ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер 255510.11.2020 г.Град Бургас
Окръжен съд – БургасV въззивен граждански състав
На 10.11.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Вяра И. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно частно
гражданско дело № 20202100502000 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 423 ГПК.
Образувано е по повод възражение от 11.08.2020 г., подадено от Х. К. Н. чрез адв.
Красен Кръстев срещу заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист,
издадени по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 515/2019 г. по описа на Районен съд Айтос.
Във възражението се излагат конкретни доводи, за това, че заповедта за изпълнение
не е била връчена лично на длъжника и в деня на връчването последният не е имал
обичайно местопребиваване на територията на Република България, тъй като живеел и
работел в ***, считано от 2016г. Твърди се, че се е завърнал в България на 01.08.2020г. на
която дата бил уведомен за заповедта. Сочи, че всички съобщения по делата са връчвани на
трети лица, а не лично на него. Възразява срещу издадената заповед за изпълнение, като
моли образуваното срещу него изп. дело № 20207040400406 по описа на ЧСИ Иванка
Миндова, рег. № 704 КЧСИ, да бъде спряно до произнасянето на съда, както и да бъдат
обезсилени издадените по ч.гр.д. № 515/2019г. по описа на РС - Айтос заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Прави доказателствени искания. Претендира разноски.
Ответното дружество изразява становище по постъпилото възражение, като навежда
доводи за недопустимост, а в условията на евентуалност и за неоснователност на същото.
Навежда твърдения, че не е спазен едномесечния срок за подаване на заявлението по чл.423,
ал.1 от ГПК, поради което правото на длъжника да подаде възражение е преклудирано.
Намира твърдението на длъжника, че е узнал за издадената заповед за изпълнение на
парично задължение на 01.08.2020г. за невярно, тъй като от материалите по изпълнителното
дело било видно, че съобщение за образуването му е връчено на съпругата на Х. К. Н. на
14.07.2020г. В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че длъжникът е упражнил
процесуалното си право в срок и намери възражението за редовно и допустимо, излага
доводи за неоснователност на същото, поради липса на предвидените в чл.423, ал.1, т.2 ГПК
предпоставки. Излага съображения, че заповедта за изпълнение е връчена лично, тъй като от
приложена по ч. гр. д. № 515/2019г. по описа на РС – Айтос разписка е видно, че
съобщението за издадената заповед за изпълнение е било връчено на длъжника от служител
на съда на 27.06.2019г. С оглед на това счита, че от датата 27.06.2019г. е започнал да тече
двуседмичния срок за подаване на възражение срещу заповедта. Застъпва становище, че не е
налице и втората предпоставка за уважаване на възражението, а именно – длъжникът да не е
имал обичайно местопребиваване на територията на Република България. В тази връзка
оспорва представените с възражението писмени доказателства, намира същите за косвени
такива, които имат за цел да създадат внушение и убеждение, а не да докажат по безспорен
1
начин този факт. По изложените съображения моли съда да остави възражението без
разглеждане като недопустимо, а в условията на евентуалност да го остави без уважение.
Възразява срещу направените от длъжника доказателствени искания. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адв. възнаграждение. Претендира разноски.
Препис от становището на ответника е изпратено на длъжника, който е направил
отказ от направените с възражението, при условията на евентуалност искания за разпит на
свидетел и назначаване на съдебно-графическа експертиза, поради което е отпаднала
необходимостта от произнасяне на съда по направените от страните доказателствени
искания и разглеждане на делото в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Бургаският Окръжен съд, след като обсъди доводите на длъжника и прецени
данните по делото, намира следното:
Молителят твърди, че на 01.08.2020г. се е върнал със самолетен полет от Б., Г., и на
същата дата е узнал, за това, че срещу него е започнало принудително изпълнение по
издадената заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 515/2019 г. на РС Айтос. Твърдението на
ответната страна, че длъжникът e узнал за издадената заповед за изпълнение на 14.07.2020г.,
на която дата е било връчено съобщение за образуваното изпълнително дело на съпругата
му, не се отрича от него. Същевременно това обстоятелство не рефлектира върху спазването
на едномесечния преклузивен срок визиран в разпоредбата на чл.423, ал.1 от ГПК,
доколкото възражението е депозирано пред настоящата инстанция на 11.08.2020г.
При липса на доказателства за по-ранно узнаване за заповедта, съдът намира, че
възражението е подадено пред въззивния съд в рамките на законоустановения едномесечен
преклузивен срок, поради което се явява процесуално допустимо.
Разгледано по същество, възражението е основателно.
Разпоредбата на чл. 423, ал.1 от ГПК установява възможност за длъжника, който е
бил лишен от възможността да оспори по реда на чл. 414 от ГПК вземането по издадена
срещу него и влязла в сила заповед за изпълнение, да подаде възражение пред въззивния съд
при наличието на някое от следните алтернативни основания: 1/ ако заповедта за
изпълнение не му е била връчена надлежно; 2/ ако заповедта за изпълнение не му е била
връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на
територията на Република България; 3/ ако длъжникът не е могъл да узнае своевременно за
връчването поради особени непредвидени обстоятелства; 4/ ако длъжникът не е могъл да
подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да
преодолее.
Пред настоящата инстанция длъжникът се позовава на втората хипотеза, уредена в
чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК, чиито предпоставки в процесния случай са налице в кумулативна
даденост.
От материалите по приложеното по делото ч.гр.д. № 515/2019г. се установява, че
процесната заповед за изпълнение от 28.05.2019 г. е била изпратена на длъжника Хасан
Насъф на постоянния му адрес, съгласно данните от справка НБД-Населевие – с. Дъскотна,
общ. Руен, ул. “Родопи” № 1, като връчването е било извършено надлежно по реда на чл.46
от ГПК – на неговата майка Ф.Х.М., но не и лично на длъжника по смисъла на чл.47 от ГПК.
От приложените по делото самолетен билет и бордна карта на името на
жалбоподателя, издадена от “Бългерийн Еър Чартър” като превозвач, се установява, че на
дата 01.08.2020г., същият е отпътувал от Летище Тегел, гр. Берлин до гр. Варна.
Видно от представените пред настоящата инстанция заверени преводи на документи:
удостоверение, издадено от работодателя, документ от 27.02.2017г. за издадения му в Г.
социален номер, ежемесечни фишове за получено трудово възнаграждение за периода
20.02.2017г. до 15.07.2020г., удостоверение за данък върху работната заплата за 2017г.,2018г
и 2019г., се установява, че за периода от 20.02.2017г. до 15.07.2020г. същият е полагал труд
и е бил социално осигуряван на територията на Федерална ***. Във всеки един от
приложените документи за получено трудово възнаграждение е вписано както името на
2
длъжника, така и неговия личен осигурителен номер, същите са изрядни от външна страна,
не се опровергават от други събрани по делото доказателства, поради което съдът не намира
основание да се съмнява в тяхната доказателствена стойност и ги кредитира изцяло.
Действително настоящия адрес на длъжника не е променян и същият е в с.Д., общ. Р.,
но безспорно между двете понятия “обичайно местопребиваване” и “настоящ адрес” не е
налице тъждество.
В чл. 48, ал. 7 КМЧП е дадено легално определение на понятието „обичайно
местопребиваване“, според което под обичайно местопребиваване на физическо лице се
разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване. В ГПК липсва
легално определение за обичайно местопребиваване, поради което по аналогия приложение
следва да намери разпоредбата на чл. 48, ал. 7 КМЧП при преценката на съда относно
наличието/липсата на обстоятелствата по чл. 411, ал. 2, т. 5, предл. I и чл. 423, ал. 1, т. 2, вр.
ал. 3, in fine ГПК, доколкото същата най-точно отговаря на целите на процесуалния закон.
Настоящият съдебен състав намира, че в разглеждания случай длъжникът е бил
лишен от възможността да оспори вземанията. Установено е по делото, че същият има
обичайно местопребиваване в гр. Б., Ф. ***. В тази връзка следва да се има предвид, че за
определяне на обичайно местопребиваване на физическо лице трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от
трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки – чл.
48, ал. 7 КМЧП. В настоящия случай е категорично установено, че лицето е съсредоточило
своя център на жизнени интереси извън България, още повече че същото не просто е
адресно регистрирано там, а преимуществено живее и работи на територията на Федерална
Република Германия считано от 2017 г.
Поради изложеното, налице е и втората кумулативна предпоставка по чл.423, ал. 1, т.
2 ГПК, тъй като към деня на връчването на заповедта – 24.06.2019 г., длъжникът не е имал
обичайно местопребиваване на територията на Република България. Тази предпоставка не
би могла да бъде съобразена при издаване на заповедта от първоинстанционния съд, макар
според чл. 411, ал. 2, т. 5 от ГПК формално да е уредена като основание за отхвърляне на
заявлението.
Поради наличие на всички предпоставки, уредени в чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК
подаденото възражение срещу издадената от РС Айтос заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК следва да бъде прието. Доколкото заповедта е била издадена в нарушение на чл. 411,
ал. 2, т. 5 ГПК – срещу лице, което към момента на издаването й е имало постоянно
местопребиваване във Федерална ***, то същата, както и издаденият въз основа на нея
изпълнителен лист, следва служебно да бъдат обезсилени, като последица от приемане на
възражението – чл. 423, ал.3, изр. 4 ГПК.
С оглед изхода на спора и на осн. чл. 81, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК направените от
молителя разноски следва да се възложат върху ответната страна. Същият претендира и е
доказал извършени такива в общ размер на 485 лв., от които 400 лв. – адвокатско
възнаграждение, 25 лв. – държавна такса и 60 лв. за превод на документи следва да се
възложат върху ответната страна.
От ответната страна е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което въззивната инстанция намира за основателно. Настоящия казус не се
отлича с повишена правна сложност, поради което в полза на молителя следва да бъде
присъдена минималната стойност на адвокатското възнаграждение, която съгласно чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
се равнява на 300 лв.
Воден от гореизложеното, Окръжен съд Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
3
ПРИЕМА възражението на Х. К. Н. , ЕГН **********, от с. Д., общ. Р., ул. “Р.” № *,
срещу Заповед № 260/28.05.2019 г., издадена по ч.гр.д. № 515/2019 г. по описа на Районен
съд Айтос.
ОБЕЗСИЛВА на основание чл.423, ал.3, изр. 3, вр. чл.411, ал.2, т.5 от ГПК, Заповед
№ 260/28.05.2019г., издадена по ч. гр. д. № 515/2019г. по описа на Районен съд – Айтос,
както и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 11.07.2019г. в полза на
„ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1407, р-н Лозенец, ул. “Хенрик Ибсен” № 15, ет.6,
представлявано от Лилия Костадинова Димитрова – изпълнителен директор и
ПРЕКРАТЯВА производството по ч. гр. д. № 515/2019г. по описа на Районен съд – Айтос.
ОСЪЖДА на основание чл. 81, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК „ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
п.к. 1407, р-н Лозенец, ул. “Хенрик Ибсен” № 15, ет.6, представлявано от Лилия
Костадинова Димитрова – изпълнителен директор, да заплати на Х. К. Н. , ЕГН
**********, от с. Д., общ. Р., ул. “Р.” № *, сумата в размер на 385,00 /триста осемдесет и
пет/ лева – разноски пред Окръжен съд Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4