№ 228
гр. София, 01.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Златина Рубиева
Членове:Иванка Иванова
Петя Алексиева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20231000502569 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ищецът Ф. М. А. обжалва Решение № 261046/03.08.2023 г. постановено
по реда на чл.250 от ГПК по гр.д.№ 9306/2020 г. по описа на СГС, І-19 състав,
с което е отхвърлена акцесорната му претенция с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата за неимуществени
вреди за периода от 02.09.2017 г. до 02.09.2020 г., т.е. за три години преди
датата на предявяване на исковата претенция.
Решение № 266570/16.11.2021 г., допълнено с обжалваното Решение от
03.08.2023 г., е влязло в сила на 06.07.2023 г.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Е.
Ф. с надлежно учредена представителна власт с пълномощно приложено по
първоинстанционното дело /л.10-12/. Дължимата държавна такса е внЕ.а с
вносен документ от 28.08.2023 г.
С оглед на горното въззивната жалба е редовна.
Въззивникът счита решението за неправилно и необосновано,
постановено при съществено нарушение на процесуалния правила и в
1
противоречие с материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният
съд е решил въпроса за началния момент на дължимост на законната лихва за
обезщетението по чл.2б от ЗОДОВ в противоречие с материалния закон-
чл.84, ал.3 от ЗЗД и с практиката на ВКС, обективирана в решение №
107/29.07.2021 г. по гр.д.№ 5914/2015 г. по описа на ВКС, ІV ГО и др., в които
е прието, че законна лихва се дължи от датата на увреждането, а не от датата
на исковата молба.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него
постанови друго, с което да присъди на ищеца законната лихва за забава
върху присъденото обезщетение от 15 000 лв. за периода от 02.09.2017 г. до
02.09.2020 г. В условията на евентуалност да присъди законна лихва за забава
частично върху следните главници и периоди: за част от главницата от 13
448,28 лв. за периода от 02.09.2017 г. до 02.09.2020 г., за част от главницата
от 517,24 лв. за периода от 02.09.2018 г. до 02.09.2020 г., за част от
главницата от 517,24 лв. за периода от 02.09.2019 г. до 02.09.2020 г.
Претендират се и разноските направени в производството по въззивно
обжалване.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил
отговор от въззиваемата страна-ответникът Прокуратурата на Република
България.
В открито съдебно заседание възивникът-ищец поддържа въззивната си
жалба чрез писмена молба подадена от неговия процесуален представител, с
която моли съдът да уважи подадената от него въззивна жалба.
Въззиваемият - ответник в съдебно заседание чрез своя процесуален
представител моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба и да
потвърди решението като правилно, обосновано и законосъобразно.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с молба вх.№ 36846/07.12.2021 г. на
ищеца Ф. М. А., подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ф..
Молбата е с правно основание чл.250 от ГПК с искане съдът да се произнесе
по заявеното още с исковата молба искане за присъждане на законна лихва
2
върху главницата за обезщетение за периода три години назад преди
депозиране на исковата молба в съда, т.е. от 02.09.2017 г. до 01.09.2020 г.
С обжалното решение първоистанционният съд е отхвърлил исковата
претенция, като е приел, че същата е неоснователна. Обосновал виждането си
с практиката на ЕСПЧ.ГПКГгг
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба срещу решението е подадена в срока по чл.259, ал.1
от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното
производство и е насочена срещу вА.ден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК.
В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
вА.дността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останА.те въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е вА.дно и допустимо и правилно.
По идентични казуси вече е формирана съдебна практика на ВКС, която
се споделя от настоящия съдебен състав.
С Решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о.,
ГК, Решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о.,
ГК, е прието: «Тъй като горното парично обезщетение се дължи от ответната
ПРБ за репарирането на всички процесни неимуществени вреди, причинени
от неразумната продължителност на разследването по цитираните по – горе
наказателни производства дела (проведено в разрез с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС) –
за целия процЕ. период от м. януари 1991 г. до 12.05.2020 г., то макар и да не
е необходима покана за изпадането й в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3
ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ.
период, за който се дължи главното парично задължение. Поради това,
предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху
присъжданата главница (допълнително от 10 000 лв.), считано от 12.05.2020
г., а не от претендираната с исковата молба дата 12.05.2017 г.“
В Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о.,
3
ГК, пък е прието: „Доколкото обезщетението има имуществен характер върху
него се начислява законна лихва. Съдът е задължен да присъди законната
лихва само ако е поискана в исковата молба, какъвто е именно конкретния
случай. За да възникне отговорността на държавата да плати обезщетение на
пострадалото лице е необходимо да се установи, че конкретният орган, за
чието действие отговаря държавата, нарушава Конвенцията. В случая
фактическия състав на непозволеното увреждане е бавността при разглеждане
и решаване на делото и деликтът не се осъществява в началото на
наказателното производство. НА.це е специален фактически състав спрямо
общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който
противоправното деяние следва да се изрази в забавяне решаването на делото
в един нормален, разумен срок. Самата бавност, както и разумният срок, в
рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, следва да се
установят от съда. В случая вредите се дължат за бездействие на органите на
прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване,
поради което вземането за лихви за забава започва да тече от момента на
предявяване на иска за тяхното установяване, т. е. от предявяването на иска, а
не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство.
Исковете по чл. 2б са специални и целят получаване на обезщетение за
претърпените вреди от прекомерно забавеното правосъдие, а не се отнасят до
правния спор по съществото на делото пред гражданския или наказателния
съд.“
Предвид горното обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
Неоснователно е и заявеното при условията на евентуалност искане.
Присъденото обезщетение се присъжда глобално, не за конкретни периоди от
време, поради което не е допустимо същото да се разпределя средно
аритметично на периода от време, за което е определено и присъдено,
съответно да се присъждат лихви от тези периоди. На следващо място
вземането за обезщетяване при иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ възниква
принципно след признаване незаконността на акта, действието или
бездействието на съответния орган, което става в рамките именно на това
производство, поради което няма как да се присъди лихва от по-ранен момент
от този на предявяване на исковата молба.
Така мотивиран, Апелативен съд – София, 8-ми граждански състав,
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261046/03.08.2023 г. постановено по реда
на чл.250 от ГПК по гр.д.№ 9306/2020 г. по описа на СГС, І-19 състав, с което
е отхвърлена акцесорната претенция с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
присъждане на законна лихва върху главницата за неимуществени вреди от 15
000 лв. за периода от 02.09.2017 г. до 02.09.2020 г., т.е. за три години преди
датата на предявяване на исковата претенция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5