№………./……...06.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ:
ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при секретар Румяна
Дучева
като разгледа докладваното от съдия Т. Кръстев
въззивно търговско дело № 649 по
описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М.М.Я. чрез адв. Р.М. ***, срещу решение № 681/18.02.2019 г.,
постановено по гр.дело № 18439/2017 г. по описа на ВРС, поправено с Решение №
1243/25.03.2019г. и изменено с Определение № 3969/25.03.2019г., с което е
прието за установено в отношенията между страните, че М.М.Я.
дължи на „Веолия Енерджи
Варна“ ЕАД сумата от общо 311,85 лв. за доставена, но незаплатена топлинна
енергия по партида № 7651, за имот, находящ се в гр. Варна, ж.к. „Младост“,
бл.150, вх.10, ап. 16, за периодите от м.10.2014г. - м.04.2015г., м.11.2015г. -
м.04.2016г. и м.11.2016г. - м.04.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение в съда - 18.10.2017г. до окончателното й
изплащане, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД,
както и сумата от 46,83 лв., представляваща сбор от мораторни
лихви върху главницата за периода от 01.12.2014г. до 27.09.2017г., на основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД.
В жалбата се излага,
че решението на ВРС е неправилно и необосновано като същото е постановено в
нарушение на материалния закон. Според жалбоподателя, ищецът претендира за
заплащане суми, които видно от събраните доказателства не са действително потребени, а са изчислени по формула, която не отговаря на
изискванията на закона. Позовава се на Директива 2012/27 на ЕС, според която
няма самостоятелна услуга „сградна инсталация“ и
предвиждането и́ е неравноправна клауза, поради което е нищожна. На
следващо място сочи, че не е налице валидно сключен договор за продажба на
топлинна енергия между ищцовото дружество и ответницата, тъй като последната не
е дала съгласие за присъединяване към топлопреносната
мрежа. Поддържа, че ответницата няма качеството потребител на топлинна енергия
с оглед на обстоятелствата, че сумите са начислявани за топлоенергия отдадена
от сградна инсталация, топлоносител и за извършване
на услугата дялово разпределение, а не за отопление на апартамента на
ответницата. Счита,че след като не е изпълнено изискването на § 6 от ПЗР на
ЗЕЕЕ за привеждане в срок до 01.01.2000 г. на
търговските взаимоотношения на потребителите с топлопреносното
предприятие в съответствие с изискванията на закона, при неупражняване от
последното на правото да прекъсне топлоподаването към абонатната станция,
заварените към момента на влизане в сила на закона отношения следва да се
считат прекратени. Отправя до съда искане за отмяна на решението и присъждане
на разноски.
В съдебно заседание
страните не се явяват и не се представляват. Въззивницата
е представила писмено становище, с което поддържа изложените в жалбата доводи.
Представено е писмено становище и от въззиваемата страна, в което се поддържа
неоснователност на жалбата.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението на ВРС е
валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност. Решението е
постановено при наличие на всички предвидени от закона предпоставки и липса на
процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск,
поради което е допустимо.
По предмета на спора въззивният съд съобрази следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди в
исковата молба, че по ч.гр.д. № 15839/2017г. по описа на ВРС в негова полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми, срещу
която заповед е постъпило възражение от ответницата. Твърди, че претендираните главници
представляват потребена и незаплатена от ответницата топлинна
енергия, както и такси за услуги по партида 7651 за имот, находящ се в гр.
Варна, ж.к. „Младост“, бл. 150, вх. 10, ап. 16. Твърди, че ответницата е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
в качеството на собственик на имот, който се намира в сграда, присъединена към топлопреносната мрежа. Поддържа, че потребителите в сграда
– етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в
имотите си, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части
на сградата.
В писмен отговор ответницата
оспорва иска по основание и размер. Възразява, че между страните не е налице
валидно облигационно правоотношение за доставка и ползване на топлинна енергия
в топлофициран имот и, че не е потребител на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството й на
собственик на имота. Сочи, че процесният апартамент е с премахнати отоплителни
радиатори и не се ползва гореща вода от 2010 г. Направено е възражение за
изтекла погасителна давност за претенцията, представляваща главница и лихва за
периода 01.10.2014 г. – 17.10.2014г. на осн. чл. 111,
б. „в“ ЗЗД.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените
оплаквания и след преценка на събраните доказателства, в предметните предели на
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 15839/2017 г. на ВРС се установява, че по молба
на „Веолия
Енерджи Варна“ ЕАД е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК № 8514/19.10.2017 г., допълнена със заповед за
изпълнение № 3161/22.01.2018, за следните
суми: главница от 107,53 лв. за периода от м. 10.2014г. до м. 04.2015г. и лихва
за забава в размер на 27,91 лв. за периода от 01.12.2014г. до 27.09.2017г.;
главница от 84,33 лв. за периода от м. 11.2015г. до м. 04.2016г. и лихва за
забава в размер на 13,04 лв. за периода от 01.01.2016г.
до 27.09.2017г.; главница от 119,99 лв. за периода от м. 11.2016г. до м.
04.2017г. и лихва за забава в размер на 5,88 лв. за периода от 01.01.2017г. до 27.09.2017г.
Между страните не се
спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че М.М.Я. и Неделчо Янчев Янев са съсобственици на апартамент,
находящ се в гр. Варна, ж.к. „Младост“, бл. 150, вх. 10, ет. 6, ап. 16.
От представения препис на договор № 30/17.10.2000 г. се установява, че
на 12.10.2000 г. в гр. Варна, между „Топлофикация – Варна“ ЕАД, като продавач,
и етажните собственици, на адрес: кв. „Младост“, блок 150, вх. 10 и вх. 11,
като купувачи, е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди – отопление и горещо водоснабдяване чрез топлоносител – гореща вода.
Съгласието си за сключване на договора е положил и съсобственика на процесния
апартамент – Неделчо Янчев Янев.
Видно от заявление вх.
№ 16152/17.11.2014 г., подадено до „Топлофикация“ – гр. Варна от М.Я.,
ответницата писмено е уведомила доставчика, че желае да бъде спряно доставянето
на топлинна енергия за отопление и за горещо водоснабдяване на собствения
и́ имот, находящ се в гр. Варна, ж.к. „Младост“, бл. 150, вх. 10, ап. 6,
ет. 16.
Първоинстанционният съд
е изслушал и приел заключение по
допусната СТЕ, от което се установява, че процесната сграда е топлофицирана. През целия процесен
период сградата е била с централизирано топлоснабдяване.
Топломерът в сградата е проверяван от оправомощена
фирма на 02.09.2013г. и на 18.02.2015 г. Данните от показанията на общия
топломер са отчитани ежемесечно. Според вещото лице, освен от отоплителните
радиатори, в обема на сградата се отдава енергия от щранговете,
разширителния съд, връзката между него и абонатната
станция и др., т.е. от „сградната инсталация“. В
процесния апартамент липсват радиатори, но през апартамента преминават 3 двойки
щрангове – през спалнята и хола. Топлоенергията,
отдадена само от щранговете е повече от 15 %. Вещото
лице е стигнало до извода, че топлинната енергия за процесния апартамент е
начислена правилно.
По въведените с въззивната жалба
оплаквания:
Най-напред следва да се разгледа
оплакването, че не е налице валидно сключен договор за продажба на топлинна
енергия между ищцовото дружество и ответницата, тъй като последната не е дала
съгласие за присъединяване към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
(ЗЕ), всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Чл. 153, ал. 6 от ЗЕ предвижда,
че клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните
тела в общите части на сградата.
Разпоредбите на закона са ясни. Няма спор,
че ответницата притежава имот в сграда, която е топлофицирана,
както няма спор, че е прекратила топлоподаването към отоплителните тела (радиаторите)
в имота си. Последното обстоятелство, обаче, не води до прекратяване на
облигационно-правната връзка между топлопреносното
предприятие и клиента.
Наред с горното, всички останали доводи за
липса на сключен договор между ищеца и ответницата са неоснователни. Договорът
с етажната собственост е сключен на 12.10.2000 г. със съгласието на собственика
на процесния имот. Доводът за настъпило автоматично прекратяване на възникналата
преди влизане в сила на ЗЕЕЕ договорна връзка по силата на § 6 от ПЗР на ЗЕЕЕ
не може да бъде споделен, тъй като посочената разпоредба не предвижда такава правна
последица. Жалбоподателят тълкува превратно цитирания текст, с който в тежест
на потребителите е създадено задължение до 1 януари 2000 г. да приведат
търговските си взаимоотношения с топлопреносното
предприятие в съответствие с чл. 106. В противен случай е предоставено право на
топлопреносното предприятие да прекъсне топлоснабдяването към абонатната станция на сградата.
Следователно сключването на договор след 1 януари 2000 г., както е в настоящия
случай, не противоречи на закона и не може да рефлектира върху валидността на
договорната връзка между страните.
Отказът на ищцата от топлоподаване е
извършен през 2014 г. при условията на ЗЕ. Законът, с цел избягване на неоснователното обогатяване
на едни етажни собственици за сметка на други, е въвел правила за дялово
разпределение на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
Според жалбоподателката, ищецът
претендира за заплащане суми, които не са действително потребени,
а са изчислени по формула, която не отговаря на изискванията на закона. Това
твърдение не кореспондира със събраните по делото доказателства. Съгласно чл.
142, ал. 2 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на сграда – етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите. Съгласно чл. 145, ал. 3 топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на
общите части се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия
обем на отделните имоти.
Видно от събраните по делото
доказателства ищецът не е начислявал на ответницата суми за отопление от радиатори
в процесния имот, а единствено за сградна инсталация.
Позоваването на чл. 9, ал. 3 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и
на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност е
некоректно, тъй като текстът съдържа препоръка при многофамилните
сгради, които се снабдяват от районна
отоплителна система, с цел осигуряване на прозрачност и точност на отчитането
на индивидуалното потребление, да бъдат въведени прозрачни правила за
разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода.
Когато е целесъобразно, тези правила включват насоки за начина на разпределяне
на разходите за топлинна енергия и/или топла вода, както следва: а) топла вода
за битови нужди; б) топлинна енергия, излъчвана от инсталацията на сградата с
цел отопление на общите помещения (когато стълбищата и коридорите са оборудвани
с радиатори); в) с цел отопляване на апартаментите. В случая се касае за
отопляване на апартамента на ответницата посредством топлоотдаване от
преминаващите през същия три двойки вертикални щрангове.
От приетото по делото заключение на
СТЕ се установява, че дяловото разпределение на доставената до сградата
топлинна енергия, е било извършено правилно съобразно нормативно утвърдената
методика по Наредба №16-334/06.04.2007г. Топломерът на сградата е бил
проверяван периодично през две години за техническа изправност, съгласно
нормативите на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор, като е
функционирал изправно през исковия период. Обстоятелството, че на последните
етажи обективно достига, съответно се отдава от сградната
инсталация по-малко топлинна енергия, отколкото на ниските етажи, би следвало
да се вземе предвид от законодателя при приемане на съответните методики за
разпределяне на дяловото участие на етажните собственици в консумираната
топлинна енергия. Този въпрос не може да бъде разрешен чрез заключение на вещо лице, което единствено би могло
да установи дали съответната методика е приложена правилно. Принципът на
реалното изпълнение изисква топлопреносното
предприятие да достави енергията до границата на сградата в етажна собственост
(последната спирателна арматура). Отвъд тази граница, отношенията се уреждат
между отделните съсобственици съобразно действащата нормативна уредба и не
касаят доставчика. Доколко тази нормативна уредба е справедлива и отчита ли
всички фактори, обуславящи конкретните ползи за отделните етажни собственици, в
това число и с оглед местонахождението на конкретния жилищен имот в сградата, е
въпрос на законодателно решение и няма отношение към правилността на съдебния
акт.
С оглед на изложеното, решението на ВРС е
правилно и ще бъде потвърдено.
На въззиваемата страна, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъдят разноски пред въззивната инстанция в
размер на 360,00 лева с ДДС – заплатен адвокатски хонорар съгласно представена
фактура и доказателство за плащане.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 681/18.02.2019
г., постановено по гр.дело № 18439/2017 г. по описа на ВРС, поправено с Решение
№ 1243/25.03.2019г. и изменено с Определение № 3969/25.03.2019г.
ОСЪЖДА М.М.Я., ЕГН **********,
да заплати на „Веолия Енерджи
Варна“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 360,00 лв., представляваща сторените от
ищцовото дружество разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.