№ 291
гр. София, 20.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Румяна Илиева
Членове:Даниела Врачева
Магдалена Лазарова
при участието на секретаря РОСИЦА СТ. ПЕЙЧЕВА
в присъствието на прокурора К. Ас. С.
като разгледа докладваното от Магдалена Лазарова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20241000600994 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
Образувано е по повод подадени в законоустановения срок въззивни жалби
от подс.И. Т. Б., чрез защитника му адв.Г. Г., от адв.Т. М. – защитник на подс.Ц.
В. И.; от подс.Ц. В. И.; от адв.И. И. – служебен защитник на подс.Р. А. А.; от
адв.Н. К. - защитник на подс.Р. Б. И. и от адв.Г. Л. – защитник на подс.Ц. В. И.
против присъда № 9 от 19.03.2024г. по нохд № 58 /2024г. по описа на Окръжен
съд - Монтана, с която
- подсъдимият Ц. В. И. - род. на ********г., в гр. ***, българин, български
гражданин, неженен, безработен, основно образование, осъждан, постоянен
адрес гр. ***, ул."***" № **, ЕГН **********, е признат за ВИНОВЕН в това,
че на 23.10.2023г в с. Макреш, обл. Видин в условията нa опасен рецидив, в
съучастие като съизвършител с Р. Б. И., Р. А. А. и И. Т. Б. отнел от владението
на Н. М. Н. собствените му движими вещи - 1 бр. мобилен телефон „Самсунг",
м. „GT-E 1200I", с поставена в него CИM карта „Виваком" на стойност 70 лв. и
сумата от 18 790 лв. - всичко на обща стойност 18 860лв, с намерение
противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и заплашване,
1
поради което и на основание чл. 199, aл.1, т.4, във вp. c чл. 198, ал.1, във вp. с
чл. 20, ал.2, във вp. c чл. 29, aл.1, буква"а" и „б" от HК, във вр. с чл. 58а, ал.1
НК е ОСЪДЕН НА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ЗА СРОК от ЧЕТИРИ
ГОДИНИ при първоначален „СТРОГ РЕЖИМ“, като на основание чл. 59, ал.1
НК е приспаднато времето на предварителното му задържане от 25.10.2023г.
до влизане на присъдата в сила.
- подсъдимият Р. Б. И. - род. на ********г, в гр. ***, българин, български
гражданин, неженен, безработен, осъждан, постоянен адрес с. ***, обл. ***,
ЕГН **********, признат за ВИНОВЕН в това, че на 23.10.2023г. в с.
Макреш, обл. Видин в условията на опасен рецидив, в съучастие като
съизвършител с Ц. В. И., Р. А. А. и И. Т. Б. отнели от владението нa Н. М. Н.
собствените мy движими вещи - 1 бр. мобилен телефон „Самсунг", м. „GT-E
1200I", с поставена в него CИM карта „Виваком"нa стойност 70 лв. и сумата
от 18 790лв - всичко нa обща стойност 18 860лв, с намерение противозаконно
да ги присвоят, като употребили за това силa и заплашване, поради което и на
основание чл. 199, aл.1, т.4, във вp. c чл. 198, ал.1, във вp. с чл. 20, ал.2, във вp.
c чл. 29, aл.1, буква"а" и „б" от HК, във вр. с чл. 58а, ал.1 НК е ОСЪДЕН НА
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ЗА СРОК от ЧЕТИРИ ГОДИНИ при
първоначален „СТРОГ РЕЖИМ“, като на основание чл. 59, ал.1 НК е
приспаднато времето на предварителното му задържане от 25.10.2023г. до
влизане на присъдата в сила.
- подсъдимият Р. А. А. - род. на ********г., в гр. ***, българин, български
гражданин, неженен, безработен, осъждан, постоянен адрес гр. ***, ЕГН
**********, признат за ВИНОВЕН в това, че на 23.10.2023г в с. Макреш, обл.
Видин, в съучастие като съизвършител с Р. Б. И., Ц. В. И. и И. Т. Б., отнел от
владението на Н. М. Н. собствените мy движими вещи - 1 бр. мобилен
телефон „Самсунг", м. „GT-E 1200I", с поставена в него CИM карта
„Виваком"на стойност 70 лв. и сумата от 18 790 лв - всичко на обща стойност
18 860 лв., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за
това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 198, ал.1, във вp. с
чл. 20, ал.2, във вр. с чл. 58а, ал.1 НК е ОСЪДЕН НА ЛИШАВАНЕ ОТ
СВОБОДА ЗА СРОК от ДВЕ ГОДИНИ И ОСЕМ МЕСЕЦА при първоначален
„ОБЩ РЕЖИМ“, като на основание чл. 59, ал.1 НК е приспаднато времето на
предварителното му задържане от 25.10.2023г. до влизане на присъдата в сила.
- подсъдимият И. Т. Б. - род. на ********г в гр. ***, българин, български
гражданин, женен, работи, неосъждан, постоянен адрес с. ***, обл.***, ЕГН
********** е признат за ВИНОВЕН в това, че на 23.10.2023 г в с. Макреш,
2
обл. Видин, в съучастие като съизвършител с Р. Б. И., Ц. В. И. и Р. А. А., отнел
от владението на Н. М. Н. собствените мy движими вещи - 1 бр. мобилен
телефон „Самсунг", м. „GT-E 1200I", с поставена в него CVIM карта
„Виваком"на стойност 70 лв. и сумата от 18 790 лв - всичко на обща стойност
18 860 лвл, с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за
това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 198, ал.1, във вp. с
чл. 20, ал.2, във вр. с чл. 58а, ал.1 НК е ОСЪДЕН НА ЛИШАВАНЕ ОТ
СВОБОДА ЗА СРОК от ДВЕ ГОДИНИ при първоначален „ОБЩ РЕЖИМ“,
като на основание чл. 59, ал.1 НК е приспаднато времето на предварителното
му задържане от 25.10.2023г. до влизане на присъдата в сила.
На основание чл. 53, ал.1, б. „а“ НК в полза на държавата са отнети 1 бр.
лек автомобил, марка „Мерцедес", модел „С 220" с рама WDB
2030061А243748, с поставени рег. № *******, ведно с контактен ключ, се
намира на съхранение в сградата на РУ Кула; 1 бр. черна на цвят шапка с
козирка и надпис „NЖE", 1 бр. черен на цвят елек с качулка и надпис: „NIKE"
и 1 бр. червено на цвят горнище от анцуг с надпис "Adidas", Г-образна
метална пръчка с диаметър 0,5см и дължина на дългата страна- 68см и на
късата страна - 8 см, парче хартия и 1 бр. черна шапка, които след влизане на
присъдата е постановено да се унищожат като вещи без стойност.
Постановено е връщане на собствениците на: 1бр. мобилен телефон,
марка „NOKIA",модел „ТА 1203"с IMEI: 351770702652663, черен на цвят, с
батерия без СИМ карта, с копчета; 2 бр. флаш памет с надписи "PHILIPS 16
GB" и „SamDisk 512 IviB и 1 бр. памет карта с надпис: „DTSE9 2 GB"; 1 бр.
мобилен телефон ,марка „ SAMSUNG" c IlV1EI: 350642173861548 и 2 бр.
СИМ-карти в него с № ********** и № **********; 1 бp. мобилен телефон,
марка „HUAWEI" c IMEI 1864283051179262 и IMEI 2: 864283051214267 с 2бр.
СИМ-карти в него с № ********** и № ********** 1-Т4 и 1 бр. мобилен
телефон, марка „SAMSUNG", модел "Galaxy А54" с IMEI 1: 353204337233523
и ]МEI 2: 359711387233520 и 16р. CИM - карта с номер **********, като след
изтичане на този срок е постановено отнемане на непотърсените вещи в полза
на държавата и унищожаването им като вещи без стойност.
Четиримата подсъдими са осъдени да заплатят по бюджета на МВР, по
сметка на ОД на МВР Видин сумата по 17.55 лева за всеки от тях, разноски на
ДП и по 5.00лв. при издаване на изпълнителен лист.
Във въззивната жалба на подс.И. Б., подадена чрез защитника му адв.
Г.Г., се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон,
тъй като не са събрани годни и убедителни доказателства в подкрепа на
3
обвинението по чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК нито от обективна, нито от
субективна страна; както и че „оценката на анализа на доказателствата е
извършена в противоречие на чл.14 от НПК във връзка с чл.13 ал.1 от НПК“,
съставляващо съществено нарушение на процесуалните правила, водещо до
ограничаване на правото на защита. Настоява се за изменение на обжалваната
присъда като подс.Б. бъде оправдан по повдигнатото му обвинение и признат
за виновен в извършване на престъпление по чл.195 ал.1 т.4 вр. чл.20 ал.2 НК,
с приложение на чл.66 ал.1 НК при определяне на санкцията.
Във въззивната жалба на адв. Н.К. се твърди, че поведението на
неговия подзащитен – подс.Р. И. изобщо не е коментирано в обвинителния акт
и „по логика той е едно от двете лица останали и чакали в автомобила, докато
подс. И. и подс.А. са влезли в къщата и са употребили сила за отнемане на
парите на пострадалото лице и очевидно са надхвърлили първоначалния
замисъл тези пари да бъдат просто откраднати“, поради което подс. И. „не би
могъл да носи отговорност за промяната на техния умисъл“. Излагат се
съображения, че дори и при условията на проведено съкратено съдебно
следствие по чл.371 т.2 НПК решаващият съд би могъл да промени правната
квалификация, при положение, че тя отговаря на фактите посочени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, което първоинстанционният съд
в случая не е сторил, поради което и на основание чл.337 ал.1 т.1 НПК се моли
за изменение на обжалваната присъда и за намаляване размера на наложеното
наказание
Във въззивната жалба на адв. М. и допълнението към нея се възразява,
че атакуваната присъда почива на предположения и неправилна
интерпретация на наличните по делото доказателства. Излагат се съображения
за несъставомерност на деянието по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 вр. чл.20
ал.2 НК, поради липсата на доказателства, извън показанията на пострадалия,
за упражнено насилие от страна на подс. Ц. И. и наличие на умисъл за
извършване на грабеж, като „в съдебното решение тезата за извършен грабеж
се защитава с направено от самия решаващ състав предположение, че побой
не е нанесен само защото не е оказана съпротива“, а „заплахата да не става от
леглото“ предвид естеството й, според защитникът няма характера на такава.
Освен това „часът на посещението в дома на пострадалия е избран от
извършителите с надеждата, че стопанинът на дома по това време ще почива
/спи/, поради което тезата за умисъл за грабеж и сговаряне за използване на
сила е несъстоятелна“. Прави се искане за отмяна на присъдата и за
признаване на подс.Цв.И. за невиновен, алтернативно за преквалифициране на
4
деянието по по-лекия състав на престъпление по чл.194 - 195 НК – кражба и за
налагане на съответно наказание, алтернативно за връщане на делото за
допълнително разследване на стадия на досъдебното производство.
Във въззивната жалба на адв. Г.Л. се излагат сходни оплаквания за липсата
на категорични доказателства за осъществен състав на престъплението грабеж
от подс. Ц. И., като по делото „не е назначена съдебно-медицинска
експертиза, която да установи има ли физически увреждания върху
пострадалия“, както и не са събрани годни и убедителни доказателства в
подкрепа на обвинението, че в дома на пострадалия е проникнато през
прозореца. Настоява се за отмяна на присъдата поради допуснато нарушение
на материалния закон, вследствие на което е наложено по–тежко наказание,
несъответстващо на тежестта на действително извършеното престъпление
кражба и на установените факти и обстоятелства по делото, и за връщане на
делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд.
Алтернативно се прави искане за намаляване размера на определеното
наказание на основание чл.334 т.3 вр. чл.337 ал.1 т.1 НПК, тъй като не са били
отчетени в достатъчна степен наличните смекчаващи вината обстоятелства –
тежко семейно положение, влошено здравословно състояние, направените
пълни самопризнания, с които подсъдимият е оказал съдействие в максимална
степен за разкрИ.е на обективната истина.
Във въззивната жалба на подс. Ц. В. И. се излагат твърдения, че
намерението им при влизане в дома на Н. Н. е било само да откраднат парите,
а не да заплашват или да употребяват „сила и натиск“, като показанията на
пострадалия се определят като неверни, тъй като същият по това време е спял.
Прави се оплакване за отправени заплахи от сина на пострадалия спрямо
подсъдимия за дълъг престой в затвора, ако не признае използването на сила,
както и за подписване без прочитане на дадените обяснения в хода на
досъдебното производство и признаване отнемането на инкриминирания
мобилен телефон, при липса на такова, по съвет на адвокатите, с цел
сключване на споразумение и получаване на по-леки наказания. В заключение
се прави искане за по-леко наказанието предвид влошеното му здравословно
състояние и тежко семейно положение, като се изразява съжаление за
стореното и желание за даване на допълнителни обяснения пред съда.
Във въззивната жалба на адв. И. И. - служебен защитник на подс.Р. А., се
релевират оплаквания за допуснато нарушение на материалния закон и за
прекомерна тежест на наложеното наказание, като несъответстващо на
тежестта на извършеното деяние. Заявява се, че подсъдимите са признали
5
фактите и обстоятелствата, съдържащи се в обвинителния акт, но не и
правната квалификация на деянието, като те са имали предварителен сговор и
умисъл за извършване на кражба от дома на пострадалия, като установявайки
присъствието му там, решили да довършат деянието, но липсват
доказателства за употребена сила от някой от тях, изключая показанията на
самия пострадал. В този смисъл се застъпва становището, че съдът е следвало
да оправдае подс. Р.А. по обвинението за извършен грабеж, да го признае за
виновен в извършване на кражба по чл.195 ал.1 т.4 и 5 НК и да му наложи
съответно наказание. В заключение се прави искане на основание чл.337 ал.1
т.2 вр. чл.334 т.3 НПК за изменение на присъдата в тази насока, като се
приложи чл.58а ал.1 НК при определяне на наказанието.
В съдебно заседание защитникът на подс.Б. – адв.Г. пледира за уважаване
на подадената жалба и за изменение на първоинстанционната присъда, като
деянието бъде преквалифицирано в престъпление по чл.195 ал.1 вр. чл.20 ал.2
НК и за приложение на разпоредбата на чл.66 НК - изпълнението на
наложеното наказание да бъде отложено за определен изпитателен срок, за
което са налице всички изискуеми от закона предпоставки. Излага
съображения за допуснато нарушение на материалния закон, тъй като в
обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържат данни за извършено
по-леко наказуемо престъпление от това, за което е бил признат за виновен и
санкциониран подзащитния му, който дори не е влизал в дома на пострадалия
и не е имал представа за внезапно възникналото намерение у подсъдимите И.
и А. да извършат по-тежко престъпление, реализирано без неговото знание и
съгласие, без да е обсъдено с него и подс. И., тъй като те са били извън
къщата и не са имали възможност да влияят върху поведението им. Твърди се
негодност на обвинителния акт поради налично противоречие между
обстоятелствената част и диспозитива – „в обстоятелствената част по-скоро се
излагат доводи за извършена обикновена кражба, а в диспозитива
обвинението е предявено за извършване на по-тежко престъпление грабеж“.
Възразява се, че в мотивите на присъдата „ са преписани цели пасажи от
обвинителния акт, съдът се е предоверил и приел, че самопризнанието на
фактите и обстоятелствата е достатъчно“, което обаче „не го освобождава от
задължението да обсъди всички обстоятелства, които са се случили във връзка
с извършването на деянието и дори да оправдае подсъдимите независимо, че
са признали фактите и обстоятелствата“.
В лична защита подс. Б. изразява съжаление за деянието. Заявява че си е
взел поука в затвора, където е за първи път и изразява съгласие със заявеното
6
от защитника му.
Защитникът на подс. И. - адв. К. заастъпва становище идентично с това
на защитата на подс.Б., доколкото неговия подзащитен е в същата ситуация,
като на практика П.та не се е постарала да идентифицира по някакъв начин
участието му в деянието, в което е обвинен - двамата са чакали в колата като
първоначалния умисъл на четиримата е бил „да потърсят и да откраднат
нещо“ , като впоследствие е нямало как да знаят какво са решили влезлите в
дома на пострадалото лице двама други съизвършители, за да преодолеят
съпротивата на пострадалото лице, извършвайки грабеж. Настоява, че се касае
„за класически ексцес на съучастието“ като неправилно първоинстанционният
съд не е възприел наведените в тази насока доводи. В тази връзка поддържа
искането за преквалифициране на деянието чрез изменение на присъда и за
намаляване на наложеното наказание.
В лична защита подс. И. изразява съжаление за деянието, поддържа
заявеното от защитиника му и моли за намаляване на присъдата.
Защитникът на подс.И. – адв.М. поддържа изложените съображения в
подадената въззивна жалба. Адв.Л. - защитник на същия подсъдим обръща
внимание на два момента, които намира за ключови за правилното решаване
на делото –липсата на употребена сила върху пострадалия и начина на
влизане в къщата, като апелира за преквалифициране на деянието
В лична защита подс. И. заявява, че не е извършил грабеж, защото не е
използвал насилие. Преди деянието имал информация от Р. А., който правил
покрива на пострадалия, къде се намират ценностите, но ако знаел, че има
човек в къщата, нямало да извърши деянието. Отрича да е използвал
технически средства и да е разбивал вратата, като възразява че присъдата не
може да бъде базирана единствено на показанията на пострадалия и по
делото няма нито едно доказателство, че е използвал сила. Моли деянието да
бъде преквалифицирано и да бъде намалено наложеното му наказание.
Защитникът на подс.А. – адв. И., поддържа изцяло въззивната жалба и
моли да бъдат споделени доводите за липсата на каквито и да било
доказателства за прилагане на сила и заплаха спрямо пострадалия, изключая
неговите показания. Направените от подсъдимите самопризнания отдава на
нагласата и уверенията на наблюдаващия прокурор от ОП – Видин за
постигане на споразумение, като излага твърдения, че съдията-докладчик
категорично заявил, „че каквото и споразумение да му бъде внесено, съдът
няма да одобри такова“, с което нарушил правото на защита на подсъдимите и
за тях останал единственият избор - делото да се разгледа по реда на
7
съкратеното съдебно следствие, с признаването на фактите и обстоятелствата
в обвинителния акт. Споделя становището на останалите защитници за
неправилна правна квалификация на деянието като грабеж, а наложеното на
подзащитния му наказание намира за завишено, тъй като последното му
осъждане датира от 2016г. Моли за обективно решаване на делото, като подс.
А. бъде признат за виновен в извършване на кражба и за редуциране на
определеното му с присъдата наказание.
В лична защита подс. А. твърди, че не са искали да извършват грабеж, не
са знаели, че пострадалия спи в къщата, не са искали да го бият, а само да
откраднат парите, поради което моли за „по-малка присъда“.
Представителят на А. П. - София намира постановената присъда в
частта, касаеща подсъдимите А. и И. за правилна и законосъобразна, поради
което изразява становище за потвърждаването й, както и в частта за
произнасянето относно разноските и веществените доказателства. По
отношение на останалите двама подсъдими (Б. и И.) изразява становище за
основателност на подадените въззивни жалби, като правната квалификация на
деянията следва да бъде изменена, поради липсата на доказателства за общ
умисъл за извършване на грабеж заедно с останалите двама подсъдими,
участвали в престъпното посегателство като съизвършители, доколкото имат
пряко отношение към установяване на трайна фактическа власт върху
инкриминираното имуществото - имали са съзнание, че то е чуждо, искали са
пряко да го придобият и да отчуждят по този незаконен начин собствеността
на пострадалия. Намира за справедливо определеното на подс.А. наказание,
предвид личната му обществена опасност и тази на извършеното от него
престъпление. Относно подс.Б. изразява становище, че по отношение на него
няма процесуална пречка да се наложи наказание лишаване от свобода за срок
от 3 години с 5 годишен изпитателен срок, като акцентира на заявеното от
него в хода на съдебните прения пред въззивната инстанция.
В последната си дума подс.Б. моли за условна присъда, като заявава че
си е взел поука.
В последната си дума подсъдимите И., И. и А. молят за „по-малка
присъда“.
Въззивният съд, след като се запозна с направените във въззивните жалби
оплаквания, като взе предвид становищата на страните, изложени в съдебно
заседание и доказателствата по делото, провери изцяло правилността на
обжалваната присъда, като при извършения инстанционен контрол на първо
място констатира несъответствие между диспозитива на присъдата и
8
мотивите на същата, в частта касаеща размера на наложеното на едно от
подсъдимите лица наказание лишаване от свобода, както и че съдържанието
на мотивите на пръвоинстанционния съдебен акт в цялост не отговаря на
установения стандарт по чл.373 ал.3 НПК.
Според диспозива на присъдата на подс.Р. А. на основание чл.58а НК е
определено наказание в размер на две години и осем месеца лишаване от
свобода, докато в мотивите на същата е посочено, че „по отношение на
подсъдимите Р. А. А. и И. Т. Б. съдът намира, че справедливото наказание е в
размер на три години лишаване от свобода, което е минимума предвиден в
текста на чл.198, ал.1 НК. Така определеното наказание съдът редуцира с
една трета на основание чл. 58а, ал. 1 НК, тъй като постановяването на
осъдителна присъда е в случая на чл. 373, ал. 2 от НК и постанови за
изтърпяване наказание лишаване от свобода в размер на две години, което
следва да се изтърпи на първоначален общ режим“. Общ принцип в правото
е, че присъдата представлява единство от диспозивтив и мотиви. По своето
юридическо естество (процесуално и материално правно) мотивите трябва да
бъдат такива, щото диспозитивът на присъдата да се явява като тяхно
необходимо логическо последствие. В случая наличното разминаване поражда
неяснота във волята на съда относно размера на определената санкция на
подс.А., която се задълбочава от невъзможността да бъде проследен процеса
на нейното формиране, предвид наблюдаваната липса на разграничаване и
индивидуално обсъждане на релевантните обстоятелства по чл.54 НК за
неговото санкциониране, като допуснатото нарушение е съществено, тъй
като не позволява да се установи действителната воля на решаващия съд,
поради което не може да бъде отстранено от въззивната инстанция.
Констатираният общ подход е приложен при изложението на мотивите
относно определените санкции и на останалите двама подсъдими, като на
практика съдът е групирал четиримата подсъдими по двойки в зависимост от
правната квалификация на процесното деяние (по основния състав респ. по
квалифицирания състав на престъплението грабеж).
Видно от изложението на мотивите определените санкции преди
редуцирането по чл.58а ал.1 НК за всеки от четиримата подсъдими са били
съответно в минималния размер, предвиден в чл.198 ал.1 НК от три години
лишаване от свобода за Р.А. и И. Б. и малко над минимума от пет години
лишаване от свобода по чл.199 ал.1 НК за Р.И. и Ц.И. – в размер на шест
години, като същевременно в мотивите съдът е изложил единствено
отегчаващи отговорността обстоятелства, изброени най-общо за всички
9
подсъдими – „степента на обществена опасност на деянието е висока, тъй
като престъплението грабеж е с голяма обществена опасност. Степента
на обществена опасност на подсъдимите съдът намира, че също е висока,
всички са осъждани, а подсъдимите Ц. И. и Р. И. са извършили деянието е
при условията на опасен рецидив“. В едната си част това изложение не
отговаря на обективната действителност, доколкото видно от справката за
съдимост подс. Б. се явява реабилитиран към момента на извършване на
деянието (предходните му осъждания и последиците им са заличени), а в
другата си част не е съобразено с нормата на чл.56 НК, изключваща от кръга
на отегчаващи и смекчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от
закона за възникване на наказателната отговорност т.е. ако деянието е
квалифицирано като извършено при опасен рецидив, какъвто е настоящия
случай, обуславящото го предходно осъждане не може да бъде отчетено като
отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като вече веднъж е било взето
предвид от закона при определяне на съответното престъпление по чл.199 ал.1
т.4 НК.
Гореизложеното сочи на липсата на каквито и да е мотиви, от които да
може да бъде установена волята на съда за конкретната санкция, наложена на
всеки един от четиримата подсъдими, като освен липсата на индивидуален
подход при обсъждането на съответните смекчаващи и отегчаващи
отговорността обстоятелства, не се установява да е бил съобразен и
индивидуалния принос и степента на съучастие на всеки от тях при
реализиране на вмененото им престъпление. Санкциите са отмерени в
минималния предвиден размер за съответните престъпни състави или близо
до него, и след редуцирането по чл.58а ал.1 НК е постановено ефективното
им изтърпяване по отношение на всички подсъдими, без да бъдат изложени
съответни съображения за това, и то при положение, че за един от тях са били
налични формалните предпоставки по чл.66 ал.1 НК и изрично направено
искане в тази насока в хода на съдебните прения (виж л.121 от нохд №
58/2024г.), което е задължавало съда да обсъди възможността целите на
наказанието да бъдат постигнати с условно осъждане и при неуважаване на
тази защитна претенция да изложи съответна аргументация за това си
решение. Съгласно разпоредбата на чл.58а ал.1 НК при постановяване на
осъдителна присъда в случаите на чл.373 ал.2 НПК, обстоятелството, че
производството е протекло по реда на Глава 27 от НПК, не освобождава съдът
от задължението да следва общите правила за индивидуализация - да
определи наказанието лишаване от свобода, съобразно тежестта на деянието и
10
съотношението между отегчаващите и смекчаващите вината обстоятелства,
ръководейки се от разпоредбите на Общата част на НК, и едва след това да
редуцира неговия размер с 1/3, излагайки съображения и за начина на
неговото изтърпяване, индивидуално за всеки от предадените на съд лица.
Необходимо условие за провеждане на съкратено съдебно следствие по
чл.371 т.2 НПК е направеното от подсъдимите самопризнание на фактите,
посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, да намира подкрепа в
събраните на досъдебното производство доказателства, като гаранция за
спазването на принципа прокламиран в чл.31 ал.2 от Конституцията на РБ и в
чл.116 ал.1 НПК. Констатацията на съда по чл.372 ал.4 НПК следва да се
базира само на доказателства, събрани и проверени на досъдебното
производство при спазване на процесуалните норми, като е недопустимо
ползването на доказателства, които не се били установени по реда на НПК,
както и доказателствени средства, изготвени в разрез със съответните
процесуални правила, като наличните такива следва да бъдат изключени като
негодни със съответно посочване на причините за това в мотивите на
присъдата. Несъмнено преценката на съда дали самопризнанието намира
подкрепа в доказателствата по делото е обвързана от изложеното в
обстоятелствената част на обвинителния акт, очертаваща основният предмет
на доказване. При въззивното разглеждане на делото е невъзможно валидно
оттегляне на вече направеното извяляние по чл.371 т.2 НПК от страна
подсъдимите, предпоставило определението по чл.372 ал.4 НПК и
прилагането на закон, предвиждащ по-леко наказание, съгласно чл.373 ал.2
НПК, както и не са допустими искания за събиране на нови доказателства и
установяване на нови факти, извън вече признатата в цялост фактология по
обвинителния акт, с които де факто се оспорва доказаността на обвинението,
както и не е възможно въззивният съд да реши делото въз основа на
фактическа обстановка, която не е съвместима с фактическото изложение в
обвинителния акт.
Съгласно разпоредбата на чл.373 ал.3 НПК решаващият съд в мотивите
си е имал задължението да приеме за установени обстоятелствата, изложени в
обвинителния акт, като се позове на направеното самопризнание от всеки от
подсъдимите и на доказателствата, събрани в хода на досъдебното
производство, които го подкрепят. В случая окръжният съд се е задоволил
единствено да констатира, че „фактическата обстановка, макар и семпло
представена в обвинителния акт, от една страна недвусмислено сочи за
становището на обвинението, че се касае за грабеж при предварителен
11
сговор от четиримата подсъдими и от друга страна се потвърждава и от
всички събрани на досъдебното производство доказателства, по отношение
на които подсъдимите дадоха съгласие да не се провежда съдебно следствие
и да не се проверяват“, без да извърши дължимата проверка за тяхната
годност и без да съобрази, че голяма част от разпитаните в досъдебна фаза
свидетели (Г. Т., П. П., К. Ш., С. Ц., С. С., А. А.) в показанията си пресъздават
информация, станала им известна по време на проведените беседи с
подсъдимите лица при тяхното задържане, имаща характера на
извънпроцесуални признания (обстоятелство, посочено от самите тях в хода
на проведените им разпити в качеството на свидетели и надлежно отразено в
съдържащите се в том 1 от ДП писмени обяснения и сведения). С оглед
разпоредбата на чл.118 ал.2 НПК (Доп. – ДВ, бр. 18 от 2024 г.) за същите е
била приложима въведената от законодателя и действаща към датата на
постановяване на определението по чл.372 ал.4 НПК и на присъдата, изрична
забрана като служители на МВР, извършвали разузнавателни беседи по
смисъла на ЗМВР, да бъдат свидетели в производството по делото, поради
което депозираните от тях показания е следвало да бъдат изключени от
доказателствената съвкупност. Това обстоятелство, наред с факта, че в хода на
досъдебното производство обвиняемите И. и А. са се ползвали от правото да
не дават обяснения, а другите двама обвиняеми И. и Б. в дадените обяснения
са отрекли съпричастие към извършеното престъпление, в още по-голяма
степен е задължавало първостепенният съд да конкретизира доказателствата,
подкрепящи направеното в съдебна фаза от тяхна страна самопризнание.
Съгласно съдебната практика, с направеното самопризнание по чл.371 т.2
НПК, придружено от съгласие да не се събират доказателства за фактите,
посочени в обвинителния акт, подсъдимите И. и Б. де факто са се отрекли от
обясненията си, дадени в хода на досъдебното производство, което
обстоятелство само по себе си не поставя под съмнение и не компрометира
самопризнанието им, стига то да намира опора в други доказателства по
делото (Р № 638/2007г., II н.о., ВКС).
Друг е въпроса, че по мнение на въззивната инстанция в конкретния
случай формулираната с обвинителния акт теза в частта, касаеща тези две
лица, е белязана от непълноти, неясноти и противоречия. Според
изискванията на чл.246 НПК в обвинителния акт, състоящ се от
обстоятелствена и диспозитивна част, прокурорът следва ясно, разбираемо и
точно да посочи не само правната норма, по която претендира ангажиране на
наказателната отговорност на всяко от обвиняемите лица, но и за какво точно
12
деяние следва да отговаря всяко от тях, формулирайки обвинението както
цифрово, така и словесно. Това е така, защото именно чрез него държавното
обвинение развива в пълнота своята обвинителна теза пред решаващия съд.
Главното предназначение на обвинителния акт е да формулира така
обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на
извършеното престъпление и участието на обвиняемите в него и по този начин
да се поставят основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на
правото на защита (ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС). В обстоятелствената
част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи
фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на всеки
от обвиняемите в осъществяването му, като пропускането на факти от тази
категория винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните
правила.
В случая обвинителната претенция е за извършен от четиримата
подсъдими грабеж в съучастие като съизвършители, и докато за двама от тях
(И. и А.) обстоятелствената част на обвинителния акт съдържа описание на
действия, с които за всеки от двамата се претендира да е взел участие в
изпълнението на деянието, за останалите двама подсъдими (И. и Б.) не се
открива изложение на каквито и да е фактически действия, както по време на
извършване на самото деяние, така и непосредствено след това. Според
семплото фактическо изложение двамата заедно с А. взели решение „да
отидат в с. Макреш ,обл.Видин при дядо Н. да проверят дали има пари“ ,
„след което тримата обвиняеми извикали обв. Ц. И. да дойде при тях с
личния си автомобил“, с който се придвижили до с.Макреш, където „обв. И.
и обв.А. слезли от колата и тръгнали към къщата на дядо Н. пеша. Влезли в
къщата през прозорец до входната врата, който обв. А. отворил с изкривена
арматурна пръчка.“ (следва описание на действията на двамата по
отнемане на инкриминираните вещи), след което И. и А. „напуснали къщата
и отишли на площадката, където останали другите двама обвиняеми.
Качили се на колата и потеглили, но в обратна посока. На пътя посока
с.Раковица към разклона за с.Бранковци попаднали на граничен патрул на
ГПУ-Брегово. Обвиняемите спряли автомобила,слезли и побягнали и
разхвърляли банкноти по пътя. Трима обвиняеми са били заловени, а обв.И. не
успели да заловят граничните полицаи“. Същевременно в диспозитива на
обвинителния акт от обективна страна се претендира участие на всеки от
четиримата като съизвършител в процесния грабеж с останалите трима, а по
отношение на субективна страна в обстоятелствената част е записано, че
13
деянието е осъществено „под формата на пряк умисъл и при общност на
умисъла, тъй като четиримата обвиняеми са съзнавали общественоопасния
характер на деянието си, а като са обединили усилията си, участвайки
заедно в отделните елементи на изпълнителното деяние - както в
упражненото спрямо пострадалия насилие, така и в отнемането от
владението му на различните вещи- същите са предвиждали
общественоопасните последици от деянието си и са искали настъпването
им“.
Несъмнено преценката за качеството на съответния съучастник и
степента на неговото участие в конкретното престъпление се определя от
ролята, която той фактически изпълнява, като това изисква прецизно описание
на конкретните фактически действия, в които се е осъществил съставът на
изпълнителното деяние. Извършител е само този, който е участвал в самото
изпълнително деяние на престъплението, като общността на умисъла за
извършване на престъплението не прави всички съучастници съизвършители,
тъй като общност на умисъла има и при останалите съучастници –
подбудители или помагачи. (Р № 382 /1993г. по н. д. № 312/93 г., II н.о., ВС).
Грабежът представлява сложно присвоително престъпление, включващо в
състава си: а) упражняване на сила или заплашване с оглед отнемането на вещ
от чуждо владение и б) самото отнемане на тази вещ с намерение за
присвояване. Следователно изпълнителното деяние започва с началото на
принудата, упражнена с цел отнемане на вещта и завършва с факта на това
отнемане. Предвид естеството на грабежа като съставно престъпление,
правната доктрина и съдебната практика неотклонно приемат, че за
наличието на съучастие под формата на съизвършителство, не е необходимо
всеки от съизвършителите да участва непосредствено в принудата и в
отнемането, а е достатъчно всеки от тях да осъществи поне един от
двата акта при наличието на съзнание, че действат заедно за постигане на
резултата от общата им дейност. Изложението на фактите в обвинителния акт
не позволява да бъде установено подобно твърдение за Б. и И. и в този смисъл
се явява в противоречие с диспозитива на същия.
Въззивният съд констатира, че в обвинителния акт е посочено, че
грабежът е бил осъществен чрез употреба на сила и заплашване, докато в
постановленията за привличане в качеството на обвиняеми за всеки от
четиримата е включена само една от двете форми на принуда – упражнена
сила. По този начин обвинението е било разширено по недопустим начин,
надхвърлящ рамките на това, по което обвиняемите са се защитавали в хода на
14
досъдебното производство. Наред с това в предявеното с обвинителния акт
обвинение на Р.И. е била добавена и втората хипотеза на квалификацията
„опасен рецидив“ – по б.„а“ на чл.29 ал.1 НК, докато в постановлението за
привличане като обвиняем обвинението е ограничено само до тази по чл.29
ал.1 б.„б“ НК, като същевременно в обвинителния акт изначално не са
посочени съответните осъждания, обуславящи прилагането на тази по –тежка
квалификация за двама от подсъдимите, с което не е било изпълнено
изискването в обстоятелствената част да се съдържат и обстоятелствата, въз
основа на които се твърди наличието на квалифициращи деянието признаци.
Тези несъответствия са останали незабелязани от първоинстанциония съд,
който безкритично е приел и възпроизвел в постановената осъдителна
присъда формулираните с обвинителния акт разширени диспозитиви.
Според показанията на пострадалия Н. Н. (л.20-31 том1 от ДП) и
извършените от него разпознавания подс. Ц. И. е лицето поставило ръка
върху устата му, а с другата го притискало по гърдите, докато вземало
парите от шкафчето, като на думите му „момче, пусни ме, ще умра от
страх“, подсъдимият отговорил, че няма да умре и че е „от енергото“.
Прочитът на обвинителния акт сочи, че в обстоятелствената част прокурорът е
инкриминирал употребата на сила в действия по хващане за гърлото и
притискане към леглото, а заплахата - в предупреждение към Н. да не
става, драстично различаващи се от заявеното от самия пострадал, което
несъмнено е следвало да бъде съобразено от съда преди пристъпване към
разглеждане на делото по реда на диференцираната процедура по Глава 27
НПК ( чл.371 т.2 НПК) с оглед поставеното изискване в чл.372 ал.4 НПК.
По смисъла на чл.198 ал.2 НК „заплашването“ трябва да е обективирано
по начин, застрашаващ непосредствено живота, здравето, честта или имота на
заплашения, на някое друго от присъстващите лица и в резултат на него у
пострадалия да е възникнал основателен страх от реализиране на
застрашаващото го деяние – че то може да увреди него или други
присъстващи лица, поради което се сломява съпротивата му срещу самото
отнемане. За съставомерността на деянието е ирелевантно дали деецът
действително е имал намерение или обективна възможност да реализира
заканата, като е достатъчно да бъде установено, че поведението му е създало
основателен страх у пострадалия, че заплашващото деяние може да бъде
осъществено. Естеството и интензитетът й трябва да са такива, че да породят
основателен страх у пострадалия за реализирането й, без непременно да е
необходимо психиката му да бъде парализирана. В този смисъл в
15
обстоятелствената част на обвинителния акт е било необходимо изрично и
ясно да бъдат описани не само всички действия, посредством които се
твърди, че е реализирана съответната психическа и физическа принуда, но и
функционалната връзка между двата акта от състава на грабежа - кражба и
принуда. Именно тази обективна характеристика на състава на
престъплението е изисквала в мотивите на съдебния акт да бъде разгледана и
обоснована връзката между употребените по отношение на пострадалия сила
и заплашване и настъпилия резултат – отнемането на инкриминираните вещи,
което в случая не е било изпълнено от първостепенният съд. На практика
възраженията относно приложимата правна квалификация, подробно
изложени в хода на съдебните прения от защитниците на всички подсъдими
(виж л.118-122 от нохд № 58/2024г.), поддържани и пред въззивната
инстанция, не са получили съответен отговор в мотивите на присъдата и са
били напълно игнорирани от окръжния съд.
Констатираните непълноти и противоречия в съдържанието на
обвинителния акт се отнасят до съставомерните признаци на деянието и
участието на отделните обвиняеми лица в него, което възпрепятства
установяването на елементи от състава на престъплението, за което те са
предадени на съд, степента и вида на съучастие в неговото осъществяване от
всяко от предадените на съд лица респ. преценката за приложимата правна
квалификация, с оглед възможността деянието да бъде преквалифицирано в
друго престъпление, но в рамките на фактическите параметри, заложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, предвид естеството на
проведената диференцирана процедура.
Задължение на прокурора при изготвянето на обвинителния акт е да
формулира и конкретизира твърдяното от него обвинение в съответствие с
изискванията на процесуалния закон, регламентирани в нормата на чл.246
НПК, при ясно, пълно и безпротиворечиво изложение на обвинителната теза.
Неизпълнението на това процесуално задължение е следвало да бъде
установено служебно и санкционирано от първоинстанционния съдебен
състав още в хода на проведеното разпоредително заседание при обсъждане на
въпросите по чл.248 ал.1 НПК. Пропускайки да стори това, Окръжен съд –
Монтана на свой ред е допуснал съществено нарушение на процесуалните
правила, като вместо да прекрати съдебното производство на основание чл.
249 ал.1 вр. чл.248 ал.1 т.3 НПК и да върне делото на прокурора за
остраняване на допуснатите слабости в обвинителния акт, е пристъпил към
разглеждането и решаването му по реда на диференцираната процедура по
16
чл.371 т.2 НПК, без да съобрази, че освен годен обвинителен акт, като
допълнително условие за приложението й законът поставя признатите от
подсъдимите факти от неговата обстоятелствена част да намират убедително
потвърждение в надлежно приобщените и проверени доказателствени
материали от досъдебната фаза на процеса, и е постановил осъдителна
присъда, неотговаряща на заложения от закона стандарт.
В заключение следва да се отбележи, че макар отправените забележки
към процесуалната дейност на първостепенния съд и констатираните
несъответствия и пропуски в проверявания съдебен акт да се явяват
самостоятелно основание за неговата отмяна и за връщане на делото за ново
разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, предвид предстоящото
провеждане на ново разпоредително заседание, САС намери за необходимо да
обърне внимание и на годността на внесения обвинителен акт, заложените в
него фактически и правни формулировки, тъй като въпросът дали същите
позволяват надлежното му разглеждане и постановяването на законосъобразна
присъда, неизбежно ще следва да бъде отново обсъден и решен като
фигуриращ сред въпросите по чл.248 ал.1 НПК.
Водим от горното и на основание чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 т. 1 и 2 пр.1
вр. чл.334 т.1 НПК, Апелативен съд - София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда № 9 от 19.03.2024г. по нохд № 58 /2024г. по описа на
Окръжен съд - Монтана
ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Монтана за ново разглеждане от друг
състав на същия съд от стадия на разпоредителното заседание по чл.248 и сл.
от НПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17