РЕШЕНИЕ
гр.София,
04.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осемнадесети февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ал.Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Е.Иванова
Зл.Чолева
при секретаря Цв.Гулийкова и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 2 444 по описа за 2018 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № ІІ-61-254226 от 30.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 24 025/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 61 състав е отхвърлен предявеният от „Е.п.” АД, ЕИК ******срещу
М.И.П., ЕГН ********** за признаване за установено същест-вуването на вземане
за сумата 1 022,77 лева, представляваща цена на електрическа енергия, доставена
в обект, находящ се в гр.Севлиево, местност „******, за периода: 16. 06.2014 г.
– 23.03.2015 г., заедно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заяв-лението за издаване на заповед за изпълнение – 04.11.2015 г. до
окончателното плащане на сума-та, на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.79 ЗЗД и на сумата 61,39 лева, представляваща обезщетение за забава за
периода: 25.07.2014 г. – 16.10.2015 г. на основание чл. 422 ГПК във връзка с
чл.415 ГПК и чл.86 ЗЗД, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 19.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 67 520/2015 г. на
СРС.
Със
същия съдебен акт на основание чл.78, ал.3 ГПК „Е.п.” АД е осъ-дено да заплати
на ответника сумата 350,00 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграж-дение.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Е.п.” АД, ***, по съображения,
че същото е неправилно, необосновано, постановено при същест-вено нарушение на съдопроизводствените
правила, като и при неправилно приложение на мате-риалния закон. В жалбата се
поддържа, че първият спорен въпрос между страните по спора е за наличието на
облигационно правоотношение, но съобразно действащите Общи условия на дружеството,
приети с решение на КЕВР, ответникът М.И.П. е клиент на ищцо-вото дружество; че наведеното от
последния възражение, че няма това качество, тъй като е про-дал имота, в който
е доставяна ел.енергия, е неоснователно, предвид това, че съгласно чл.17, т.3
от общите условия облигационните отношения за покупко-продажба на електрическа
енергия са двустранни и не се прекратяват автоматично, като всяка промяна в
съсобствеността или полз-ването на имота следва да бъде доведена до знанието „Е.п.”
АД, като такива доказателства в случая не са представени и М.И.П. е продължил
да има качест-вото на клиент и потребител на електрическа енергия. Посочено е и
че по силата на чл.17, т.2 от общите условия ответната страна е била задължена да
заплаща на доставчика стойността на кон-сумираната електроенергия; че
дружеството е изпълнило задълженията си за доставка на елект-рическа енергия за
периода: 04.05.2014 г. – 17.03.2015 г., но ответникът не е изпълнил насрещ-ното
му такова да заплати дължимата се стойност на тази енергия по издадените
фактури, като във връзка със заплащането на тази стойност по отношение на
клиента важат изискванията на чл.16, т.2 и чл.28, т.5 от общите условия, както
и тези на чл.32, съгласно които – в случай на забавено изпълнение клиентът
дължи обезщетение в размер на законната лихва върху дължимите суми за всеки ден
забава, считано от първия ден на забавата до пълното погасяване на задълже-нието.
Релевират се доводи за неправилност и необоснованост на извода на СРС, че
справката за потреблението и процесните фактури са негодно доказателство за
установяване на доставката и потребената ел.енергия; че основанието за
начисляването на дължимата, но незаплатена електро-енергия, е доставената и
потребената от ответника електроенергия, която като клиент на „Енерго - Про Продажби”
АД той е длъжен да заплаща; че искането на ищеца за назначаване на
съдебно-техническа експертиза неоснователно не е допуснато от СРС, като целта
на нейното назначаване е била посредством заключението да бъдат дадени отговори
на поставените в исковата молба въпроси, за които са необходими специални
знания в областта на науката и по този начин да им бъде дадена възможност да
проведат пълно и главно доказване на доставката на електрическа енергия.
Отразено е и че изводът на първоинстанционния съд, че ищецът не е представил
над-лежни доказателства за наличието на облигационни отношения е неоснователен,
тъй като с мол-ба са приложили заявление за снабдяване и разпределение на
електрическа енергия № 2341070/ 05.11.2013 г., както и че изложените
възражения, че според присъда № 109 от 09.12.2015 г. по нохд № 2236/2015 г. по
описа на РС-Велико Търново, с която трето лице А.А.И. е признат за виновен за
това, че в периода от 12.11.2014 г. – 20.02.2015 г. е извършил кражба на
електрическа енергия в размер на 4244 квчс в местност „Дълбок трап”, селищно
образувание „Хотлич”, гр.Севлиево, са неотносими към настоящия спор предвид
разпоредбите на чл.298, ал.1 ГПК и чл.300 ГПК.
Моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решението
и да постанови друго, с което да уважи в цялост заявените положителни
установителни искове срещу ответника – пред-мет на спора, ведно със законната
лихва върху главницата. Претендира се и присъждането на направените разноски за
двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
жалбата от ответника по нея – М.И.П.
и не е взето становище по същата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно
за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По
допустимостта на атакуваното валидно съдебно решение, съдът приема следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно право –
претендирано или отри-чано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума
на иска. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е
произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредя-вено основание. В този смисъл
е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 398/23. 05.2010 г.
по гр.д.№ 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д.№
92/2009 г. на ВКС, І ГО, решение № 133/26.05.2011 г. по гр.д.№ 664/2010 г. на
ВКС, III ГО; реше-ние № 307/ 04.10.2011 г. по гр.д.№ 1187/2010 г. на ВКС, III
ГО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр.д.№ 658/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановени
по реда на чл.290 ГПК и мн.др.
В
случая първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка
чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за установяване на дължимостта на сумата
от 1 022,77 лева, представляваща незаплатена цена на доставена електрическа
енергия в процесния имот. В исковата молба липсва посочен период на извършената
доставка на електрическа енергия /отра-зен е само времевият интервал, в който
са издадени фактурите за твърдяната продажба/, който недостатък не е бил отстранен в първоинстанционното производство.
Отстраняването на същия е осъществено във въззивното производство в
съответствие със задължителните
разяснения, даде-ни в т.4 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, запазили значението
си и при приложението на действащия ГПК по аргумент на т.5 от ТР № 1/2013 г. по
тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като съгласно направеното уточнение периодът на доставката е от 04.05.2014 г. до 17.03. 2015 г. вкл., т.е. крайната дата на заявеното вземане, касаещо
цената на продадената ел.енергия, е 17.03.2015 г. С атакуваното решение искът е отхвърлен за период: 16.06.2014 г. – 23.03.2015 г. Като е разгледал иск на визираното основание за
времето от 18.03.2015 г. до 23.03.2015 г. вкл. СРС се е произнесъл свръх петитум – по
искане, с каквото не е бил сезиран, поради което на основание чл.270, ал.3 ГПК
решението в тази част следва да бъде обезсилено.
В останалата обжалвана част
решението е процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят
релевираните доводи на жалбоподателя относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран
с предявени при условията на обективно кумула-тивно съединяване положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86,
ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба
с уточненията към нея ищецът „Е.п.” АД твърди, че ответникът М.И.П. е клиент на
дружеството, с клиентски номер – ********** във връзка с продажбата на
ел.енергия за обект на потребление, заведен с аб.№ **********, гр.Севлиево,
местност „******” 20, като облигационните им отношения се регламентират от
Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е.Он
България Продажби“ АД /ОУДПЕЕ/, а от 07.09.2014 г. – от Общите условия за
продажба на електрическа енергия на „Е.п.” АД /ОУПЕЕ/, приети на основание
чл.98а ЗЕ и одобрени от ДКЕВР. Сочи се още, че ответникът не е изпълнил
задължението си да заплати стой-ността на използваната в имота електрическа
енергия в сроковете и по начина, определени в об-щите условия /чл.26 ОУДПЕЕ и
чл.27, ал.1 и ал.2 ОУПЕЕ/, за периода: 04.05.2014 г. - 17.03.2015 г. вкл. на стойност
1 022,77 лева, вкл. и такса за възстановяване, за което са издадени 12
фактури за времето от 16.06.2014 г. до 23.03.2015 г. Релевирани са доводи и че съгласно чл.38 ОУДПЕЕ и чл.32 ОУПЕЕ
– потребител, който не изпълни задължението си за заплащане в срок на дължими
към „Е.П.” АД суми, дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки
просрочен ден, поради което ответникът дължи и мораторна лихва върху главницата
в общ размер на 61,39 лева от датата на падежа по всяка фактура, начиная от
25.07.2014 г. до 16.10.2015 г. Поддържа се и че във връзка с
подадено заявление по чл.410 ГПК, за посочените суми по ч.гр.д.№ 67 520/2015 г.
по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК
ответникът е депозирали възражение. Заявено е искане съдът да постанови
решение, с което да установи съще-ствуването на вземанията на ищеца, за които е
постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъди сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът М.И.П.,*** е
депозирал писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените срещу него искове
с доводи, че начислените суми са изцяло недължими от него. Навежда съображения,
че процесният имот от 2008 г. е продаден и е собственост на Н.З.Г., на който е
било предадено и владението; че имотът е бил необитаем и че натрупаните суми
след продажбата, за които претендира ищецът не са негова консумация, а са
резултат от извършена кражба на ел.енергия от имота на Н.Г.от лицето А.А.И., който
с присъда от 09.12.2015 г. по нохд № 2236/2015 г. на РС гр. Велико Търново е
признат за виновен и осъден за това. Моли
съда да отхвърли предявения иск, като му
се заплатят сторените по делото разноски.
Съдът е сезиран с положителни установителни
искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника М.И.П. главни и акцесорни вземания, за
които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на взе-манията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение №
246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците
и потребителите на електрическа енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия правила в чл.97,
ал.1, т.4 ЗЕ /в ред., действала в процесия период/ по регулирани от Комисията
за енергийно и водно регулиране цени се сключват сделките с електрическа
енергия между край-ните снабдители и битови и небитови крайни клиенти – за
обекти, присъединени към електрораз-пределителна мрежа на ниво ниско
напрежение, когато тези клиенти не са избрали друг достав-чик. Съгласно чл.98а, ал.1 ЗЕ крайният снабдител продава електрическа енергия при публично
известни общи условия, като съгласно ал.4 на същата норма публикуваните общи
условия /в един централен и един местен всекидневник/ влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено
приемане. По силата на ал.5 на чл.98а ЗЕ клиентите, които не са съгласни с тях, в срок
до 30 дни след влизането в сила на общите условия, имат право да внесат при
съответния краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да
предложат специални условия. Приетите от крайния снабдител на електрическа
енергия специални условия, различни от публикуваните общи условия, се отразяват
в допълнителни писмени споразумения. В § 1, т.2а от Допълнителните разпоредби /ДР/ на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 г./ е дадена легална
дефиниция на понятието „битов клиент“ по смисъла на
този нормативен акт, а именно: клиент, който купува електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, клима-тизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а в § 1, т. 27г от ДР на ЗЕ и на понятието „краен клиент” – клиент, който купува електрическа енергия или
при-роден газ за собствено ползване. С нормата на § 1, т.41б от ДР на ЗЕ /в сила
от 17.07.2012 г./ “потребителят
на енергийни услуги“ по смисъла на този закон е определен, като: а. краен клиент, който купува енергия или природен газ от
доставчик, предоставящ услуги от обществен интерес, и/или б. ползвател на
преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен
газ.
В производството е
спорно между страните дали в исковия период същите са били в до-говорни правоотношения
относно продажбата на електрическа енергия при общи условия. От приложените в
процеса Общи
условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е.Он България
Продажби” АД /ОУДПЕЕ/, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ – 061 от 07.11. 2007 г. /публикувани във вестник „Черноморие” и вестник „Дневник”
– бр. от 30.11.2007 г./, е видно, че в чл.4, ал.1 от последните е предвидено,
че потребител на електрическа енергия за би-тови нужди е физическо лице –
собственик или ползвател на имот, присъединен към електрораз-пределителната
мрежа на „Е.Он
България Продажби” АД /с настоящо наименование „Е.П.” АД/, което ползва електрическа енергия за домакинството си. В Общите условия за продажба на
електрическа енергия на „Е.П.” АД, одобрени от
ДКЕВР с ре-шение № ОУ – 06 от 21.07.2014 г., в сила от 07.09.2014 г. /публикувани във вестник „Варна” и вестник „Новинар” – бр. от 08.04.2014
г./, е установено, че по смисъла на същите „битов клиент” е клиент, който
купува енергия за собствени нужди /чл.2, т.1/, а „небитов клиент” – който
купува електрическа енергия за небитови нужди /чл.2, т.9/; че страни по тези
общи условия са „Е.П.”
АД - в качеството му на краен снабдител и всяко лице, отговарящо на условията
на чл.2, т.1 и т.9, чийто обект е присъединен на ниво ниско напрежение към
електроразпреде-лителната мрежа на „Е.П.” АД, съгласно предвидения нормативен
ред и което не е избрало друг доставчик на електрическа енергия – чл.3. Клиент
на „Е.П.” АД по смисъла на тези общи условия може да бъде и друго лице –
ползвател на имота, различно от собственика, при условие, че последният е
представил писмено съгласие в нотариално завере-на форма за това – чл.4.
До приключване на
делото в първа инстанция ищцовото дружество не е представило никакви доказателства,
че ответникът М.И.П.
е собственик или носител на вещно право на ползване върху процесния недвижим
имот. По искане на ответника е приет нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 13, рег.№ 4950, дело № 404 от 18.04.2008 г. на нотариус И.П.,
рег.№ 300 на Нотариалната камара, от който се установява, че третото за спора
лице И.М.П., ЕГН ********** /баща на ответника/ е продал на Н.З.Г., ЕГН **********
собствения му недвижим имот – поземлен имот № 554.329 по плана на
новообразуваните имоти в местност „******” в землището на гр.Севлиево с площ от
600,20 кв.м., заедно с построената в него едноетажна масивна, с дървен гредоред
пост-ройка за сезонно ползване, със застроена площ от 20,00 кв.м., състояща се
от една стая и резер-воар. Доказателства, че след посочения момент на 2008 г. е
настъпила промяна в титуляра на правото на собственост върху този имот – не са
ангажирани в процеса.
Във връзка със заявените
претенции с исковата молба са представени заверени копия от дванадесет броя
фактури – от 16.06.2014 г., от 12.09.2014 г., от 18.09.2014 г., от 17.10.2014
г., от 18.11.2014 г., от 17.12.2014 г., от 20. 01.2015 г., от 23.01.2015 г., от
09.02.2015 г., от 17.02.2015 г., от 17.03.2015 г. и от 23.03.2015 г., издадени
от ищцовото дружество за обект № ********** с адрес: гр.Севлиево, местност „******“
№/бл.20, с посочен в тях получател: М.И.П..
От тези доказателства се констатира, че като предмет на счетоводните операции
по тях е отразена: доставена електрическа енергия за периода от 04.05.2014 г.
до 17.03.2015 г., а във фактурата от 17.03.2015 г. – такса възстановяване
захранване /електромер/, както и че нито една от тези фактури не е подписана от
лицата, посочени в тях като страни. Приложено е и извле-чение от сметка към
15.10.2015 г. относно аб.№ **********, гр.Севлиево,
местност „******, едностранно изготвена от служители
на жалбоподателя-ищец, което също не съдържа подпис на ответника.
По искане на ищеца е прието от
СРС и негово писмо с изх.№ 3345/09.09.2015 г., в което е материализирано уведомление,
адресирано до г-н М.И.П., че към 09.09.2015 г. дължи на „Е.П.” АД главница от 1
022,99 лева за консумирана електрическа енергия за периода от 07.2014 г. до
05.2015 г. и обезщетение за забава на плащането в размер на 51,51 лева към
посочената дата,
които суми следва да се заплатят в седмодневен срок от получа-ване на това
предизвестие, като при неизпълнение – дружеството ще бъде принудено да пристъпи
към събиране на дължимата сума по съдебен ред. Доказателства за връчване на пис-мото-покана
на посочения в него адресат – не са ангажирани по делото.
Представените
доказателства, изходящи от жалбоподателя, в които не се съдържат неиз-годни за
издателя им факти, като частни свидетелстващи документи по смисъла на чл.180 ГПК се ползват само с формална доказателствена сила в гражданския процес, но не
и с материална така-ва. Същите не са годни доказателства за установяване на
обстоятелствата, че ответникът е носи-тел на право на собственост върху процесния
имот или че има качеството на ползвател на валидно правно основание. Тези факти
не се установяват и от изслушаното заключение на СТЕ, тъй като това не е
технически въпрос и е извън компетентността на вещото лице, като за пълнота на
изложението следва да се отбележи и че отразените в заключението сведения
относно това: кое лице се води титуляр на партидата по клиентски № **********,
са по данни, предоставени от самото ищцово дружество.
Действително към молба на „Е.П.” АД, подадена по пощата на 27.07. 2017 г., е приложено
копие от заявление №
2341070/05.11.2013 г., но в същата не е
заявено иска-не за събиране му като доказателство по делото и то не е приобщено
като част от доказателст-вения материал по делото. Но дори и да беше налице
допуснато нарушение на процесуалните правила от СРС относно събирането на това
заявление като доказателство по делото, правната последица от допуснато такова процесуално
нарушение от първата инстанция е свързана с пра-вото на ищеца да заяви искане
за събиране на това доказателство във въззивното производство по реда на
чл.266, ал.3 ГПК, което право жалбоподателят-ищец не е реализирал в настоящото
произ-водство. С оглед тези обстоятелства въззивният съд не може да обсъжда
визираното заявление и да основава изводите си по съществото на спора въз
основа на него.
След като в
производството не е установено от страна на „Е.П.” АД – в съответствие с
изискванията на чл.154, ал.1 ГПК при условията на пълно и главно доказване, наличието
на правнорелевантна връзка на ответника със собствеността и ползването на процес-ния
имот в релевантния за настоящото дело период: 16.06.2014 г. – 17.03.2015 г., не може да се приеме, че последният има качеството на краен клиент по
смисъла на § 1, т. 27г от ДР на ЗЕ, на битов клиент по смисъла на § 1, т.2а от ДР на ЗЕ, респ. на потребител на енергийни услуги по смисъла на § 1, т.41б
от ДР на ЗЕ, а оттук и че същият е страна по договор за продажба на електрическа
енергия при Общи условия по чл.98а и сл. от ЗЕ с това дружество, което обуславя
неоснователността на заявената претенция по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно главното вземане в размер 1 022,77 лева за периода: 16.06.2014
г. – 17.03.2015 г.
При приетия изход на спора по
отношение на търсената главница, като неоснователна следва да се отхвърли и
претенцията по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД
на обща стойност 61,39
лева и период: 25.07.2014 г. – 16.10.2015 г., тъй
като това задъл-жение е акцесорно и се обуславя от съществуването на валидно,
ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието
изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е
налице.
Поради съвпадение на крайните изводите
на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода
от разглеждането на предявения иск, макар и по час-тично различни мотиви, обжалваното
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед приетия изход на спора
на жалбоподателя не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Поради
липсата на заявено искане по чл.78, ал.3 ГПК от въззиваемата страна, съдът не дължи
произнасяне на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
№ ІІ-61-254226
от 30.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 24 025/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав
– в ЧАСТТА,
в която е отхвърлен предявеният
от „Е.П.” АД, ЕИК ******срещу М.И.П., ЕГН ********** положителен установителен
иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.79 ЗЗД за признаване
за установено съществуването на вземане за цена на електрическа енергия,
доставена в обект, находящ се в гр.Севлиево, местност „******, за периода: 18.03.2015 г. до 23.03.2015 г. вкл., като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-61-254226 от 30.10.2017
г., постановено по гр.д.№ 24 025/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав в
останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м. 2.
Особено мнение на съдия Златка Чолева по гр.дело № 2444/2018г. по описа на СГС, ІV „в“ състав.
Не
споделям становището на мнозинството от съдебния състав в частта, с която е
прието, че съдебният акт, с който е обезсилено първоинстанционното решение в
горепосочената част и производството по делото в тази част е прекратено, поради
недопустимост/ нередовност, не подлежи на обжалване. Считам, че независимо от
наименованието на съдебния акт – решение, той по своята правна същност
представлява определение, доколкото с решение съдът се произнася по съществото
на правния спор, а с разпорежданията/ определенията – по останалите въпроси ,
свързани движението на исковия процес, включително и в хипотезите на
прекратяване на процеса поради липса на сезиране /при оттегляне или отказ от
иска/ или ненадлежно/ нередовно/ сезиране. Правната последица, установена от
ГПК както при липсата на сезиране на съда /при отказ или оттегляне на иска/ е
идентична с тази на ненадлежното /нередовно/ сезиране – с недопустима искова
молба в първия случай и съответно - нередовна искова молба- във втория случай,
е прекратяване на производството по
делото, доколкото законодателят приравнява ненадлежното / нередовно сезиране на
липса на такова, като и в двата случая законодателят изрично е предвидил
обжалване на съдебния акт , с който производството по делото се прекратява –
чл.129,ал.4,вр. с ал.3 от ГПК и чл.130, изр.2 от ГПК. Ето защо, няма правно
основание да се приеме, че в първия случай – при оттегляне или отказ от иска
във въззивното производство, обезсилването на постановеното от първата
инстанция съдебно решение се извършва с определение , а във втората хипотеза-
при обезсилване поради недопустима искова молба или поради неотстранена
нередовност на исковата молба- с решение, доколкото и в двата случая съдът не
дава разрешение по съществото на правния спор, а отказва произнасяне по него и прекратява производството, поради
което съдебният акт , който следва да се постанови във всички тези случаи определение.
Считам, че доколкото т.8 от ТР № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС е приета
преди изменението на чл.274,ал.3 от ГПК, то приложение следва да намери тази
норма на ГПК, обн. в ДВ,
бр.50/2015г., с която изрично е
предвидено, че в случаите, когато съдебният акт, преграждащ хода на процеса
/без да е поставено правно ограничение, свързано с цената на иска/, какъвто
безспорно е настоящият съдебен акт, е постановен за пръв път от въззивната
инстанция, той подлежи на обжалване пред
съответния апелативен съд. Дори да се
приеме в съответствие с т.8 от ТР № 1/ 2013г. на ОСГТ на ВКС, че обезсилването
на първоинстанционното решение при предявен
недопустим иск, респ.- при неотстранена нередовност на исковата молба,
се извършва от въззивната инстанция с решение, то безспорно в частта, с която
въззивният съд връща исковата молба като недопустима, респ. нередовна и
прекратява производството по делото, това решение има характер на определение ,
подлежащо на обжалване, съгласно чл.274,ал.3 от ГПК. А доколкото обезсилването
на първоинстанционното решение е единствена и пряка и непосредствена последица
от връщането на недопустимата , респ.- нередовната искова молба и прекратяване
на производството по делото, то
евентуалната отмяна на определението, с което исковата молба е върната,
би имала за последица и отмяната на постановеното обезсилване на решението.
С
оглед изложените мотиви, считам, че постановения от настоящата инстанция
съдебен акт подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в 1 седмичен срок от
съобщаването му на страните в частта на прекратеното производство по
предявените искове като недопустими/нередовни.
Съдия: