№ 579
гр. София, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка И.
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100513075 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20173132 от 17.08.2021 г., постановено по гр. д. № 7936/2020 г., по описа
на СРС, I ГО, 25 състав, е уважен предявеният от „Ю.Б.“ АД против Л. Е. К. осъдителен иск
с правно основание чл. 79 ЗЗД за сумата от 8 596, 82 лева, представляваща непогасена
главница по Договор за потребителски кредит № FL710945 от 12.11.2013г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба (13.02.2020г.) до
изплащане на вземането, както и сумата от 77, 50 лева такси по договора за периода от
12.05.2017г. до 06.02.2020г., като са отхвърлени исковете за заплащане на сумата от 1056,37
лева, представляваща договорна лихва за периода от 12.95.2017г. до 06.02.2020г., сумата от
941, 62 лева, представляваща мораторна лихва за периода 12.05.2017г. – 06.02.2020г., както
и искът за заплащане на такси по сключения договор над уважения размер от 77, 50 лева до
пълния претендиран размер от 129, 60 лева за периода от 12.05.2017г. до 06.02.2020г.
Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на „Ю.Б.“ АД на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 2136, 84 лева, представляваща разноски по делото съразмерно на
уважената част от исковете.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените искове са били
отхвърлени, е подадена въззивна жалба от „ Ю.Б.“ АД, чрез пълномощника си адв. Х. И., с
надлежно учредена власт по делото, с оплаквания за неговата частична недопустимост и за
неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че неправилно съдът е приел,
че клаузата за договорна лихва не е индивидуално договорена, както и че уговорката за
мораторни (наказателни) лихви са нищожни, тъй като създават неравноправно положение
между страните. Посочва, че съгласно представената по делото съдебно-счетоводно
експертиза лихвените нива по кредита не са били променяни в периода на начисляване на
1
възнаградителна лихва, поради което твърди, че по процесния договор не е налице
едностранна промяна на лихвените нива, за която ответната страда да не е била уведомена.
Посочва, че към момента на сключване на процесния договор РЛП П. на Ю.Б. АД за
необезпечени кредити е възлизал на 5, 95%, както и че към Договора е приложена
Методология за определяне на референтния лихвен процент П. на Ю.Б. АД. Твърди, че
противно на приетото в решението, клаузите на договора имат пряко действие по
отношение на начина на формиране на задължението, което ответната страна е наследила и
по този начин са релевантни за размера на дължимия дълг. Посочвам, че в конкретния
случай при уговарянето на възнаградителна и мораторна лихва за забава не е налице
анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като двете лихви изпълняват различна
обезпечителна функция. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи
предявените искове. Претендира съдебни разноски.
Въззиваемата ответница Л. Е. К., чрез назначения й по редна на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител – адв. Я. Симова, в законоустановения срок е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Излага
съображения, че първоинстанционният съд правилно е приел, че не са налице доказателства
ответницата да е встъпила в правата на починалата си дъщеря, тоест да е обвързана от
клаузите на договора. Изтъква, че в хода на производството не е доказано клаузите на чл. 3,
ал. 1 и ал. 5 от Договора да са индивидуално уговорени. Поддържа, че видно от приетата по
делото ССЕ отпуснатата главница е олихвяван с лихва, непредвидена в договора, като е
прилагана лихвена корекция от 3% и договорката надбавка е била с отрицателен знак в една
част от периода, а в другия с повече от двоен размер. Също така посочва, че е направен
правилен извод, съгласно който банката е начислявала възнаградителна лихва в размер и с
компоненти, която не е било изобщо предвидена в договора. Моли въззивната жалба да бъде
отхвърлена, а постановеното решение потвърдено.
Решението не е обжалвано от ответника в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 79 ЗЗД е уважен за сумата от 8 596, 82 лева, представляваща непогасена
главница по Договор за потребителски кредит № FL710945 от 12.11.2013г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба (13.02.2020г.) до
изплащане на вземането, както и в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 77,
50 лева, представляващи такси по договора за периода от 12.05.2017г. до 06.02.2020г.,
поради което същото е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба основателна по следните
съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци.
2
По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
За да отхвърли предявеният иск за присъждане на договорна лихва
първоинстанционният съд е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 от сключения между
„Ю.Б.“ АД като заемодател и Т.Н. Б. – заемополучател по договор за потребителски кредит
№ FL71094 от 12.11.2013г. г. са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, и като такива са
нищожни, тъй като по делото не било доказано процесните клаузи да са индивидуално
уговорени.
Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите на СРС за нищожност на клаузите
за възнаградителната лихва. В тази връзка следва да се отбележи, че от представения по
делото Договор за потребителски кредит № FL71094 от 12.11.2013г. сключен между „Ю.Б.“
АД като кредитодател и Т.Н. Б. – кредитополучател, се установява че заемодателят е
отпуснал на заемополучателя сума в размер на 15 000, 00 лева. Съгласно разпоредбите на
Договора за паричен кредит, кредитополучателят се е задължил да върне кредита заедно с
дължимите лихви, съгласно приложения погасителен план, при променлива годишна лихва
в размер на сбора на Референтния лихвен процент П. за съответния период на начисляване
на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 1, 55%, като към момента на сключване на
договора референтният лихвен процент е посочен в размер на 5, 95%.
Преценката за неравноправност на договорна клауза в договор, сключен с потребител
следва да бъде извършено при изследване на следните предпоставки, изведени от общите
критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното в чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а
именно: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие
между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Въпреки че в Закон за защита на потребителя липсва законово определение на
понятието „добросъвестност”, съдът приема, че неговото съдържание представлява мярката
на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване на
сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от
правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните
търговски отношения и не нарушават добрите нрави.
В практиката на ВКС (напр. решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019 г., І т. о.
на ВКС, решение №92/09.09.19г. по т.д.№2481/17г. на ВКС, ІІ т.о. и цитираните в тях
решения на касационната инстанция), която се споделя и от настоящия състав, се приема, че
уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми –
чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент
на договора за кредит и изискването за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не
само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието
може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител,
относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора.
В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно заключението на изслушаната пред
първоинстанционния съд ССчЕ, което не е било оспорено от страните и което заключение
настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с
доверие, лихвените нива по процесния договор не са били променяни в периода на
начисляване на възнаградителната лихва.
Настоящият състав намира, че съдържанието на чл. 3, ал. 1 и 5 от процесния договор за
кредит недвусмислено и ясно посочва като цифрова величина размерът на лихвения процент
за възнаградителна лихва. Дори и когато се установи, че дължимата възнаградителна лихва
подлежи на едностранна промяна от банката при неясни условия и методология за това,
неравноправна се явява самата уговорка, даваща право на кредитора за такава суверенна
3
преценка, но не обуславя нищожност на договорната разпоредба, конкретизираща размера
на премията или формираните въз основа на нея БЛП, респ. ГЛП, щом потребителят е могъл
да разбере обхвата на своето задължение. В този смисъл неяснотата за факторите и
методологията за изменение на базовия лихвен процент имат значение за евентуалната
едностранна промяна на уговореното възнаграждение, но видно от съдържанието на чл. 3,
ал. 1 и 5 такава уговорка не се съдържа в оспорените клаузи на договора. Ето защо и
основателни са доводите на ищеца, че необосновано СРС е прогласил за нищожни клаузите
на чл. 3, ал. 1 и 5 от договор за потребителски кредит № FL710945/12.11.2013г., касаеща
базовия лихвен процент и годишния лихвен процент, тъй като по вече изложените
съображения те ясно сочат размера на приложимата по кредитното правоотношение
възнаградителна лихва, без обаче да предвиждат нейното едностранно изменение.
В конкретния случай подписвайки процесният договор кредитополучателят се е
съгласил с предвидените в него условия, в това число и с предвидената възнаградителна
лихва. На още по-голямо основание следва да бъде посочено, че по начало договорът за
кредит съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ е възмезден и заемателят дължи
заплащане на лихва по кредита, уговорена с банката. Възприетото тълкуване от
първоинстанционният съд за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва на
практика би означавало, че е налице изначална нищожност на самия договор за
потребителски кредит, какъвто извод не би могъл да бъде направен в конкретния случай.
Въз основа на изложеното и в съответствие с кредитираното от съда заключение на
вещото лице по изслушаната пред районния съд ССчЕ, настоящият състав намира за
основателни оплакваният на въззивника, и при преценка на съществуващата действителна
клауза, предвиждаща начисляване на възнаградителна лихва за ползването на
предоставената парична сума, стига до извод за основателност на предявения иск за
заплащане на сумата от 1056, 37 лева, представляваща договорна лихва за периода от
12.05.2017г. до 06.02.2020г, поради което постановеното решение следва да бъде отменено в
тази си част и да бъде постановено ново, с което искът да бъде уважен.
С оглед на претендираната мораторна лихва за забава следва да бъде посочено, че
съгласно чл. 9 от процесния договор при просрочие на дължимите погасителни вноски,
както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва за
времето на забавата върху просрочените суми в размер на законна лихва за забава, чийто
размер се определя от Министерския съвет. В хода на производството е доказано изпадането
в забава на Т.Н. Б. (наследодател на ответницата) на 12.05.2017г., когато дължимата се по
кредита парична вноска е била частично погасена.
Неправилен е в този смисъл е изводът, до който е достигнал първоинстанционният съд
относно нищожността на предвидената уговорка за мораторна неустойка. Принципно
следва да бъде проведено разграничение между дължимата се по договора за кредит
възнаградителна лихва, която по същността си представлява цената за ползване на
предоставената парична сума и дължимата се по силата на закона мораторна лихва, която
следва да бъда заплатена при забавено изпълнение на парично задължение. Едновременната
дължимост на възнаградителна и мораторна лихва по един и същ паричен кредит не
представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради което не са налице пречки
за присъждане на двете претендирани лихви, при доказване на предпоставките за
начисляването им.
Неправилен е и извода на първоинстанционния съд, съгласно който ответната страна
не е обвързана от договорното правоотношение между ищеца и наследодателката й, поради
което от нея не следва да бъде претендирано заплащане на наказателна лихва. Подобен
извод не би могъл да бъде направен с оглед на основните принципи на наследственото
право. Наследството представлява съвкупност от права и задължения, затова наследниците,
съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗН, отговарят за задълженията, с които то е обременено,
съразмерно стойността на дяловете, които те получават – агр. чл.60 ЗН. Необоснован е в
този смисъл изводът на съда, че ответницата в качеството й на наследник не е обвързана от
сключения договор поради липса на встъпване в правоотношението от нейна страна. В
действителност такова встъпване не е доказано в хода на производството, но на общо
4
основание ответницата дължи заплащане на претендираната мораторна лихва предвид
настъпилото наследствено правоприемство, а не на основание встъпване в материалното
правоотношение с ищеца.
Не следва да бъде споделена и констатацията на съда, че дори и да се приеме, че е
дължима законна лихва за забава единствено върху главницата, то доколкото не били
направени доказателства от страна на ищеца в тази насока, съдът не разполагал със
специални знания за изчисляване на размера й. Подобно тълкуване противоречи на основния
принцип в гражданския процес за разкриване на обективната истина. Съблюдавайки
предвиденото в разпоредбата на чл. 162 ГПК правило при установяване на иска по
основание, съдът е следвало да определи размера му по своя преценка или да взема
заключението на вещо лице.
Въз основа на изложеното настоящият състав достига до извод за основателност на
иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава върху
дължимата сума от 8 596, 82 лева, представляваща непогасена главница по Договор за
потребителски кредит №FL710945 от 12.11.2013г. за периода от 12.05.2017г. до 06.02.2020г.
Същата, изчислена по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 2390.39 лева, но при спазване на
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, с оглед на определения от
ищеца предмет на делото, искът следва да бъде уважен за сумата от 941, 62 лева.
Ето защо по делото е установено при условията на пълно и главно доказване в
съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че вземанията на ищеца възлизат в
размер сумата от 1056,37 лева, представляваща договорна лихва за периода от 12.95.2017г.
до 06.02.2020г., както и сумата от 941, 62 лева, представляваща мораторна лихва за периода
12.05.2017г. – 06.02.2020г.,
По отношение претендираните такси, видно от заключението на вещото лице
последните две начислени такса са с основание „Връчване на нотариална покана на Л. К.“,
възлизаща в размер на 105, 60 лева и „Протокол Т.Н. Б.“ в размер на 24, 00 лева. Неправилен
е изводът на съда, че процесните такси не следва да бъдат заплатени от ответницата, тъй
като не са били предвидени в договора за потребителски кредит, поради което същите са
недължими. С оглед на представените по делото доказателства се установява изпращането
на покана на ответницата, с която процесният кредит е направен предсрочно изискуем,
поради което основателна се явява и претенцията за заплащане на таксата за нотариална
покана, предвид причинно-следствената връзка на направения разход и договора за кредит.
Не може да бъде направено различно тълкуване и по отношение на сумата от 24, 00 лева,
която видно от посоченото към нея основание е била начислена с оглед на
административното обслужване на процесния кредит. В резултат на което настоящият
състав достига до извод, съгласно който искът за заплащане на дължимите такси следва да
бъде уважен за сумата от 77, 50 лева до пълния претендиран размер от 129, 60 лева.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответника осъдителни
искове за сумата от 1056,37 лева, представляваща договорна лихва за периода от
12.95.2017г. до 06.02.2020г., за сумата от 941, 62 лева, представляваща мораторна лихва за
периода 12.05.2017г. – 06.02.2020г., както и искът за заплащане на такси по сключения
договор над уважения размер от 77, 50 лева до пълния претендиран размер от 129, 60 лева за
периода от 12.05.2017г. до 06.02.2020г. и предявените искове следва да се уважат за
посочените суми.
При този изход на делото пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемият
ищец следва да бъде осъден да заплати на въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл.
273 ГПК сумата от 524,11 лв., представляваща разноски /ДТ,адвокатско възнаграждение,
депозит за особен представител и за вещо лице/ в производството пред СРС, както и сумата
от 1067, 42 лв., представляваща разноски в производството пред СГС за заплатена ДТ и
5
адвокатско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение по процесното гражданско дело –арг.
чл. 113, изр. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20173132 от 17.08.2021 г., постановено по гр. д. № 7936/2020 г.,
по описа на СРС, I ГО, 25 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от Ю.Б.“ АД,
ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „******* против Л. Е.
К., ЕГН: **********, в качеството й на наследник на Т.Н. Б., починала на 13.06.2017г., с
последен регистриран адрес на ответника: гр. София, ул. „*******, осъдителен иск за сумата
от 1056,37 лева, представляваща договорна лихва за периода от 12.95.2017г. до 06.02.2020г.,
за сумата от 941, 62 лева, представляваща мораторна лихва за периода 12.05.2017г. –
06.02.2020г., както и за сумата от 52,10 лева, представляваща такси по сключения договор за
разликата над уважения размер от 77, 50 лева до пълния претендиран размер от 129, 60 лева
за периода от 12.05.2017г. до 06.02.2020г., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Л. Е. К., ЕГН: **********, в качеството й на наследник на Т.Н. Б.,
починала на 13.06.2017г., с последен регистриран адрес на ответника: гр. София, ул.
„*******, да заплати на Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*******, на основание 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 1056,37
лева, представляваща договорна лихва за периода от 12.95.2017г. до 06.02.2020г., на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 941, 62 лева, представляваща мораторна лихва за
периода 12.05.2017г. – 06.02.2020г., както и сумата от 52,10 лева, представляща такси по
процесния договор за кредит за периода от 12.05.2017г. до 06.02.2020г.,
ОСЪЖДА Л. Е. К., ЕГН: **********, в качеството й на наследник на Т.Н. Б.,
починала на 13.06.2017г., с последен регистриран адрес на ответника: гр. София, ул.
„******* да заплати на Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „******* на основание 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 524,11 лева,
представляваща разноски /ДТ,адвокатско възнаграждение, депозит за особен представител и
за вещо лице/ в производството пред СРС, както и сумата от 1067, 42 лева, представляваща
разноски в производството пред СГС за заплатена ДТ и адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕ № 20173132 от 17.08.2021 г., постановено по гр. д. № 7936/2020 г., по
описа на СРС, I ГО, 25 състав, в необжалваната част, с която с която предявеният иск с
правно основание чл. 79 ЗЗД е уважен за сумата от 8 596, 82 лева, представляваща
непогасена главница по Договор за потребителски кредит № FL710945 от 12.11.2013г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба
(13.02.2020г.) до изплащане на вземането, както и в частта, с която е уважен предявеният
иск за сумата от 77, 50 лева, представляващи такси по договора за периода от 12.05.2017г. до
06.02.2020г., е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7