№ 1120
гр. София, 02.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000502431 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение от 11.01.2021г., постановено по гр. д. № 9353/2019г.,
Софийски градски съд, І ГО, 10 състав е отхвърлил предявените от А. А. К.
срещу Районен съд – Пловдив, Окръжен съд – Пловдив и Върховен
касационен съд, искове с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за сумата от
5500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение
на правото на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
КЗПОЧС на съдебното производство по гр.д. №5027/2009 г. на PC - Пловдив
и за сумата от 60386,66 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди - пропуснати ползи от нереализиран трудов доход за периода
26.08.2009 г. - 05.11.2013 г. С решението СГС, І ГО, 10 състав е осъдил А. А.
К., да заплати на Върховен касационен съд, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата от 300 лв., представляваща съдебни разноски. С определение от
22.03.2021 г., постановено по гр.д. № 9353/2019 г. СГС, І ГО, 10 състав е
оставил без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК, подадена от А.
А. К..
Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство
– А. А. К., чрез процесуалния му представител, с доводи за неправилност,
необоснованост и постановено при съществени процесуални нарушение. В
жалбата се релевира оплакване, че първоинстанционният съд е извършил
погрешен анализ на една част от критериите, уредени в чл. 2б, ал. 2 от
1
ЗОДОВ. Сочи се, че СГС неправилно е приел, че Пловдивският районен съд
не бил допуснал необосновано забавяне при разглеждане на делото, въпреки
проведените цели десет на брой открити съдебни заседания. Поддържа се
довод, че СГС неправилно е вменил във вина на ищеца необоснованата
продължителност на производството пред Пловдивския районен съд.
Релевира се оплакване, че СГС е направил грешен извод, че високата обща
натовареност на ВКС е обстоятелство, което налага извод за липса на
допуснато от касационната инстанция неразумно забавяне на процесното
дело - както при първоначалното, така и при повторното му. Поддържа се
твърдение, че от 15.05.2013 г. до 05.11.2013 г. /близо 6 месеца/ делото е било
висящо пред ВКС при второто му разглеждане, като се прави извод, че около
две години и половина делото е било висящо пред ВКС при двете му
разглеждания от този съд, като това било почти половината от цялата
продължителност на производството. Релевира се възражение, че
производството пред ВКС се е развило извън разумния срок за разглеждането
и решаването му, за което вина носи ответният съд. Прави се оплакване, че
СГС е направил грешен извод, че общата продължителност на процесното
дело не излизала извън рамките на разумния срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС,
както и че била в съответствие с броя на съдебните инстанции, разгледали
делото. В жалбата се сочи, че съдът неправилно е приел, че инстанциите по
процесното дело наброявали пет, вместо правилно да ги определи на три -
ПРС, ПОС и ВКС. В жалбата се излага становище, че броят на провеждане на
съдебните заседание по делото не следва да ощетява преценката за наличие на
бавно правосъдие по процесния случай, доколкото сред причините за
повторното произнасяне на Пловдивския окръжен съд е бил негов пропуск,
състоящ се в неизяснена по негова вина фактическа обстановка, както ясно
било посочено в решението на ВКС, с което делото му е било върнато в
отменената част. Поради това се поддържа твърдение, че процесното дело се
е развило извън разумния срок за разглеждането и решаването му както по
отношение на производствата пред всяка една инстанция, така и по
отношение на общата му продължителност, за което отговорност следва да
понесат ответните съдилища. Релевира се оплакване, че
първоинстанционният съд не е съобразил в достатъчна степен другата част от
критериите, уредени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ. Сочи се, че СГС само е
посочил, че процесното дело е във връзка със заведен пред съда
трудовоправен спор по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3
от КТ, както и че е съобразил предмета му като критерий относно преценката
за бавно правосъдие, но не е обсъдил подробно предмета на процесното дело,
като се допълва, че ако беше извършил съпоставка с общата
продължителност, СГС би стигнал до правилния извод, че времетраене от
малко над 4 години и половина по спор за права с трудовоправен характер е
прекомерно. Прави се оплакване, че СГС отново само бланкетно е посочил, че
взема предвид фактическата и правна сложност на процесното дело, но не е
изяснил каква е според него тяхната степен и от какви конкретни
2
обстоятелства ги извежда. Изразява се становище, че процесното дело не се е
отличавало с висока степен на фактическа и правна сложност, която да налага
извод за изключване отговорността на ответните съдилища. Прави се
оплакване, че първоинстанционният съд въобще не е взел предвид значението
на делото за ищеца, което попада сред критериите, уредени в чл. 2б, ал. 2 от
ЗОДОВ. Поддържа се твърдение, че при преценката си дали срокът на
разглеждане и решаване на едно производство е бил разумен, съдът следва да
вземе предвид дали засегнатото лице е „било в риск“, тоест дали положението
му е изисквало властите да проявят по-голяма експедитивност и внимание,
каквито безспорно са изискуеми по делата с трудовоправен характер. Излага
се становище, че ищецът е бил поставен в ситуация на „риск“, доколкото от
процесното дело е зависела последващата му трудова заетост и осигуряване
на доходи за живот. Твърди се, че неяснотата относно начина на прекратяване
на правоотношението му е повлияла на ефективното търсене и намиране на
работа, а продължителността от повече от четири години и половина на
делото е създала трайно чувство за несигурност и липса на правораздаване.
Релевира се довод, че първоинстанционният съд, при постановяване на своето
решение, не е взел предвид и не е обсъдил факта, че ИВСС е констатирал, че
делото на А.К. не е разгледано в разумен срок, тоест налице е било т.нар.
„бавно правосъдие“. Сочи се, че въз основа на констативния протокол на
ИВСС - неоспорен от ПРС, ПОС и ВКС, е констатирано нарушение при
разглеждане на делото в разумен срок и на ищеца-въззивник е предложено
обезщетение. По отношение на иска за неимуществени вреди се поддържа
становище, че с оглед залога на делото и обстоятелството, че то се е
развивало по реда на бързото производство по ГПК, то следва да бъде уважен
изцяло предявения иск. Относно иска за обезщетение за имуществени вреди
се твърди, че с оглед писмените доказателства по делото е било установено,
че през целия период на разглеждане на делото ищецът е останал без работа (с
изключение на времето, когато е заемал длъжността „личен асистент“ на
майка си). Сочи се, че за първите 6 месеца от уволнението по силата на
съдебното решение му е било присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ,
но за останалия период от време не му е било присъждано обезщетение. В
жалбата се поддържа твърдение, че ищецът е пропуснал да реализира доход,
като била налице причинна връзка с воденето на делото. В заключение се
излага, че е налице както нарушение на правото на ищеца на разглеждане и
решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС на трудовото дело, по
което той е бил страна, така и на всички останали предпоставки за
реализиране на отговорността на Пловдивски районен съд, Пловдивски
окръжен съд и Върховен касационен съд. Прави се искане въззивният съд да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, по силата на което да
уважи предявените искове, ведно със законните последици и направените по
делото разноски.
Въззиваемият – Пловдивски районен съд не е подал отговор и не е
изпратил представител в о.с.з.
3
Въззиваемиите – Пловдивски окръжен съд и Върховен касационен съд в
срока по чл. 263, ал.1 ГПК са подали отговори, в които се поддържа
становище, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение правилно,
като се излагат подробни съображения.
Настоящият въззивен състав е сезиран и с частна жалба, подадена от А.
А. К. срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената
въззивна жалба и частна жалба. Ответникът по жалбата-ВКС, чрез
пълномощника, оспорва жалбите и поддържа подадения отговор. Останалите
ответници не изпращат представители, като от ОС-Пловдив е постъпила
молба, с която се изразява становище за неоснователност на жалбата,
поддържа се писмения отговор.
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, от надлежна
страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради което е допустима.
САС, в настоящия си състав, след като обсъди доводите, изложени в
жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното:
Ищецът по делото твърди, че на 27.04.2009г. е сезирал РС-Пловдив с
искова молба с предмет - искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ (относно
отмяна на уволнение), които се разглеждат по реда на Глава двадесет и пета
„Бързо производство“. Поддържа, че в производството пред първата
инстанция са били проведени десет съдебни заседания, било е постановено
решение на 06.04.2010 г., което той е обжалвал. Твърди, че образуваното
въззивно производство по гр.д. №1522/2010 г. е било разгледано в едно
съдебно заседание и е приключило с решение от 30.06.2010 г., срещу което е
подал касационна жалба. Излага, че образуваното производство пред ВКС по
гр.д. №1451/2010 г. е било спряно до приключване на т.д. №1/2010 г.,
възобновено е било на 10.04.2012 г. и с решение от 02.07.2012 г.
постановеното решение на ОС-Пловдив е било обезсилено и делото е било
върнато на ОС - Пловдив за ново разглеждане. Сочи, че по образуваното
второ въззивно производство по гр.д. №2119/2012 г. по описа на ОС -
Пловдив са били проведени 7 съдебни заседания и е било постановено
решение на 11.04.2013г., което е обжалвано с касационна жалба. Поддържа
твърдение, че ВКС е образувал гр.д. №4705/2013 г. и с определение от
05.11.2013 г. не е допуснал касационно обжалване на решението на ОС-
Пловдив, с което постановеното по делото решение е влязло в сила. Сочи, че
общата продължителност на производството от 4 години, 6 месеца и 9 дни е
извън разумния срок по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС, поради което твърди,
че е претърпял вреди - неимуществени, изразяващи се в чувство на неяснота и
несигурност, отчаяние, огорчение и загуба на доверие в съда,
психоемоционален стрес, разочарование и безсилие, които оценява на 5500
лв. и имуществени вреди в размер на 60 386.66лв. - пропуск да получава
възнаграждение на длъжността, на която е възстановен, което би получавал в
4
периода от 26.08.2009 г. до 05.11.2013 г., ако производството е било
своевременно приключило.
В срока за отговор по реда на чл. 131 ГПК ответниците по делото са
оспорили предявените претенция по основание и размер с възражение, че не
са налице предпоставките за ангажиране отговорността им на основание чл.
2б от ЗОДОВ.
Пред първата инстанция е прието и приложено гр.д. №5027/2009г. по
описа на РС-Пловдив, ведно с в.гр.д. №1522/2010г. по описа на ОС-Пловдив,
к.д. №1451/2010г. по описа на ВКС, в.гр.д. №2119/2012г. по описа на ОС-
Пловдив и к.д. №4705/2013г. по описа на ВКС.
Страните не спорят, а и от данните, съдържащи се в кориците на делото,
се установява следната фактическа обстановка: Производството по гр.д.
№5027/2009 г. по описа на PC - Пловдив е започнало по искова молба от
27.04.2009 г., подадена от А. А. К. срещу Регионален инспекторат по
образованието на МОН - Пловдив и Общински детски комплекс - Пловдив, с
която са предявени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за
отмяна на уволнение, възстановяване на заеманата длъжност и заплащане на
обезщетение за период от 6 месеца след уволнението. По делото с
разпореждане от 27.04.2009г. СРС е дал указания до ищеца във връзка с
редовността на исковата молба, делото е било насрочено в открито съдебно
заседание с разпореждане от 20.07.2009 г. по чл.312 ГПК и са били проведени
10 съдебни заседания. Съдебните заседания са били отсрочвани през две до
три седмици. Причините за отсрочването им се изразяват в следното:
представени непосредствено преди първото съдебно заседание от ищеца под
опис писмени доказателства, както и приложени в самото съдебно заседание,
създаващи необходимост от становище на насрещните страни,
доказателствени искания на ищеца; издадени 3 броя съдебни удостоверения в
полза на ищцовата страна, затруднение на ищеца да се снабди с допуснатите
доказателства, поради необходимостта да насочи исканията си към друга
държавна институция – „Държавен архив“; представено ЛТД, по което
ищецът е заявил искане за становище в следващото съдебно заседание;
подадена молба от вещото лице за невъзможност да се справи с обема на
задачата, предвид необходимостта от проучване на голям обем от документи,
трикратно давана възможност на вещото лице да изготви допуснатото
заключение, като са му искани обяснения, поради какви причини не е
депозирало в срок заключение /о.с.з. 05.11.2009г./, искане от пълномощника
на ищеца да не бъде заменяно вещото лице, тъй като същото е започнало да
работи по експертизата; в с.з., проведено на 05.11.2009г., пълномощникът на
ищеца е поискал делото да бъде отложено за по-късна дата, а именно за
01.12.2009г., в с.з., проведено на 17.12.2009г., по изрично искане на
пълномощника на ищеца, съдът е отложил делото за по-късна дата във връзка
с предстоящите празници, като същото е било отложено за 21.01.2010г.; във
връзка с обсъждането на заключението са били възникнали доказателствени
искания от пълномощниците както на ищеца, така и на ответниците,
5
поставена е била допълнителна задача и двукратно отлагане на делото за
изготвянето на допълнителната експертиза. На 06.04.2010 г. (в срока по чл.316
ГПК) е обявено решението, с което са отхвърлени предявените искове.
Срещу постановеното решение ищецът е подал въззивна жалба, по която
е било образувано в.гр.д. №1522/2010 г. по описа на ОС - Пловдив на
31.05.2010 г. С определение от 01.06.2010 г. делото е било насрочено в
открито заседание, проведено на 21.06.2010 г. и е било обявено за решаване,
като на 30.06.2010 г. е било постановено решение, с което обжалваното
решение на PC - Пловдив е било потвърдено.
Срещу постановеното решение е постъпила касационна жалба от ищеца,
по която на 18.10.2010 г. е било образувано пред ВКС гр.д. №1451/2010 г.,
проведено е било закрито заседание на 22.02.2011 г. (видно от определението
от 01.03.2011 г.) и с определение от 01.03.2011 г. е било допуснато
касационно обжалване на въззивното решение и производството по делото е
било спряно на основание чл.292 ГПК - до постановяване на тълкувателно
решение по ТР №1/2010 г. С определение от 06.04.2012 г. производството по
делото е било възобновено и е било насрочено в открито съдебно заседание
на 12.06.2012 г., на което делото е било обявено за решаване. С решение от
02.07.2012 г. решението на ОС-Пловдив е било обезсилено в частта срещу
ответника Регионален инспекторат по образованието при - МОН - Пловдив, а
в частта срещу ответника Общински детски център — Пловдив е било
отменено и върнато за ново разглеждане със задължителни указания, вкл. и за
допускане на СИЕ.
При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция е било
образувано в.гр.д. № 2119/2012 г. на 05.07.2012 г., което е било насрочено за
разглеждане на 31.07.2012 г. По делото са били проведени седем съдебни
заседания. Причина за отлагане на делото е станало вещото лице, на което е
било възложено изготвяне на експертиза съобразно указанията на ВКС - за
изясняване на спорния въпрос по делото във връзка с това дали дейността на
закрития ЦУТНТ е преминала към новообразувания ОДК – Пловдив.
Съдебните заседания са били проведени през кратки интервали от време – две
до три седмици, единствено по-дълъг период е бил между с.з. на 28.08.2012г.
отложено за 21.09.2012г. – по изрична молба на пълномощника на ищеца и от
19.11.2012г. отложено за 22.01.2013г., с цел, за да се осигури възможност на
замененото вещо лице да извърши огромния обем от проверка. На
31.07.2012г. е било проведено първото с.з., на което е била назначена съдебно
- счетоводна експертиза. Причина за отлагане на второто и третото заседание
е била поведение на вещото лице, по отношение на което Окръжен съд -
Пловдив е предприел необходимата дисциплинираща мярка, изразяваща се в
замяната му с друго такова. По молба на новоназначеното вещо лице е било
отложено следващото по ред съдебно заседание, поради сложността и обема
на експертното изследване. Заключението по него е било прието в
проведеното на 28.02.2013 г. съдебно заседание, на което съдът е констатирал,
че делото не е изяснено от фактическа страна, въпреки представеното
6
заключение на експертизата, като именно отразеното в заключението е дало
повод на съда, на основание чл. 186 от ГПК, да задължи в двуседмичен срок
ОДК - гр.Пловдив да представи заверени преписи от договори, заповеди
и/или други документи за възникване на трудово правоотношение с
работодател ОДК - гр. Пловдив на лицата, които при закриване на ЦУТНТ -
гр. Пловдив са с непрекратени трудови правоотношения и след това са
включени в щатното разписание на ОДК - гр. Пловдив, поименно определени
в приетата експертиза. Делото е било отложено и насрочено за 02.04.2013 г.,
когато се е провело последното съдебно заседание, на което са били приети
постъпилите под опис доказателства. Въззивното решение е било
постановено на 11.04.2013 г. - осем дни след провеждане на последното
съдебно заседание, като с решението от 11.04.2013 г. първоинстанционното
решение е било отменено, а предявените искове - уважени.
Срещу постановеното решение е постъпила касационна жалба от
ответника, по която на 19.07.2013 г. е било образувано пред ВКС гр.д.
№4705/2013 г., било е проведено закрито заседание на 14.10.2013 г. (видно от
определението от 05.11.2013 г.) и с определение от 05.11.2013 г. не е било
допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С този акт
производството по делото е приключило окончателно.
Във връзка с установяване претенциите за неимуществени и
имуществени вреди по делото пред първа инстанция са събрани писмени и
гласни доказателства.
Не се спори между страните, че съобразно чл.8, ал.2 ЗОДОВ е налице
процесуалната предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б ЗОДОВ, а
именно проведена административна процедура за обезщетение за вреди по
реда на глава трета „а“ от Закона за съдебната власт, по която няма
постигнато споразумение. От представеното копие от преписката, образувана
по заявление №РС-14-231/08.05.2014 г. по описа на ИВСС се установява, че
ищецът е подал заявление по реда на глава трета „а“ от ЗСВ в преклузивния
6-месечен срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ, предложено му е сключване на
споразумение, което не е прието в определения едномесечен срок, с което
процедурата по глава трета „а“ от ЗСВ е изчерпана. По тези съображения
съдът намира, че предявените искове са допустими.
Спори се по делото дали са налице условията за ангажиране
отговорността на ответниците, както относно размера на претендираното
обезщетение за неимуществени и имуществени вреди и дали съдът е обвързан
от преценката на административния орган за наличие на нарушение.
С оглед установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от
правна страна следното:
Съгласно чл. 2б ЗОДОВ /ДВ бр. 98/2012г./ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл. 6, §1
от Конвенция за защита правата на човека и основните свободи /наричана по-
7
долу за краткост КЗПЧОС или Конвенцията/. Конвенцията е ратифицирана от
Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992
г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 7 септември 1992 г.,
предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република
България е част от вътрешното право на страната, а нормите й имат
предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им
противоречат. Нормите на КЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от
националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното
законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда
по правата на човека /в този см. решение №29 от 11.11.1998г. по к.д.
№28/98г./. С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ е създаден национален
компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, като същата е
вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност
на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
по чл. 6, §1 от Конвенцията. В решение № 66/2.04.2015 г. по гр. д. №
5813/2014 г. на III Г. О. на ВКС е посочено, че механизмът, по който се прави
извод дали е спазено изискването за разумен срок, е да се установи
продължителността на релевантния период и след това да се прецени дали
този период е разумен. В ал. 2 на чл. 2б са посочени примерни критерии,
които съдът взема предвид: общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и компетентните органи. При съобразяване
на тези критерии съдът дължи съпоставката между продължителността на
воденото производство и разумния срок, за който лицето следва да получи
правосъдие. При преценката на продължителността на разумния срок следва
да се съобрази баланса между интересите на лицето да получи бързо
правосъдие и необходимостта от внимателно проучване и правилно
провеждане на едно съдебно производство, с цел постановяване на
законосъобразен съдебен акт.
При съобразяване на горното, САС приема следното:
В настоящия случай общата продължителност на трудовото
производство възлиза на 4 години, 6 месеца и 9 дни. От този период следва да
бъде изваден периодът от 1 година, 1 месец и 5 дни, в който производството е
било спряно от ВКС, поради това, че предметният му обхват е включвал в
себе си основополагащ въпрос, свързан с пасивната процесуална легитимация
на главния ответник по исковете, предявени от ищеца, поставен за тълкуване
по тълкувателно дело № 1/2010 г. на Общото събрание на гражданска колегия
на ВКС. Следва да се отбележи, че процесуалният закон – чл. 292 ГПК не
прави разлика дали се касае за бързо производство или производство по
общия ред, тъй като във всички случаи следва да се обезпечи правилното
разрешаване на правния спор и не следва да се допуска характера на
производството и бързината да се отразяват на качеството на правораздаване.
8
В случая спирането е било напълно обосновано с оглед предмета на спора. На
следващо място, именно изходът от цитираното тълкувателно дело е
обусловил частично пререшаване на делото от въззивната инстанция. В този
смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателя, че в общата
продължителност на процесното производство следва да бъде включен и
периода, през който производството пред ВКС е било спряно, на основание
чл. 292 ГПК.
На следващо място, срокът за разглеждане и решаване на делото - 3
години, 5 месеца и 4 дни не може да бъде приет за неразумен, с оглед на
следното: Противно на твърденията на жалбоподателя, делото се отличава с
фактическа сложност, която от своя страна рефлектира и върху правната. До
този извод, настоящият състав достигна, съобразявайки критериите за това, а
именно: правната квалификация, естеството на фактите, които следва да
бъдат установени, броят на страните и свидетелите, доказателствата, които
следва да бъдат събрани, встъпването на други лица в процеса и други
релевантни обстоятелства. В настоящия случай предмет на исковото
производство, инициирано от ищеца – А.К., са били обективно и субективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2, т.3
от КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени срещу Регионален
инспекторат по образованието при Министерство на образованието и науката
/РИО при МОН/ - Пловдив и при условията на евентуалност срещу Общински
детски комплекс /ОДК/ - Пловдив. Ищецът е оспорил законността на
уволнението, основание, за което било закриването на Център за ученическо,
техническо и научно творчество, в който той е заемал длъжността
„директор“. От значение е било твърдението му, че към евентуалния ответник
е преминала дейността на закритото предприятие, както и служителите му,
чиито трудови правоотношения следвало да бъдат обект на изследване от
съда. След изясняването на този въпрос съдът е трябвало да прецени дали
правоотношенията на работниците и служителите се подчиняват на режима,
установен в чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ, или следва да бъдат уредени съгласно
правилата на чл. 123 от КТ. Правна сложност е представлявал и въпросът за
правоприемството между Център за ученическо, техническо и научно
творчество и ОДК, което обуславя пасивната правна легитимация на
ответника. При изясняване на тези въпроси освен съответните разпоредби в
Кодекса на труда приложение са намерили и разпоредбите на ЗНП, ППЗНП,
предмет на обсъждане са били и административни актове на ОбС. Именно
изясняването на тези въпроси обуславя правната сложност на делото. За
изясняване на тази фактическа обстановка са били събрани голям обем от
доказателства – в т.ч. съдебно-икономически експертизи. Ето защо,
необходимостта от разрешаване на релевантните по делото въпроси, свързани
със събирането на голям доказателствен материал, не би могла да бъде
изоставена и да се отдаде приоритет на бързината, пред задълбоченото
установяване на обективната истина.
От установените по-горе факти, въззивният състав приема, че при
9
разглеждане на делото пред РС-Пловдив и ОС-Пловдив съдебните състави са
спазили инструктивните срокове както за насрочване и отлагане на делото,
така и за произнасяне на крайния съдебен акт.
Действително пред РС-Пловдив и ОС-Пловдив /при повторното
разглеждане на делото/ са били проведени много на брой открити съдебни
заседание. Но от изложеното по-горе се установи, че заседанията са били
отлагани през кратки и разумни срокове-2-3 седмици, като безспорно това
обстоятелство свидетелства за проявената активност на съдебните състави
делото да бъде разгледано в разумните инструктивни срокове по чл. 312 ГПК.
Не без значение е и обстоятелството, че следва да бъде съобразено и
необходимото време за събиране на доказателствата в процеса, като това
следва да бъде отчетено при преценката относно това дали е налице
необичайно забавяне. Като такова може да бъде прието само това време,
надхвърлящо необходимото за събиране на доказателства в конкретния
случай /Определение № 97/25.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5537/2015 г., III
г.о./. Разумният срок следва да бъде определен при баланс на бързина на
делото и вземане на всички необходими мерки за разкриване на обективната
истина, какъвто в настоящия случай е постигнат. В същия смисъл е и
практиката на ЕСПЧОС, в която се приема, че чл. 6 от КЗПЧОС може да
налага само такава бързина, която е в съответствие с правилното
правораздаване.
Действително една от основните причини за отлагане на делото пред
първата и въззивната инстанция е било поведението на вещото лице, но с
оглед обема на задачата, необходимостта от извършване на проверки по
различни институции, както и предвид изрично изразеното становище на
процесуалния представител на ищеца да бъде дадена възможност на вещото
лице да работи по поставената задача, както и да не бъде извършена неговата
замяна, не би могло да се приеме, че е налице противоправно поведение от
страна на съда. Не е налице бездействие на съда, напротив съдебният състав
изцяло се е съобразил с процесуалната позиция на самия ищец, чийто
процесуален представител двукратно и изрично е поискал да бъде
предоставена възможност на вещото лице да изготви експертизата-т.е. самият
пълномощник е приел, че са налице обективни причини за неизготвянето на
експертизата в срок. На следващо място, съдът стриктно е спазил
разпоредбата на чл. 312, ал.1,т.1 ГПК, като е отсрочвал делото за дата не по-
късно от три седмици, с което е спазил инструктивните срокове за
насрочване/отлагане на делото. Обективно това време е било твърде
недостатъчно за експерта, за да извърши проверка на големия обем от
документи, за да може да извлече от тях само данните, които са необходими
за нуждите на процеса. Съдът не е проявил бездействие, напротив активно е
съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна
страна. В този смисъл въззивният съд намира за неоснователни възраженията
на жалбоподателя-ищец, че е налице забавяне, което следвало да бъде
поставено в тежест на държавните органи /в частност съда/, който не бил
10
изпълнил задължението си да организира производството, така че то да
отговаря на изискванията на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС за разглеждане на делото в
разумен срок.
По отношение разглеждане на делото от касационната инстанция
настоящият въззивен състав приема следното: На първо място, следва да се
посочи, че инструктивните срокове на чл.310 и сл. ГПК не се прилагат по
отношение на касационното производство (на основание чл.317 ГПК те са
съответно приложими в производството пред въззивния съд, но липсват
основания да се приеме, че следва да се съобразяват при разглеждане на
делото от касационната инстанция). За насрочване за разглеждане на делото
няма изрични правила в глава двадесет и втора, съответно следва да се
приеме, че сроковете следва да бъдат съобразени с натовареността на
съответната съдебна инстанция. В настоящия случай, въззивният състав
намира, че не е налице допуснато забавяне на процеса, нито при
първоначалното, нито при повторното разглеждане на делото пред
последната съдебна инстанция. При първото, причините са обективни, а
именно производството по гр.д. № 1451/2010 г. по описа на ВКС, III Г.О. е
спряно до постановяването на тълкувателно решение от 30.03.2012 г. по тълк.
д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, което е било от съществено значение за
спора. След постановяване на това решение съдът е организирал
своевременно работата си и е приключил производството в рамките на три
месеца. При второто разглеждане на делото пред ВКС съдът е спазил
инструктивните срокове, предвидени в ГПК и е разгледал делото в рамките на
3 месеца и 17 дни. Съобразени са и указателните срокове на ИВСС и на
председателя на ВКС при планови и дисциплинарни проверки.
Действително правилно е становището на жалбоподателя, че
пренатовареността на даден съд е ирелевантно обстоятелство в преценката по
реда на чл. 2б, ал.2 ЗОДОВ. Но тази очевидна пренатовареност на
касационната инстанция не е станала причина за забавяне нито при
разглеждане, нито при произнасяне. При първото разглеждане е бил налице
обективен факт-спиране на производството по реда на чл. 292 ГПК. При
второто разглеждане от образуване на производството по касационната жалба
на 19.07.2013г. до постановяване на определение по реда на чл. 288 ГПК на
05.11.2013г. са изминали 3 месеца и 17 дни. С оглед описаната хронология,
въззивният състав намира, че производството пред ВКС и при двете
разглеждания се е развило в разумните срокове за разглеждане и решаване.
Необосновано е възражението на жалбоподателя, че
първоинстанционният съд е приел неправилно, че инстанциите по процесното
дело наброявали пет. Такъв извод първостепенният съд не е правил.
Напротив, посочил е правилно, че за периода от 4 години и половина, в който
период се включва времето, през което производството е било спряно - 1
година и 1 месец (от 01.03.2011 г. до 06.04.2012 г.), делото е било разгледано
от пет съдебни състава - един първоинстанционен, два въззивни и два
касационни.
11
Действително правилно е становището на жалбоподателя, че според
практиката на ЕСПЧ трудовоправните дела са сред изрично изброените, по
отношение на които спазването на изискването да бъдат разгледани и решени
в разумен срок следва да се третира като значимо за интересите на лицата,
доколкото залогът за последните се свежда до тяхната работа и следователно
до тяхната прехрана. Но не би могло да се приеме, че производството по
разглеждане на предявените от ищеца искове за незаконното му уволнение е
било единствена причина жалбоподателят да е бил напълно лишен от доходи
за периода от 26.08.2009 г. до 05.11.2013 г. Ищецът към датата на входиране
на исковата молба е бил в работоспособна възраст, с местожителство във
втория по големина в страната областен град, поради което е имал обективна
възможност да потърси нова професионална реализация, за да не бъде
поставен в „риск“.
В заключение: Действията на трите съдебни инстанции, разгледали
предявените от ищеца искове, не могат да бъдат определени като
процесуално бездействие довело до накърняване на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок. И трите съдебни инстанции са положили
необходимите усилия за ускоряването му и за приключването му, с оглед
предмета на делото-голямата фактическа сложност, която влече и правна
такава. Както вече се посочи по-горе, въпреки че се касае за дело, свързано с
упражняване на трудови права, които дела обикновено не са с голяма правна
сложност, в настоящия казус, това не е било така. За да достигне до този
извод, съдът съобрази и поведението на страните и техните процесуални
представители, поведението на вещите лица, както и обективни фактори-
необходимостта от спиране на делото, на основание чл. 292 ГПК, поради
което приема, че не е налице основание да се приеме, че заведеното от
настоящия ищец дело е приключило в неразумен срок. Продължителността на
производството не е попречила ищецът да получи предвидената държавна
защита на своите права. Поради което не е налице основание за ангажиране
на имуществената отговорност на държавата по реда на чл. 2б от ЗОДОВ.
Ето защо, САС приема, че предявеният иск не е доказан по своето основание.
Въззивният състав не възприема становището на жалбоподателя, че
първостепенният съд е извършил нарушение, неприемайки констатациите на
ИВСС, обективирани в констативния протокол, съгласно съдържанието на
който Инспекторатът приема, че е налице общ период на забава на
производството от около 1 година и предлага обезщетение в размер на
1200лв. Настоящият съдебен състав счита, че съдът не е обвързан от
преценката на административния орган за наличие на нарушение или размер
на дължимо обезщетение, въпреки наличието на практика и в обратния
смисъл. Заключението в административното производство има значение за
допустимостта на иска по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ. В съдебното производство
подлежат на самостоятелно доказване всички твърдения за нарушение на
правото на разглеждане на делото в разумен срок, като съдът извършва
самостоятелна преценка и дължи свое произнасяне по релевантните факти.
12
Поради приетата неоснователност на претенцията е безпредметно съдът
да обсъжда претенциите за обезщетение на имуществени и неимуществени
вреди. Но дори и да бъдат разгледани съдът намира, че ищецът не доказа
наличие на причинно-следствена връзка между твърдените вреди и
продължителността на воденото дело. Претенцията на жалбоподателя за
претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи е
необоснована. Пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична
вреда и предположението за увеличаване имуществото на ищеца винаги
трябва да се изгражда на доказана възможност за това, а не да почива на
предположения и очаквания. Дори и ищецът да успее да установи, че за
периода от 26.08.2009 г. до 05.11.2013 г. не е получавал никакво трудово
възнаграждение, в случая не може да се приеме, че пряка причина за това са
действията на съда. Не е достатъчно твърдението на ищеца, че е работил на
длъжност директор на ОДК – Пловдив, както и че за периода на процеса не е
получавал трудово възнаграждение и свързаните с него допълнителни
възнаграждения, за да приеме съдът, че това е достатъчно, за да бъде уважен
предявения иск. Не се посочват конкретни факти и не се ангажират
доказателства, от които може да се направи извод, че А.К. е правил опити да
си намери работа или да му е била отказвана такава поради причина, свързана
с уволнението или с последвалото исково производство.
Поради изложеното предявените искове са неоснователни и недоказани
и подлежат на отхвърляне, така както е приел и първостепенният съд, поради
което обжалваното решение е правилно. Не са налице основанията, които
обосновават неговата незаконосъобразност, поради това следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба срещу определението, постановено по реда на чл. 248
ГПК. След образуването на тълкувателното дело №1/2019г. по въпроса: „В
хипотеза на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът
разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице -
ответник е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт“ е
дадено законодателно разрешение, а именно - с § 5, т. 2 от ЗИДЗОДОВ (обн. в
ДВ, бр. 95/29.11.2019 г.), като е създадена нова ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ със
следното съдържание: „Съдът осъжда ищеца да заплати на ответника
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената
част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение,
ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ.“. Съгласно § 6, ал. 1 от ЗИДЗОДОВ (обн.
в ДВ, бр. 95/29.11.2019 г.) новата алинея 4 на чл. 10 се прилага по делата,
образувани по искови молби, подадени след влизането му в сила. Същото
следва да е разрешението и за заварените дела с оглед вече изразената ясна
воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно
третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време. След
влизане в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело
13
въпрос се явява „неуреден въпрос“ по смисъла на § 1 от ПЗР на ЗОДОВ за
заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по
тях следва да намерят нормите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, които са
идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4
ЗОДОВ. /в този смисъл определение № 2 от 20.04.2021 г. по т.д. № 1/2019 Г.,
ОСС от ГК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС/. С оглед изложеното,
неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя, че в тази хипотеза
ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Следователно обжалваното определение е правилно и следва да бъде
потвърдено, а частната жалба следва да бъде оставена без уважение като
незаконосъобразна.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, право на разноски
имат въззиваемите. Претенция за присъждане на разноски е релевирана от
ответника – ВКС. Съдът, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, определя размер на
юрисконсултско възнаграждение от 150 лв. Поради това жалбоподателят ще
следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал.3вр. с ал.8 ГПК, да заплати на
ответника по жалбата тази сума.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.01.2021г., постановено по гр. д. №
9353/2019г. от Софийски градски съд, І ГО, 10 състав.
ОСЪЖДА А. А. К., ЕГН:**********, съдебен адрес: гр. ***, ул. „***“
№ ***, вх.Б, ет.4, офис ***-адв. М. да заплати на Върховен касационен съд,
адрес: гр. София, бул. Витоша №2, на основание чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК,
сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба в 1-
месечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на
чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14