№ 5678
гр. С., 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110130255 по описа за 2024 година
Предявени са от „АКПЗ“ ООД, ЕИК: ********, седалище и адрес: гр. С., ул. „П.
В.“ № 29, ет. 3, срещу Ц. Д. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., бул. „АЛ. С.“ № 26, ет.
6, ап. 17, следните установителни искове по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване
на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
иск по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД
за сумата от 3 611,58 лв., представляваща главница по договор за паричен заем №
******/29.12.2021 г. и договор за предоставяне на поръчителство №
******/29.12.2021 г., ведно със законната лихва от 20.12.2023г. до окончателно
изплащане;
иск по чл. 9, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 562,42 лв. –
договорна лихва за периода 31.01.2022-28.09.2022 г.;
иск по чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 630,14 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 29.09.2022 г. - 24.11.2023 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 69884/2023 г. на СРС.
Ищецът твърди, че ответникът не заплатил дължимите суми по договор,
сключен между ответника и „И А М“ АД на 29.12.2021 г., в чиито права на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗД встъпил поръчителят „Д. Б.“ ЕООД по силата на договор за
предоставяне на поръчителство на същата дата, вземанията по който договор били
прехвърлени на ищеца с Рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
02.03.2020 г. Сочи, че изпратил уведомително писмо до ответника относно цесията,
което се върнало със статус, че не е потърсено, поради което моли за връчване на
същото писмо, приложено към исковата молба, като бил упълномощен от цедента в
тази насока.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Ц. Д., който
оспорва истинността на договор за паричен заем, като твърди, че не го е подписвал. В
1
договора не било описано как е усвоено паричното задължение – по банков път или в
брой. Същият договор съдържал редица неправомерни клаузи в нарушение на
Директива 93/13/ЕИО.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Исковете са допустимо предявени от заявителя в заповедното производство и
настоящ ищец по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК след възражение в срок от
длъжника, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК за суми и периоди, за които е издадена
процесната заповед за изпълнение.
Основателната на предявените искове е обусловена от установяването при
условията на пълно и главно доказване от ищеца на следните правопораждащи факти:
1. Наличието на валидно облигационно правоотношение между цедента и
ответника въз основа на процесния договор за кредит, съответно договор за
предоставяне на поръчителство;
2. Усвояване на главницата по кредита в пълен размер от ответника;
3. Размерът и изискуемостта на процесните вземания;
4. Изпадането на ответника в забава по главния дълг в съответен размер, период
на забавата и размер на лихвата за забава;
5. Извършеното прехвърляне на процесните вземания, качеството си на
цесионер и съобщаването на ответника от цедента за прехвърлянето, респ.
упълномощаването на ищеца да извърши уведомяването и изпълнението на
посоченото задължение.
Ответникът следва да докаже при установяване на горните обстоятелства
погасяване на дълга, както и своите искания и възражения, в чиято тежест е докаже,
че оспореният договор за паричен заем не носи неговия подпис, в случая че ищецът
заяви, че желае да се ползва от същия договор.
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както
твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на длъжника като физическо
лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска
дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). По своята правна същност процесният договор,
който се твърди да е сключен между страните е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на
посочения нормативен акт.
Неоснователно е оспорването на ответника на истинността на процесния
договор. С протоколно определение от 02.12.2024 г. с оглед ищцовото изявление, че ще
се ползва от оспорения от ответника договор служебно е допусната на основание чл.
195 ГПК съдебно-почеркова експертиза по въпроса „Дали подписът в договор за
паричен заем № ******/29.12.2021 г. (л. 9 и следващите по делото) за Ц. Д. Д. е
положен от същото лице?“, при депозит от 350 лв., вносим от ответника, който в
дадения му едноседмичен срок от съобщението не е представил доказателства за
внесен депозит. Поради това с протоколно определение от 30.12.2024 г. е отменено на
основание чл. 253 ГПК горепосоченото протоколно определение от 02.12.2024 г. При
оспорване истинността на документ, дори и при липса на искане от страна и въпреки
указаната разпределена доказателствена тежест съдът следва служебно да допусне
2
експертиза относно истинността на оспорения документ, като страната само следва да
внесе депозит (чл. 76, изр. 2 ГПК, чл. 161 ГПК и Решение № 225 от 7.01.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 567/2018 г., III г. о.). Ето защо съдът не е открил процедура по реда на
чл. 193 ГПК относно проверка истинността на процесния договор, поради което по
делото се установява, че на 29.12.2021 г. между „И А М“ АД и ответника е сключен
договор за паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание, а именно –
заемна сума от 4 000 лв., която следва да бъде върната на 9 погасителни вноски от по
521,75 лв. в срок до 28.09.2022 г., при ГЛП от 40 % и ГПР от 47,81 % с общо дължима
сума от 4 695,75 лв. с вземане предвид на всички допускания.
Договорът за заем е реален и се счита сключен от датата на предаване на
заемната сума. Посоченото в чл. 3 от договора за паричен заем, че с подписването на
договора заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой
заемната сума, като договорът има силата на разписка за получаването на сумата,
представлява извънсъдебно признание от ответника на неизгодния факт, че е получил
от заемодателя заемната сума (Решение № 59 от 18.05.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2890/2020 г., III г. о.). Поради това се явява неоснователно възражението на ответника,
че не е получил същата сума при липса на изрична уговорка как е усвоена сумата, в
каквато връзка ищецът не представил доказателства. В процесния договор ясно е
посочено, че заемната сума е получена в брой от ответника и неоснователността на
оспорването истинността на договора влече и неоснователност на гореобсъденото
възражение за недоказано получаване на заемната сума.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем ответникът се е задължил в 3-дневен
срок от подписването на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговарят на множество
описани в договора изисквания, банкова гаранция с бенефициер в размер на общата
дължима сума от 4 695,75 лв. или одобрено от заемодателя дружество гарант, което
предоставя гаранционни сделки. В тази връзка от неоспорен от ответника договор за
предоставяне на гаранция от 29.12.2021 г. се установява, че между „Д. Б.“ ЕООД и
ответника е постигнато съгласие срещу съответно възнаграждение дружеството да
поеме гаранция за плащане на задълженията по договор за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по същия
договор. С оглед отправено искане за заплащане на задълженията по процесния
договор от страна на заемодателя към дружеството гарант във връзка с неизпълнение
на задълженията по договора за паричен заем от страна на ответника „Д. Б.“ ЕООД е
заплатило на заемодателя поисканата сума в размер на 4 278,06 лв. видно от
неоспорено от ответника актуализирано искане за плащане и платежно нареждане от
03.10.2022 г., с което на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗД е встъпил в правата на
удовлетворения заемодател.
На 02.03.2020 г. процесните задължения са прехвърлени в полза на ищеца въз
основа на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) и
потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, представляващо
Приложение № 3А към горния договор, видно от което вземането на цедента е
прехвърлено на ищеца.
Ответникът е бил надлежно уведомен за цесията, тъй като с връчване лично на
ответника на приложеното към исковата молба уведомление в хода на исковото
производство цесията има действие спрямо длъжника и следва да бъде съобразено от
съда, когато уведомлението изхожда от цесионера, изрично упълномощен с правото да
уведоми длъжника за цесията въз основа на пълномощно, приложено към исковата
3
молба, какъвто настоящият случай е (чл.235, ал. 3 ГПК и Решение № 114 от 07.09.2016
г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т.о.).
Доколкото според чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника и третите лица,
цесията произвежда действие от момента на нейното съобщение, следва да се приеме,
че не се касае до модалитет на договора за цесия, а до предвидено в полза на
длъжника условие с цел да го предпази от двойното плащане на едно и също
задължение. Неизпълнението му не се отразява на действителността на договора за
цесия, а води до неговата непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато
съобщението за сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на
досегашния кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е
съобщено за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било
установено, че задължението за главница по договора за заем не е погасено (Решение
№ 239 от 15.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 986/2017 г., I т.о.; Решение № 319 от
27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4025/2008 г., IV г. о.; Решение № 173 от 15.04.2004 г.
на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК; Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 867/2011 г., IV г. о.).
Спорен по делото се явява въпросът действителен ли е процесният договор с
оглед въведените от ответника твърдения за наличие на неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация за каква точно сума в лева е оскъпяването
му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 47,81%, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено. Същевременно от
съдържанието на процесния договор не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е
посочено общо при какви допускания е изчислен ГПР, но това не е достатъчно, за да
4
бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретните разходи, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по точно тази сделка, сключена с ответника.
Макар и в договора да е посочено, че при изчисление на ГПР няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое
от задълженията по договора, както и други разходи освен посочените в договора,
посоченият размер от 47,81 % не отразява реалния ГПР, тъй като в него не се
включват част от разходите по кредита, а именно възнаграждението, дължимо по
договор за предоставяне на гаранция от 29.12.2021 г. на „Д. Б.“ ЕООД, което съгласно
легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В случая процесното възнаграждение несъмнено представлява разход,
свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по
кредита.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните
правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
От служебно извършената справка в Търговски регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на „Д. Б.“ ЕООД е именно заемодателят „И А М“
АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР
на ТЗ. Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства и наличните
данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
(индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит) – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК. Този извод следва от разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която общ разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
5
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Отделно от това, въпреки, че всеки един от представените договори – този за кредит и
този за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло, тъй като тази
обвързаност се установява от сключването на договора за поръчителство в същия ден,
в който е сключен договорът за кредит, както и с изричната уговорка за приоритетно
изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното
задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от договор за предоставяне на
поръчителство.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %),
която към момента на сключване на договора е в размер на 10,00 %, който след това за
срока на действието му не е отбелязал повишение. Следователно лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. От
заключението на ССЕ, което съдът цени като компетентно и обективно изготвено, се
установява по безспорен начин, че действителният размер на годишния процент на
разходите (ГПР) по процесния договор за кредит, като се отчете предвидения в
договора за предоставяне на гаранция разход за възнаграждение на дружеството
гарант, е в размер на 108,08%, т.е. многократно надвишава предвидения в закона
максимален размер. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. С оглед
изложеното, съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване
вземанията на „И А М“ АД по процесния договор за паричен заем, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (Решение
№ 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Макар формално предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с
максимално установения в закона размер, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от
договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на
законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
6
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в който случай съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
горепосочената характеристика на договора за потребителски кредит и задължението
за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за
нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в
частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23
в специалния ЗПК (Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I
т. о.; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.;
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о.; Решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 50161
от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о.). Същевременно, договорът,
сключен между потребителя и „И А М“ АД, и договорът, сключен между потребителя
и „Д. Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от
правоотношения между страните, поради което последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция с оглед естеството на правоотношенията
(Решение № 5353 от 1.10.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 3052/2022 г.; Решение № 264616
от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. по
в. гр. д. № 2806/2021 г. на СГС и др.).
Според заключението на ССЕ с оглед извършено от ответника на 29.01.2022 г.
плащане на сумата от 600 лв., което е било съответно съотнесено по реда на чл. 76, ал.
1 ЗЗД за погасяване на главница, договорна лихва и поръчителство в съответни
размери останалия за погасяване размер на главницата е 3 611,58 лв., който се равнява
на претендирания от ищеца размер.
Предвид изложеното, следва уважаване на иска за главница и отхвърляне на
исковете за договорна и мораторна лихва поради установената недействителност на
процесния договор за паричен заем и за предоставяне гаранция, и двата от 29.12.2021
г.
По разноските
С оглед вида и обема на извършената дейност от ищцовия представител,
липсата на фактическата и правна сложност на делото, както и броя на проведените
открити съдебни заседания с участието на представител на страната, какъвто не се е
явил на нито едно от проведените три съдебни заседания, и материалния интерес по
делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26, ал. 1 НЗПП (по
отношение на юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство) и чл.
25, ал. 1 НЗПП (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в исковото
7
производство) е дължимо юрисконсултското възнаграждение в минимален размер, а
именно - 50,00 лв. в заповедното производство и 50 лв. в настоящото производство.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на
разноски имат двете страни, но разноски се следват само на ищеца съобразно
уважената част от исковете при липса на искане от ответника в тази насока, както
следва – 109,82 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, и 525,02 лв. за държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и
депозит за експертиза в исковото производство.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД по отношение на „АКПЗ“ ООД, ЕИК:
********, седалище и адрес: гр. С., ул. „П. В.“ № 29, ет. 3, че Ц. Д. Д., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., бул. „АЛ. С.“ № 26, ет. 6, ап. 17, му дължи сумата от 3 611,58
лв., представляваща главница по договор за паричен заем № ******/29.12.2021 г. и
договор за предоставяне на поръчителство № ******/29.12.2021 г., ведно със законната
лихва от 20.12.2023г. до окончателно изплащане, за която е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 69884/2023 г. на СРС, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АКПЗ“ ООД, ЕИК: ********, седалище и адрес:
гр. С., ул. „П. В.“ № 29, ет. 3, срещу Ц. Д. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., бул. „АЛ.
С.“ № 26, ет. 6, ап. 17, следни установителни искове по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК за
признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
иск по чл. 9, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 562,42 лв. –
договорна лихва за периода 31.01.2022-28.09.2022 г.;
иск по чл. 33 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 630,14 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 29.09.2022 г. - 24.11.2023 г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 69884/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА Ц. Д. Д., ЕГН: **********, адрес: гр. С., бул. „АЛ. С.“ № 26, ет. 6, ап.
17, да заплати на „АКПЗ“ ООД, ЕИК: ********, седалище и адрес: гр. С., ул. „П. В.“
№ 29, ет. 3, следните суми за разноски:
109,82 лв. – за заповедното производство;
525,02 лв. – за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8