РЕШЕНИЕ
гр. С., 06.01.2014 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІI „А” въззивен състав, в публичното заседание на четвърти ноември през две хиляди и
тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАШЕВ
ВИОЛЕТА НЕШКОВА
при секретаря Е.В., като разгледа докладваното от съдия Кр. Машeв
гр. дело № 2972 по описа за
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение № I-34-206/06.11.2012 г.,
постановено по гр. д. № 490/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 34 състав, частично
са уважение предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, предявени от С.Д.В.Р. (СДВР) срещу М.Ж.Д. за установяване парично притезание
в размер на сумата от 700 лв. (искът е отхвърлен за разликата до пълния му
предявен размер от 840 лв.), представляваща сборът от уговореното възнаграждение
за осъществената охрана по Договор за охрана № 280/18.01.2005 г. за обект – вила,
за периода от 01.01.2008 г. до 01.03.2009 г., както и за установяване
съществуването на парично вземане в размер на сумата от 257,15 лв., представляваща
мораторна неустойка, изтекла за периода от 05.11.2003 г. до 12.11.2010 г. (този
иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 402,28 лв.),
удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на 26.11.2010
г. по гр. д. № 55147/2010 г. по описа на СРС, 34 състав.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищеца с искане предявените искове да бъдат уважени в
пълния им предявен размер. Въззивникът-ищец поддържа, че е установено по делото
възникване на действително облигационно правоотношение, по което срещу
извършената работа – осъществената охрана на процесния обект през релевантния
период, за ответника се е породило правно задължение за заплащане на уговореното
възнаграждение с ДДС. Излага съображения, че не му е указано, че следва да представи
доказателства, че е регистриран по ЗДДС.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
въззиваемият-ответник е подал отговор на въззивната жалба, в която твърди, че
въззивникът-ищец не е ангажирал своевременно доказателства, че е регистриран по
ЗДДС, както и че е оспорил изцяло фактите, на които ищецът основава предявените
парични притезания. Поддържа релевираното още във възражението по чл. 414, ал.
1 ГПК срещу Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК възражение за
изтекла погасителна давност.
Подадена е въззивна жалба от ответника М.Д.,
с която се иска отмяна на постановеното от СРС решение в частта, в която са
уважени предявените положителни установителни искове. Твърди, че обжалваният
съдебен акт е необоснован, тъй като е прието за установено от СРС, че ищецът е извършвал
охрана на обект – къща в гр. Б., въпреки че изпълнителят не е провел пълно и
главно доказване на този факт, съобразно разпределянето на доказателствената
тежест. Поддържа, че не е правил признание на факта на изпълнение от страна на
ответника на основното му договорно задължение да извърши точно уговорената
работа. Навежда доводи, че всички възникнали парични задължения са изпълнени, а
процесният договор е бил прекратен по взаимно съгласие на страните, вследствие
на което охраняваният обект е снет от охрана.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемият-ищец е подал отговор на въззивната жалба, в който излага
съображения, че последната е неоснователна. Твърди, че правилно първоинстанционният
съд е приел за установен факта на извършване на уговорената работа през процесния
период, тъй като в отговора на исковата молба въззивникът-ответник е признал
този факт. Поддържа, че релевираното от процесуалния представител на ответника
в о.с.з. на 31.10.2012 г. възражение за неизпълнение на договора е направено
несвоевременно – извън срока по чл. 131 ГПК, поради което е преклудирано.
Жалбите са подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби и отговори пороци на оспорения съдебен акт.
СРС, 34-ти състав, е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК, във вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК, във
вр. чл. 266 ЗЗД.
За да възникне претендираното главно
субективно право – за заплащане на уговореното възнаграждение за осъществяване
на охрана на процесния период през релевантния период, следва да се установи
наличието на предвидените в закона материални предпоставки (юридически факта),
а именно: 1) действително възникнало облигационно отношение по договор за
охрана (подвид на договора за изработка); 2) престиране от страна на
изпълнителя, съобразно уговореното по вид и обем; 3) приемане на надлежно простираното
от възложителя.
От Договор № 280/01.11.2003
г. се установява, че между СДВР и М.Ж.Д. е възникнало правоотношение,
породено от сключен между тях договор за изработка по смисъла на чл. 258 ЗЗД,
по силата на което СДВР се е задължило да осъществява охрана със сигнално-охранителна
техника на имуществото на възложителя в къща, находяща се в гр. С., ул. „Т.Р.”
№ 28, срещу поетата от ответника насрещна парична престация – заплащане на уговореното
месечно възнаграждение в размер на сумата от 50 лв. с ДДС – чл. 2.1. от договора.
Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден
договор, като при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя-ищец
са породени две основни облигаторни задължения – да извърши съобразно поръчката
в срок и без отклонение от нея и недостатъци процесните услуги и да предаде
работата на възложителя, а за изпълнителя – да приеме (одобри) извършената
работа и да заплати уговореното възнаграждение с ДДС на изпълнителя - арг. чл.
258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Законът задължава поръчващият да приеме изработеното –
чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява 1) фактическо
получаване на изработеното и 2) признанието, че то съответства на поръчаното.
Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изричното или мълчаливото
изразено изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договора. Приемане
означава одобряване. Именно за да може да се даде на приемането значението на
одобряването, законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи
всички възражения за неправилно, неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако
не направи такива възражения, работата се счита за приета, т . е. за одобрена,
както разпорежда уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция. Следователно,
едва при предаването на работата
изпълнителят е изпълнил своите основни правни задължения, породени от договора
за изработка, като правното задължение на възложителя за заплащане на
уговореното възнаграждение е станало изискуемо.
В този смисъл, възложителят М.Д. дължи
възнаграждение за приетата работа – осъществената от изпълнителя охрана, която дейност
следва да бъде предварително престирана. Следователно, правилно
първоинстанционният съд е разпределил в доклада по делото доказателствената
тежест, като е указал на изпълнителя, че следва да проведе пълно и главно доказване
на факта, че е изпълнил надлежно задължението за охраняване на обект - вила,
находящ се в гр. С., ул. „Т.Р.” № 28, съобразно уговореното в договора. Както
бе изяснено, едва след предаването и приемането на извършената работа възниква
изискуемостта на насрещната престация – за заплащане на уговореното
възнаграждение за извършената от изпълнителя работа.
Неправилно първоинстанционният съд е
приел, че оттеглянето в първото по делото открито съдебно заседание на
признатия в отговора на исковата молба правнорелевантен факт, че ищецът е
изпълнявал през релевантния период точно своето договорно задължение за охраняване
на процесния обект, е преклудирано, тъй като е релевирано извън срока за отговор
по чл. 131 ГПК. За разлика от признанието на иска, признанието на факти е
оттегляемо. Следва да се изясни, че крайният момент, до който може да бъде
оттеглено признанието на факта е краят на първото по делото заседание, в което
е изготвен съответен на наведените фактически твърдения от страните доклад по
делото – арг. чл. 146, ал. 3 ГПК, който
предписва, че съдът трябва да предостави възможност на страните да изложат
становището си във връзка с дадените
указания и доклада по делото. Следователно, едва когато е очертан правният
спор от съда с описване на правопораждащите спорното материално право юридически
факти, респ. едва след правилното разпределяне на доказателствената тежест
ответникът може да вземе окончателното си становище, като оспори поддържаните
от ищеца фактически твърдения. С изтичане на срока за отговор се преклудират
само материалните правопогасяващи възражения. С оглед на тези нормативни
правила въззивният съд е приел, че СРС не е изяснил на ищеца на основание чл.
146, ал. 2 ГПК, че не сочи доказателства за установяване на правнорелевантния
факт, че през процесния период е извършвал уговорената по договора работа –
охрана със СОТ и полицейски сили имуществото на ответника, съхранявано в ползваните
от него помещения, оборудвани със СОТ и е обезпечавал през релевантния период
тяхното изправно функциониране. В този смисъл въззивният съд е дал възможност
на ищеца да релевира съответни доказателствени искания за установяване на този
правнорелевантен факт.
За да докаже фактът на извършване на
уговорената работа, ищецът е представил по делото Справка за дължимите суми от
закрити обекти, охранявани от ОСОД–СДВР – извлечение от счетоводна програма,
поддържана от него, в която са
осчетоводени всички първични документи, удостоверяващи вземането: извлечение от
охранителна програма от 01.04.12 г.; дневник на продажбите на ОСОД-СДП, ИН по ДДС:
BG129009703, данъчен период 03/2008 г.; дневник на продажбите на СДВР, ИН по
ДДС: BG129009703, данъчен период 01/2009 г.; дневник на продажбите на СДВР, ИН
по ДДС: BG129009703, данъчен период 07/2009 г. От една страна, тези документи
са представени извън преклузивните срокове, уредени в чл. 146, ал. 3 ГПК, чл.
147 ГПК и чл. 266, ал. 1 ГПК, поради което въззивният съд с Определението по
чл. 267 ГПК, постановено на 13.03.2013 г., е оставил без уважение доказателственото
искане на въззивника-ищец да бъдат събрани като писмени доказателствени
средства. От друга страна, тези документи по своето правно естество
представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК,
обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само
формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително
изявление, изходящо от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи
документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписана от
двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на
възложителя, че е получил, съответно приел уговорената в договора работа от
изпълнителя на стойност, посочена в счетоводните (първични и вторични) и данъчните
документи. Поради тези правни съображения съдът не приема за установени обстоятелствата,
удостоверени в тези частни свидетелстващи документи. Нещо повече, счетоводните
записи, фактурите и други сходни частни свидетелстващи документи не са
основание за плащане на цената на една стока или услуга. Основанието за плащане
е доставката на стоката, респ. предоставяне на услугата или извършаване на
работата, като фактурата и другите документи само удостоверява този факт. В
процесния случай, съгласно уговорките в сключения между страните договор и
разпоредбите на чл. 258 и сл. от ЗЗД възложителят дължи възнаграждение след извършването на уговорената по
договора работа – охрана със СОТ и полицейски сили имуществото на ответника,
съхранявано в ползваните от него помещения, оборудвани със СОТ през релевантния
период. Следователно, изпълнителят трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение, преди възложителят
да е получил уговорената по договора престация. Обстоятелството, че изпълнителят
е изпълнил точно своите договорни задължения (арг. чл. 63 ЗЗД) подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по
правилата, предписани в правната норма, регламентирана в чл. 154, ал. 1 ГПК.
Само установените в процеса на доказване по несъмнен начин правнорелевантни
обстоятелства в гражданския процес се считат за осъществени в обективната
действителност. Представените счетоводни и данъчни документи като частни
свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства,
не се ползват с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства.
Следователно, тъй като ищецът не е поискал събирането на други доказателства за
установяване на правнорелевантния факт за надлежно (по вид и обем) престиране
на уговорената по договора престация - охрана със СОТ и полицейски сили
имуществото на ответника, съхранявано в ползваните от него помещения,
оборудвани със СОТ, респ. че е обезпечавал тяхното изправно функциониране през
релевантния период, то настоящата съдебна инстанция, при съобразяване на неблагоприятни
последици на доказателствена тежест, е длъжна да приеме недоказания факт за
неосъществен – арг. от чл. 154 от ГПК.
Нещо повече, ищецът не установи, че тези фактури като
първични счетоводни документи са осчетоводени при това юридическо лице, като по
отношение на тях счетоводните записвания са водени редовно, тъй като съгласно с
чл. 182 ГПК вписванията в счетоводните книги могат да служат като доказателство
и на лицата или организациите, които са ги водили. Законодателят с тази
разпоредба е предвидил едно изключение от общото правило, че частните
свидетелстващи документи се ползват с доказателствена сила, само ако обективират
неблагоприятни за неговия издател обстоятелства. Но лицето, което би се
позовало на тези счетоводни записвания, трябва да установи по правилата на чл.
154, ал. 1 ГПК, че те са водени редовно, тъй като тези записвания не са
първични доказателства, а вторични такива и тяхната доказателствена сила се
основава на предпоставката, че са били извършени въз основа на други писмени
доказателства, които могат да се
противопоставят на страната, до която се отнасят. Съгласно с чл. 6, ал. 1,
т. 3 ЗСч основание за счетоводни записвания са надлежно оформени стопански
операции от първични и/или вторични счетоводни документи. Такива могат да бъдат
приходните и разходните ордери, данъчни и опростени фактури, разписки, актове и
други документи, изхождащи от страната, задължена
по тях, които по характера си могат
да се противопоставят на същата страна. Счетоводни записвания, които не са
основани на такива документи, не могат да имат доказателствена сила по спорове
между страната, извършила такива записвания, и задължената страна със същите записвания. Наистина, съгласно чл. 7,
ал. 1 ЗСч не се изисква първичният счетоводен документ да е подписан от получателя
на стоката или услугата, но тази правна норма урежда само изискванията за редовност на счетоводните документи за данъчни цели. В този смисъл за определяне на данъчната основа е от
значение обективираната от издателя на счетоводния документ цена на доставката
(стока или услуга), което като неизгодно за него обстоятелство представлява
признание. Но понеже в доказателственото гражданско право редовността на
счетоводните записвания е предпоставка за доказателствената сила на същите,
трябва да се приеме, че страната, която се позовава на такива счетоводни
записвания, е длъжна да докаже, че счетоводните записвания са редовни по смисъла на чл. 182 ГПК, т. е. че се
основават на документи, обективиращи обстоятелства, които могат да се противопоставят на противната страна. В този смисъл е константната практика на ВКС, формирана и
по реда на чл. 290 ГПК, поради което е задължителна за първоинстанционните и
въззивните съдилища – напр. Решение № 7 от 14.02.2011 г. на ВКС по т. д. №
283/2010 г., II т. о., ТК, в което се приема, че „Тези писмени
доказателства по своята правна характеристика са частни свидетелстващи
документи, които установяват изгодни за ищцата факти и обстоятелства. Те
нямат обвързваща съда доказателствена стойност и не доказват, че получените
суми, обективирани в тези документи са реално депозирани от ищцата в процесната
банкова касета.”; Решение № 51 от 21.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 528/2009 г.,
I т. о., ТК, в което се приема, че „С оглед на поддържаното становище в процеса
от продавача изявлението за основанието за получаване на сумата - даване на
заем, с който да се покрие сумата по фактурата, следва да се квалифицира като
изгодно за издателя на документа, поради което не може да се противопостави на
насрещната страна.” и Решение № 30 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. №
284/2010 г., II т. о., ТК „Не намира опора в процесуалния закон и изразеното в
съобразителната част на въззивния съдебен акт разбиране за доказателствената
сила на приложените по делото писмени доказателства - едностранно съставени от ответника месечни сметки за телефонен пост
№ 483 относно визирания в исковата молба период. Като частни свидетелстващи
документи едностранно съставените месечни сметки за проведените от конкретен
телефонен пост телефонни разговори и тяхната стойност, не се ползват с
обвързваща съда доказателствена сила. Преценяват се от решаващия съд наред
с всички останали доказателства по делото, като при оспорването им в тежест на
съставилата ги страна е да установи в процеса с допустимите от ГПК доказателствени средства, че документирането
на съдържащите се в тях данни е надлежно извършено и съответства на проведените
от телефонния пост на абоната конкретни месечни телефонни разговори и в този смисъл
следва да се отговори и на поставения от касатора въпрос на процесуалното
право, във вр. с който е допуснато касационното обжалване.”.
Гражданският исков процес е състезателно производство,
в което по правилата за разпределяне на доказателствената тежест – чл. 154, ал.
1 ГПК, страните навеждат факти и доказателства за установяване на
действителното фактическо положение. Едва след като безспорно, несъмнено се установят в гражданския процес правнорелевантните
обстоятелства, съдът е длъжен да ги субсумира под приложимата правна норма,
като допусне принудителното изпълнение на предявеното притезание. В този смисъл
крайният съдебен акт не може да се основава на житейски предположения и да бъде
постановяван въз основа на недоказани
фактически твърдения.
Следователно, решението на СРС в частта, в
която е уважил предявените главни положителни установителни искове следва да
бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни.
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК, във вр. чл. 92 ЗЗД.
Неустоечното задължение по правната си
природа е акцесорно съглашение, което съобразно уговорено възниква, само в
случай че длъжникът чрез своето виновно неизпълнение на поето договорно
задължение причини имуществени вреди на кредитора. Тъй като в настоящото
производство се установи, че за възложителя-длъжник не е възникнало задължение
за заплащане на дължимото по договора възнаграждение за извършване на уговорената
работа през релевантния период, то не е и възникнало несамостойното, добавъчно
вземане за заплащане на уговорената мораторна неустойка. Тъй като предявеният
акцесорен иск е обусловен от основателността на главния иск, следва да бъде
изцяло отхвърлен..
По
разноските
С оглед изхода на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника трябва да се присъдят сторените пред СРС съдебни разноски в размер на
100 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и сумата от 31 лв., представляваща сборът
от заплатената държавна такса за разглеждане на подадената от него въззивна
жалба и възнаграждение за извършване на банков превод.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № I-34-206/06.11.2012 г., постановено по гр.
д. № 490/2012 г. по описа на СРС, I ГО, 34 състав, в частта, в която са уважени
предявените от С.Д.В.Р., с адрес гр. С., ул. „А.* І” № * срещу М.Ж.Д.,***
с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 266 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за установяване парично притезание в размер на сумата от 700
лв., представляваща сборът от уговореното възнаграждение за осъществената охрана
по Договор за охрана № 280/18.01.2005 г. за обект – вила, за периода от 01.01.2008
г. до 01.03.2009 г., ведно със законната мораторна лихва от 12.11.2010 г. до
окончателното й заплащане, както и за установяване съществуването на парично
вземане в размер на сумата от 257,15 лв., представляваща мораторна неустойка,
изтекла за периода от 05.11.2003 г. до 12.11.2010 г., удостоверени в Заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на 26.11.2010 г. по гр. д. №
55147/2010 г. по описа на СРС, 34 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.Д.В.Р. срещу М.Ж.Д. искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.
266 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за установяване парично
притезание в размер на сумата от 700 лв., представляваща сборът от уговореното възнаграждение
за осъществената охрана по Договор за охрана № 280/18.01.2005 г. за обект –
вила, за периода от 01.01.2008 г. до 01.03.2009 г., ведно със законната
мораторна лихва от 12.11.2010 г. до окончателното й заплащане, както и за
установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата от 257,15 лв.,
представляваща мораторна неустойка, изтекла за периода от 05.11.2003 г. до
12.11.2010 г., удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК,
издадена на 26.11.2010 г. по гр. д. № 55147/2010 г. по описа на СРС, 34 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК С.Д.В.Р. да заплати на М.Ж.Д. сумата от 100 лв. – съдебни разноски пред СРС, а
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 31 лв. – съдебни разноски пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.