№ 684
гр. София, 09.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20211001000596 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.
С въззивна жалба „Инвестбанк“ АД обжалва решение № 260 350 от 18.01.2021 г.,
постановено по т.д .№ 1 708/14 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение,
16 състав, в частта, в която е осъден да заплати на „Инженерконсулт“ ООД (н), на основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 4 000 лв., представляваща заплатена без основание сума в периода
21.12.2007 г. – 31.01.2014 г. за наказателни лихви и такси по договор за банков кредит № 1064-
07 от 21.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба –
31.01.2014 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо в обжалваната част, като
постановено по искова молба, нередовностите по която не са отстранени. В тази връзка
твърди, че съдът е указал на ищеца да уточни периода за който твърди, че лихвата е
недължима, като същият с молба е направил незначителни изменения на исковата молба, които
по същество не изпълняват дадените указания. Твърди, че решението в обжалваната част е
постановено при недопустимо изменение на иска. Твърди, че в шестото по ред заседание съдът
е дал указания да се уточни исковата молба. Твърди, че съобразно константната практика на
ВКС обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на
полученото без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и
да заяви, че даденото е без основание. С оглед на това твърди, че съдът е дал неправилни
указания на ищеца да посочи причината на паричния превод, основанието на което е извършен
превода, като мотивира фактическите си твърдения, че сумата подлежи на връщане. Твърди, че
в нарушение на състезателното начало първоинстанционния съд даде указания на ищеца
относно защитната му позиция (да конкретизира текстовете от договора и допълнителните
споразумения, без същият да е твърдял, че има нарушения на допълнителните споразумения),
както и че е дал възможност на ищеца да заяви нови твърдения след изтичането на
преклузивния срок по чл.214 от ГПК, при отсъствие на предпоставките на чл.147 от ГПК. В
тази връзка твърди, че едва в петото по ред заседание ищецът е заявил нови основания по две
от допълнителните споразумения. Твърди, че ищецът има право да репликира, но репликата
1
следва да бъде заявена в допълнителната искова молба или в първото по делото заседание.
Твърди, че в нарушение на диспозитивното начало съдът е изискал и допуснал уточнения
относно наказателната лихва, като ги е формулирал по начин, които не е използван в исковата
молба. Твърди, че въз основа на дадените указания ищецът е депозирал молба от 12.12.2016 г.,
която не представлява уточнение или конкретизация нито на исковата, нито на уточнителната
молба, с която се въвеждат съвсем нови обстоятелства, извън всякакви преклузивни срокове,
при отсъствие на предпоставките на чл.147 от ГПК. В нея се посочват допълнителните
споразумения, като от тях се твърдят нови правопораждащи факти, които не са въведени в
исковата молба по отношение на размера на капитализираната наказателна лихва, изменен е
исковия период, като в молбата е посочен вече период от 01.01.2010 г. до 30.11.2010 г. В тази
връзка твърди, че въвеждането на нови факти безспорно представлява изменение на
основанието на иска.
Твърди, че ако съдът не възприеме тези твърдения за основателни, а атакуваното
решение за допустимо в тази част, то същото е незаконосъобразно. Твърди, че за да приеме
основателност на иска съдът е възприел, че допълнителното споразумение от 01.03.2010 г. е
влязло в сила, считано от 01.01.2010 г. Оспорва изводите на съда по отношение на липсата на
изтекла погасителна давност от датите на твърдените плащания до датата на първоначалната
искова молба, като не е съобразил, че изменението на основанието на иска е направено едва на
12.12.2016 г. Оспорва и изводите на съда, че при изменението на иска ответникът няма право
да се защити, като направи възражение за прихващане. Твърди, че допълнителното
споразумение не преурежда отношенията между страните по кредита от 01.01., нито заличава
последиците на забавата. Извършеното със споразумението продължаване на срока за
изплащането на главницата има действие занапред, като самото споразумение не предвижда
забрана за начисляване и удържане на наказателни лихви. В тази връзка твърди, че не е имало
обща воля на страните да не дължат наказателни лихви от 01.01.2010 г., както и че в същото не
е предвиден срок за заплащане на сумата по §.10, което е условие за настъпването на
продължаване на срока. В тази връзка твърди, че ако се възприеме това, то от 01.03.2010 г. до
настъпването на бъдещо несигурно събитие банката ще начислява и събира наказателни лихви,
а след плащането на сумата от кредитополучателя, то следва да върне събраните суми за лихви.
Прави тълкуване на разпоредбата на §.1 от споразумението, от които се установява, че е
изключено обратното действие, поради което отделните разпоредби имат различни моменти на
действие. Твърди, че дори да се приеме, че сумата от 2 170 000 евро е станала редовна главница
и върху нея не се дължат наказателни лихви, то от заключението на експертизата се
установява, че главницата е в размер на 2 669 791.80 евро, поради което за разликата отново се
дължат наказателни лихви. Твърди, че от заключението се установява, че размерът на тези
лихви е 8 310.15 евро, които не се оспорва от ищеца. Оспорва и изводите на съда по отношение
на недължимоста на начислени такси, като твърди, че ищецът е внесъл начислената такса за
управление на 12.04.2010 г., като съдът не е отчел правното значение на това действие като
признание на дължимоста на такава сума. Твърди, че дори платените суми да се отнесат към
плащане по главницата то от допълнителното споразумение от 2012 г., страните са се
съгласили, че няма недължимо платени суми, а само са уточнили периода на капитализация.
Твърди, че съдът не е разгледал направеното възражение за прихващане, ако се установи, че са
налице недължимо платени такси и наказателни лихви. Моли съда да постанови решение, с
което да обезсили атакуваното като недопустимо, а ако приеме същото за допустимо да го
отмени като незаконосъобразно, като отхвърли предявените искове като неоснователни,
евентуално като погасени по давност или евентуални като погасени чрез прихващане.
Претендира разноски в производството.
Ответника по въззивната жалба „Инженерконсулт“ ООД (н) редовно уведомен не
взима становище по жалбата.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
2
Не се спори между страните, а се установява и от решение № 260 350 от
18.01.2021 г., постановено по т.д .№ 1 708/14 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 16 състав, че съдът е осъдил Инвестбанк“ АД (правоприемник на
първоначалния ответник „Търговска банка „Виктория““ ЕАД, с предходно наименование
„Креди Агрикол България“ ЕАД) да заплати на „Инженерконсулт“ ООД (в
несъстоятелност), на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, сумата 4 000 лева, представляваща
заплатена без основание сума в периода 21.12.2007 г. - 31.01.2014 г. за наказателни лихви и
такси по договор за банков кредит №1064-07 от 21.12.2007 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозирането на исковата молба - 31.01.2014 г. до окончателното
плащане, отхвърлил е предявеният от „Инженерконсулт“ ООД (в несъстоятелност) срещу
„Инвестбанк“ АД, осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 26 000 лева,
представляваща заплатена без основание сума в периода 21.12.2007 г. - 31.01.2014 г. за
възнаградителни лихви по договор за банков кредит №1064-07 от 21.12.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата молба - 31.01.2014 г. до
окончателното плащане и е осъдил „Инженерконсулт“ ООД (в несъстоятелност) да заплати
на „Инвестбанк“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съдебни разноски за настоящото
производство в общ размер на 1 885.87 лв.
Не се спори между страните, а се установява и от приложените писмени
доказателства, че между същите е сключен договор за банков кредит № 1064-07 от
21.12.2007 г., по силата на който „ТБ „Виктория“ ЕАД (с предходни наименования „Креди
Агрикол България“ ЕАД и „Емпорики Банк - България“ ЕАД), в качеството си на
кредитодател е предоставило на „Инженерконсулт“ ООД, като кредитополучател
инвестиционен кредит в размер на 4 200 000 евро. Видно от разпоредбата на чл. 4 от
договора крайният срок за издължаване на всички дължими суми е 20.12.2008 г., което
следва да се извърши чрез еднократно плащане. Не се спори, а се установява и от
сключеният договор, че страните са постигнали съгласие кредитополучателят да заплаща
годишна лихва в размер на тримесечния Юрибор плюс надбавка от 3%, платима
ежемесечно, с падеж 25-то число (чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от договора). Уговорен е и начина на
изчисляване на лихвата - на база година от 360 дни и месец от 30 дни и с оглед нивата на
тримесечния Юрибор за първия ден от всеки тримесечен период (лихвен период), като
първият лихвен период тече от датата на първото усвояване (чл. 6, ал. 2). Не се спори, а се
установява и от доказателствата по делото, че в чл. 6, ал. 4 от договора, същите са
постигнали съгласие при неспазване на сроковете за погасяване на главницата,
просроченият дълг се олихвява с наказателна лихва в размер на 9 % в добавка към лихвения
процент, определен по реда на чл. 6, ал. 1 от договора. Не се спори, а се установява и от
приложените към отговора на исковата молба шест допълнителни споразумения към
договора за банков кредит, сключени между страните по делото на 20.01.2009 г., 27.02.2009
г., 18.08.2009 г., 01.03.2010 г., 01.12.2010 г. и 26.03.2012 г., че страните са предоговаряли
продължаване на срока за ползване на кредита и погасяването на дълга по него. В
споразумение №1 от 20.01.2009 г., влязло в сила на 19.12.2008 г., е уговорено увеличение на
лихвения процент за дължимата годишна лихва, като кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на тримесечния Юрибор (но не по-малко от 3,5 %) плюс надбавка
от 4,5 пункта.
Не се спори, а се установява и от §2 от Допълнително споразумение № 4 от
01.03.2010 г. лихвата е променена на тримесечния Юрибор плюс надбавка от 4,5 пункта, но
не по-малко от 8,00 %, като съгласно §1, след изплащане на сумата по §10 срокът за
погасяване на остатъка от главницата по кредита в размер на 2 170 000 евро се продължава
до 15.12.2010 г., като плащането се извършва на две вноски - първата в размер на 1 000 000
евро, заедно с дължимата лихва, платима на 30.11.2010 г., а втората вноска от 1 170 000
евро, заедно с дължимата лихва, платима на 15.12.2010 г. Страните са постигнали съгласие,
през периода на действие на споразумението се дължи заплащането на 25-то число на
3
месеца дължимата договорна лихва и всички дължими такси и разноски във връзка с
отпуснатия кредит (§3). Договорено е условие (§10), че споразумението влиза в сила при
условие че бъде погасена част от кредита - главница в размер на 187 428.44 евро, заедно с
начислените върху нея лихви, като при изпълнението на това условие, ще се счита, че
споразумението влиза в сила от дата 01.01.2010 г. (§11).
Не се спори, а се установява и от съдържанието на § 1, ал. 1 от допълнително
споразумение № 6 от 26.03.2012 г., че страните са уговорили натрупаните до датата на
сключването му договорни възнаградителни лихви и неустойки в общ размер на 105 947.53
евро да бъдат капитализирани към остатьчната главница към кредита, последната в размер
на 2 275 947.53 евро. Уговорено е продължаване на срока за погасяване на същата до
25.03.2017 г. на вноски, платими по погасителен план, посочен в §3, ал. 1 от
споразумението. Не се спори, а се установява и от доказателствата, че за новия срок за
ползване и погасяване на кредита на кредитополучателя е разрешен гратисен период по
отношение плащането на главницата, считано от 25.03.2012 г. до 24.12.2012 г., през който
се задължава да плаща ежемесечно на 25-то число дължимата договорна лихва. Условие за
влизане в сила на споразумението кумулативно наличие на две предпоставки - издаване от
кредитополучателя на нов запис на заповед и сключване на договори за поръчителство с Т.
Й. С. и В. Д. С. за целия размер на остатъчния дълг по кредита.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че в о.с.з. на
09.02.2015 г. съдът е отделил за безспорно между страните обстоятелства, че са сключени
горепосочените два договора за поръчителство и е издаден 1 бр. запис на заповед.
От допуснатите и изслушани в съдебно заседание пет съдебно-счетоводни
експертизи (от 30.01.2015 г. (л. 236 - 240), от 27.05.2016 г. (л. 289 - 311), от 18.11.2016 г. (л.
335 - 343), от 01.06.2018 г. (л. 395 -434) и тройна от 06.03.2020 г. (л. 516 - 564) се установява,
че размерът на усвоената част от кредита е в размер на 4 170 970.95 евро. В отговора на
втора задача, тройната ССЕ (л. 523 - 524), вещите лица след проверка на данните от
счетоводството на ответника и в счетоводството на ищеца, твърдят, че изчислената и
заплатена наказателна лихва за периода 01.01.2010 г. – 11.04.2010 г. е в размер на 8310,15
евро (равностойността на 16 253,24 лв.).
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените
от ищеца уточнения същият е предявил обективно съединени, при условията на
кумулативното обективно съединяване искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от
ЗЗД.
С атакуваното решение № 260 350 от 18.01.2021 г., постановено по т.д .№
1 708/14 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 16 състав, че съдът е
осъдил Инвестбанк“ АД (правоприемник на първоначалния ответник „Търговска банка
„Виктория““ ЕАД, с предходно наименование „Креди Агрикол България“ ЕАД) да заплати
на „Инженерконсулт“ ООД (в несъстоятелност), на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД, сумата 4 000
лева, представляваща заплатена без основание сума в периода 21.12.2007 г. - 31.01.2014 г. за
наказателни лихви и такси по договор за банков кредит №1064-07 от 21.12.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата молба - 31.01.2014 г. до
окончателното плащане, отхвърлил е предявеният от „Инженерконсулт“ ООД (в
несъстоятелност) срещу „Инвестбанк“ АД, осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за
сумата от 26 000 лева, представляваща заплатена без основание сума в периода 21.12.2007 г.
- 31.01.2014 г. за възнаградителни лихви по договор за банков кредит №1064-07 от
21.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата
молба - 31.01.2014 г. до окончателното плащане и е осъдил „Инженерконсулт“ ООД (в
4
несъстоятелност) да заплати на „Инвестбанк“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съдебни
разноски за настоящото производство в общ размер на 1 885.87 лв.
Видно от съдържанието на подадената въззивна жалба, решението е атакувано
в частта в която „Инвестбанк“ АД е осъдена да заплати на „Инженерконсулт“ ООД (н), на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 4 000 лв., представляваща заплатена без основание
сума в периода 21.12.2007 г. – 31.01.2014 г. за наказателни лихви и такси по договор за
банков кредит № 1064-07 от 21.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
исковата молба – 31.01.2014 г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските,
поради което в останалата част, в която съдът е отхвърлил предявеният от
„Инженерконсулт“ ООД (в несъстоятелност) срещу „Инвестбанк“ АД, осъдителен иск по чл.
55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 26 000 лева, представляваща заплатена без основание сума
в периода 21.12.2007 г. - 31.01.2014 г. за възнаградителни лихви по договор за банков кредит
№1064-07 от 21.12.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозирането на
исковата молба - 31.01.2014 г. до окончателното плащане е влязло в сила.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба от
ищеца:
По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е
процесуално допустима, като подадена от легитимирани лица, в установените срокове и
срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт. В нея са наведени доводи за
недопустимост на атакуваното решение, като се твърди, че съдът се е произнесъл по
недопустимо предявен иск, с оглед направените извън преклузивните срокове нови
твърдения и изменение на предявеният иск. Инвокират се доводи, че същото е недопустимо
и предвид нарушаване на принципите на състезателното начало и с твърдените нови факти
се изменя основанието на предявеният иск. Така наведените твърдения за недопустимост на
атакуваното решение, съдът в настоящия си състав намира за неоснователни по следните
съображения:
Основанията за недопустимост на съдебното решение са подробно изброени в
т. 9 на ППВС № 1/85 г. В цитираната задължителна за съдилищата практика са очертани
хипотезите, при които решението е недопустимо, поради липса на право на иск,
ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска, липса на искане за възобновяване
на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск. В същата точка са
разяснени и правомощията на втората инстанция, която ако констара недопустимост на
атакуваното решение трябва да го обезсили и да прекрати производството, а в случаите на
недопустимост, поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора,
второинстанционният съд, следва да се изпрати делото за разглеждане на компетентния
орган или съд. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, или е
разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, решението е недопустимо и
втората инстанция, като го обезсили, изпраща делото на първоинстанционния съд, за да
разгледа предявения иск. Видно от изложеното във въззивната жалба се твърди
недопустимост на атакуваното решение поради ненадлежното упражняване на правото на
иск, резултат от незаконосъобразно изменение на предявеният иск, след изтичането на
преклузивните срокове, което е извършено при констатирани нередовности на исковата
молба от първоинстанционния съд и дадени указания за отстраняването им.
5
Исковата молба представлява изявление на ищеца, отправено до съда, с което
той претендира защита на нарушеното си материално право. Основните изискания за
съдържанието на исковата молба са уредени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. Тъй като
същата документира изявление на ищеца то съгласно чл. 127, ал. 1, т. 6 от ГПК тя трябва да
съдържа негов подпис.
Уредените в чл. 127, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 от ГПК елементи на исковата молба са
от съществено значение, тъй като въз основа на тях се индивидуализира спорното между
страните материално право и се определя предмета на делото. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от
ГПК исковата молба трябва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава
искът (основанието на иска). Това основание представляват фактите, с които ищецът
свързва възникването и осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято
защита търси в исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения. Не са
установени конкретни изисквания за начина на изложение на тези факти, но същото трябва
да е разбираемо, като съдържащите се в него фактически твърдения трябва да са ясни, пълни
и логически свързани, така че съдът да може да определи ясно каква е фактическата
обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава
претенцията си. При излагането на фактите ищецът не е длъжен да дава правна
квалификация на предявения от него иск, на изложените от него фактически твърдения или
на част от тях, а дори и да даде такава тя не обвързва съда, тъй като определянето на
квалификацията е задължение на последния. От основанието на иска следва да може да
бъдат изведени страните по спорното материално право, които да участват в като надлежни
страни в исковото производство. Тези страни следва да бъдат посочени от ищеца по силата
на чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК. Съответствието между правнорелевантните факти, изложени в
обстоятелствената част на исковата молба и страните е необходимо да е налице не само с
обстоятелствената част на исковата молба, но и в петитума на същата по чл. 127, ал. 1, т. 5
от ГПК. Съгласно последната разпоредба исковата молба трябва да съдържа посочване в
какво се състои направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално
право и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават вида и обема на
исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по силата на чл. 6, ал. 2 от
ГПК. Същото трябва да е ясно и пълно, както и да е логически свързано и да произтича от
изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, като в
случай на неяснота искането подлежи на разумно тълкуване с оглед на тези твърдения.
Всички тези части на исковата молба са взаимосвързани, поради което не е необходимо в
петитума на исковата молба да бъде приповтаряно основанието, на което се основава искът.
В случаите, когато някои от посочените в чл. 127, ал. 1 от ГПК елементи на исковата молба
липсва, както и когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са
непълни, неясни, вътрешнопротиворечиви или пък съществува противоречие между тях или
между посочените в тях страни и страните посочени в адресната част на исковата молба,
както и когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, е налице нередовност на
същата. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като правото на иск
може да бъде надлежно упражнено само с редовна искова молба, поради което това е
6
условие за допустимостта на иска, а оттам и на постановеното по съществото на спора
съдебно решение. При констатирането на такива нередовности съдът следва да процедира
по начина указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК като даде на ищеца ясни и точни
указания за отстраняване на констатираните нередовности на исковата и ако той бездейства
в определения за това срок да върне молбата. Съдът е задължен да следи за редовността на
исковата молба през цялото време на производството като правомощията на горните
инстанции в тази връзка с посочени в т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по
тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013
година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и в т. 7 от ТР №
2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС.
Изменението на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК не е идентично с отстраняването на
нередовностите на исковата молба по чл. 129, ал. 2 и, ал. 4 от ГПК. Изменението на иска по
естеството си представлява изменение на основанието или на петитума на иска. При
изменението на основанието на иска ищецът може да замести първоначално посочените
правопораждащи факти с други такива или да посочи нови такива наред с първоначалните
или в условията на евентуалност. При изменението на петитума се заявява различно по вид
и обем от първоначалното искане за защита или добави ново към него. Ищецът може да
измени петитума единствено по размер, като запази първоначално заявеното искане или да
промени само вида на търсената защита, като премине от установителен към осъдителен иск
или обратното. Както е посочено в решение № 55/27.04.2015 година, постановено по гр. д.
№ 5 558/14 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 214/22.01.2018 година,
постановено по гр. д. № 1 213/15 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. уточненията,
направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК (а и
останалите такива), не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в
обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране
на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на
спора. Това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и
които като такива се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на
съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да
бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право. В този смисъл тези уточнения
не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл. 214, ал.
1 от ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и
детайлизират. Същевременно чрез поясняването на исковата молба ищецът може да
отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения, както и да
обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита. Не представлява
изменение на основанието на иска и промяната на първоначално посочената от ищеца
правна квалификация, на която самият той основава иска си или соченето на нова такава,
наред с първоначалната, поради което в тези случаи не е налице изменение на иска
(решение № 3/31.05.2013 година, постановено по гр. д. № 783/12 година по описа на ВКС,
ГК, ІІ г. о. и решение № 476/26.06.2013 година, постановено по гр. д. № 1 515/11 година по
7
описа на ВКС, ГК, ІV г.о.) Съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК ищецът може да измени или
основанието на иска си или неговия петитум, но не може да измени и двете едновременно.
Проверката за спазването на това изискване е възможна само при редовна искова молба,
поради което изменението на иска е допустимо само при наличието на такава молба.
Съгласно решение № 178/18.10.2016 година, постановено по гр. д. № 1 624/16 година по
описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 2 357/15 година, постановено по гр. д. № 2 357/15
година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. спазването на посоченото изискване може да се провери
само при редовна първоначална искова молба, в която ясно са очертани както основанията
(твърденията за фактическите обстоятелства, пораждащи претенцията), така и самото искане
на исковата молба, а също само когато заявеният петитум съответства на основанието.
Когато исковата молба е неясна, в нея се излагат противоречиви или дублиращи се
твърдения за обстоятелства, за които ищецът дава невярна правна квалификация, а също и
когато искането за защита не съответства и не следва от тези обстоятелства, при направено
изявление от ищеца, че предприема изменение на предявения иск или че привлича нов
ответник, при такава нередовност не може да се направи съответна проверка и за това дали
действително е налице изменение на иска и дали съответства на изискванията на
процесуалния закон. При подобна фактическа обстановка по-скоро е налице нередовна
искова молба, която е изправена с последваща искова молба и въз основа на съдържащите се
в двете молби изявления относно основанието и петитума на иска, съдът следва да определи
с какъв иск е сезиран, какъв е предметът на делото и кои са обстоятелствата, които подлежат
на доказване. Освен това изменението на иска по основание е допустимо само в
първоинстанционното производство при първоначалното разглеждане на делото, но не и
след връщането му за ново разглеждане, тъй като с решението на горния съд са очертани
рамките на дължимото се от решаващия съд ново произнасяне (решение № 235/11.07.2013
година, постановено по т. д. № 425/11 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.).
С оглед на така цитираната постоянна практика на Върховен касационен съд по
отношение на твърдените основания за недопустимост на атакуваното решение, съдът в
настоящия си състав намира, че същите са неоснователни. Като неоснователно следва да се
възприеме твърдението, че съдът се е произнесъл по една нередовна искова молба. Видно от
доказателствата по делото, както и от цитираната от самия въззивник съдебна практика,
съдилищата константно приемат, че в обстоятелствената част на исковата молба, с която се
предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи
единствено какво е дал на ответника и да заяви, че е дадено без основание. Видно от
изложеното в исковата молба, ищецът е посочил, че претендира дадено в размер на 4 000
лв., недължимо платени наказателни лихви и такси. След даване на указания от страна на
съда да се уточни периода, за които се претендира, че е недължимо платена сумата от 4 000
лв., ищецът с допълнителна молба е посочел период, за който претендира. Неоснователно е
твърдението, че ищецът се позовава на факти, които не е предявил с исковата молба и който
по същество представляват недопустимо изменение на иска. Видно от доказателствата по
делото, в първото по делото заседание (стр.252 от първоинстанционтото дело) ищецът е
посочил и допълнителните споразумения, сключени след договора, както и липсата на
8
погасителни планове, като по този начин релевираните от него твърдения не променят
основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба,
а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в
рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. Това са твърдения за факти,
които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от
обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по делото,
независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за
предявяване на нов иск за същото право. Неиоснователно е инвокираното твърдение за
недопустимост, свързано с твърдението, че една в шестото по ред заседание, съдът е дал
указания за уточняване на твърденията и отстраняване на нередовности на исковата молба.
С оглед задължението на съда, вкл. и на въззивния съд, при констатирани нередовности на
исковата молба да даде указания на ищеца да ги отстрани, настоящият състав приема, че не е
налице недопустимо изменение на предявеният иск. Неоснователно е твърдението, че е
налице недопустимо изманение на предявеният иск, с оглед на твърдяна промяна на
периода. Видно от доказателствата по делото, ищецът първоначално е реледвирал твърдения
за период, който обхваща и уточнения, поради което не е налице изменение на предявеният
иск, още повече недопустимо такова, което да даде основание да се приеме, че атакуваното
решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск.
С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че релевираните твърдения
за недопустимост на атакуваното решение са неоснователни. Същото е валидно и
допустимо.
Във въззивната жалба са наведени твърдения за незаконосъобразност на
атакуваното решение, свързани изводите на съда по отношение на влизането в сила на
допълнително споразумение №4, изводите по отношение на липсата на погасяване по
давност на предявеният иск. Наведени са твърдения за незаконосъобразност, предвид
извода, че ответникът няма право да прави изявления за прихващане. В тази връзка се
твърди, че към датата на сключването на споразумението е просрочена цялата главница и
съответно върху нея са начисляват лихви, самото споразумение не предвижда забрана за
начисляване и удържане на наказателни лихви, нито предвижда връщане на такива. Твърди,
че липсва обща воля на страните да не се дължат наказателни лихви от 01.01.2010 г., както и
че не е предвиден срок за плащане на сумата по §10, което е условие за продължаването на
срока за плащане на остатъка от главницата. Твърди, че разпоредбата на §1 от
допълнителното споразумение №4 не е единствената изключена от обратното действие на
§11. Твърди се, че с подписването на допълнително споразумение №6 то платените лихви не
превишават дължимите, като с подписването на споразумението страните са се съгласили, че
са налице дължими неплатени лихви в по-висок размер. Така наведените твърдения за
незаконосъобразност на атакуваното решение, съдът в настоящия си състав намира за
основателни, по следните съображения:
Източниците на облигационни отношения, като белег на основно
разграничение за възникване на задълженията се делят на няколко групи, еманиращи
9
институти на облигационното право, които поради различната си правна природа следва да
бъдат възприемани като самостоятелни и съответно изрично обособени като правен
регламент. Основният източник на облигационни задължения е договорът, като неговото
съдържание е изведено от възможността гражданскоправните субекти да регулират
автономно отношенията си по начин, който те определят като най - добър за тях. Друг
основен източник на задължения е деликтът, който като институт регламентира защитата на
вече придобитите права срещу противоправни посегателства, като обхватът на тази защита
на плоскостта на гражданското право съставлява преразпределение на неблагоприятните
последици в тежест на правния субект, отговорен за настъпването им. Третият основен
източник на задълженията е неоснователното обогатяване. Самостоятелната и различна
правна природа на тези институти, както вече бе отбелязано, изисква и различна и
самостоятелна правна уредба. Както съдебната практика, така и доктрината последователно
и еднозначно поставят неоснователното обогатяване в групата на извъндоговорните
отношения, с оглед разгледания по-горе основен критерий на делението, обусловен от
източника на облигаторното отношение. Съгласно задължителните указания дадени с ППВС
№1 от 28.05.1979 г. в разпоредбата на чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически
състава на неоснователното обогатяване. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в
случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на
унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта.
Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. По
предявен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ГПК разпределението на
доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения,
които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на
страните. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено
без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на
вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът - основание за получаването
или за задържане на полученото. (решение № 189 от 04.02.2014 г. постановено по т.д. №
141/12 г., по описа на ВКС, ТК, І ТО). С оглед на това и предвид въведеното от ищеца
твърдение за неоснователно начисляване и заплащане на лихви за периода от 21.1.2007 г. до
31.01.2014 г., настоящият състав намира, че изводите на първоинстанционния съд по
отношение на недължимостта на наказателни лихви за периода на действието на
споразумение №4 са правилни и законосъобразни. Видно от същото изплащането на
остатъка от главницата е определено да стане на две вноски с падежи 30.11.2010 г. и
15.12.2010 г., то и за периода от влиза в сила на споразумение №4 (01.01.2010 г.) до падежа
на първата вноска (30.11.2010 г.) кредитополучателят не е изпаднал в забава за заплащане на
главницата, поради което наказателна лихва не се дължи (по арг. за противното от чл. 6, ал.
4 от договора за кредит). Неоснователно е и второто въведено във въззивната жалба
оплакване за незаконосъобразност на атакуваното решение, в частта относно тълкуването на
10
уговорките между страните относно влизане в сила на цитираното споразумение, липсата на
уговорки и изразена воля за неначисляването на наказателни лихви до настъпването на
падежа на задълженията. Тълкувайки действителната моля на страните, съобразно правилата
на чл.20а от ЗЗД, настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че с
изпълнение на уговорката по §10 ( за което обстоятелство не се спори) условията на
споразумението влизат в сила от 01.01.2010 г. и от тази дата се преустановява забавата за
издължаване на главницата, като същевременно се заличават с обратна сила последиците от
настъпилата забава в периода 01.01.2010 г. до 12.04.2010 г. Неоснователно е и твърдението,
че с молбата от 12.12.2016 г., ищецът неоснователно е изменил периода за който претендира
недължимо платени наказателни лихви и такси. Видно от същата молба ищецът е
конкретизирал, че не се дължат наказателни лихви за периода до настъпването на падежа на
уточнената между страните главница в споразумение №4. С оглед на това, изводите за
недължимост на заплатените наказателни лихви, предвид липсата на изискуемост на
задължението за плащане на първата вноска по уточнената главница следва да се споделят.
Видно от заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза (
стр.523-525) вещото лице е отразило, че за периода 01.01.2010 г. до 12.04.2010 г. ищецът е
заплатил на ответника, чрез различни преводи сума в размер на 650 027.68 евро, от които
платени лихви в размер на 132 157.71 евро ( погасяване на просрочена лихва и изпълнение
на задължението по §10 от споразумение № 4) и просрочена главница в размер на 499 791.80
евро и такса за управление в размер на 18 078.17 евро. В таблица 7 на същото заключение
вещото лице е изчислило, че за посочения период върху дължимите суми, при отчитане на
извършените плащания банката е начислила обща сума от 8 310.15 евро наказателна лихва,
която е дължима само върху сумите, извън уточнената в споразумение №4 главница, върху
която не се дължат лихви, тъй като не е настъпил падежа на същата. С оглед на това,
настоящият състав намира, че изводите на първоинстанционния съд, че наказателната лихва
е неправилно изчислена, предвид липсата на изискуемост на главницата не могат да бъдат
споделени. Изчислената наказателна лихва не е върху уточнената между страните главница
от 2 170 000 евро, а върху неизплатените задължения над този размер и за период до
извършване на погасяването на сумата от общо 499 791.80 евро, извършена от длъжника до
12.04.2010 г.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че ответникът е
установил при условията на пълното и главно доказване, че е налице основание за
получаването на сумата от 4 000 лв., представляваща дължими наказцателни лихви и такси
за управление на кредита, поради което атакуваното решение е неправилно и
незаконосъобразно в тази част и като такова следва да се отмени, като вместо него се
постанови ново, с което се отхвърли предявеният иск.
С оглед изхода на спора на ответника се дължат сумата от 228 лв.,
представляваща възнаграждение за адвокатска защита и сумата от 62 лв. разноски пред
първоинстанционния съд, както и сумата от 80 лв., държавна такса и сумата от 612 лв.,
адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
11
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260 350 от 18.01.2021 г., постановено по т.д .№ 1 708/14 г. по описа на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, 16 състав, в частта, в която е осъден да
заплати на „Инженерконсулт“ ООД (н), на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 4 000 лв.,
представляваща заплатена без основание сума в периода 21.12.2007 г. – 31.01.2014 г. за
наказателни лихви и такси по договор за банков кредит № 1064-07 от 21.12.2007 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 31.01.2014 г. до окончателното
плащане, като неправилно и незаконосъобразн и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Инженерконсулт“ ООД (н), с ЕИК *********, с
адрес за връчване гр. София, ул. Княз Борис I № 71, ет. 4, ап. 8, чрез назначения временен
синдик Е. Г. Т. срещу „Инвестбанк“ АД, с ЕИК *********, със съдебен адрес гр. София, ул.
„Проф. Фритьоф Нансен“ №37А, ет. 5, чрез адвокатско дружество „К. и съдружници“,
осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 4 000 (четири хиляди) лв.,
представляваща заплатена без основание сума в периода 21.12.2007 г. - 31.01.2014 г. за
наказателни лихви и такси по договор за банков кредит №1064-07 от 21.12.2007 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата молба - 31.01.2014 г. до
окончателното плащане, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „Инженерконсулт“ ООД (н), с ЕИК *********, с адрес за връчване
гр. София, ул. Княз Борис I № 71, ет. 4, ап. 8, чрез назначения временен синдик Е. Г. Т. да
заплати на „Инвестбанк“ АД, с ЕИК ********* сумата от 228 (двеста двадесет и осем) лв.,
представляваща възнаграждение за адвокатска защита, сумата от 62 (шестдесет и два) лв.
разноски пред първоинстанционния съд, както и сумата от 80 (осемдесет) лв., държавна
такса и сумата от 612 (шестотин и дванадесет) лв., адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция, на основание чл.78 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12