Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260184 28.02.2022 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
шестнадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при
участието на секретаря Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4979 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от П.Л.М., ЕГН **********АД, с която са предявени
обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация по чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 06.10.2017 г. в гр.
Х., по ул. „Т“ №.. се движел л.а. „Сеат Толедо“ с ДК № ..., управляван от С.Т.,
която нарушила правилата за движение по пътищата – при извършване на маневра на
заден ход – блъснала ищцата – пешеходка. Бил съставен протокол за ПТП и АУАН на
виновния водач. Вследствие на инцидента, на ищцата били причинени телесни
увреди – контузия на коляното. След преглед в УМБАЛ „Свети Георги“ гр. Пловдив
и установена травма, била направена пункция и поставена гипсова имобилизация с
туторна шина за период от 2 седмици, с предписани медикаменти. Търпяла силни
болки и страдания, разчитала на помощ от близки, поради затруднено движение,
животът и физическата й активност се променили. Болките продължавали, а
травмираното коляно задържало течност, придвижването и походката й били
затруднени. Изживяла силен стрес, отразил се негативно на емоционалното и
здравословно състояние.
Твърди, че към датата на ПТП „ГО“ на виновния водач
била застрахована в отв. дружество, съгл. действаща и валидна полица №
BG/02/117002084291 от 27.07.2017 г. Въпреки уведомяване на дружеството с искане
за плащане на обезщетение за търпените вреди, произнасяне липсвало.
Предвид изложеното се моли за присъждане на 10 000 лева – главница, част от
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 500 лева, ведно със законната лихва от 13.10.2017 г. или
евентуално от 09.05.2019 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете по
основание и размер. Признава – наличието на застраховка, настъпването на ПТП и
участниците в него. Оспорва – претенцията като завишена и прекомерна, съгл. чл.
52 ЗЗД; въвежда възражение за съпричиняване на резултата; механизма на
събитието; вината и противоправността на поведението на водача на МПС; виновен за ПТП била ищцата, която се намирала
на платното за движение, а не на тротоара, навлязла внезапно на пътното платно,
като не съобразила приближаващия автомобил, при което ударът станал
непредотвратим за водача, т.к. пешеходецът се намирал в опасната зона, пресичал
платното не на обозначено за това място; причинната връзка с описаните вреди –
ищцата сама отказала лечение и прием в болница; не бил уведомен за настъпване
на ПТП от ищцата; нямало и док. за предявяване на претенция за плащане на
обезщетение, при което липсвала забава. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За
основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно, че
в причинна връзка с виновно противоправно деяние на лице,
чиято гражданска отговорност към датата
на деянието е застрахована при
ответника, е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, стрес и страдания от описаните в ИМ
психически и физически травми, увреждания, както и размера на обезщетението.
В тежест
на ответника е да проведе насрещно доказване, да установи възраженията си в
отговора, вкл. за съпричиняване на резултата, а – при установяване на горните
елементи от фактическия състав на вземането – да докаже, че е погасил
претендираното обезщетение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира иска
за частично основателен по следните съображения:
На основание чл. 153, вр. с 146, ал.1,
т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата относно: настъпване на ПТП на посочената в ИМ дата със
съответни участници; към датата на ПТП гражданската отговорност на водача на л.а. „Сеат Толедо“ с ДК № ... е била
застрахована при ответника, съгласно валидна, действаща и покриваща съответния
риск застрахователна полица /вж. Опр. по чл. 140 ГПК № 261109/11.02.2021 г. –
л.109-110/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
Относно настъпване на ПТП.
В КП с пострадали лица /л.6-7/ е отразено настъпването на
инцидента на сочената дата между МПС „Сеат
Толедо“ с водач С.Т. и ищцата като пешеходец, при който Т. при извършване на
маневра движение на заден ход не се убедила, че пътят зад нея е свободен и блъснала
М., като пешеходец, като причинила ПТП с материални щети и пострадало лице. Съставени
са АУАН и НП /л.124-125/.
За
механизма на произшествието.
КП е
съставен след посещение от длъжностното лице на мястото на инцидента. По
отношение на възприетите от съставителя факти, а именно участниците, факта на
причинени увреди на ищеца, документът има характер на официален удостоверителен
по смисъла на чл. 179 ГПК. Длъжностното лице е удостоверило обстоятелства,
които лично е възприело при посещението си на мястото на ПТП, поради което в
свидетелстващата си част документът обвързва съда с материална доказателствена
сила.
Водачът Т.
в показанията си /л.206-207/ съобщава, че след като оставила д. си на детска
градина и тръгнала да се качва в колата, забелязала две жени от „Чистота“ да
почистват улицата. При тръгването си усетила, че бутнала нещо, слязла и видяла
жена, паднала на колене, след което й помогнала и я завела в Бърза помощ.
Поддържа, че тръгнала с автомобила си на заден ход и още с тръгването си
усетила удара. Не възприела пострадалата, макар да погледнала в огледалата.
Разпитана
е и Л.С. /колега на ищцата и очевидец/. Потвърждава соченото от водача, като
сочи, че Т. се качила в колата, дала на заден ход, за да излезе, явно не
възприела М. и я ударила. Пострадалата паднала напред и ударила коляното си,
като за момент сякаш и загубила съзнание от удара. Жената се качила в автомобила,
запалила, за да потегли, докато П. почиствала пътното платно, след което била
ударена със задната част на МПС, поради потеглянето на заден ход.
Показанията
и на двете св. се кредитират като ясни и последователни, кореспондиращи помежду
си и с останалите док-ва, няма пречка да бъдат ценени.
С оглед
горното, за механизъм на ПТП се приема този, при който водачът на МПС е ударил
при извършваната маневра движение на заден ход, намиращата се зад автомобила
пешеходка М..
Такива
са и данните от заключението на приетата САТЕ, която се кредитира като
компетентно изготвена и неоспорена от страните. Предвид установените факти по
делото, съдът приема за установена като причина за настъпилото произшествие –
обоснованата от експерта хипотеза, при която ищцата е навлязла на платното за
движение зад автомобила преди потеглянето му, при което водачът Т. е потеглила
с МПС по начин и в момент, когато това не е било безопасно.
Тази
причина се приема за доказана, тъй като по делото няма нито едно писмено или
гласно док. и док. средство, чрез анализа на което да се достигне до обоснован извод,
че пешеходката е навлязла на платното зад автомобила след като същият е
потеглил. Само при такива данни са разработени останалите възможности от ВЛ,
като същите не се коментират, поради липса на док-ва, които да обосновават
подобна възможност. Самият водач на МПС е категорична, че е усетила удара
незабавно след потеглянето си, а св. С. е категорична, че М. вече е била зад
МПС преди „запалването“ и потеглянето му на заден ход. Горното обосновава и
приложение на сочената от ВЛ като възможна причина за настъпване на инцидента,
при която обаче според експерта – вина за настъпването има водачът Т. – която е
потеглила по начин и в момент, когато това не е било безопасно.
Следователно,
доказва се виновното и противоправно поведение на водача на МПС, която е
нарушила правилата за движение по пътищата – чл. 40, ал. 1 ЗДвП, според който -
преди да започне движение назад, водачът е длъжен да се убеди,
че пътят зад превозното средство е свободен и, че няма да създаде опасност или
затруднения за останалите участници в движението.
Отделно,
съгласно чл. 5, ал. 1, т.1 ЗДвП - всеки
участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да създава
опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и
здравето на хората и да причинява вреди. В случая, тези предписания са били
нарушени.
Не са
изпълнени и изискванията на чл. 94 от Правилника за прилагане на ЗДвП, според
който - преди потегляне назад водачът е длъжен да се убеди, че тази маневра няма да създаде затруднения
за останалите участници в движението и ще бъде безопасна, а според ал. 2 - При
движение назад водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното средство е
свободен, а по време на движението непрекъснато да го наблюдава. Ако водачът не
е в състояние лично да извърши това, той е длъжен да осигури лице, което да му
сигнализира за опасности.
Нарушавайки
тези правила, водачът на л.а. не е
проявила достатъчна грижа и внимание, вменени като задължения по закон при
изпълнението на тази правнорегламентирана дейност, отличаваща се с повишена
степен на обществена опасност. От приетите доказателства, писмени и гласни,
анализирани поотделно, в съвкупност, при взаимовръзка и с оглед дадените от ВЛ
становища, съпоставени към останалите данни по делото, съдът приема посочения
за установен механизъм на ПТП, като единствена причина за настъпване на
произшествието е липсата на съответно поведение от страна на Т., която е
предприела маневра по начин и в момент, когато това не е било безопасно. Поради
изложеното, ПТП е настъпило само в причинна връзка с поведението на водача на автомобила,
който не се е съобразил с вменените нормативни изисквания. Направените от
ответника оспорвания за различен механизъм, както и липса на принос на
застрахования водач за настъпване на произшествието, са опровергани. В тежест
на ищеца е да установи обстоятелствата, на които основава иска си и събраните
доказателства са точно в тази насока, а неподкрепените твърдения на ответника
водят до тяхната неоснователност.
Горното
обуславя извод за провеждане на пълно и главно доказване на един от елементите
от фактическия състав на претенцията – противоправно поведение от страна на
посочения водач, който е предизвикал инцидента, в резултат от който е
пострадала ищцата. Вината се предполага, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като
според съда няма данни, които да оборват законовата презумпция.
Що
се отнася до възражението за съпричиняване.
Тълкуването
на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налага
разбирането, че, за да е налице принос на увредения, е необходимо поведението
му да нарушава предписани правила и нарушенията да са в пряка причинна връзка с
настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие.
По
делото не са ангажирани каквито и да е доказателства, които да обосноват
законосъобразен и мотивиран извод за наличие на съпричиняване на резултата от
страна на пострадалата. Няма такива за конкретно нарушение на предписани
правила от нейна страна, които не само да са осъществени, но и да са довели до
настъпване на инцидента, който да е освен всичко и тяхно следствие. Нещо
повече, вещото лице е категорично, че при навлизане на М. на платното за
движение преди автомобилът да е потеглил, както е установено по делото, то тя е
нямала възможност да избегне удара. По делото няма док-ва в полза на
твърденията на ответника за внезапно
навлизане на пешеходката на пътното платно, при липса на съобразяване на приближаващ автомобил. Следва да се
подчертае и, че само по себе си нарушение на
установени в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата, като напр. тези в
чл. 114 ЗДвП относно пешеходците, не е
основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия,
водещо до намаляване на съответното обезщетение. Необходимо е нарушението да е
в пряка причинна връзка с настъпилия резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като
приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на
причинна връзка. Ето защо, приносът трябва да е конкретен - да се изразява в
извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на
пострадалото лице, както и да е доказан,
а не хипотетично предполагаем. В този
смисъл са както принципните постановки, застъпени в т.7 на ППВС 17/1963 г.,
така и трайната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение
№ 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/ 2008г. ВКС, II т.о.; Решение №
206/12.03.2010г. по т.д. № 35/ 2009г., ВКС, II
т.о и др. Такъв принос не се установява, нито конкретно нарушение на
предписано правило, което от своя страна да е довело до настъпване на
инцидента, поради което и възражението за съпричиняване не се споделя. То е
защитно по характер и следва да бъде установено
пълно и главно от заявилата го страна, т.е да е доказано по един
категоричен и безспорен начин /Решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013
г. на ВКС, I т.о./, каквото доказване не
бе проведено. При липсата на категорични доказателства за наличието на
причинно-следствена връзка между конкретно поведение на пострадалия и
вредоносния резултат, не би следвало да се намалява дължимото обезщетение за
вреди.
Установява
се и не е спорно, че гражданската отговорност на виновния водач е била
застрахована при ответника, при което същият е материалноправно легитимиран да
отговаря по исковете, тъй като рискът при застраховка „Гражданска отговорност”
включва опасността от възникване на санкционното задължение за поправяне на
вредите, причинени от виновно и противоправно деяние в нейния стриктен смисъл -
чл. 45 ЗЗД.
Изискването на чл. 432, ал. 1, вр. с чл. 380 КЗ е спазено, въпреки искането към
застрахователя, отправено писмено преди процеса, плащане не е постъпило.
Относно неимуществените
вреди.
От
заключението на експерта – медик по приетите първоначална и допълнителна СМЕ,
които съдът кредитира като ясно, обосновано и задълбочено изготвени, защитени
със съответни научни познания и аргументи и устно, се установява, че в причинна
връзка с инцидента – на ищцата е причинена контузия на лявото коляно с налична
хемартроза /кръв в ставна капсула/ и оток на ляво коляно. Била е извършена
пункция на коляното, с поставяне на туторна шина за 2 седмици с цел
обездвижване на ставата и са били назначени аналгетици при болка. М. изпитвала
умерен до силен в началото болков синдром и затруднено самостоятелно
придвижване и обслужване. Според експерта, такъв вид травма се лекувала сравнително
продължително, като след остър следтравматичен период от около 2-3 седмици, се
преминавало към хроничен такъв, който можел да продължи до няколко месеца. В
хроничната фаза на лечението изпитваните болки били поносими, по – скоро в
границите на дискомфорт при движение и натоварване на коляното. Сочи се, че най
– вероятно оздравителните процеси са протекли нормално, като е настъпило пълно
оздравяване в рамките на 1-2 месеца. Ищцата получила процесната травма на
коляното на фона на налични артрозни изменения на травмираната става, което
забавило оздравителните процеси и удължило болковия синдром, наличен и в по –
късни срокове. Болковият синдром нямало да отшуми никога, поради естеството на
деформиращата артроза на коленните стави, но в никакъв случай /и при двете СМЕ/
той не можел да бъде „приписан“ на претърпяната преди 3 г. и 9 м. сравнително
лека травма на лявото коляно. Експертът е категоричен и при устния си доклад
пред съда, че конкретната травма при инцидента не може да се приеме като
причина за гонартрозата на ищцата. Само и то хипотетично можела да бъде
обсъждана като фактор, засилил усещането за болезненост, но нито причинила,
нито допринесла за проявлението на това заболяване. Понесената травма не можела
да бъде отчетена като съпричина за продължаващите болка и страдания относно
травмата на коляното. За кратък период след случилото се, те били засилени,
след което били детерминирани изцяло от склеротични промени на ставата.
Травмата била лекостепенна, касаела мекотъканните, а не костни структури, и
поради тази причина отшумяла сравнително бързо.
Относно
увреждането и претърпените болки и страдания са ангажирани и гласни док.
средства, чрез показанията на свидетеля Н. С. /ф. с. на ищцата/. Заявява, че
около 2 месеца увреденият крак на пострадалата бил шиниран, а тя приемала
болкоуспокояващи. След тези 2 месеца – четири
продължила да стои вкъщи, но без шина, успявала сама да се справи с
бастун с ежедневните си задачи, след ок. 6 месеца продължила да накуцва. Той
полагал грижи за нея във всяко отношение. Изпитвала силна болка в коляното. Според
свидетеля, ищцата станала по – мълчалива след инцидента, но не може да каже
дали същият й се отразил психически. Споделяла, че много се уморява и се
налагало вече да ходи с такси на работа.
Въпреки близките
родствени отношения, съдът прецени показанията на свидетеля, съобразно чл. 172 ГПК и счете, че същите следва да бъдат кредитирани, тъй като са конкретни и
непосредствени, а и хората от най-близкото обкръжение имат най-пълна представа
за физическото и психическо състояние на човека, за когото полагат грижи.
Съдът
съобрази установените факти относно вида, местоположението на получената
увреда, периода на възстановяване, търпените като интензитет доказани болки и
страдания и тяхната продължителност, като при условията на чл. 52 ЗЗД
приема, че справедлив и адекватен размер за обезщетяване на претърпените
неимуществени вреди е сумата от 6000 лева.
Размерът
на неимуществените вреди се определя по правилата на чл. 52 ЗЗД. Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне на претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на съда да прецени във
всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение: с
оглед характера, степента и броя на уврежданията, интензивността на причинените
болки и страдания, продължителността на оздравителния процес, възрастта,
физическото и психическо състояние на ищеца, както и възможностите му за
възстановяване и адаптация. Съгласно разясненията, дадени в ППВС № 4/64 г.,
понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне размера на
обезщетението. Такива обстоятелства при телесни повреди са характерът на
увреждането, последиците от него и др. Следва да се отчетат не само болките и
страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и всички онези
неудобствата - емоционални, физически, психически и такива от битово естество,
които ги съпътстват и, които зависят не само от обективен, но и от субективен
фактор - конкретния психо - емоционален статус на пострадалия /субективното
отношение към случилото си и отражението му върху психиката, с оглед степента
на емоционална зрялост на лицето/.
В случая се
касае за лекостепенна травма, като силните болки и страдания не са продължили
значителен период от време. Не е имало болничен престой, нито оперативна
намеса. Същевременно е търпян физически и социален дискомфорт, ищцата не е
могла да се придвижва напълно самостоятелно и да се грижи сама за битовите си
нужди, като е била подпомагана от близки. Според експерта, оздравителният процес
е завършил в рамките на 2 месеца, като след силните болки е изпитван по – скоро
физически дискомфорт. Няма доказателства тази травма да е довела до твърдяната
гонартроза, а единствено като хипотеза може да се приеме, че съвкупността от
наличието й и последващата травма са засилили усещането за болезненост. Доколкото
се касае за сравнително продължително лечение, с изпитвани болки и причинени
анормални изживявания, справедливият размер на обезщетението възлиза на
посочената сума. Няма данни случилото се да се е отразило съществено негативно
на психиката на ищцата, но следва да се отчете внезапността на изживяното и
принципно причиняваният стрес при подобни ситуации. Същевременно оздравителният
процес не е продължил значителен период от време, а от болничните листове не
може да се направи несъмнен извод, че целият документиран период на
неработоспособност се дължи именно на процесната травма или нейни проявления
/така и ВЛ по СМЕ/.
Предвид
травматичната увреда /една/ и нейния характер, вида и местоположението й, факта,
че двигателната способност на организма е била затруднена за период от 2-3
седмици, несъмнено страдания са били налице, както и неудобство при извършване
на ежедневни дейности, за осъществяването на които ищцата е била подпомагана от
своя съжител.
Справедливото
обезщетение следва да бъде съобразено с фактите, сочещи на преживяна физическа
травма, свързаните с нея страдания, но като се съобрази интензитетът, периодът
на възстановяване и обстоятелствата на неустановени силно – негативни психични
или физически изменения за личността на пострадалата. Размерът на така
определеното обезщетение е съответен на доказаните факти по делото и на всички
посочени по -горе критерии за преценка по реда на чл. 52 ЗЗД. За разликата – до
пълно предявения размер в настоящото производство, искът следва да бъде
отхвърлен – не са доказани такива по характер, вид и интензитет увреди и болки
и страдания, които да съответстват на търсената разлика в процеса /още по –
малко на пълния размер на претенцията от 25 500 лв./. Според ВЛ – пълното
оздравяване е настъпило в рамките на 1-2 месеца, няма обективни данни да е
налице нарушение в придвижването и походката на ищцата, които да са
непосредствен резултат от травмата, нито се установява случилото се да се е
отразило изключително емоционално и психически негативно на пострадалата.
Плащане не се
доказва, поради което предявеният иск следва да бъде уважен като основателен до
посочената стойност.
По иска
по чл. 86 ЗЗД
Установява
се наличие на главен дълг до посочения размер. Съгласно чл. 429, ал.3, вр. с
ал.2, т.2 КЗ - лихвата за забава е
дължима, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице,
която от датите е най-ранна.
В случая не се доказва уведомяване на застрахователя от страна на
застрахования /така и самият водач на МПС/, поради което и искът следва да бъде
отхвърлен от 13.10.2017 г., поради недоказаност на тази хипотеза. Установява се
от преписката по щета уведомяване на застрахователя на сочената като евентуална
дата, от която се претендира обезщетение – 09.05.2019 г. /л.161/, поради което
същото следва да се присъди от нея до окончателното погасяване.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Ищцата
претендира адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата
да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ и ведно с ДДС, възлиза на 996 лева, от които
по съразм. лично на пълномощника следва да се присъдят 597,60 лева.
Ответникът
е направил искане и представил док. за плащане на: 180 лв. – депозит САТЕ, 20
лв. – свидетел и платено с ДДС адв. възн. от 996 лева, съгл. ДПЗС /възражението
за прекомерност е неоснователно, хонорарът е в минимален размер ведно с ДДС/.
По съразмерност се дължат 478,40 лева.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, т.к. делото е решено частично в полза на ищцата,
освободена от плащане на ДТ и разноски, ответникът следва да плати в полза на
съда – 240 лева – ДТ върху уважения иск, а от останалите платени разноски /общо
580 лева/ дължи по съразмерност 348 лева или общо 588 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да плати
на П.Л.М., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 6000 лева /шест хиляди лева/ - главница, представляваща обезщетение
за претърпени от реализирано на 06.10.2017 г. пътно –
транспортно произшествие неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания,
стрес и дискомфорт от травматично увреждане, ведно със законната лихва от 09.05.2019 г. до
окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над присъдения размер на главницата до пълния претендиран от 10
000 лева – частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на
25 500 лева, както и иска за обезщетение за забава за периода от 13.10.2017
г. до 08.05.2019 г. включително.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1,
т.2 ЗАдв., да плати на а. П.К., САК, с адрес: ***, сумата от 597,60 лева /петстотин деветдесет и
седем лева и шестдесет стотинки/ - адвокатско възнаграждение по съразмерност за
процесуално представителство на ищеца П.Л.М. в производството по настоящото
дело.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да
плати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен
съд – Пловдив, сумата от общо 588 лева
/петстотин осемдесет и осем лева/ - дължима държавна такса върху уважения иск и
разноски, платени от бюджета на съда.
ОСЪЖДА
П.Л.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** да плати на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, сумата от
общо 478,40 лева /четиристотин
седемдесет и осем лева и четиридесет стотинки/ - разноски по делото по
съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП