Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 02.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на десети ноември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева
разгледа гр.д. № 7151 по описа за
2019г. на съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на В.Д.Н. с
предявен против Върховен касационен съд на Република България осъдителен иск с
правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.4, §3 ДЕС за сумата
50 000лв.-обезщетение за неимуществени вреди от разпореждане № 106/07.06.2017г.
на съдия при ВКС, с което е отказано възобновяване на производството по НОХД №
1987/2014г. по описа на Окръжен съд-Варна, ведно със законната лихва от
07.06.2017г. до изплащането.
Твърденията са, че с посоченото разпореждане е отказано
възобновяване на воденото против ищеца наказателно дело в Окръжен съд-Варна без
да има право на това, при допуснато съществено процесуално нарушение без да
събере относимите факти и без да посочи правно
основание за отказа. Счита, че това поведение на съдията е противоправно
и в нарушение правото на Европейския съюз, в резултат на което претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в депресия, недоспиване и психически стрес.
Ответникът оспорва иска с доводи относно неговата
процесуална недопустимост поради това, че ВКС не е надлежен ответник, не е
налице нито една от хипотезите на ЗОДОВ за търсене отговорност на държавата за
причинени вреди, както и доводи за неоснователност поради липса на причинна
връзка между заявените за претърпени неимуществени вреди и постановения съдебен
акт, в тази част прекомерност на претендираното
обезщетение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени
доказателствата, намира следното:
Въпросът относно компетентния съд
и приложимия процесуален ред за разглеждане на искове срещу държавата по чл.4,
§3 ДЕС за вреди от нарушение правото на ЕС е разрешен с чл.2в от ЗОДОВ със ЗИД
на ЗОДОВ, обн.ДВ бр.94/ 29.11.2019г., но съобразно §6
е приложим за исковите молби подадени след влизането му в сила. По отношение
заварените производства, каквото е настоящото /исковата молба подадена на
31.05.2019г./, е формирана съдебна практика, според която тези спорове са
подсъдни на гражданските съдилища и подлежат на разглеждане по общия исков ред по
чл.49 ЗЗД.
С определение от 26.11.2019г. по
ч.гр.д.№ 5347/2019г. на САС е отменено постановеното по настоящото дело определение
от 12.05.2020г., с което производството прекратено поради недопустимост на
предявения иск. Въззивният съд е развил съображения,
че на основание чл.5, ал.4 КРБ общностното право и
международните нормативни актове, по които Република България е страна,
подлежат на директно прилагане и имат приоритет пред вътрешно-правните норми,
които им противоречат. На основание чл.4, §3 ДЕС, когато държавата-членка не е
изпълнила ангажимента си да вземе всички общи и специални мерки за гарантиране
изпълнението на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, тя е задължена да
предприеме необходимото да преустанови неизпълнението и да поправи последиците
от това неизпълнение, включително да обезщети вредите, настъпили вследствие на
това неизпълнение. С решение от 30.09.2003г. по делото Кьоблер
/С-224/2001г./ СЕС постановява, че държавата носи отговорност за вреди и от
съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС. Поради това противоречието на
съдебни актове с подлежащите на директно прилагане общностни
и международни актове може да бъде релевирано по пътя
на исковото производство за ангажиране деликтната
отговорност на съответния съд, чийто окончателен съдебен акт, постановен от
състав на този съд, не е съобразен с тях. Оттук е направен извод, че в случая
ВКС е пасивно легитимиран ответник.
Определението
на САС на основание чл.278, ал.3 ГПК е задължително за настоящия съд, поради
което следва да се приеме процесуална допустимост на иска, както и
предявяването му срещу надлежен ответник. Във връзка с последното, независимо
от неприложимост в случая на ЗОДОВ, в съдебната практика се приема, че държавата
може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение на
вреди по чл.49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за
вредите от поведението на изпълнителя при или по повод възложената работа.
Разпоредбата
на чл.4, §3 ДЕС регламентира по общ начин принципа за отговорност на държавата
за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушения на общностното право, като присъщ на системата на договора,
както и установява нейното задължение да поправи тези вреди. В нормативните
актове на ЕС няма позитивна правна уредба относно материалните предпоставки,
при наличието на които се поражда отговорността на държавата. Те са изведени от
съдебната практика на СЕС и обхващат кумулативно 1. нарушение на норма от
правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти; 2. нарушението да е достатъчно съществено и 3. причинно-следствена
връзка между нарушението и причинените вреди.
Ищецът претендира обезщетение за
неимуществени вреди с твърдението за нарушение правото на Европейския съюз като се
е позовал на множество норми от ДФЕС, ДЕС, Хартата на основните права на ЕС и
ЕКЗПЧ. В значителната си част изброените разпоредби нямат връзка и са неотносими към заявените фактически обстоятелства, а те са
определящи за конкретното нарушение и въз основа на това преценката дали е
осъществен фактическия състав за отговорност по чл.4, §3 ДЕС вр. чл.49 ЗЗД.
Според заявеното в исковата молба и уточняващата молба от
25.09.2019г. вредите са пряка последица от постановеното от съдия при ВКС
разпореждане за отказ да се възобнови приключило спрямо ищеца наказателно дело,
което навежда на нарушение правото на ЕС досежно
ефективните правни средства за защита по чл.13 ЕКЗПЧ. Хартата на ЕС за
основните права съдържа уредба, съотвестваща на
уредбата на правата гарантирани от ЕКЗПЧ, като техния смисъл и обхват е
идентичен с този в конвенцията и държавите-членки са обвързани от нея по същия
начин както нормите на общността, т.е. нарушение на правата по ЕКЗПЧ съставлява
и нарушение на правото на ЕС.
По делото не е спорно осъждането на ищеца с присъда №
40/21.11.2005г. по НОХД № 1987/2004г. по описа на Окръжен съд-Варна за тежко
престъпление от общ характер и наложено наказание доживотен затвор. С решение №
64/18.04.2006г. постановено по ВНОХД № 91/2006г. по описа на Апелативен
съд-Варна присъдата е потвърдена. По касационна жалба от ищеца с Решение №
1146/22.07.2007г. по н.д.№ 653/2006г. на ВКС, II н.о., решението на апелативния съд е оставено в сила. При изчерпване на инстанционния контрол присъдата на ВОС е влязла в сила.
Десет години по-късно на 06.06.2017г.
ищецът подал молба /вх.№ 5515/ до ВКС с искане за възобновяване на
производството по НОХД № 1987/2004г. на ВОС. С разпореждане № 106/07.06.2017г. на
съдия К.К.-Председател на I н.о. във ВКС е отказано образуването на производство за възобновяване. За
да постанови този резултат съдията е приел искането за недопустимо. Посочил, че
съгласно чл.422, ал.1, т.5 НПК искане за възобновяване на наказателно дело може
да бъде направено от осъдено лице за престъпление от общ характер по присъди,
решения и определения, непроверени по касационен ред, когато са допуснати
съществени нарушения по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК. Недопустимо е влязло в законна
сила решение за проверка по реда на редовния триинстанционен
контрол от ВКС, същото да бъде ревизирано по реда на Глава 33 от НПК. С още по-голямо
основание е и обстоятелството, че осъденият В.Н. е бил инициатор за образуване
на касационното производство. Изключение от горното правило са производствата
по реда на чл.354, ал.2, т.2 и ал.5 НПК, като в настоящия случай не е налице
никоя от посочените хипотези.
Според чл.13 от ЕКЗПЧ /озаглавен „Право на ефективно
средство за защита“/ всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция,
са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната
защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от
лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Това право
е пряко свързано с правото на свобода и сигурност по чл.5 и правото на
справедлив съдебен процес по чл.6, които гарантират спазването на прогласените
основни права и свободи на лицата, спрямо които е предприето наказателно
преследване.
Разпоредбата на чл.4, §2 от Протокол № 7 към конвенцията регламентира възможността за възобновяване на процеса
съгласно закона и наказателната процедура на съответната държава, ако има
свидетелства за нови факти или новооткрити обстоятелства или за съществен порок
на предидущия процес, които са повлияли на неговия
ход.
Възобновяването на наказателни дела е извънреден
способ за проверка на влезли в сила присъди, решения и определения, чиято национална правна уредба се съдържа в Глава 33 от НПК. По същината си е предвидено за лицата средство за защита
по чл.13 ЕКЗПЧ при приключил съдебен процес, а основанията изчерпателно изброени в чл.422, ал.1, т.1-6 НПК. Регламентираните основания съответстват на
чл.4, §2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ и само при наличието на някое от тях наказателното производство
може да бъде
възобновено.
Ищецът не е посочил
на кое от основанията е упражнил правото да поиска възобновяване на делото, но
от съдържанието на разпореждането на съдията от ВКС става ясно, че то е по
чл.422, ал.1, т.5 НПК. Преценката за наличие законовите предпоставки за
възобновяване на наказателното дело принадлежи по силата на чл.424, ал.2 НПК
единствено на ВКС /извън случаите по чл.424, ал.1 НПК/, поради което настоящият съд няма
правомощие да се произнесе по законосъобразността на съдебния акт. На преценка
подлежи само дали с постановяването му е нарушена норма от правото на ЕС и от
това са произтекли вреди.
В посоченото по-горе решение по делото
Кьоблер /С-224/2001г./ СЕС е постановил, че принципът
на отговорност на държавите-членки със задължение да обезщетят вредата, причинена
на индивидите от нарушения на правото на Общността, за които те отговарят, се
прилага, когато предполагаемото нарушение произтича от решение на юрисдикция,
която отсъжда като последна инстанция, когато нарушената норма на правото на
Общността е предназначена да предостави права на индивидите, нарушението е
достатъчно сериозно и е налице пряка причинна връзка между това нарушение и
понесената загуба или вреда от увредените страни. За да се определи дали
нарушението е достатъчно сериозно, когато разглежданото нарушение произтича от
такова решение, компетентният национален съд, като вземе предвид специфичното
естество на съдебната функция, трябва да определи дали това нарушение е
очевидно. Пак там е посочено, че държавната отговорност за нарушение на правото
на Общността от решение на национална
юрисдикция, която отсъжда на последна инстанция, може да се понесе само в
изключителен случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото право и във
всеки случай нарушението е достатъчно сериозно, когато засегнатото решение е
направено при очевидно нарушение практиката на съда по съответния въпрос.
В случая отказът на съдията от
ВКС да образува производство по искането на ищеца за възобновяване на
наказателното дело, чийто акт не подлежи на обжалване, не е в нарушение на правна норма от правото на
ЕС, респ. на чл.13 ЕКЗПЧ и чл.4, §2 от Протокол № 7 към нея, още по-малко в
очевидно и в този смисъл сериозно нарушение на приложимото право или практиката
на съда. Разпоредбата на чл.4, §2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ визира по общ начин
обстоятелствата, които могат да послужат за възобновяване на приключил съдебен
процес, но конкретните условия и предпоставки са предоставени на дискрецията на съответната държава и те са ясно, точно и
изчерпателно регламентирани в чл.422 НПК. Съдът дължи разглеждане и произнасяне
не по всяко искане, а само по това, което попада в обхвата на чл.422 НПК.
Безцелно е провеждането на съдебно производство по искане за възобновяване на
различно от предвидените в закона основания. Затова в правомощията на
компетентната юрисдикция е да осъществи предварителна проверка за допустимост и
формална редовност на подадената молба /чл.40 ПАВКС/ и в случай на обоснован
отказ не може да се квалифицира като „съдебен произвол“ или отказ от правосъдие
в противоречие с правото на ЕС, нито води до нарушаване на оправдани правни
очаквания на ищеца.
По изложените съображения
предявения иск се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК ищецът следва да
заплати на ответника разноски по делото от 100лв. за юрисконсултстко
възнаграждение.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от В.Д.Н., ЕГН **********, с адрес Централен Софийски затвор, гр.София, бул.********килия,
против Върховен касационен съд на
Република България осъдителен иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.4, §3 ДЕС за сумата 50 000лв.-обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 07.06.2017г. до изплащането.
ОСЪЖДА В.Д.Н.,
ЕГН **********, да заплати на Върховен касационен съд на Република България,
разноски по делото на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8
ГПК от 100лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: