по оферта №00020161017 от 16.10.2017 год. в размер на 4
069.32 лв., от която 787.67 лв. за 1 бр. врата с каса – WC/.
Тези твърдения се подкрепят и от събраните писмени доказателства по делото и не
са оспорени от ответника.
Спорният между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан
с това дали ищецът има твърдяното качество на кредитор, респ. дали е активно
материално легитимиран по предявените искове.
Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото настоящият
съдебен състав приема, че правният субект, сключил от свое име процесният
договор за изработка, доставка и монтаж, е „Е.Б.“ ЕООД, а не ищецът. Този извод
следва както от разменената между страните кореспонденция и обстоятелството, че
изработеното е прието от посоченото дружество – чл. 264, ал. 1 ЗЗД /видно от
представените данъчна фактура от 07.11.2017 год. и изходяща доставка от 22.11.2017
год./, така и от осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузите на договора
за поръчка от 19.10.2017 год., разкриващи действителната воля на страните довереникът
„Е.Б.“ ЕООД да действа от свое име при сключването на изпълнителната сделка.
Тази воля следва от буквалния смисъл на клаузите на чл. 1 и 8 на договора,
предвид употребените в тях изрази „да организира“ и „се задължава да прехвърли
на доверителя правата си срещу доставчика“ /в изброени във втората от
посочените клаузи хипотези на неизпълнение от страна на доставчика/. Следователно въззивният съд приема, че е било учредено
косвено представителство по смисъла на
чл. 292, ал. 2, изр. 1 ЗЗД – спрямо ответното дружество и всички останали трети
лица, страна по процесния договор е „Е.Б.“ ЕООД, което действа по споразумение
с ищеца, от свое име.
При косвеното представителство по чл. 292, ал. 2 ЗЗД, първоначално
правата се пораждат в патримонума на косвения представител, след което се
прехвърлят на представлявания. Между косвено представлявания и третото лице – страна
по изпълнителната сделка, поначало не възникват никакви правни отношения /като
няма значение дали личността на косвено представлявания е разкрита, премълчана
или пък е била нарочно скрита/. До прехвърлянето на придобитите права по
мандата /за което прехвърляне са нужни допълнителни правни действия – цесия,
джиро и останалите транслативни способи съобразно естеството на субективното
право – чл. 284, ал. 2 ЗЗД/, спрямо третото лице и всички останали, правните
действия пораждат последици по отношение на косвения представител. Затова той
може да защитава пред съд от свое име правата, придобити в правоотношения с
трети лица – в този случай той предявява пред съд свои права /привидно свои/, а
не права на упълномощителя си, поради което е материално и процесуалноправно
легитимиран да ги претендира /в хипотезата на мандат за придобиване на права –
каквато е и настоящата/.
Ако отчетната сделка не бъде сключена според уговореното в договора за
поръчка, доверителят може да предяви пряк иск за признаване на правата си срещу
довереника и срещу всяко трето лице, на което според установените в чл. 292,
ал. 2 ЗЗД правила може да ги противопостави. Доверителят няма право на пряк иск
само срещу третото лице, с което довереникът е договарял в изпълнение на
договора за поръчка – в отношенията с това трето лице правата се считат за
такива на доверителя – виж Решение №304 от 19.02.2019 год. на ВКС по гр. дело
№1262/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 142 от 11.10.2019
год. на ВКС по гр.дело №3732/2018 год., I г.
о., ГК, Решение № 208 от 29.07.2013 год. на ВКС по гр.дело № 916/2012 год., IV г.
о., ГК.
В този смисъл и доколкото ищецът нито твърди, нито установява, че придобитите
права по процесния договор са му били прехвърлени, то само на това основание
следва да бъде отречено качеството му на кредитор на претендираните вземания.
Релевираните претенции се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени,
както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Отделен е и въпросът, че при скриване зад юридическо лице /както в
частност/ става дума за различно явление: този, който се „скрива“, по правило
не придобива онова, което юридическото лице е получило по дадена сделка. Той
само се ползва от стопанските резултати от тази сделка. В този смисъл при
скриването зад юридическо лице въобще няма нито отчетна, нито прехвърлителна
сделка, а ползване на непряка или трансформирана стопанска изгода от сключената
сделка.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено, като правилно.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.04.2019
год., постановено по гр.дело №44072/2018 год. по описа на СРС, ГО, 128 с-в.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/