РЕШЕНИЕ
№ ………, 2 февруари 2018г., гр.София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-10
състав, на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година, в
публичното заседание при закрити врата в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: НИКОЛАЙ ЕНЧЕВ
секретар
Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Енчев т.д. 2071 по описа за
2017г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е осъдителен иск с
правна квалификация чл.55, ал.1, предл.ІІІ от ЗЗД.
Ищецът „К.“ ООД твърди, че
е собственик на две МВЕЦ в с.Брезница, за които е сключило договори за достъп
до електроразпределителната мрежа и за изкупуване на електрическа енергия.
Твърди, че с решение Ц-33 от 14.09.2012г. ДКЕВР е определила временни цени за
достъп до преносната и разпределителната мрежа на производителите на
електроенергия от възобновяеми източници, които цени за ищцовото дружество са
били 8,95лв. за МВтч върху произведената енергия, считано от 18.09.2012г. това решение на ДКЕВР е било отменено с
решение на ВАС от 21.10.2013г. по адм.д. 11697/2013г., което решение има
действие спрямо всички. Твърди, че за времето от 18.09.2012г. до 21.10.2013г. е
извършил плащания към ответника за достъп до електроразпределителната мрежа в
общ размер 79 549,36лв. Ищецът смята, че с постановяване на цитираното
решение на ВАС е отпаднало основанието за плащане на посочената сума, поради
което следва да му бъдат възстановени.
Предявява иск за осъждане на ответника да му заплати сумата 79 549,36лв.,
платени на отпаднало основание като цена
за достъп до електроразпределителна мрежа. Претендира и законна лихва и
разноски по делото.
Ответникът „Ч.Р.Б.“ АД
оспорва иска изцяло по основание и по размер, като поддържа, че основание за
заплащане на цената за достъп до електроразпределителна мрежа е не решение на
ДКЕВР, а договорите, сключени между ищеца и ответника, съгласно които
предоставянето на такъв достъп представлява престация и предполага заплащане на
цена като насрещна престация. Според ответника наличието на такъв договор,
който не е бил прекратяван или развалян, изключва възможността да възникне
вземане по чл.55 от ЗЗД, както и да е налице неоснователно обогатяване за
едната от страните по договора. Ответникът освен това твърди, че задължението
за плащане на цена за достъп произтича и от чл.84 и чл.104 от ЗЕ и от други
нормативни актове, а не от решението на ДКЕВР и че съответно отмяната на това
решение няма никакви последици за договорните отношения между страните. Твърди,
че размерът на цената за достъп е бил договорен или поне определяeм между страните и се е дължал
като възнаграждение за този достъп. Отделно от това твърди, че не дължи
включения в исковата сума ДДС, защото той вече е бил възстановен на ищеца при
продажба на произведената от него електроенергия. Прави и възражение за
погасяване по давност на задължението, тъй като спрямо всяка една от фактурите
е изтекъл 3-годишен давностен срок. Претендира и разноски.
Софийски градски съд, след
преценка на събраните доказателства, намира за установени следните релевантни
за правния спор факти:
Ищецът е собственик на МВЕЦ
„Костена“ и МВЕЦ „Каменица“, за които през 2011г. са издадени констативни
катове за установяване годността за приемане на строежите и са му били издадени
разрешения за ползване на строеж.
На 10.11.2011г. и 5.01.2012г.
ищецът е сключил договори с „ЧЕЗ Електро България“ АД за изкупуване на
електрическа енергия, произведена от ищеца във ВЕЦ „Костена“ и ВЕЦ „Каменица“.
Междувременно на 12.11.2010г. ищецът е сключил договори с ответника за присъединяване на обект към електроразпределителната мрежа на „Ч.Р.Б.“
АД за посочените МВЕЦ „Костена“ и МВЕЦ „Каменица“. На 18.10.2011г. и на
29.12.2011г. ищецът и ответникът са сключили и договори за използване на
разпределителната мрежа от производител. Съгласно чл.24 на всеки от договорите ищецът е следвало да
заплаща на ответника цена за извършения
пренос, утвърдена от ДКЕВР.
С решение № Ц-33 от 14.09.2012г. Държавната комисия за енергийно и водно
регулиране (ДКЕВР) е определила временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните
мрежи на няколко търговски дружества, сред които ответника „Ч.Р.Б.“ АД. С
решение № 8822 от 18.06.2013г. по адм.д.
13238/2012г. на ВАС посоченото решение на ДКЕВР е било отменено. Цитираното
решение на ВАС е оставено в сила с решение на 5-членен състав на ВАС от
21.10.2013г. по адм.д. 11697/2013г. За времето от 30.09.2012г. до 30.10.2013г.
ответникът е издал срещу ищеца общо 28 броя фактури, в които е начислявал
такса за достъп до
електроразпределителната мрежа. Сумите по
всяка от посочените фактури са плащани от ищеца по банков път. На
28.11.2013г. ответникът е издал на ищеца две кредитни известия за
възстановяване на сумите 456,43лв. и 387,73лв. На основание тези две кредитни
известия с номера 5351 и 5352 ищецът е заплатил по банков път общо 844,16лв. на
16.12.2013г.
За периода от 18.09.2012г.
до 21.10.2013г. ищецът е заплатил на ответника общо 77 861,03лв. като цена
за достъп по посочените общо 28 броя фактури. Описаните като фактури от
28.11.2013г. в исковата молба, по които ищецът твърди, че е извършил плащания
към ответника, всъщност представляват издадени кредитни известия от ответника и
на основание на тях на ищеца са възстановени сумите от 456,43лв. и 387,73лв.
Горните обстоятелства се
установяват от приетите писмени доказателства и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза.
При така установените
обстоятелства съдът достига до следните правни изводи:
Между страните е
съществувало договорно правоотношение, по силата на което ищецът като
производител на електрическа енергия е бил присъединен към
електроразпределителната мрежа на ответника за пренос и за продажба на
произвежданата електроенергия. По силата на това правоотношение ищецът е получил
достъп до преносната мрежа на ответника, като за исковия период му е заплатил и
сумата 77 861,03лв. цена за достъп до
преносната мрежа, която цена е била определена по силата на решение Ц-33 от
14.09.2012г. ДКЕВР.
Цитираното решение на
ДКЕВР представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК и
е отменено с влязло в сила решение на
Върховния административен съд. Правните последици от отмяната на
решението на ДКЕВР са действие на отменителното съдебно решение erga omnes (чл.177, ал.1 от АПК) и заличаване на последиците от отменения индивидуален
административен акт с обратна сила. Обратното действие на отменителното съдебно
решение произтича от конститутивния характер на съдебните решения за отмяна на
индивидуалните административните актове, имащ за цел да предизвика правна
промяна, като премахне от правния мир незаконосъобразни индивидуални
административни актове и да заличи последиците от тях. Тази правна последица от
отменителното съдебно решение е възприета и в трайно установената практика на
ВАС и ВКС (в този смисъл и решение № 178 от 14.11.2016 г. по т. д. № 2543/2015
г., т. к., ІІ Т. О. на ВКС).
Следователно, отмяната на
цитираното решение на ДКЕВР води до отпадане с обратна сила на установената с
това решение цена за достъп до преносната и електроразпределителната мрежа. В
същия смисъл е и установената задължителна практика на ВКС (решение № 155 от
11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г., т. к., ІІ Т. О. на ВКС). Отпадането с
обратна сила на установената с индивидуалния административен акт цена представлява
отпадане на основанието за получаването й по смисъла на чл.55, ал.1, предл.ІІІ
от ЗЗД и поражда задължение за получилия нещо на такова отпаднало основание да
го върне.
Неоснователен е доводът на
ответника, че основанието за заплащане на цената за достъп продължава да
съществува, тъй като произтича от договора между страните, по силата на който
ответникът е предоставял на ищеца услуги и има право да получи възнаграждение
за тези услуги. В тежест на ответника е било да докаже съществуването на такова
основание и в частност постигането на съгласие между страните за определяне на
такава цена и указания в тази насока са му дадени изрично с доклада по делото. Доказателства
в подкрепа на тези доводи не са представени, напротив, от представените
договори от 18.10.2011г. и от 29.12.2011г. е явна волята на страните да
заплащат цената такава, каквато е определена тя по съответния ред от ДКЕВР.
Независимо от горното, възраженията на ответника са неоснователни и предвид
специфичната нормативна уредба на правоотношенията по повод производство и
пренос на електроенергия, съдържащи се в ЗЕ. Въпросните правоотношения включват
сложни фактически състави, в които се обединяват елементи на частното и
публичното право – такива са от една страна договорите, които производителите
сключват с операторите на преносните и разпределителните мрежи, а от друга
страна такива са административните актове, издавани от КЕВР, а преди това от
ДКЕВР. Разглежданото решение Ц-33 от 14.09.2012г. ДКЕВР представлява именно
такъв публично-правен елемент от сложния фактически състав и то не може да бъде
заменено от волеизявления на страните по правоотношението. Това е така, защото
определянето на цените да достъп и за пренос на електроенергия е правомощие,
което е предоставено от чл.30, т.13 от ЗЕ само и единствено на държавен орган.
Ето защо не е възможно липсващо или отпаднало с обратна сила волеизявление на
компетентния държавен орган да бъде заместено от волята на страните по
правоотношението относно достъп или пренос на електроенергия. Като последица,
наличието на договор между страните и изпълнението на останалите права и
задължения по него сами по себе си не представляват основание за начисляване и
на оспорваната цена за достъп до електроразпределителната мрежа.
Неоснователно ответникът
поддържа и, че основанието за плащане на цената за достъп произтича от самия
закон. Действително чл.84, ал.1 и чл.104 от ЗЕ предвиждат задължително
сключване на договор за достъп до електроразпределителната мрежа, но не
създават конкретно и определено или поне определяемо задължение за заплащане на
цена за достъп. Напротив, определянето на конкретно такова задължение е
предоставено от закона в правомощията единствено на КЕВР (преди това на ДКЕВР)
и от нормите на закона относно начините на определяне на тази цена е явно, че
преди да е налице валиден индивидуален
административен акт на държавния орган по определянето на такава цена,
заплащането й не се дължи.
Следователно, с отмяната с
обратно действие на решение Ц-33 от 14.09.2012г. ДКЕВР между страните по делото
не е съществувало друго валидно основание, по силата на което ответникът да има
правото да получи заплатената като цена за достъп сума от ищеца.
В съответствие с така
формираните изводи, за ищеца е налице вземане срещу ответника за връщане на
дадено на отпаднало основание в размер 77 861,03лв. До този размер искът е
основателен и доказан. В останалата част до пълния предявен размер не се
доказва ищецът да е дал нещо на ответника, по смисъла на чл.55, ал.1 от ЗЗД,
поради което няма и право да претендира връщане.
Неоснователно е възражението
на ответника за изтекла погасителна давност спрямо сумата 77 861,03лв. Предмет
на предявения иск не е вземане за периодично плащане, каквото вземане впрочем ищецът
не твърди да притежава срещу ответника, а вземане от неоснователно обогатяване,
което се погасява с общата 5-годишна давност. Давностният срок за такова
вземане започва да тече от датата на изискуемостта на вземането, която в случая
е моментът на отпадане на основанието за ответника да получи сумата 77 861,03лв.
Това отпадане на основанието, както беше посочено, настъпва в влизане в сила на
21.10.2013г. на решението на 5-членния състав на ВАС от същата дата по адм.д. 11697/2013г. От посочената дата до предявяване на иска на
21.06.2017г. не е изтекъл 5-годишния давностен срок и затова претендираното
вземане не е погасено.
Неоснователно е и възражението
на ответника, че включения в цената за достъп ДДС не подлежи на връщане, защото
вече е бил възстановен на ищеца при продажбата на произведената електроенергия.
Това възражение ответникът обосновава с доводи, че чрез възстановяване на ДДС
ищецът всъщност е имал по-малък разход от пълния размер на платената цена за
достъп, тъй като част от платената сума му е била възстановена. Посочените
съображения биха били относими към претенция, основана на общия субсидиарен
състав на неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД, който предполага
изследване както на обогатяването на едната страна, така и на обедняването на
другата. В случая обаче предявеният иск е на различно правно основание и
предполага установяване на различен фактически състав - даване на нещо и наличие или липса на
основание за получаването му. В съответствие с разрешенията, дадени с Постановление
№ 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС
предявеният иск по чл.55, ал.1, предл. ІІІ от ЗЗД предполага да се установи
даване на нещо и отпадане с обратна сила на основанието за получаването му. В
случая се установява по безспорен начин осъществяването на тези две
предпоставки – плащането от страна на ищеца на сумата 77 861,03лв. и отпадането
на основанието за това плащане. Дали ищецът действително е обеднял с този
размер, или с друг, по-малък или по-голям, както и дали ответникът се е
обогатил точно с тази сума е ирелевантно за така предявения иск.
По изложените съображения
предявеният иск по чл.55, ал.1, предл ІІІ от ЗЗД е основателен и доказана до
размер 77 861,03лв. и следва да бъде уважен до този размер, а в останалата част
да бъде отхвърлен. В полза на ищеца
следва да се присъди и законната лихва върху посочената сума, считано от
21.06.2017г. до окончателното й
изплащане. При този изход на спора в полза на ищеца следва да се присъдят
направените разноски в производството, съобразно уважената част от иска. В
полза на ответника следва да се присъди 100лв. юрисконсултско възнаграждение на
основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК и НЗПП, съобразно отхвърлената част на
иска.
Ответникът е направил
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, заплатен и претендиран от
ищеца. От представените доказателства е
видно, че ищецът е договорил и заплатил адвокатско възнаграждение от 3 696,50лв.
Съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1 за МРАВ минималният размер адвокатско
възнаграждение, определен според материалния интерес по делото, е 2 916,48лв.
Присъждането на разноски за
адвокатско възнаграждение в по-малък размер от реално направените по силата на
чл.78, ал.5 от ГПК е правна възможност, предоставена на свободната преценка на
съда с оглед фактическата и правна сложност на делото. Съществена предпоставка
за реализиране на тази правна възможност е да е налице значително
несъответствие, изразено в цитираната норма с термина „прекомерно“, между
заплатеното от страната адвокатско възнаграждение и фактическата и правна
сложност на делото.
Съдът намира, че възражението
на ответника по чл.78, ал.5 от ГПК следва да бъде оставено без уважение, защото
не са налице предпоставките на цитираната разпоредба за намаляване на
претендираното адвокатско възнаграждение. Предвид обстоятелството, че се
претендира връщане на суми, платени по голям брой фактури и че плащанията се
отнасят до два отделни самостоятелни обекта, делото се отличава с фактическа
сложност, по-голяма от типичната за дела за неоснователно обогатяване. В
допълнение, множеството правни и фактически
доводи, изложени от ответника в отговора му на исковата молба повишават и
правната сложност на спора. При съвкупната преценка на всички тези
обстоятелства съдът намира, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение
не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Ето защо
сторените от ищеца разноски по делото следва да му бъдат отчитани в пълен
размер при определяне на подлежащите на
възстановяване разноски. Така ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата 7 026,12лв. разноски.
Мотивиран от горното, Софийски градски
съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.“ АД, ***, БенчМарк Бизнес
Център, да заплати на „К.“ ООД, *** на
основание чл.55, ал.1, предл. ІІІ от ЗЗД сумата 77 861,03лв., представляваща
платена на отпаднало основание такса за достъп до електроразпределителната
мрежа на ответника, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.06.2017г.
до окончателното й изплащане, както и 7 026,12лв. разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 55, ал.1, предл.
ІІІ от ЗЗД, предавен от „К.“ ООД срещу„Ч.Р.Б.“ АД в останалата част до пълния
предявен размер от 79 549,36лв.
ОСЪЖДА К.“ ООД, *** да заплати на Ч.Р.Б.“
АД, ***, БенчМарк Бизнес Център, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК сумата 100лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия: