Р Е Ш Е Н И Е
№ІІІ-123 , 10.10.2019 г. гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД БУРГАС, Гражданско отделение, трети въззивен
състав в открито заседание на осми октомври две хиляди
и деветнадесета година в състав:
Председател: Калина Пенева
Членове: Кремена Лазарова
мл. съдия
Красен Вълев
при секретаря Жанета Граматикова, като
разгледа докладваното от младши съдия Красен Вълев в.гр.д.№ 1350 по описа за
2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение №1763 от 09.07.2019 г. по гражданско дело №826/ 2019 г. Бургаският
районен съд е приел за установено по отношение на Т.Д.Т., ЕГН ********** от
гр.Б., жк.“Б. М.“, бл.**, ет.**, ап.**, че дължи на ”Гаранционен фонд България”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.”Янко
Комитов” № 30, представлявано от Петър Стойчев Стоев сумата от 511.81 лева
/петстотин и единадесет лева и осемдесет и една стотинки/, главница по договор
за потребителски кредит № 0000137/01.11.2016г., сключен с “Фреш Кредит“ ЕООД,
заплатена на последното от ищеца като поръчител по договор за гаранционна
сделка /поръчителство/ от 01.11.2016г., ведно със законната лихва от подаване
на заявлението по чл.410 ГПК - 20.06.2018г. до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение № 2366/21.06.2018г. на БРС по
ч.гр.дело № 4664/2018г., като е отхвърлил иска за следните суми: сумата от
72.19 лева договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до 12.03.2018г. по
договор за потребителски кредит от 01.11.2016г., сумата от 547.73 лева главница
по договор за допълнителни услуги от 01.11.2016г., сумата от 39.03 лева лихва
за забава върху главницата по договора за потребителски кредит от 01.11.2016г.
за периода от 03.12.2016г. до 12.03.2018г., както и законната лихва върху
сумата от 547.73 лева от 20.06.2018г. до изплащането.
Постъпила
е въззивна жалба от ”Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК *********, с която се обжалва Решение №1763 от
09.07.2019 г. по гражданско дело №826/ 2019 г.
на Бургаският районен съд в отхвърлителната му част, като неправилно и
необосновано.
Излагат
се съображения, че Бургаският районен съд неправилно е приложил разпоредбата на
§1, т, 1 от ДР на Закона за потребителския кредит. Сочи се, че в общия разход
по кредита се включват разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, само когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита. Твърди се, че съобразно уговореното между страните ползването на допълнителна услуга не е
задължителна предпоставка за получаване на кредита. Възразява се, че ползването
на дружество – поръчител е обусловено единствено и доколкото кредитополучателя
не представи други форми на обезпечение, като това е опционално и
незадължително и сумата по договора за допълнителни услуги не следва да се
включва в общия разход на кредита по смисъла на §1, т, 1 от ДР на Закона за
потребителския кредит. Във връзка с тези твърдения се изразява несъгласие с
извода на Районен съд Бургас за недействителност на договора за потребителски
кредит.
На
следващо място се оспорва и извода, че недействителността на договора за
потребителски кредит влече и недействителност на договора за допълнителни
услуги, доколкото се твърди, че същият е самостоятелен договор, предвиждащ
предоставяне на допълнителна услуга- поръчителство.
Иска се отмяна на решението
в обжалваната част и постановяване на ново такова, с което да бъде уважен
изцяло иска на ”Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК ********* срещу Т.Д.Т.,
ЕГН **********.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответната страна по
жалбата Т.Д.Т., ЕГН **********.
В съдебно заседание въззивникът
”Гаранционен фонд България” ЕООД, ЕИК *********, редовно призован, не изпраща
представител. Постъпила е молба с която не се възразява по хода на делото.
Заявено е, че се поддържа въззивната жалба. Направено е искане за отмяна на
обжалваното решение и за присъждане на разноските направени пред двете
инстанции и за заповедното производство.
Въззиваемата Т.Т., редовно
призована при условията на чл.41 ал.2 от ГПК, не се явява.
Бургаският окръжен съд, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12
от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Депозираната въззивна жалба е
допустима - подадена е от процесуално легитимирано лице в срока по чл.259, ал.1
от ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и отговаря на
изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.
Предмет на въззивно обжалване е Решение №1763 от
09.07.2019 г. по гражданско дело №826/ 2019 г. Бургаският районен съд, в частта, в която е отхвърлен иска за следните
суми: сумата от 72.19 лева договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до
12.03.2018г. по договор за потребителски кредит от 01.11.2016г., сумата от
547.73 лева главница по договор за допълнителни услуги от 01.11.2016г., сумата
от 39.03 лева лихва за забава върху главницата по договора за потребителски
кредит от 01.11.2016г. за периода от 03.12.2016г. до 12.03.2018г., както и
законната лихва върху сумата от 547.73 лева от 20.06.2018г. до изплащането. В останалата си част
първоинстанционното решение не е обжалвано, влязло е в законна сила и не е
предмет на въззивното производство.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Обжалваното решение е допустимо
и валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
Решението е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите на РС - Бургас. Във връзка с доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Пред първоинстанционния съд са
предявени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.143, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Производството е образувано по искова молба
от „Гаранционен Фонд България“ ЕООД против Т.Д.Т.. Ищецът е твърдял, че е
търговец, който осъществява поръчителство на кредитополучателите на „Фреш
Кредит“ ЕООД. Твърди, че въззиваемата е сключила договор за потребителски
кредит и е получил от „Фреш Кредит“ ЕООД сума в размер 600лв., чието връщане е
гарантирано от „Гаранционен Фонд България“ ЕООД.
Безспорно е, че ответницата не е
изпълнявала срочно задълженията си по договора. Според признания на самия ищец,
платени са 88.12 лева главница, 28.61 лева договорна лихва, 127.63 лева
главница по договора за допълнителни услуги и 0.57 лева лихва за забава.
Поради неизпълнение на
задълженията по договора кредитодателят е упражнил правото си на вземане и е
поканил поръчителя да заплати задълженията на длъжника. Въззивникът е погасил
дължимото и е встъпил в правата на кредитора - „Фреш Кредит“ ЕООД. Съответно е
депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК за сумите от 1059,54 лева главница и
сумата от 72.19 лева договорна лихва за периода от 01.11.2016г. до 12.03.2018г.
по договор за потребителски кредит от 01.11.2016г., сумата от 39.03 лева лихва
за забава върху главницата по договора за потребителски кредит за периода от
03.12.2016г. до 12.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението до изплащането на вземането, както и сумата от 25 лева
– разноски по делото за дължима държавна такса. Издадена е заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за парично вземане за горните суми. Връчването на
заповедта е извършено по реда на чл.47, ал.5 ГПК. На основание чл.415, ал.1,
т.2 ГПК на кредитора е дадено указание да установи вземането си по исков ред.
Ето защо по реда на чл.422, вр. с чл.415 ГПК е предявен иск, с който кредиторът
желае да установи вземането си от Т. за упоменатите суми.
От приложения договор за потребителски
кредит № 0000137/01.11.2016г. /л. 5 от делото/ е видно, че по силата същия дружеството е
предоставило на ответницата кредит от 600 лева. Съгласно записаното в
чл.6, с подписването на договора кредитополучателят удостоверява, че е получило
в брой сумата, затова съдът приема, че договорът служи за разписка за
получаването ѝ. Оформена е и надлежна разписка, подписана от
получателката, находяща се на л. 10 от делото.
Съгласно чл. 3 от договора в случай, че кредитополучателят не осигури едно
от предвидените в договора обезпечения: поръчителство от две физически лица,
всяко от които да отговаря на няколко условия, едно от които – да има доход над
1500лв., постоянен трудов договор или кредитополучателят да има неотменима и
безусловна банкова гаранция с бенефициер – кредитодателя, за сумата на
главницата, се счита, че кредитополучателят е дал съгласие и упълномощава
кредитодателя да сключи от негово име и за негова сметка договор за
поръчителство на стойност в рамките на 675,36 лева.
Установено е, че обезпечения не
са представени и че „Фреш кредит“ ЕООД е сключило договор за поръчителство с
въззивника – л. 7. След установяване на неизпълнението, кредитодателят е
ангажирал отговорността на въззивника с покана за плащане– л. 12, като
поръчител и не се оспорва погасяване на задължението от страна на „Гаранционен
Фонд България“ ЕООД в полза на „Фреш Кредит“ ЕООД.
При обсъждането на клаузата на чл. 3 от процесния договор, съдът
съобрази следното: Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал.1 ЗПК: „Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна“.
За да е действителна клаузата, тя
следва да не противоречи на добрите нрави. В законодателството не се съдържа
дефиниция за понятието „добри нрави“, но е общоприето, че това са критерии за
поведение, установени в обществото и наложили се като норми на държание, с
които хората се съобразяват и ги зачитат, поради вътрешното си убеждение.
Включването в договор на клаузи, които са неизпълними изначално, сочат на
противоречие с добрите нрави, доколкото това неизпълнение води до крайно
неблагоприятни последици за кредитополучателя. В случая, според настоящия
състав, двете поставени от кредитодателя условия по чл.3 от договора за
потребителски кредит, са практически
неизпълними. Първото от тях е в срок от 48 часа от сключване на договора да
бъдат осигурени двама гаранти, работещи на постоянен и безсрочен трудов
договор, с нетно трудово възнаграждение в размер на 1500лв., които да подпишат
договор за поръчителство и да гарантират връщането на сумата от страна на Т..
Изискването да бъдат осигурени
двама такива поръчители, които да се съгласят да гарантират издължаването на кредита
от страна на въззиваемия, отговарящи на всички изброени по-горе условия и с
високи нетни трудови възнаграждения, според настоящия състав не може да бъде
изпълнено в краткия 48-часов срок по договора, а това означава автоматично
възникване на възможност за сключване на договор за поръчителство между
кредитодателя и въззивника.
Същото се отнася и до второто
условие, което е на практика неизпълнимо – да се внесе банкова гаранция с
бенефициер – кредитодателя, в размер на сумата на главницата и тя да бъде
безусловна и неотменима. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е
нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя
по причина, че лице, което има средства в размера на главницата за заплащане на
банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма да сключи договор за кредит
за сума, съответстваща на същата главница.
Свободата на договарянето не може
да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват
при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До
нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна
упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни
условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор. Така чрез поставяне на практически
неизпълними условия за обезпечаване на иска чрез поръчителство или банкова
гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опция за
възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със свързано с
кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор, за сума,
близка до тази на договора за кредит.
Отделно от изложеното, в случай,
че се касае за предоставяне на допълнителни услуги, то те следва да бъдат
включен в годишния процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по
самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителските кредити, но в случая това не е сторено.
При така изложеното съдът споделя
изводите на районния съд относно приложението на чл.23 от ЗПК и недължимостта
на сумите, надвишаващи 511.81 лева /петстотин и единадесет лева и осемдесет и
една стотинки/- главница по договор за потребителски кредит №
0000137/01.11.2016г.
Ето защо и като взе предвид, че
направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи
напълно съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното
първоинстанционно решение, Бургаският окръжен съд намира, че то следва да бъде
потвърдено.
Разноски не са претендирани от
въззиваемата, затова такива няма да бъдат присъждани.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното Бургаският окръжен съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1763 от 09.07.2019 г. по гражданско дело №826/
2019 г. на Бургаския районен съд в
обжалваната част.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Препис
от решението да се изпрати на страните.
Председател:
Членове: 1.
2.