№ 377
гр. Шумен, 24.09.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II в закрито заседание на двадесет и
четвърти септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мариана Ив. Георгиева
Членове:Светлин Ем. Стефанов
Румяна В. Райкова
като разгледа докладваното от Румяна В. Райкова Въззивно частно
гражданско дело № 20213600500369 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл.413, ал.2 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Д-р
Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4 чрез юрисконсулт
И.Н. срещу разпореждане № 235/26.07.2021г. по ч.гр.д. № 20213610100440 на
РС – Велики Преслав, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
срещу длъжника С. С. С. с ЕГН ********** за сумата над 147.85 лева до
пълния предявен размер от 666.48 лева – представляваща договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 15.01.2020г. до 10.06.2021г.
Жалбоподателят излага, че така постановеният съдебен акт е
незаконосъобразен, постановен при съществени материални и процесуални
нарушения, а изводът на съда, че договорената лихва е нищожна, тъй като
надвишавала трикратно размера на законната лихва, счита за неправилен.
Сочи, че лихвите при небанковите институции са по – високи с оглед риска,
който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не
могат да получат такъв от банките, поради различни съображения, водещи до
ниска кредитоспособност, поради което била меродавна пазарната цена на
кредитите в сектора, а не законната лихва. Твърди, че както към датата на
сключване на договора, така и към настоящият момент, не съществува горна
граница на максимален размер на договорната лихва. Твърди, че цитираното
ПМС, не следва да намери приложение при определяне на размера на
договорната лихва, тъй като то намирало приложение само за определяне на
1
размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Правната и
икономическата природа на възнаградителната и законната лихва за забава
били напълно различни и било неправилно обвързването им.
Възнаградителната лихва е цена на стойността на капитала, който се
отчуждава за временно ползване и е неправилно разбирането, че
възнаградителната лихва не можело да има по – голям размер от трикратния
на законната лихва, тъй като такова правило нито било уредено
законодателно, нито можело да има зависимост между двата вида лихви,
доколкото същите имали и различна правна и икономическа същност.
Отделно от това, излага, че с изменението на ЗПК от 2014г. е въведен
максимален размер на ГПР, който не може да бъде по - висок от пет пъти
размера на законната лихва – 50%, което предполагало лихвен процент от
около 49% и неможело да се приеме, че законодателно се налага максимален
лихвен процент в противоречие на добрите нрави, което е немислимо. С
оглед изложеното моли въззивният съд да отмени атакуваното разпореждане,
с което е отхвърлено заявлението, за горницата над 147.85 лева и се присъди
целия претендиран размер на договорната лихва в размер на 666.48 лева.
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против
подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира
частната жалба за неоснователна, поради следните съображения:
Ч.гр.д. № 20213610100440 на РС – Велики Преслав е образувано по
депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
чрез пълномощника си юрисконсулт Г.Т.Г., заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК срещу
длъжника С. С. С. с ЕГН ********** за заплащане на следните суми:
1757.76лева - главница; 666.48лева - неплатено договорно възнаграждение,
дължимо за периода от 15.01.2020 г. до 10.06.2021 г., 236.95 лева –
обезщетение за забава от 16.01.2020г. до датата на подаването на заявлението
с изключение на периода 13.03.2020г. – 14.07.2020г. съгл. чл. 6 от ЗМДВИП,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на
вземането, както и разноските по заповедното производство 53.22 лева –
държавна такса и 50.00лева – юрисконсултско възнаграждение. В заявлението
е посочено, че вземанията произтичат от договор за потребителски кредит №
PLUS - 17466334/27.11.2019г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“ клон България и С. С. С. и, че същите са прехвърлени в полза
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата на Приложение №
01/10.12.2020 г. към Рамков договор за продажба на вземания от 19.08.2019г..
2
С разпореждане № 235/26.07.2021 г. по ч.гр.д. № 20213610100440 по
описа на РС – Велики Преслав, съдът е отхвърлил частично заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК срещу длъжника С. С. С., в частта за размера на
договорната лихва за периода 15.01.2020г. – 10.06.2021г. за горницата над
147.85.92 лева до пълния претендиран размер от 666.48 лева. За да отхвърли
заявлението в тази му част, заповедният съд е приел, че подаденото заявление
се основава на договор с потребител, който съдържа неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, тъй като договореният в договора
годишен лихвен процент от 31.30% надвишавал 3 пъти законната лихва по
просрочени задължения. Приел е, че няма пречка страните да уговорят
заплащане на възнаградителна лихва над законната лихва, предвид чл. 9 от
ЗЗД, но ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната
лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай размерът на
възнаградителната лихва превишава нейната обезщетителна функция по
повод предоставеното ползване на заемната сума. С оглед приетата на осн. чл.
146, ал. 1 от ЗЗП нищожност на клаузата, като неравноправна и в
съответствие с чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е приел за дължима възнаградителна лихва
до размера на законната лихва – 10% и е издал заповед за изпълнение само за
сумата от 147.85 лева, като е отхвърлил искането за горницата до пълния
претендиран размер от 666.48 лева.
Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд.
Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение със закона и добрите нрави,
а по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, искането не може да се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или при наличие на
обоснована вероятност за това, за което съда следи служебно. При тази
преценка съдът съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които
произтичат субективните права, предмет на заявлението, със закона и добрите
нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни клаузи.
Сключеният договор между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“ клон България представлява договор за потребителски кредит,
по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което,
в случая намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 от ЗПК
за договора за потребителски кредит се прилагат чл.143-148 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легално определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
3
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 на
същата разпоредба, изчерпателно са изброени различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите
на договор при общи условия, какъвто е и настоящия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр. 64/2007 г. / Според чл.
3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Действително страните са
свободни при сключването на сделки, но ограничителят на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
В представеният Договор за потребителски кредит е договорен годишен
лихвен процент от 31,30%. Така уговорената възнаградителната лихва
надвишава 3 пъти законната лихва по просрочени задължения. Трайно е
прието, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, която е определена с
ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. и се равнява на
ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта. Максималният размер на
договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги
от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави, но
тази свобода не е безгранична, а търпи възведеното в самата цитирана норма
ограничение - да отговаря на добрите нрави, а когато то не е спазено, страните
следва да са готови да понесат и скрепената с него законова санкция на чл. 26,
ал.1 от ЗЗД. Общоприето е, че ако договорната лихва надвишава трикратно
размера на законната лихва, а по обезпечен заем - двукратния размер на
законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай така
определеният размер на възнаградителната лихва съществено превишава
нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на
заемната сума. Ето защо с клаузата, с която е уговорена възнаградителна
лихва, надвишаваща 3 пъти законната лихва по просрочени задължения се
нарушават изискванията за еквивалентност на престациите, поради което тя
4
не отговаря на изискванията за добросъвестност и се явява неравноправна
съгл. чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, както правилно е приел и заповедния съд.
Налице е неравноправно третиране на икономически слаби участници в
оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг.
Ето защо разпореждането, с което заявлението за издаване на заповед
по чл.410 от ГПК е отхвърлено в обжалваната част е правилно и следва да
бъде потвърдено, а жалбата против същото, като неоснователна следва да
бъде оставена без уважение.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 235/26.07.2021г. по ч.гр.д. №
20213610100440 на РС – Велики Преслав, с което е отхвърлено заявлението
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
длъжника С. С. С. с ЕГН **********, в частта за размера на договорната
лихва за периода 15.01.2020г. – 10.06.2021г. за горницата над 147.85.92 лева
до пълния претендиран размер от 666.48 лева.
Определението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5