Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………../ 30.03.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и първи януари през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 11030 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 105546 от 30.04.2019 г., постановено по гр.д. № 16209/2017 г. на СРС, 155
състав, е отхвърлен предявият от В.И.С. против К.Д.Ш., иск за установяване, че В.И.С.
не дължи на К.Д.Ш. сумата от 6 000 лв.
за главница, за която сума е издаден изпълнителен лист на 14.10.2002 г.
на извънсъдебно изпълнително основание по гр.д. № 05972/2002 г. по описа на
СРС, 76 състав, поради погасяване на вземането по давност.
Това решение е
обжалвано в срок от ищцата В.И.С. чрез
пълномощник адв.И.И., с доводи за неправилност на решението поради нарушения на
материалния закон относно давността, нарушение на съдопроизводствените правила
при преценка на събраните по делото доказателства, и необоснованост. С
въззвната жалба се поддържат доводите и по исковата молба, че от образуване на
изп.дело на 23.10.2002 г. до спирането му на 08.07.2003 г. и след това от
възобновяването му на 28.01.2006 г./ когато е постановено определението на СРС
за отмяна на обезпечението, до първото изп.действие, годно да прекъсне
давността, са изтекли повече от 2 години, през които взискателят е бездействал,
и изп. дело се счита перемпирано, т.е. прекратено по силата на закона.
Възразява, че и последващото развитие на изп. дело сочи също на перемпция,
доколкото между последното плащане на 30.09.2011 г. по делото когато е още при
ДСИ, до следващото плащане на 20.11.2015 г., също са изтекли повече от 2 години
бездействие на взискателя, и всички извършвани действия след това са без правно
значение да прекъсват давността. Оспорва плащанията по изп.дело да са от нея и
така не я обвързвали, а и като частични не били признание на дълга нито
прекъсвали давността, защото не представляват признание, оспорва извода за
приложима 5 годишна давност , като счита в случая давността по запис на заповед е 3
години, и съгласно т.10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС счита вземането да е
погасено по давност. Моли въззивния съд да отмени решението и да уважи иска,
претендира и разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна-ответник К.Д.Ш. оспорва жалбата с
писмен отговор с доводите, че решението е правилно и при съобразяване на закона
и доказателствата по делото. Моли
жалбата да се остави без уважение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Ищцата твърди с исковата молба, и в последствие с уточнение към нея
по молба от 11.07.2017 г., че срещу нея бил издаден изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително
основание по гр.д. № 5972/2002 г. по описа на СРС, 76 състав, в полза на
ответника по настоящото производство, за
сумата от 6 000 лв. за главница по запис на заповед от 27.09.1999 г., ведно със
законната лихва, въз основа на който било образувано изп. д. № 4747/2002 г. по
описа на СИС при СРС, 4 отд., 2 уч. Твърди, че вземането е погасно по давност поради
непредприемане на изп. действия повече от 15 години от образуване на изп. дело. Твръди още, че производството по изпълнителното дело било
спряно на 08.07.2003г. и продължено
на 20.06.2007 г.,
като продължаването следвало да се счита от 26.01.2006 г., и са минали повече
от 2 год. от образуване на изп.дело в бездействие на взискателя, като дори и
след 30.0.2011 г. - когато последно е правено плащане по изп.дело, ако
плащанията се приемат за валидни изпълнителни действия, то пак е настъпила перемпция
преди следващото плащане на 20.11.2015 г. Твърди се, че вземането е погасено по давност поради изтичане на 3 годишната давност за запис на заповед.
Ответникът
оспорва иска с възражение, че вземанията не са били погасени
по давност, тъй като регулярно били извършвани изпълнителни действия в период
по-малък от 2 год., а възобновяване на изпълнението не е от 26.01.2006 г., а
след влизане в сила на определението на 03.05.2007 г. Моли иска да се отхвърли,
претендира разноски.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявениата с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото писмени доказателства, въз основа на които е приел, че ответникът Ш. е
титуляр на вземане от ищцата С.по издаден на 14.10.2002 г. изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание - запис на заповед по гр.д. № 05972/2002 г. по
описа на СРС, 76 състав за 6000 лв, както и че въз основа на издадения
изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 4747/2002 г. по описа на ДСИ, 4
отд., 2 уч., преобразувано под № 106/2013 г. по описа на ЧСИ И. Ч., с peг. №
783, действащ в района на СГС. Приел е, че подаването на молба за издаване на
изпълнителен лист представлява действие, което прекъсва давностния срок по
смисъла на чл. 116, б. ”в” от ЗЗД, и от уважаването на молбата и издаване на
изпълнителния лист на 14.10.2002 г. започва да тече нова давност. Следва да се
отбележи, че всяко от действията, предприети от кредитора за принудително
изпълнение прекъсва давността по силата на чл. 116, б. ”в” от ГПК, като от тази
дата до подаване молбата за образуване на изп.дело до държавния съдебен
изпълнител на 23.10.2002 г., не е изтекъл предвиденият в закона 5 годишен давностен
срок. Приел е още, че в хода на образуваното изп.дело от 24.10.2002 г. до
спиране на производството по делото - 08.04.2003 г., не са изтекли две години, като в посочения
период от време по делото са били направени искания от взискателя с посочване
на способ за принудително събиране на вземането, както и че след възобновяване
на производството по изпълнителното делото на 23.07.2007 г. взискателят е бил
активен и е правил искания по делото, свързани с посочване на способи за
принудително събиране на вземането, правени са плащания от длъжника по сметка
на ДСИ до месец октомври 2011 г., последното от които на 30.09.2011 г., и от
тази дата до преобразуване на делото през ЧСИ на 12.11.2012 г. не са изминали
две години, съобразно с изискването на чл. 330, ал. 1,6. ”д” от ГПК /отм./,
съответно с изискването на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, и по време на висящност
на изп.дело пред ЧСИ по искане на взискателя ЧСИ е предприемал съответните
действия по принудително събиране на дълга, между всяко от които искания не е
изтичал срок по-дълъг от две години. В заключение е приел, че вземането към ответницата-длъжник С.не е
погасено по давност по силата на закона и предявената искова претенция като
неоснователна следва да бъде отхвърлена.
Въззивният със не споделя изводите по обжалваното
решение, че приложимата погасителна давност на вземането е 5 години, че същата
се прекъсва с подаването на молба
за издаване на изпълнителен лист по смисъла на чл. 116, б. ”в” от ЗЗД, че от
издаване на изпълнителния лист на 14.10.2002 г. започва да тече нова давност, и
от тази дата до подаване на молбата до държавния съдебен изпълнител на
23.10.2002 г. за образуване на изп. дело не е изтекъл предвиденият в закона
петгодишен давностен срок.
Изложеното оплакване с въззивната жалба за давностния
срок- който се сочи от въззивницата-ответник да е три години, е основателно. Установява
се от събраните по делото писмени доказателства, вкл. и копие от из.дело, че вземането
на ответника Ш. срещу ищцата С.произтича от запис на заповед от 27.09.1999 г. с
падеж на 01.10.1999 г. Съгласно приложимите норми на чл. 531, ал. 1, вр. чл.
537 ТЗ, исковете по записа на заповед
срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. С оглед действалата
по ГПК от 1952 г. (отм.) към датата на искането за издаване на
изп. лист по записа на заповед през 2002 г., законодателна уредба за издаване на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, определението
на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила
на присъдено нещо. С определението на съда по чл. 242 ГПК (отм.) се разпорежда
издаване на изпълнителен лист на заявеното от молителя основание- в случая запис
на заповед, поради което характерът на задължението не се променя, и вземането
на кредитора произтича от несъдебното изпълнително основание. Искането на
длъжника за спиране по чл.250 ГПК (отм.) не е било уважено, също и искът чл.
254 ГПК (отм.) е бил отхвърлен. Няма данни по делото
съществуването на вземането да е било оспорвано по реда на чл. 252 ГПК (отм.). Правните последици на акта по чл. 242 ГПК
(отм.) не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес,
поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с
давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение / в този смисъл и Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 943/2009 г., I т. о. и Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
1812/2015 г. ІV г.о. /. Ето защо, вземането срещу издателя на запис на заповед
се погасява с изтичането на 3-годишна давност и в случая, когато кредиторът се
е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 вр. чл. 237, б. „е“ ГПК
(отм.), а не както неправилно е приел първоинстанционният съд, че срокът на
давността за вземането е 5-годишен, както и неправилно е приел, че подаването
на молба за издаване на изпълнителен лист представлява действие, което прекъсва
давностния срок по смисъла на чл. 116, б. ”в” от ЗЗД , и от уважаването на
молбата и издаване на изпълнителния лист на 14.10.2002 г. започва да тече нова
давност. Съгласно т. 14 от ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
не представлява действие, прекъсващо давността, молбата на настоящия ответник
кредитора Ш. до СРС от 2002 г. за
снабдяване с изпълнителен лист въз основа на несъдебното изпълнително основание
- записа на заповед от 27.09.1999 г. Като действие с ефект да прекъсне
3-годишния давностен срок на вземането по записа на заповед следва да се зачете
молбата за образуване на изпълнително
дело от 23.10.2002 г., ако в същата взискателят е посочил изпълнителен способ
за събиране на вземането си. В случая обаче, с молбата от 23.10.2002 г. е
поискал взискателя само налагане на паспортно ограничение на длъжника, което
искане не може да прекъсне давността, защото не е от кръга на искания за
конкретен изпълнителен способ, и до спиране на изп. дело на 08.07.2003 г. по определение за
обезпечение от 23.06.2003 г., е изтекла 3- годишната погасителна давност на
вземането по записа на заповед, считано от падежа 1.10.1991 г., като този
3-годишен давностен срок е изтекъл и към датата на подаване на молбата за
образуване на изп.дело на 23.10.2002 г. Налице е неправилно приложение на
императивна материално правна норма относно давностния срок- чл.531 от ТЗ, и
неговото прекъсване по чл.116, б.“в“ и чл.117 от ЗЗД, чието правилно приложение
и без оплакване на страна по спора, съдът е длъжен служебно да провери, а в
случая и има оплакване относно продължителността на давностния срок за вземане
по запис на заповед. Други оплаквания по въззивната жалба за перемиране на
изпълнението от 23.06.2006 г. са неоснователни, доколкото спирането на изп. дело
поради обезпечение на иск, е валидно до датата на влизане в сила на
определението по чл.321 от ГПК /отм./ на 03.05.2007 г. , и от тази дата до
молбата на взискателя от 07.08.2007 г. за налагане на възбрана върху недвижим
имот на длъжника, която молба прекъсва давността, не са изминали 2 години за
настъпване перемиране на изпълнението по чл.330, ал.1, б.“д“ от ГПК/отм./,
аналогично чл.433, ал.1, т.8 от ГПК от 2007 г. След 07.08.2007 г. са извършвани
изп. действия годни да прекъсват срока по чл.433, ал.1, .8 от ГПК –плащания до
30.09.2011 г., по отношение на които ищцата не е навела възражение с исковата
молба да не са извършвани от нея или с нейно съгласие-направените подобен довод
е наведен за първи път с въззивната жалба и не следва да се обсъжда като
преклудиран, при което . За времето от
образуване на изп. дело до спирането му на 08.07.2003 г. и след отмяна на
спирането с определение на СРС в сила от 03.05.2007 г. до 07.08.2007 г. също не
се събират общо повече от 2 години, при приспадане на периода на спиране на
изп. дело, през който има забрана за извършване на изп. действия и
бездействието на взискателя в периода на спиране се счита за извинително, тъй
като не зависи от неговата воля
спирането на изпълнението.
Основателно е
оплакването по въззивната жалба за перемиране на изпълнението поради
неизвършване на изп. действия от 30.09.211 г. до 20.11.2015 г. , т.е. повече от
2 години. След плащането на 30.09.2011 г., следващи изп. действия не са били
извършвани до молба на взискателя от 28.11.2014 г., с която е поискал от ЧСИ Ч.,
ако няма доброволно изпълнение, ще иска разпродажба на имущество на длъжника, т.е за период повече от 2 години.
Така е настъпило законово основание за прекратяване на изпълнението на
30.09.2013 г., и последващите изпълнителни действия, извършвани по него, нямат
правно значение за прекъсване на давността, като новата 3 год. давност по
чл.531 от ТЗ тече от 30.09.2011 г. и изтича на 30.09.2014 г., преди подаване на
настоящата искова молба по чл.439 от ГПК. Това сочи на друго, самостоятелно основание, установено по
делото и твърдяно от ищцата с исковата молба и допълнението към нея от 11.07.2017
г., за погасяване по давност на вземането по записа на заповед, считано от
30.09.2011 г., за остатъка от дълга 4793,63 лв. към тази дата, според
удостоверение от ЧСИ Ч. от 30.05.2017 г. за размера на дълга към преобразуване
на делото при ЧСИ, ако и да се приеме, че давността не е била изтекла при образуване на изп. дело или след това и
до 30.09.2011 . Като за платения размер на дълга за разликата над 4793,63 лв.
до 6000 лв. възражението за погасяване по давност е неоснователно, тъй като
правените от длъжника частични плащания са в периоди по-малки от 2 години, и
доколкото са правени частични плащания по изп. дело, длъжникът знае целия
размер на дълга по изпълнителния лист, всяко частично плащане прекъсва
давността и за останалия размер на непратеното задължение по изп. лист
Този извод за частично погасяване по давност на
дълга след 30.09.2011 г. обаче не е решаващ за въззивния съд, доколкото съдът
прие, че цялото вземане е погасено по давност към подаване на молбата за
образуване на изпълн. дело.
Предвид всичко
изложено, незаконосъобразен се явява крайният извод на първоинстанционния съд,
че е неоснователен установителният иск за недължимост на сумата, предмет на
изпълнителен лист от 12.07.2007 г., издаден въз основа на несъдебно
изпълнително основание по чл. 237 б. „е“ ГПК (отм.) по ч.гр. д. № 280/2007 г.
на РС - Б. С., поради изтекла погасителна давност.
Поради несъвпадане
изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да се отмени и постанови
друго, с което искът да се уважи.
По разноските: Като
последица от изхода на спора, следва да се определят от въззивния съд и
разноските. На основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът следва да заплати на
СРС дължимата държавна такса по исковата молба в размер на 240 лв.
За въззивната
инстанция съгласно представения списък по чл.80 от ГПК от адв.И., се търси само
възнаграждение за адвокат И. за оказана от него безплатна правна помощ на
въззивницата-ищец в размер на 500лв. Този размер от 500 лв. следва да се
заплати на адв.И. от ответника, като се съобрази, че същият не надвишава
минималния размер на адв. възнагарждение по чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, вр. чл.38, ал.2
от ЗАдв, и съдът не може да присъди по-голям от поискания размер от адвоката.
Предвид изложеното,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 105546 от 30.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 16209/2017 г. на СРС, 155 състав, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК,
от В.И.С., е ЕГН **********,***, против К.Д.Ш.,
е ЕГН **********,***, че В.И.С. не дължи на К.Д.Ш. сумата от 6 000 лв. /шест
хиляди лева/ за главница, за която сума е издаден изпълнителен лист на
14.10.2002 г. на извънсъдебно изпълнително основание по гр.д. № 05972/2002 г.
по описа на СРС, 76 състав, поради погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА К.Д.Ш., е ЕГН **********,***, да
заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 от ГПК,
сумата 240 лв. за държавна такса по
исковата молба.
ОСЪЖДА К.Д.Ш., е ЕГН **********,***, да
заплати на адвокат И. К. И. **********
служ. Адрес ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ЗАдвокатурата,
сумата 500 лв. за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от съобщаването му
на страните с връчване на препис, и при
условията на чл.280, ал.1 и/или ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.