Р Е
Ш Е Н
И Е
№……………..
28.07.2020 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Йорданова в. гр.дело № 11524 по
описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П.Д.Т., в качеството ѝ на
управител на наследството на Д. Д. И. срещу решение №133855/05.06.2019 г., по гр.д. № 51539/2016 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, 165 състав, с
което са отхвърлени предявените от П.Т. в качеството ѝ на управител на
наследството на Д. Д. И. срещу В.А.С. иск по чл.73 ЗС за осъждане на
ответницата да заплати сумата от 9000
лв. /частнична претенция от 300000 лв./ - обезщетение за владени нея без
основание за периода 01.08.2010 г.-01.08.2015 г. имоти – магазин с площ от
112,80 кв.м. със съответните ид.ч. от сградата, заедно със зимнично помещение с
площ 24,20 кв.м., находящ се в гр. София, ул.“********/сега „********УПИ-X-XII, както и на дюкянско помещение с площ от 83 кв.м., заедно със съответните
ид.ч. от сградата, находящо се в сграда, изградена в УПИ- X-12, кв.209 по плана на гр.
София, м. „Център“, както и иск по чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв.
/частична претенция от 54000 лв./- обезщетение за забава за периода 01.08.2010
г.-01.08.2015 г.
Във въззивната жалба жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е
неправилно, поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Излага
се, че СРС неправилно е приел, че е налице влязло в сила решение, по силата на
което между страните е установено, че ответницата В.С. е собственик на двата
процесни имота, тъй като мотивите на решението по чл.108 ЗС не се ползват със
сила на пресъдено нещо. Поддържа се, че договорът за покупко-продажба, с който
ответницата купува процесните имоти не е подписан от В.С. или нейн пълномощник
/подписът не е положен от ответницата/, както и че последвашият договор за наем
между ответницата /наемодател/ и трето за производството лице също не е
подписан от нея, поради което е поискано разглеждането на инцидентни
установителни искове в настоящото производство, което е отказано от
първоинстанционния съд, с което се твърди, че представлява процесуално
нарушение и отказ от правосъдие. Иска се
отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на друг състав на СРС, на
който да бъде указано да допусне до разглеждане предявените инцидентни
установителни искове. Иска се присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на жалбоподателя.
Отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил от
ответницата.
В откритото съдебно заседание се явяват жалбоподателя П.Т., която
поддържа въззивната жалба и излага подробни съображения за нейната
основателност и адв. И.- процесуален представител на ответницата В.С., която
излага съображения за неоснователността на жалбата. Адв. И. е представила
писмена защита, в която се излага съображения за липсата на процесуална
легитимация за П.Т. да предявява разглежданите в настоящото производство искове
и да обжалва постановеното първоинстанционно решение.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество решение на СРС е и
правилно по следните съображения:
Настоящият въззивен
състав намира, че съобразно изложените от ищеца факти, Софийски районен съд е
бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД, за осъждане на
ответницата да заплати обезщетение за ползване в размер на 9000 лв. /частична
претенция от 300 000 лв./ за периода 01.08.2010 г.- 01.08.2015 г. иск с
правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 1000 лв./частична претенция от 54000
лв/- лихва за забава за периода 01.08.2010 г.-01.08.2015 г. на следните два
имота:
- магазин/склад/ и
помещения за склад, със застроена площ от 112.8 кв. м., находящи се на
административен адрес: ул. „********парцел Х, съсътавляващ УПИ X-XII, заедно с 200/6791 ид.ч. от сградата
- дюкянско
помещение/магазин/ с площ от 83 кв. м., заедно с една стая, антре и тоалетна и
две зимнични помещения, представляващи част от сграда, изградена в УПИ№Х-12 от
кв.209 по плана на гр. София, местност „Център“, при граници ул. „Стефан
Станболов“, бул. ********“, УПИ – XI-13, УПИ-X-14.
Дадената от СРС различна
правна квалификация - чл.73 ЗС не води до недопустимост на решението, тъй като
основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се
основава и които в случая правилно са били прецените от районния съд /
собствеността върху имотите, фактическото ползване от страна на ответника,
размера на вредите/ , т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в
гражданския процес.
Общата
хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато
лице несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и
препятства собственикът да го ползва съобразно неговото функционално
предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на
имота препятства възможността собственикът лично да ползва или да отдава под
наем /на правно основание/ имота и да реализира имуществена облага. В този
случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от
несобственика-ответник на собствения недвижим имот /вещ/ на ищеца произтича
обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да
ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за
процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в
спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния
период. Фактическият състав на предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД
обхваща елементите - 1. ищецът да е собственик на имота – в конкретния случай
собственици следва да е бил наследодателя респ. наследниците, на които като
управител на наследството ищецът е процесуален представител 2. ответникът да
ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и 3. размера на
вредата, изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като не
е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота - наемната
цена на този функционален тип имоти /Решение № 398 от
6.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2013 г., IV г. о., ГК; . Решение № 55 от
3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5712/2013 г., III г. о., ГК/. При изяснения
фактически състав на иска по чл.59 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца,
съобразно правилата по чл.154 ГПК, е да докажат всички изброени факти.
С оглед събраните в хода на
производството доказателства, фактическият състав на чл.59 ЗЗД не е доказан, като настоящият съдебен състав,
споделя извода на СРС, че не е доказано, че
наследниците на Д. Д. И. са собственици на процесните имоти, поради което
нямат право да претендират обезщетение за ползването на същите от друго лице.
От приетите по делото
доказателства се установява, че Д. Д. И. починала на 03.12.2002 г. е била
собственик по наследство на 2/3 ид.ч. от процесните имоти. Не е спорно между страните, че с влязло в законна сила
решение, постановено по гр.д.№ 10709/2005 г., СРС е прогласена нищожността на
саморъчно завещание от 15.11.2002 г. на Д. Д. И. починала на 03.12.2002 г., обявено
на 03.02.2003 г., с което лицето е завещало в полза на Сдружение
"БОК": ап.№ 23, находящ се в ж.к. „Хиподрума“, бл********а на И.Д.Г.цялото
останало имущество /включващо двата процесни имота/, по иска на П.Т., в
качеството ѝ на управител на наследството, останало от Д. Д. И. поч. на 03.12.2002 г.
срещу И.Г., Н.Н.и ответницата в настоящото производство В.С..
С решение от 27.06.2016 г. по гр.д. № 72/2013 г. по
описа на СГС, I-21 състав е отхвърлен
искът с правно основание чл.108 ЗС предявен от П.Т., в качеството ѝ на
управител на наследството на Д. Д. И. срещу В.А.С. за осъждане на ответника да предаде владението
върху двата посочени по-горе имота, тъй като не е установено твърдяното от
ищеца придобивно основание. В мотивите на решението е прието, че ответницата В.С.
е придобила собствеността върху имотите на основание – добросъвестно владение в
продължение на срок по-дълъг от 5 години / от 12.05.2003 г. до предявяване на
исковата молба през 2013 г./, което изключва принадлежността на имотите към наследствената
маса останала след смъртта на Д. И.. С решение № 938/21.04.2017 г., по гр.д. №
4281/2016 г. по описа на САС, XII състав, решението на СГС е
потвърдено, а с определение №290/04.06.2018 г. по гр.д. №3800/2017 г. на ВКС не
е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по делото.
Разглежданият в горепосоченото
производство иск за собственост по чл.108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на
невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този
иск е правото на собственост на ищеца. Съгласно разясненията дадени в т. 2А от
Тълкувателно решение №4/2014 г., по
тълкувателно дело № 4 по описа
за 2014 г., ОСГК, ВКС искът съдържа в себе си две искания за правна защита,
отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост
върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде
владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл.108 ЗС
гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в
диспозитива на съдебното решение. Независимо
от диспозитива, на съдебното решение,
обаче, силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета
на делото, който в случая с иска по чл.108 ЗС е твърдяното от ищеца право на собственост
на заявеното от него основание.
С оглед така дадени
указания за произнасянето на съда по иск с правно основание чл.108 ЗС,
настоящият състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че с
постановеното и влязло в сила решение по гр.д. № 72/2013 г., по описа на СГС, I-21 състав е установено, че наследниците на Д. И. не
са собственици на процесните имоти, поради което и предявения от управителя на
наследството иск за заплащане на обезщетение за ползване от страна В.С. на
имотите е неоснователен. Действително,
искът по чл.108 ЗС е воден именно срещу С., като в мотивите на решението е
прието, че последната е станала собственик на имота, поради което и претенциите
на управителя на наследството П.Т. е отхвърлен,
но със сила на пресъдено нещо се ползва и е взето пред от СРС
установяването на липсата на правото на собственост в патримониума на ищеца, а
не принадлежността му на ответника.
При така изложеното, не
е налице първата от предпоставките за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД, поради
което другите предпоставки изобщо не следва да бъдат разглеждани от съда, а
искът следва да бъде отхвърлен.
Неоснователни са
доводите на ищеца- въззивник, че от СРС е допуснато процесуално нарушение, като
не са приети за разглеждане инцидентни установителни искове за прогласяване на
нищожността на договор за покупко-продажба на процесните имоти, обективиран в
нотариален акт №100, том 3, рег. №2556, дело №450/2003 г., с който В.С. е
придобила имотите и договор за наем на същите сключен между В.С. и „Л.-2006“
ООД през 2008 г. , поради липсата на съгласие / твърди се, че подписите за
купувач и респ. наемодател не са положени от В.С./.
В съдебната практика действително
се приема, че нищожният договор не може да породи правни последици и купувачът
по такъв договор не може да има качеството на добросъвестен владелец - той не е
придобил имота на годно правно основание поради порок на договора, който го
прави нищожен и го лишава от правно действие. Когато праводателят по нищожен
договор предаде владението на приобретателя, последният може да придобие
собствеността по давност, ако владее най - малко десет години - чл. 79, ал. 1
ЗС. В конкретния случай обаче,
качеството на ответника – добросъвестен или недобросъвествен владелец е
неотносимо към спора, с оглед влязло в сила, посочено по-горе решение по иска
по чл.108 ЗС.
По отношение на
твърденията на ищеца, че договора за покупка на двата имота пред 2003 г. от
ответницата е сключен при липса на съгласие, съдът намира, че в настоящото производство
ищецът не може да навежда такива възражения. От представения нотариален акт, се
установява, че същият е подписан от упълномощен представител на купувача С.. Съгласно решението по т.2 от Тълкувателно решение № 5/2014 по тълкувателно
дело № 5 по описа за 2014 г., ОСГТК на ВКС договор, сключен от лице, действало
като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща
недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите
настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди
съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността
може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или
неговите универсални правоприемници.
При изложеното, доводите
за неправилност на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба
са неоснователни и решението следва да
бъде потвърдено.
При този изход на спора,
право на разноски има ответника –въззиваема страна. От същия е направено искане
за присъждане на разноски, представен е договор за правна защита и съдействие /
лист без номер между л.20 и л.21/, в който е уговорено възнаграждението от 1500
лв. да бъде заплатено по банков път и банково нареждане за същата сума. Въпреки
така представените писмени доказателства, разноски за адвокатско възнаграждение
не следва да бъдат присъждани на В.С., тъй като представеният договор за правна
защита и съдействие не е подписан от страните по него и не представлява надлежно
доказателство за уговорката между страните.
Настоящото решение подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №133855/05.06.2019 г., по гр.д. № 51539/2016
г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, 165 състав
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1
и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.