№ 1740
гр. Варна, 19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Радостин Г. Петров
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело
№ 20213100502113 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е разгледано по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №291177/16.06.2021г. по описа на
ВРС, на Д. Н. Д., ЕГН **********, с адрес ********, срещу решение
№261678/19.05.2021г. на Районен съд - Варна, 8-ми състав, постановено по
гр.д. №11988/2020г. по описа на ВРС.
С решението в обжалваната му част е прието за установено, че
жалбоподателят Д. Н. Д. - ответник в първоинстанционното производство,
дължи на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище гр. София, сумите 368,11 лева – главница,
49,41 лева - договорна (възнаградителна) лихва за периода от 16.01.2019г. до
14.08.2019г., сумата 21,58 лева - обезщетение за забава за периода 15.08.2019
г. – 12.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 30.06.2020г. до окончателното й
плащане, които вземания произтичат от договор за паричен заем
№5489273/05.12.2018г., сключен с „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********,
1
прехвърлени на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД
с Приложение №1/02.09.2019г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 01.12.2016г., за които суми по ч.гр.д.
№7231/2020г. на ВРС, 8-ми състав, по реда на чл.410 от ГПК е била издадена
заповед за изпълнение №3089/01.07.2020г., като ответникът е осъден да
репарира на ищеца сторените от него разноски за производството, в т.ч. 34,13
лв. за заповедното и 658,38 лв. за исковото производство.
Поддържаните във въззивната жалба оплаквания са за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Като поддържа изложените и в
хода на първоинстанционното производство твърдения за липса на
представен от ищеца платежен документ, удостоверяващ реалното предаване
на заемната сума по договора, съответно за извършени плащания на
05.12.2018 и на 17.12.2018 година на суми съответно 319,31 лв. и 44 лв., които
неправилно не са били съобразени от вещото лице по назначената ССчЕ и от
съда, жалбоподателят счита, че финансовите претенции на ищеца са
неоснователни, поради което следва да бъдат отхвърлени.
В подадения отговор на въззиваемия ищец „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД е обосновано становище за неоснователност
на въззивната жалба и се иска обжалваното с нея решение на
първоинстанционния ВРС да бъде потвърдено. Твърди, че описаните във
въззивната жалба приложения - приходни касови ордери за сумите в размер
на 319.31 лв. и 44.00 лв., не са му били връчени, като дружеството няма
информация за извършени такива плащания. Направеното плащане от
длъжника в размер на 44 лв. в период, предхождащ датата на цесията -
02.09.2019г., е бил съобразен при постановяване на решението на
първоинстанционния съд
Страните не са взели участие в съдебното заседание пред въззивния съд.
В молба, подадена преди заседанието, въззивникът аргументира твърдения,
че представените платежни документи сочат пълното погасяване на дълга
още към предходния кредитор – цедент, поради което за ищеца – цесионер
липсва основание да претендира плащане на каквито и да било суми по този
кредитен договор. Моли да му се присъдят сторените разноски за въззивното
производство.
За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба,
2
съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Предявените искове са с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с
чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД и са предявени при спазване на
особените процесуални изисквания на чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, поради което
се приемат за процесуално допустими.
По заявление на ищеца по реда на чл.410 ГПК пред Районен съд - Варна
е образувано ч.гр.д. №7231/2020г., по което съдът е издал заповед за
изпълнение №3089/01.07.2020г., с която е разпоредено длъжникът Д. Н. Д.,
ЕГН **********, да заплати на кредитора - цесионер „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********, следните суми: 380,57 лева
– главница; 55,31 лева - договорни лихви за периода от 19.12.2018г. до
14.08.2019г.; 23,05 лева - обезщетение за забава за периода от 15.08.2019г. до
19.06.2020г.; законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 30.06.2020г., до окончателното й плащане.
Тези вземания произтичат от Договор за паричен заем №5489273/05.12.2018г.,
сключен между длъжника Д. Н. Д. и „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********,
като с Приложение №1/02.09.2019г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 01.12.2016г. са били прехвърлени на заявителя
– нов кредитор „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД. В
издадената заповед за изпълнение са включени и разноските за заповедното
производство в общ размер на 35,67 лева.
Сезираният исков съд е уважил частично предявените искове за
главницата и договорните лихви, като е приел, че установените по
счетоводните записвания на кредитора остатъчни размери от дълга следва да
се коригират, тъй като договорената неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на поръчителство или банкова гаранция
противоречи както на закона (ЗПК), така и на принципа за справедливост,
което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 19 ЗЗП е
и таксата за експресно разглеждане на заявка за отпускане на паричен заем. С
оглед на това е приел, че с единственото плащане на ответника на 17.12.2018
г. в размер на 44 лв. следва да се погасят частично и задълженията по втората
вноска с падеж 02.01.2019 г., като непогасеният остатък от дълга е в размер на
368,11 лв. – главница (част от втората вноска, съответно всички следващи
3
вноски до края на срока на договора с падежи в периода 16.01.2019 –
14.08.2019 г.), и 49,41 лв. - договорна лихва.
Въззивникът оспорва правилността на първоинстанционното решение,
сочейки недоказано изпълнение на процесния договор за заем с аргумента, че
липсват платежни документи, които да удостоверяват предаване на заемната
сума от заемодателя на заемателя, съответно твърдейки връщане на заема от
заемателя на заемодателя, към който момент все още не е бил уведомен за
цесията, извършена от заемодателя в полза на ищеца.
С доклада по делото първоинстанционният съд е приел за безспорно
обстоятелство, което не се нуждае от доказване, изпълнението на договора от
страна на заемодателя, за което въззивникът не е възразил своевременно. От
друга страна ответникът в първоинстанционното производство не е въвел
спор за опровергаване удостоверителната функция на чл.2, ал.2 от процесния
договор за заем, изпълняваща по изричната воля на страните по него ролята
на разписка, в която ответникът като заемател потвърждава пред заемателя,
че е получил заемната сума. До приключване на делото пред
първоинстанционния съд ответникът не е въвел нови обстоятелства, които да
оспорват валидността на тази разписка. Уредбата на въззивното
производство, дадена в чл.266 ГПК, не допуска страните да поправят
собствените си пропуски в организирането и провеждането на тяхната защита
пред първоинстанционния съд. Ето защо по този въпрос
първоинстанционното решение следва да бъде подкрепено като правилно,
съобразно изложените в него мотиви.
По отношение на оплакването, че процесният заем е бил върнат на
заемодателя към момент, предхождащ датата на уведомяването на заемателя
по чл.99, ал.4 ЗЗД, следва да бъдат съобразени следните установени при
първоинстанционното разглеждане на делото релевантни факти:
Заповедното производство по чл.417 ГПК е образувано по искане на
цесионера. Исковото производство по чл.422 ГПК е образувано по иск на
цесионера, като цесията става задължителна спрямо цедирания длъжник по
силата на чл.99, ал.4 ЗЗД от момента на уведомяването му за нея. Самото
уведомление, приложено към исковата молба като доказателство, не
удостоверя връчването му в предходен спрямо исковата молба момент.
Исковата молба е депозирана в деловодството на ВРС на 25.09.2020 г.
4
Следователно едва с нейното връчване на ответника цесията поражда своите
последици спрямо цедирания длъжник. Това означава, че всяко едно плащане,
извършено преди този момент на цедента за погасяване задълженията на
цедирания длъжник към него, е противопоставимо на цесионера.
От доказателствата, представени в заповедното производство, се
установява, че на 05.12.2018г. ответникът е платил на цедента сумата от
319,31 лева, за което е съставен от заемодателя приходен ордер № 435 от
05.12.2018г. Този документ, обаче, сочи като основание за извършената на
касата на заемодателя платежна операция „вноска по кредит 5463817“. Като
ответник в първоинстанционното производство въззивникът Д. не е упражнил
процесуална активност и не се е възползвал от доказателствените средства и
способи, уредени в чл.153 и следващите от ГПК, за да установи връзката на
това касово плащане с процесния договор за заем, които права са
преклудирани във въззивното производство по силата на чл.266, ал.3 ГПК.
Следва да се отбележи, че по твърдения на самия ответник, в периода
11.06.2018 – 05.12.2018 г. има сключени общо пет договора за кредит с „Вива
кредит” ООД (копия от които са представени в заповедното производство),
като единият от тях – договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН”, сключен
на 24.08.2018г., е с номер съвпадащ с номера на кредита, посочен в приходен
ордер № 435 от 05.12.2018г. А във всеки един от договорите страните са
приели, че при плащане на задълженията в платежния документ следва да се
посочи номера на договора за паричен заем или ЕГН на заемателя. При
неизпълнена доказателствена тежест от страна на ответника тези
обстоятелства, преценени и от гледна точка на липсата на каквато и да е било
логика за извършване на погасително плащане по процесния договор за заем в
деня на неговото сключване (05.12.2018г.) и то на сума в такъв размер (почти
80% от предоставената същия ден заемна сума), разколебават в достатъчна
степен достоверността твърденията на въззивника, че удостовереното с
приходния ордер № 435 от 05.12.2018г. плащане е за погасяване на дълга по
процесния договор за паричен заем „Вивакредит План“ №5489273/05.12.2018
г. Ето защо въззивната жалба и в тази й част следва да бъде отхвърлена като
неоснователна, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно
при условията на чл.272 ГПК.
При този изход на спора и предвид разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.8 от
ГПК искането на въззиваемата страна – ищец в първоинстанционното
5
производство за присъждане на разноски, изразяващи се в дължимо
възнаграждение за юрисконсулт, осъществил защитата й във въззивното
производство, се преценява като основателно. Същото се определя от
въззивния съд в хипотезата на чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащането на
правната помощ в размер на 50 лева и се възлага в тежест на въззивника.
Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1 от ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261678/19.05.2021г. на Районен съд -
Варна, 8-ми състав, постановено по гр.д. №11988/2020г. на ВРС.
ОСЪЖДА Д. Н. Д., ЕГН **********, с адрес ********, ********, да
заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот
Волов“ №29, ет.3, сумата 50 лева (петдесет лева), дължимо юрисконсулско
възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6